Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (25)

Глава 25

Беше малка сива сграда в зелена долчинка, разположена на стотина километра северно от столицата на Санктус. Младеж в кървавочервената униформа на Сподвижниците на Матиас придружи Стен до входа, махна му да влезе и го остави.

Стен пристъпи предпазливо.

За някой турист малката долина щеше да изглежда пуста. Но Стен беше чул шумоленето в храсталаците, докато вървеше с придружителя си. И бе усетил мириса на лагерни огньове. И гората беше тиха — сигурен признак за човешко присъствие.

Стените в малката сграда капеха с потта на влажния воден свят на Санктус. Вътре не го очакваше никой.

Мина през нещо като празни административни офиси, пълни с бюра, компютри и етажерки с видеодосиета, след което спря пред стъклена стена.

През стената се виждаше Матиас.

Младият мъж беше почти гол, само по тънък памучен клин. Стен загледа кротко как Матиас пъхна ръце в двете метални халки, окачени на триметрови вериги. Самите вериги като че ли висяха от нищото — държаха се на гравитационни връзки.

Тялото на Матиас сякаш се бе превърнало в един-единствен лъскав мускул. И дори Стен се впечатли, когато синът на Пророка се повдигна без усилие на халките. Стомашните мускули на младежа се стегнаха на възел, щом вдигна краката си над главата. После направи невероятен брой преси, след което тялото му се люшна в дълга, бавна извивка на 360 градуса. Отново, и още веднъж, след което се пусна и се сви във въздуха в салто. Приземи се съвършено на прибрани стъпала, сякаш беше на някоя планета с ниска гравитация.

Стен подсвирна тихо, после отвори и мина през стъклената врата.

Матиас моментално го забеляза и викна:

— Полковник. Появата ви е благословена за нас.

Вдигна хавлиената кърпа от пода и започна да изтрива потта си. Стен се приближи да го поздрави.

Стисна ръката му и хвърли око към халките, докато младежът си навличаше най-обикновен халат.

— Доста впечатляващо — каза Стен.

— О — усмихна се Матиас, — ние с моите приятели вярваме в здравината на телата си.

— Вашите приятели? — Стен си спомни миризмата на лагерните огньове.

— Сподвижници — каза Матиас, хвана Стен под ръка и го поведе към задната врата. — Вие знаете за тях?

Стен знаеше, разбира се. Бяха шестстотин младежи — всички много богати и много религиозни, — дворцовата свита на Матиас. Забавляваха се с какви ли не спортове, физически ограничения и молитви. Бяха тотално предани на Матиас и на древните правила на религията на Таламеин.

— Да, зная за тях.

Беше дошъл на Санктус заради загадъчната покана на Матиас — учтива молба за гостуване. Важно при това, беше го уверил Матиас. Стен не разполагаше с много време, но бе решил, че ще е добре да дойде.

— Следя вашите подвизи — каза Матиас, щом излязоха през вратата и тръгнаха по пътеката през папратовия гъсталак.

Стен не отговори. Чакаше.

— Трябва да ви призная, полковник, впечатлен съм. — И със съвсем малка пауза, колкото да покаже, че за второто му хрумва в последния момент: — Баща ми също.

Стен само кимна за „благодаря“.

— Мислех си — продължи Матиас, — че вие с вашите хора поемате главната тежест на тази борба на плещите си. За което сме ви благодарни. Но не е редно.

Ако Стен наистина беше наемник, щеше да се съгласи. Но вместо това той възрази учтиво. Матиас вдигна ръка да го спре.

— Ако ние наистина спечелим победа — каза Матиас, — Санктус е длъжен да пролее и от своята кръв. А не само кръвта на… — ще ми простите — на същества, за които може да се каже, че са платени слуги.

Самообвиняваща усмивка към Стен.

— Не че не сме убедени, че всички вие сте предани на каузата на Таламеин. И тази на Истинския пророк — моя баща.

Стен прие извинението му. Вече много нащрек.

— Ето защо имам едно предложение за вас, полковник. Сериозно предложение.

Свиха по пътеката, която се вля в широка просека.

Матиас посочи. Сподвижниците се бяха изпънали в стройни кървавочервени редици. Шестстотин млади мъже в безукорни парадни униформи. Без никакъв видим сигнал всички вдигнаха ръка за поздрав и изреваха в хор:

— МАТИАС!

Стен леко се сепна, когато Матиас им отвърна с рязък вик:

— ПРИЯТЕЛИ.

Младежите ревнаха оглушително. Матиас, широко усмихнат, се обърна към Стен.

— Полковник Стен, предлагам ви своя живот и живота на моите сподвижници.

Стен не беше много сигурен какво да отвърне.

 

 

— Какво по дяволите можех да направя? — попита Стен.

Алекс крачеше нервно из командната зала на бхорския кораб.

— Ама те не са професионалисти, момче.

— Виж, Махони съкращава цялата операция само до една година.

— Ще рекрутираме други — отвърна Алекс.

— Няма време — каза Стен. — Точно сега имаме нужда от хора. Отвсякъде, където намерим.

— Пушечно месо — каза Алекс.

Стен поклати глава.

— Може да не са професионалисти, но са тренирани… донякъде. И ще изпълняват заповеди. Трябва само да ги дооформим по нашия калъп.

— Добре, ама не знам кой ще ги тренира — продължи станалият изведнъж подозрителен Алекс. — Филипс? Да тренира тези момци за командоси? Няма време.

— Вероятно Восберх — каза Стен с нарочно безразличие.

— Не, не. Това ще е още по-тъпо.

Стен се ухили.

— Тогава стигнахме до отговора.

Алекс се втрещи.

— Аз? — Заби месест палец в гърдите си.

— Мисля, че идеята беше твоя.

И подаде фиша на Алекс.

— Значи мисля, Рори от Рекламата, че трябва да започнеш обучението им с…