Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (14)

Глава 14

Стен свали бинокъла, обърна се към Алекс и озадачено попита:

— Ако тази майор Филипс е хитрият като невестулка командир, каквато казваш, че е, как по дяволите се е оставила да я заклещят така?

— Ми — каза Алекс и потърка замислено брадичка, — нашта малка майорка май нещо се е объркала. Решила е, че няма да плаща данъка и че лошите батковци ще дойдат, ще се повъртят малко и ще си тръгнат. Сбъркала е.

Стен зяпна.

— Ония танкове долу… са събирачи на данък, така ли?

— Ми да — каза Алекс.

Под билото на хълма, на който бяха залегнали, се простираше широка прашна долина, свършваща с тесен каньон с ширина не повече от двадесет метра.

В долината се виждаха десетина-петнадесет окопани щурмови машини, въоръжени с лазери и ракети, Пред тях имаше пехотински окопи и, както показа бинокълът на Стен, доста сложна електронна кръгова защита.

— Данъците на Ястребов трън — продължи Алекс — са малко сложни. Тези машини долу май са правителството… ако имат достатъчно огнева мощ да го докажат.

— Значи когато това „правителство“ й е поискало пари, Филипс му е казала да си тикне данъчната разписка там, където лазерът не свети, след което са я подложили на обсада?

— Ми да. Обаче нашта Филипс май е прекалила с пестеливостта си — съгласи се Алекс.

— И ние с теб трябва само да се промъкнем през кръговата защита, да проникнем в каньона, да убедим Филипс, че можем да я отървем, и след това да ликвидираме обсадата?

Алекс се прозя.

— Тъй е, мътните ме взели.

Стен напръска лицето си с камуфлажния спрей и отчаяно съжали, че не бе могъл да вземе два фототропни камуфлажни костюма на „Богомолка“.

— Тва, дет Филипс не знае, че знаем — подхвърли Алекс, — е, че преди две седмици сапьорите проникнаха в периметъра й и кладенците гръмнаха.

Стен изгледа тумбестия мъж от Единбург и може би за десетхиляден път съжали за навика му да премълчава всичките си разузнавателни данни чак до последния момент.

 

 

Едно тъмно петно се понесе леко по терена и изведнъж придоби очертанията на Стен, с почернено лице, облечен в плътен черен комбинезон. Зад него се промъкваше Алекс.

Пред тях бяха окопите на пехотата и електронната кръгова защита. Вкопаните гъсенични транспортьори бяха подминали лесно — по традиция бронираните бойци вярват в удобството на домашния уют. Което значи, че падне ли нощта, взимат минимални мерки за сигурност, електронна по възможност, заключват всички люкове, включват вътрешното осветление и минават от кодирана на пряка комуникация.

Стен и Алекс подминаха БТР-ите открито — крачеха спокойно, все едно че се числяха към бирническата единица.

Постът вляво от тях не беше проблем. Двамата мъже зад лазерната картечница гледаха право напред. Откъде накъде да си пазят гърба, наистина.

Проблемът беше електрониката.

Очите на Стен засякоха електронния предавателен датчик и той моментално се пльосна на земята. Протегна ръка напред, затвори очи и опипа устройството. „Да ме съсирят дано! — помисли смаяно. — Това нещо е толкова древно, че май още работи с транзистори!“

Алекс му подаде антидетектора. Стен го опря леко в предавателя и кутийката изщрака два пъти. След което сензорната плака на антидетектора се затопли, сигнализирайки на дланта на Стен, че предавателят вече ще изпраща съобщение ВСИЧКО Е НАРЕД НАРУШИТЕЛ НЯМА, дори по него да мине танкова верига. Двамата с Алекс продължиха пълзешком напред.

Бяха само на петнадесетина метра от предния окоп, когато в нощното небе изсвистя и се пръсна с блясък сигнална ракета.

Замръзни… замръзни… сега леко извърни лице настрани… лицето в пръстта… изчакай… и се надявай, че войниците отзад в дупката не са нацелили кръстчето на оптическия мерник точно между плешките ти.

Блясъкът се стопи, мрак… и отново пълзешком напред.

Вторият ред електроника се оказа малко по-завързан. Ако на Стен и Алекс не им се налагаше да се измъкват с пълзене, щеше да е проста работа да включат в тази верига два „призрака“, така че екранът на електронната защита изведнъж да започне да показва, че са нападнати отвсякъде и от всичко, в това число и от ордите на Атила.

