Метаданни
Данни
- Серия
- Стен (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sten, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor(2009)
Издание:
ИК „Бард“, 2002
ISBN 954-585-305-0
Поредица: „Избрана световна фантастика“ №90
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
История
- —Добавяне
Глава 5
Предупредителният сигнал за началото на работната смяна запищя и Стен седна в леглото. Беше буден вече от два часа. Чакаше.
Дори след четирите изминали цикъла тристайният апартамент си оставаше все така пуст. Но Стен знаеше, че мъртвите трябва да потъгуват сами за себе си. Беше се постарал да зазида в ума си тази част от чувствата, но от време на време те се изплъзваха от контрол и скръбта идваше сама.
Но преди всичко бе успял да се превърне в кроткото, покорно мигри, от което Компанията имаше нужда. Или поне да се преструва на такъв.
Стенният слот изщрака и от процепа щръкна плотът с обичайното бързо ободряващо енергизиращо питие и различните лекове срещу махмурлук и антидепресанти.
Стен гребна напосоки една шепа и ги изсипа в отходната тръба. Нито искаше, нито му трябваха, но имаше достатъчно ум, за да не отказва изобщо да обръща внимание на подноса.
След няколко часа роботизираната табла щеше да се изтегли и да се самоинвентаризира. След което някой компютър, някъде си, щеше да докладва, че Стен не е консумирал. Което щеше да предизвика наказателна мярка от страна на Съветника.
Стен въздъхна. За всяко нещо в този свят си имаше квота.
Горе, в началото на конвейера, един работник опря картата си в плота на мед-индикатора. Машината примигна и човекът напъха ръката си в пастта й. Тя забибипка, извличайки жизнените му данни, регистрира липса на алкохол и наркотици, утайка от поредната рутинна забава след предишната работна смяна, и вратата се отвори да го засмуче.
Мъжът изчезна в пастта на цеха и конвейерът се придвижи с още две стъпала нагоре.
Стен се придвижи напред с останалите в опашката. Около него бръмчаха обичайните клюки.
— Кат си напраиш сметка, че Фран беше човекът с най-губещата квота на лентата, тва дето стана с него беше скапано за Компанията — ами че той нали затова си загуби ръката. То пък за кво друго му трябваше, освен да щипе джойгърлите с нея? Ама му дадоха един месец кредит, нали така?
— Бе ти ме знаеш — ще се намери ли някой друг на Вулкан да ми излезе на пиячката, а? И кво, другата смяна да се влача на лентата? Тъпак съм си аз! Ти ми ги докарай, викам, да ги видя аз на лентата…
Дойде редът и на Стен. Той пъхна картата си в слота, зяпна тъпо в машината, докато тя го проучваше и одобряваше, след което неохотно пристъпи в цеха.
Монтажният отсек представляваше огромно помещение, задръстено от пода до тавана с транспортни ленти, пътеки, гигантски части и машини. Мигритата трябваше да се прокрадват сантиметър по сантиметър по тесните мостици и да внимават да не паднат във вътрешностите на гигантските механизми — ако паднеха, щяха да бъдат смазани, пресовани и втъкнати в някое безименно устройство, което в края на конвейера щеше да бъде отхвърлено, защото съдържа странни примеси нечистотия.
След близо двата месеца работа в завода Стен се бе научил да мрази партньора си не по-малко от самата работа. Роботът представляваше трътлест сив овоид с неимоверно количество сензори, натъпкани в огромното му фасетно око; движеше се с помощта на сложна комбинация от колела и крачни лостове, включвани при слизане по стъпала. Само окото му и шаващите по туловището му пипала изглеждаха живи.
Най-много от всичко мразеше кресливия му натрапчив гласец. Като на онзи стар микробиблиотекар, който помнеше от основното училище.
— Бързо — изписука роботът. — Губим квота. Добрият работник никога не си губи квотата. Последния цикъл, в трети сектор, някой си Миал Торкенсон дори си е удвоил квотата. Кажи сега, това не е ли наистина идеал за подражание?
Стен изгледа машината и се подвуоми дали да не я изрита. Обаче последния път, когато го бе направил, куца два дни.
Роботът пак подвикна:
— Хайде де, побързай. Дай още една седалка.
Той вдигна поредната седалка от огромната купчина пред дългата сребриста тръба и я помъкна към нетърпеливо потропващия на място робот.
Стен и роботът му действаха на опашката на дълга монтажна линия за транспортери, чиито капсули се използваха в пневматичните транзитни системи на повечето индустриални светове.
