Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (15)

Глава 15

„А какво бъдеще само ме чакаше като кибролатен оператор“ — помисли тъжно Стен, докато оглеждаше строените си бойци. Стояха изпънати като на парад на площадката точно пред „Балдър“.

„О, Махони, ще ти го върна някой ден!“ — изпъшка наум Стен. Тук бяха мъжете на Восберх. Небръснати, немити, но добре въоръжени — и смъртно опасни.

До тях, мятайки коси враждебни погледи, бяха командосите на Филипс. Лъснати от глава до пети.

Имаше и други, събирани по един — по двама, плюс тайфата на Игън, ученолюбиви на вид хлапета от Лицея.

„Защо все аз? Защо все на мен?“ — зачуди се Стен.

От двете страни на Стен стояха Восберх, облечен в проста кафява униформа, Филипс в лично ушитата от нея женска униформа (подозрително напомняща гвардейското облекло), Алекс и Кършайн.

Кършайн явно беше решил, че трябва да е личният бодигард на Стен, и се беше въоръжил с идеалното според него за целта оръжие.

Доколкото Стен можеше да прецени, тъй, като Кършайн не позволи на никого да го огледа, ставаше дума за огнестрелно оръжие изцяло на автоматичен режим, с дълга около метър и половина цев.

Стен знаеше, че никое човешко същество не би могло да стреля с него, без откатът да го убие. Доколко Кършайн можеше, беше въпрос на несигурни хипотези.

„Ох, Махони…“ — помисли си пак Стен.

Работата обаче си е работа. Крачка напред.

— БАТАЛЬОН…

— РОТА… РОТА…

Виковете закънтяха над бруления от вятъра плац.

— Командирите на роти. Към корабите… води!

Чуха се команди.

И нищо повече — освен воя на вятъра и тропането на ботуши.

И нищо повече, освен Стен и Алекс — и двамата знаеха защо са си избрали точно тази професия.

И така, без знамена и без фанфари, тръгнаха на война…