Вместо това Стен извади от колана си малка автоотвертка и внимателно — оборот по оборот — разви една от сензорните чинии. Антидетекторът вече му беше показал, че системата не е снабдена с антиизключващи сензори.

Захлупи чинийката в пясъка и протегна ръка назад. Алекс намъкна от раницата си един умрял пустинен плъх и му го подаде. Стен натика телцето с носа напред в сензора. Сензорът светна веднъж и изключи.

Стен грижливо наклони чинията-камера така, че да изглежда все едно че гризачът се е напъхал някак и е причинил изключването. После отново инсталира камерата върху кутията на сензора и всичко изглеждаше нормално.

След като изпълзяха през вече мъртвата електронна защита, Алекс изведнъж го дръпна за глезена. Стен замръзна и зачака.

Алекс изпълзя покрай него и обезвреди втора, независима верижна аларма. След което помете с антидетектора сектора пред себе си. Накрая извади от кесията си малка пластмасова чашка и я постави с дъното нагоре върху датчика за детонатора на пехотната мина.

После демонстративно се прозя и махна на Стен да продължат.

 

 

— Съгласен съм, майоре — каза учтиво Стен. — Вие и частта ви може да се окажете ценно подкрепление. Досега не съм имал възможност да оперирам с тричленни екипи командоси и бих искал да ги видя в действие.

Филипс се оказа ниска мускулеста жена с вдървена войнишка стойка. Беше на средна възраст, с посребряла коса, безупречна като униформата й. Имаше студени, преценяващи очи, които се стоплиха, щом започна да хвали бойците си.

— Сама ги обучих — заяви гордо Филипс. — Взех най-доброто, което можах да намеря от планетарните армии. Внуших им гордост от себе си. Научих ги да се държат като бойци. И, ще ви кажа съвсем откровено, без излишна скромност, адски добри са. Да, мисля за тях като за свои деца. Аз съм им като майка.

Хората на Филипс наистина изглеждаха добре, трябваше да признае Стен, въпреки че двамата с Алекс бяха проникнали в каньона и в лагера на Филипс, без да ги забележат. Умерената егоцентричност на Стен не допускаше някой друг войник в Галактиката да е в състояние да види един боец на „Богомолка“ преди ножът да опре между третия и четвъртия му прешлен. И Стен вероятно беше прав.

Каньонът се отваряше към широка зелена долина с високи стени, Скалите бяха осеяни с многобройни пещери, а в долината имаше може би половин дузина естествени артезиански кладенци.

Войниците на Филипс, разделени на отделения от по трима мъже (или жени), се бяха разположили стратегически — бяха заели позиции за защита от нападение както на земята, така и от въздуха.

В долината беше съвсем тъмно — от бойните позиции до пещерата, която служеше за щаб на Филипс. Добра дисциплина.

След като никакъв гъсеничен БТР или пехотинец не можеше да атакува в тесния каньон, наемниците на Филипс можеха да държат позициите си цял век, стига да не ги удареха с ядрено оръжие или масирана пехотна атака.

Само дето кладенците им бяха унищожени.

Филипс изчете договора с прибраната в шепата й светлинна писалка и поклати глава.

— Няма да стане, полковник. Честно, не мога съзнателно да предложа на моите мъже и жени толкова скъпернически договор като този.

Стен сви рамене и се огледа. Взе един камък с големината на юмрук и пристъпи до ръба на най-близкия кладенец.

Пусна го и всички чуха трополенето, когато се удари в пресъхналото дъно. Стен се върна и седна срещу Филипс. Алекс гледаше много заинтересовано една от стените на каньона и се мъчеше да сдържи смеха си.

Накрая среброкосата жена изпъшка и заяви с явна неохота:

— Вдигнете ни обсадата. След това ни дайте три дни за екипировка.

Стен се усмихна.

 

 

Според първия анализ на Стен наемниците работеха или за пари, или заради своите обичани — или вдъхващи страх — или уважавани — командири, или дори заради някакъв идеализъм. Хо, Хо. Хо. Никое от последните две не беше приложимо за събирачите на данък.

Вторият анализ — двамата с Алекс клечаха в храста зад щаба на „бирника“ гласеше, че колкото и да те повишат, не бива да ставаш прекалено мързелив, бездеен и склонен към луксове.