Роботът играеше ролята на техник. Стен беше общият работник — момчето за всичко, „дай вар, дай тухли“. Задължението му се свеждаше до това да вдигне поредната седалка от купчината, да я постави в тръбата в маркирания процеп и да я намести точно, за да може заварката на робота да я прилепи в рамката. Затъпяваща ума работа, която като че ли така и не можеше да удовлетвори механичното плашило, което му се явяваше шеф.
— Не тук! — изпищя роботът. — Така и не се научи да ги поставяш правилно. Точното място е отбелязано ясно. Плъзни я напред сега. Плъзни я де!
Горелката на робота засвятка.
— Побързай! Следващата!
Стен се затътри към купчината и се натъкна на един работник, чието име не можеше да си спомни.
— Ей, ама ти чу ли? Току-що ме повишиха!
— Честито!
Мъжът сияеше.
— Мерсаж. След смяната давам голяма черпня. Всички са поканени. Аз плащам.
Стен го изгледа учудено.
— Това… това няма ли да те върне назад… искам да кажа, няма ли да прахосаш всичко от повишението?
Мъжът сви рамене.
— Голяма работа! Ще загубя някаква си половин година от договора.
Стен се замисли дали да не го попита защо толкова бърза да похарчи всички кредити — и то какви — от повишената си заплата. Как изобщо можеше да зачеркне половин година от живота си за едно… Но вече знаеше отговора. Затова не си и направи труда.
— Прав си — въздъхна той. — Можеш да си го позволиш.
Мигрито се забърза по мостика.
В онези дни Лета беше може би единственият проблясък в живота на Стен.
В много отношения тя беше типично, най-обикновено джой-момиче. Наета на една от многобройните затънтени планети, от каквато бяха дошли и родителите на Стен, Лета знаеше само това, че когато договорът й изтече и тя се пресели на някой от курортните светове, предназначени за екзеци, ще срещне и ще подпише пожизнен договор с някой от членовете на императорската фамилия. Или поне с някой знатен принц, син на богат търговец.
Макар Стен да имаше достатъчно ум, за да повярва в приказката за курвата със златно сърце, чувстваше, че изпитва истинско удоволствие както от секса, така и от разговорите си с нея.
Сега се беше излегнал мълчаливо на леглото. Момичето се плъзна върху него и започна бавно да гали тялото му с връхчетата на пръстите си. Той я загледа.
Лицето на Лета беше нежно, зениците й — разширени от доставящите наслада наркотици.
— Какво не е наред? — промърмори тя тихо.
— Всичко. Договорите. Договорите, квотите, мигритата.
Тя се изкиска.
— Че при теб всичко си е наред. Нали си мигри.
Стен седна.
— Няма да е завинаги, Когато договорът ми свърши, ще се измъкна от този скапан свят и най-сетне ще разбера какво е да си свободен.
Лета се засмя.
— Сериозно ти казвам. Никакво залагане. Никакви удължавания на договора. Никакви нощи пиячка в купола повече. Просто ще си пестя времето. Точка.
Лета поклати глава и се изправи.
— Няма да можеш да го направиш.
— Защо пък не? — попита Стен. — По дяволите! Дори деветнадесет години не са чак толкова много.
— Няма да можеш, защото цялата работа е шарлатанска. Всичко е под контрол. Също като работата ти. И игрите. И… и дори това, дето го правим двамата. Така са го нагласили, че да не можеш никога да се измъкнеш от тях. За да си вечно обвързан с тях. И го правят по всички възможни начини.
Стен я погледна озадачено.
— Но ако е шарлатания и никой не може да се измъкне от Вулкан, какво ще кажеш за теб тогава?
— Какво за мен?
— Нали непрекъснато разправяш какво ще направиш, когато напуснеш, за планетите, на които ще отидеш, и за мъжете, които ще имаш, които не миришели на машинно масло и на пот и…
Лета запуши с длан устата му.
— Но това се отнася за мен, Стен. Не за теб. Аз ще напусна. Аз си имам договор и той ми осигурява парите, дрогата и всичко, което поискам да ям и да пия. Дори мога да залагам по масите. Картата няма да ми вземат. Няма никакво значение какво друго правя. Стига само да остана жива, ми е гарантирано, че ще напусна Вулкан, щом договорът изтече. Също като на всички останали джойгърли. И като на крупиетата. Всички те ще напуснат. Същото важи за теховете и патрулите. Но не и за мигритата. Мигритата никога не напускат.
Стен поклати глава. Не можеше да повярва и една думичка от приказките й.
— Ти си сладко момче, Стен. Но така и ще си умреш тук, на Вулкан.
Известно време Стен се държеше по-далече от квартирата на Лета и си повтаряше, че няма нужда от нея. Не му трябваше някой, който непрекъснато да му повтаря, че… какво пък, това си беше чиста лъжа, нали?