Обстановката беше доста луксозна. Пет гъсенични машини, които би трябвало да са окопани в права линия, бяха разположени в полукръг около щаба. Самата щабна единица включваше три свързочни БТР-а, две небронирани компютърни станции, един полугъсеничен монитор на електронната защита и един плосък БТР, щабквартирата на самия командващ.

Повечето транспортьори бяха със спуснати задни рампи и светлината струеше от тях в малкия лагер. Доколкото изобщо имаше кръгова отбрана, постовете се намираха вътре в светлинния кръг и Стен знаеше, че са заслепени за нощта.

— Време е да взимаме двореца, сержант.

Алекс се надигна и двамата крадешком запристъпваха към щаба.

Стен беше на два метра от първия часови, когато той го забеляза. Оръжието на войника се изсули от рамото му — скапаното му рамо! — в нещо средно между „на ремък“ и „за почест“.

— Стой. — Вяло.

Стен не отговори.

Едновременно: часовият схваща, че двама мъже се нахвърлят върху него / оръжието му се спуска за стрелба / ръката посяга към спусъка / Стен му влиза в гарда.

Много плавно… стъпка напред… дясната ръка назад, лявата напред. Тласък с бедрото и стегнатата дясна длан на Стен се изстреля напред. Тресна се в брадичката на часовия и главата му отхвърча рязко назад. Сигурно вече беше мъртъв, но Стен продължи атаката: отстъпваш встрани и удряш с ръба на дланта право в ларинкса. Задържаш тялото и леко го пускаш на земята.

След което и двамата — бегом.

Алекс метна граната в командния пулт, залегна по корем, когато друг от постовете изстреля залп към собствения си лагер и куршумите заотскачаха от бронята, и се надигна на колене точно когато някакъв слисан техник от компютърните БТР-и надникна, видя го и панически дръпна вратата.

Пръстите на Алекс сграбчиха вратата сантиметри преди да се затръшне и мускулите от света с тройна гравитация дръпнаха. Вратата се отпра от пантите и отхвърча настрани…

Един от техниците вътре посягаше към пистолет. Алекс сграбчи най-близката конзола и я запокити по него. Тя се стовари в гърдите му, мъжът се лепна кръвясал в главния компютър и направи късо. Веригата засвистя, засвятка и БТР-ът потъна в тъмнина.

— Каца? Каца? — Ужасеният шепот на другия техник.

„Ей, момко млади — помисли Алекс. — Днес съм добронамерен, оставям те жив.“

Излезе и тръгна към второто МПС. Надигна рампата и я натресе странично във вече затръшнатата врата на гъсеничния транспортьор. Вратата и рампата поддадоха едновременно. Отвътре избръмчаха като оси няколко куршума и Алекс залегна.

„Точно сега можех да си използвам уилигъна“ — помисли си и зърна наблизо нещо подобно на крик. Претърколи се до него, хвана дългата един метър дръжка и напъна. Дръжката, само сантиметър и половина обикновена стомана, изпука и се скърши.

Алекс я метна през вратата на транспортьора. Последва я термична граната. Отвътре се чу рев, след което захвърчаха искри и Алекс видя пращящите пламъци.

Изправи се, изтупа колене и се огледа дали няма още нещо за съсипване. В щаба цареше пълен хаос — като че ли всички стреляха във всички посоки. Но не и Алекс.

След като паниката се разпространи, бойните постове също откриха огън. Алекс се зачуди разсеяно по какво ли си мислят, че гърмят, след което обиколи да види дали Стен има нужда от помощ.

Нямаше.

Алекс понечи да влезе в командния пункт, но спря и се приведе в опрятност. После тихо каза:

— Аз съм малкият Алекс от пацифистите.

Стен се изкиска и се показа от скривалището си точно зад входа на БТР-а. Изтри до блясък ножа и го прибра в ръката си.

Двамата се заслушаха с леко благоговение в канонадата от взривове, вихреща се из равнината.

— Хайде, момко. Тия клоуни ще продължат така цяла нощ, а аз мисля да пийна една-две бири.

И също толкова тихо, колкото бяха дошли, Стен и Алекс отново се скриха в нощта.

 

 

— Не можех да му откажа на момчето — обясни Алекс.

— ЗА ПОО… ЧЕСТ!

И раздърпаните същества надигнаха оръжията си за почест. Поне тези, които имаха оръжия.

— Оуу — каза Алекс очаровано, — глей как го направиха, на вълни на вълни, страхотно!

— Ти — каза му Стен — имаш още по-шантаво чувство за хумор и от Махони.

— ОРЪЖИЯ, ЗА… ПРЕГЛЕД!

Защракаха затвори и строените кандидат-наемници отвориха пълнителите за инспекция. Младежът с капитанските знаци, в защитен клин и синя куртка, понечи да отдаде чест.

— Ротата е готова за преглед, полковник!

Стен въздъхна и тръгна по редицата. Спря се при първия — той леко трепереше. Стен протегна ръка да вземе карабината му. Кандидат-наемникът не я пусна.

— Трябва да ми я дадете, щом ви я поискам — обясни Стен.

Мъжът пусна оръжието. Стен прокара кутре по вътрешността на запалителната камера и изтри следите от нагара. Надникна в ръждясалата цев и върна оръжието. След което пристъпи към втория.

Прегледът отне само минута.

Стен се върна пред капитана.

— Благодаря ви, капитане. Можете да освободите хората си.

Капитанът го зяпна.

— Но… полковник…

„Е, добре. Щом искаш обяснение“ — помисли Стен.

— Капитане. Хората ви не са обучени, нямат опит и не са готови за сражения. Оръжията им — на тези, които имат оръжия — са готови за претопяване, не за убиване на хора. Ако наема ротата ви, ще е…

— Все едно да поведеш агънца на заколение — подхвърли Алекс. Нито Стен, нито капитанът разбраха за какво говори.

— Съжалявам, капитане. — И Стен си тръгна. Младият офицер го догони, заговори нещо, после замълча и почна отново.

— Полковник Стен… сър, ние… ротата ми… трябва да ни вземете. Всички сме от една планета, до един. Отраснали сме в един район. Използвахме всичките си спестявания само за да дойдем тук. И вече сме на Ястребов трън от пет цикъла, но досега… ами… — Изведнъж осъзна, че всъщност се моли, и млъкна.

— Благодаря, че ни отделихте време, полковник — завърши младокът.

— Почакайте малко, капитане. — На Стен му хрумна нещо. — Заседнали сте на плитко, нали? Зед-кредити? И никой не ви наема, нали?

Капитанът кимна с неохота.

— Капитане, аз не мога да ви използвам. Но в центъра на града има един, който може.

На лицето на младока се изписа надежда.

— Един стар сержант. Ще го намерите в Наемния офис на Имперската гвардия. Но той ще иска да види във вас следното…

 

 

Стен пренебрегна хилавото момче, седнало на масата срещу него, и се обърна към Алекс.

— Поредната шегичка ли, сержант?

— Не, сър. Не знам откъде и за какво е дошъл този момък.

Момчето беше около деветнадесетгодишно. Приблизително на височината на Стен и около петдесет кила на тегло, кривокрако. Дори на дневна светлина Стен забеляза блясъка на имплантираните му лещи.

— Вие искате да се запишете?

— Естествено — отвърна уверено хлапакът. — Между другото, казвам се Игън. И говоря от името на дванайсет колеги.

— Колеги? — повтори слисано Стен.

— Да. Искаме да се запишем. Прочетохме договора ви и приемаме условията за срока на службата.

Стен простена наум. Този ден се очертаваше доста дълъг.

— Ако сте прочели… ъъ… предложението ни, щяхте да разберете, че…

— Разбрах, че търсите банда главорези. С ками в зъбите или където там ги носят хората ви.

— Тогава защо…

— Защото не можете да се биете без мозъци.

— Смятах — каза Стен, че все ще мога да си ги осигуря.

— Вие? Един прост войник? — Този път Игън го погледна слисано.

— Оправям се.

— Оправяте се? Но ще ви трябва боен анализ. Ще ви трябват прогнози. Ще ви трябва някой за логистиката. Някой, който на място да импровизира система за електронен мониторинг. Ще ви трябват… полковник, съжалявам, ако звучи нахално. Но вие наистина имате нужда от нас.

— Абсурд: Вие и приятелите ви… предполагам, че са като вас? — Стен мина на друга, малко по-вежлива тактика. — Преди всичко, как мога наистина да съм сигурен, че сте мозъкът, за който се представяте?

— Вероятно защото зная, че разплащателната ви сметка на Първичен свят е 000–14–765–666 СМЕТКА ПИТОН, депозитор едно Паррал, безименен свят, а текущият ви баланс към тази сутрин беше точно $72 654 080 кредита.

Много тиха тишина. Стен реши, че започва да му писва да седи зяпнал.