Но колкото повече се държеше настрана от нея, толкова повече се замисляше и чудеше. Накрая реши, че все пак трябва да я потърси и да си поговорят. Да й докаже, че може и да е права за останалите мигрита. Но не и за него.
Отначало хората в джой-къщата се направиха, че никога не са и чували за нея. А после взеха, че се сетиха. А, Лета ли? Ами нея я прехвърлили някъде. Да, да. Станало изведнъж. Тя изглеждала истински щастлива, когато дошли да я отведат. Било преди една-две смени. Къде ли? Ами май в зоната за забавления горе, в Окото, за екзеците.
Стен се зачуди.
Но престана да се чуди, след като успя да се промъкне в някогашната стаичка на Лета късно след смяната и намери вградения в стената микрофон.
Продължи обаче да се чуди какво ли са й направили заради приказките й.
РАЗХОДИ ОТ ПЪРВИЯ МЕСЕЦ
Квартира: 1000 кредита
Порцион: 500 —//—
Такса началник: 225 —//—
Данък коридор: 250 —//—
ВСИЧКО: 1975 кредита
ЗАПЛАТА ОТ ПЪРВИЯ МЕСЕЦ:
2000 кредита
1975 кредита разходи
25 кредита спестяване
Стен прегледа може би за десети път таблицата за финансовия си баланс на компютърния екран. Беше пестил до умопомрачаване. Беше отрязал всякакви забавления и ядеше толкова малко, че можеше да пукне от глад. Но винаги се получаваше едно и също. При 25 кредита месечни спестявания изобщо нямаше да може да съкрати срока на договора — най-много с някаква си половин година. А ако продължаваше да я кара по същия начин, щеше да се побърка най-много за пет години.
Реши да прегледа още веднъж. Може би имаше нещо, което е пропуснал. Натисна нужните клавиши на конзолата и извика на екрана „Наръчник за правоотношенията с работниците“ на Компанията. Зачете параграфите.
— Скапано!
За малко щеше да го изтърве. Върна се на параграфа и го зачете, още веднъж и още веднъж.
„УДРЪЖКИ ЗА РИСК: На всички миграционни работници да бъдат удържани не по-малко от 35 кредита и не повече от 65 кредита за всеки разплащателен цикъл, освен когато извършват дейност, която според критериите на Компанията се счита за особено рискована от производствени наранявания и/или смърт, в които случаи удръжките да бъдат не по-малко от 75 кредита и не повече от 125 кредита за всеки цикъл, срещу което Компанията се задължава да осигурява необходимите медицински грижи и/или разходи при смърт, не надвишаващи сумата от 750 кредита за погребалната церемония и/или…“
Той удари с юмрук клавишите и видеоекранът примигна, след което посивя.
Хванали го бяха. Както и да го отричаше, всички мигрита, до един, бяха натикани в дупката.
Роботът приключи с монтажа на последната седалка в транспортера, излезе и зачака следващата пуроподобна тръба да бъде докарана на монтажната линия. Готовият вагон профуча и потъна в пневматичната товарна тръба, отпращаща го към товарния терминал. Но беше станала някаква грешка. Нещо или някой не беше приготвил поредната купчина седалки.
Стен звучно се прозя, когато роботът сърдито запищя към друга машина за квотите. Втората машина не желаеше да поеме вината. Двете защъкаха гневно напред-назад, докато най-сетне някакъв кран не изсипа на площадката помежду им купчина седалки. Роботът се плъзна в търбуха на транспортера. Стен метна една от седалките през рамо и я напъха вътре.
Постави седалката на определеното й място и се заслуша в ядосаното бръмчене на робота, докато я плъзгаше по пода.
Роботът се наведе с горелката. Стен усети, че го облива вълна на гадене. Така щеше да премине целият му живот, в слушане на досадната писклива проповед на сивкавото туловище.
Бутна силно. Седалката се плъзна и се блъсна в робота, и машината запищя, тъй като внезапно сама се бе запоила към седалката и скелета на транспортера.
— Помощ! Помощ! — заврещя тя. — Уведоми главния пулт.
Стен примигна. И прикри усмивката си.
— Разбира се. Ей сега.
Излезе бавно от транспортера и пристъпи към контролния панел на линията, пое си дълбоко дъх и натисна бутона ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. Вратите на тръбата се затвориха и транспортерът се плъзна напред към товарната тръба.
— Уведоми… пулта… помощ… помощ…
И за пръв път, откакто бе повишен като пълноправен работник, Стен изпита удовлетворение от добре свършената работа.