— Как по дяволите — изломоти той, — сте разбрали това? Та ние оперираме с посреднически сметки.

— Сега разбирате ли защо ви трябваме, полковник?

Стен не отговори веднага. „О, Махони! Защо ме прати тук, сам самичък? Откъде да знам що за скапаняци му трябват на човек за една частна война? Досега само симулирам. Защо не съм с Бет и тигрите и да върша нещо простичко, като да замразя някой диктатор например?“

Съвзе се и попита:

— Игън. Един въпрос. Кои сте вие и вашите приятели?

— Ние… ами доскоро бяхме студенти в горния курс на един лицей.

— Кой по-точно?

Игън се поколеба, след което каза:

— Първичен свят.

Стен и Алекс се впечатлиха. Дори войниците знаеха, че Империята избира най-умните, за да следват в Лицея на Централния имперски свят.

— И защо сте тук?

Игън огледа бардака. Наблизо нямаше никой, който да чуе.

— Една нощ експериментирахме. Направих „пикбокс“ — нещо, с което се влиза в компютър…

— Знаем кво е — прекъсна Алекс.

— Отначало беше много гот, но накрая взехме, че влязохме в компютъра на имперското разузнаване.

Стен — мъчеше се да запази лицето си безизразно — вдигна ръка за тишина и Игън млъкна. Стен кимна на Алекс и двамата станаха и отидоха в другия край на бардака, като мимоходом се оглеждаха за микрофони.

— Ти знаеш ли кво е направило това малко, но опасно момченце? Той и приятелчетата му са влезли във файловете на Махони. Не е чудно, че са тук на Ястребов трън. Шпионажът е по-добър от доживотен наказателен батальон. — Алекс се изкикоти.

— Какво мислиш за полковник Махони сега?

— Мисля, че ни натика в един свят, пълен с говна.

— Значи трябва да наемем тези хлапета?

— Нямаме друг избор, момко.

 

 

По пода се валяха купища разпечатки. Стен прокара длан по вече порасналата си коса и се зачуди защо по дяволите хората искат да стават генерали. Досега не беше се замислял с колко бумащина трябва да се оправи човек преди да може да изкомандва: „Огън!“

Алекс се беше проснал на дивана и кротко прелистваше дългия доклад, а пръстите на Игън ловко шареха по клавиатурата на компютъра. Хлапакът изтрака последния откос клавиши и се изправи.

— Готово, полковник. Всички подразделения са в готовност.

— Тъй — съгласи се Алекс, пусна доклада на пода и се пресегна за бутилката.

— Тъпотиите на Стен — каза Стен, застана в подигравателна поза „мирно“ и отдаде чест във въздуха. — Готови за операция, сър! Имам двеста бойци, които…

— Двеста и един — прогърмя глас от вратата.

Алекс скочи с пистолет в ръка, а Стен зае поза за атака.

Гласът се затътри напред и Стен реши, че това е най-грозният и най-нашареният с белези хуманоид, който е виждал.

Непознатият вдигна двете си ръце с длани навън — универсалният жест „не нося оръжие“. Стен и Алекс леко се отпуснаха.

— Кой сте вие, по дяволите?

Мъжът сведе поглед. Представете си един великан, висок два метра и половина, попрегърбен и малко засрамен.

— Казвам се Кършайн — каза той. — Искам да дойда с вас.

Стен се отпусна и награби бутилката.

— Прекратихме рекрутирането вчера. Защо не кандидатствахте тогава?

— Не можах.

— Защо?

— Бях в дранголника.

— Няма проблем с това — каза Алекс: стараеше се да говори дружелюбно. — Всички сме били там. Даже майка ми.

— Обаче аз не бях с тайфа — каза Кършайн. — Нямаше кой да ми плати гаранцията.

— Ако сте соло, какво правите на Ястребов трън? — попита Игън.

— Търся си работа.

— Някакъв опит? — попита Стен.

— Така мисля — отвърна великанът. — Имам това.

Порови в кесията на кръста си, извади един много опърпан и омазнен фиш и с неохота го подаде на Стен.

Стен го взе и го пусна в слота на четеца. Започваше като стандартен сертификат, издаван от Гвардията при уволнение.

НАСТОЯЩЕТО УДОСТОВЕРЯВА, ЧЕ ПРИНОСИТЕЛЯТ Е

КЪРШАЙН, УИЛЯМ

 

РЕДНИК

СРОК НА СЛУЖБА: 20 ГОДИНИ

ЗАЧИСЛЕН: ПЪРВИ ГВАРДЕЙСКИ ЩУРМОВИ

ВОЕННИ УЧИЛИЩА: НЯМА

ОРДЕНИ И ДРУГИ ОТЛИЧИЯ: НЯМА

КАРИЕРА: 27 Планетарни щурма. Първа вълна. 12 спасителни експедиции, 300 поддържащи щурма (Табл. XI за подробности), предлаган за следните награди: Галактически кръст, четири пъти; Имперски медал, осем пъти; Звезден куп Титан, шестнадесет пъти; Споменаван в депеши, един път. Разжалван, 14 пъти (табл. Х2 за подробности).

Фишът продължаваше да се върти. Стен вдигна очи към великана с нескрито уважение. Този Кършайн беше предлаган четири пъти за най-високия медал на Империята! И…

— Що са те шкартирали четиринайсет пъти?

— Не се оправям с хората.

— Защо? — попита Игън.

— Де да знам, Не мисля, че са лоши. Само дето… правят едни неща… дето не ми харесват. И аз… нали… трябва да взема мерки.

„Сякаш другите неприятности са ми малко“ — помисли Стен, извади фиша от четеца и му го подаде.

— Кършайн, ако не бяхме попълнили състава…

— Моля за извинение, полковник — каза Алекс.

Стен млъкна. Алекс закрачи бавно около великана.

— Знам те аз тебе — заговори много, много тихо Алекс. — Ти си от ония, дето знаят кое е добро и кое не, само дет не знаеш, че има и по-добри от тебе, Кършайн. Знам го аз твоя сой.

Кършайн изгледа ядосано кръглия като каца сержант.

— Сега ти предлагам една игра — каза нежно Алекс. — Можеш ли да удряш?

— Знам един удар, дребосък — каза великанът. — С мен ли искаш да си играеш?

— Аха. С теб — каза Алекс.

— Ти си пръв.

— Не, момко — каза Алекс и по широкото му лице пробяга усмивка. — Ти си кандидатът. Да ти видим най-добрия удар.

Без предупреждение, Кършайн се извъртя и свистящият му юмрук удари Алекс в ребрата. Алекс се превъртя назад към дивана, диванът се срути и Алекс се натресе в стената. Полежа малко зашеметен.

След което се съвзе, вдигна се и се върна.

— Е, това си го биваше, момко. Ама сега е мой ред. И играем честно. Не кат тоя тъпашки удар. Сега аз ще те ударя, момко. Но понеже те искам за боец, не ща да пострадаш много и затуй ш’ти кажа къде ш’те ударя. Ш’те ударя точно в гърдите. Обаче лекичко, щото не ща да пострадаш.

Стен не беше чувал Алекс да говори толкова дълго. И съвсем логично реши, че е ядосан. Стен реши, че съжалява за случилото се. И съвсем нелогично тъпият гигант започна да му допада.

Кършайн се стегна за удара.

Вместо това Алекс посегна деликатно и вдигна… по дяволите, надигна Кършайн с една ръка, осъзна Стен… вдигна го над пода. След което, привидно небрежно, го захвърли.

Двестата кила Кършайн — сякаш законите на гравитацията удариха спирачка — отхвърчаха във въздуха. Удариха пластичната стена — на два метра над пода — и я пробиха, и отломките се разхвърчаха навън из коридора.

Самият Кършайн излетя след стената и се срина на плочките. А Алекс много, много бързо изтича при него, наведе се и зашепна:

— Хайде, хайде, момко, свести се. Имаш службата. Но таз игра повече няма да я играем.

Кършайн се олюля и се изправи.

— Тъй вярно, сър.

— Не съм ти сър. Аз съм само сержант. Ей тоя там, Стен, е сърът, ясно?

Кършайн залитна, после се вкочани „мирно“.

— Съжалявам, сержант.

— Знам, че съжаляваш, момко — изгука Алекс. — Сега бегом и да се върнеш тук след десет часа, опрятен и готов за бой.

— Слушам, сър!

И Кършайн отдаде чест и излезе. Когато Алекс се обърна, Стен и Игън още бяха зяпнали.

— Сега имаме 201 бойци, полковник Стен — каза сержантът. След което се дотътри до конзолата, награби бутилката на Стен и изпъшка:

— По дяволите! Това момче само дето не ме уби! Какви неща само трябва да правя за Имп… за каузата!