Алън Кол, Крис Бънч
Стен (1)

Глава 1

В Реда смъртта настъпваше тихо.

 

 

Скафандърът вонеше. Техът, напъхан в него, надникна през одраскания порт към тръбата, която обгръщаше увеселителния купол, и избълва низ от проклятия, които спокойно можеха да съдерат кожата на най-здравата търговска космическа фрегата.

Това, което му се искаше най-много от всичко на света, бе голяма, добре изстудена бутилка наркобира, с която да убие блъскащия като барабан в мозъка му снощен махмурлук. А онова, за което със сигурност знаеше, че не иска, бе да виси извън Вулкан, зяпнал към едносантиметровата сплав на тръбата, която упорито отказваше да се слепи.

Прилепи вакууматорите към кожуха, нагласи по усет стегата на пръстена и подхвана нова серия ругатни, адресирани този път към собствения му шеф и всичките миризливи мигрита, които в този момент се забавляваха само на метър, и всъщност на цял свят разстояние от него.

Свърши. Освободи вакууматорите и плесна бутона, активиращ миниатюрния двигател на скафандъра. Не само че шефът му беше скапаняк, при това бивш джойбой, ами сега щяха да го лепнат за първите шест обиколки. Техникът накара безтегловния си мозък да млъкне и се понесе вцепенен, тласнат от малката ракетна дюза на двигателя, към изходния люк.

Разбира се, не пристегна пръстена както трябва. Ако през тръбата не преминаваше флуорин под високо налягане, този пропуск щеше да е без никакво значение.

Пренатовареният фитинг се пропука и суровият флуорин бавно започна да си пробива път през него, изтичайки в първите няколко секунди безвредно в открития космос. Но след като пробойната започна да се разширява, потокът завря срещу външната обвивка на Реда, проникна през изолацията и после към вътрешната обвивка.

Отначало дупката беше с размери на карфица. Първоначалното спадане на налягането в купола не бе достатъчно дори за да стресне някого пред мониторите високо горе в контролната капсула на Реда.

 

 

Реда по нищо не се отличаваше от който и да е квартал с червени фенери из милионите първопроходни планети — джойбои и джойгърли на Компанията щъкаха сред тълпи мигрита и търсеха трескаво поредния неквалифициран мигрант, в чиято карта все още е останал някой и друг непохарчен кредит.

Игралните компютри в дълги редици подсвиркваха предизвикателно към минаващите покрай тях бачкатори и издаваха тънък машинен кикот, щом поредната марка се засмучеше в слотовете им след поредното залагане.

Реда бе осигуреният от Компанията център за забавления, изпълнен в духа на „най-съкровените желания“ на мигритата. „Щастливото мигри е забавляващо се мигри“, бе заявил преди време един от психолозите на Компанията. Не бе добавил — а и нямаше нужда, — че забавляващите се мигрита са същевременно тези, които си харчат кредитите, при това по принцип на червено. Всяка загуба означаваше нови часове труд, добавени към заробващия ги трудов контракт.

Поради което, въпреки музиката и смеховете, в Реда цареше мрачна и сива потиснатост.

Двойка социопатрули с бичи вратове се шляеше пред входа на Реда. По-старият кимна към тримата нахакани мигрита, които тръгваха от един пулт за залагания към следващия, и каза на партньора си:

— Ако ще ми се шашкаш всеки път, щом някой те погледне, много скоро на някой от тези мигрита ще му се доще да разбере к’во ще правиш, ако вземат, че наистина ти таковат таковата.

Новакът стажант нервно пипна зашеметяващата си палка.

— Пък аз бих искал да им покажа.

По-старият въздъхна и се втренчи в дъното на коридора.

— Ох-ох. Ето ти беля.

Партньорът му само дето не изскочи от униформата си.

— Къде? Къде?

По-старият му посочи. От транспортната лента слезе и се запъти към Реда Амос Стен. Младокът понечи да се разсмее при вида на ниското мигри на средна възраст, но веднага забеляза възлите на мускулите, спускащи се от врата на Амос. Както и яките му китки, и тежките като чукове юмруци.

А после старшият въздъхна облекчено, и се облегна на стената.

— Всичко е наред, момче. Повел си е домочадието.

Жена с уморено лице и две деца слязоха от лентата и се забързаха след Амос.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — промърмори младокът. — Тоя дребосък изобщо не ми изглежда толкова страшен.

— Не познаваш Амос. Ако го познаваше, щеше да се нашораш — особено ако Амос е излязъл да се поразтъпче за малка патаклама, само колкото да си оправи настроението.

Четирите мигрита опряха длани в малките бели правоъгълници върху пропускателния плот и централният компютър на Вулкан регистрира влизането в Реда на МИГРИ СТЕН, АМОС; МИГРИ СТЕН, ФРИЙД; МИГРИ-МАЛОЛЕТЕН СТЕН, АХД; МИГРИ-МАЛОЛЕТЕН СТЕН, ДЖОС.

Когато семейство Стен мина покрай двамата патрулни, по-старият се усмихна и кимна свойски на Амос. Партньорът му само ги изгледа свирепо. Амос не им обърна внимание и подкара семейството си към входа на „живино“-то.

— Мигри побойник, хм. На това не можеш му каза поведение, одобрявано от Компанията.

— Синко, ако чупехме главата на всяко мигри, което се е стъркаляло с някого из Реда, щеше да има недостиг на работна ръка.

— Може би трябва да му дадем някой…

— Мислиш ли, че ти си човекът, който може да го направи?

Младокът кимна.

— Що не? Ще го спипам като излиза от някой наркобардак, и ще го ступам.

Старият се усмихна и пипна дългия белег на дясната си ръка.

— Имало е такива опити. И то от по-добри от тебе. Какво пък, може и да бъркам. Може пък ти да успееш да направиш нещо. Но все пак гледай да запомниш от мен. Амос не е просто едно келяво старо мигри.

— Че какво му е толкова различното?

На стария патрул изведнъж му писна от новобранеца и от целия този разговор.

— Там, откъдето идва той, ядат момченца като тебе за закуска.

Младокът настръхна и го погледна сърдито. Но се сети, че дори и без корема, старшият му все пак го превъзхожда с двайсет кила и петнайсет години служба. И насочи гневния си поглед към някаква възрастна дама, която сновеше щастлива из Реда. Тя го погледна, ухили се и се изплю точно между краката на стажанта, на палубата.

— Мигрита. Скапаняци!

 

 

Амос пъхна картата си в слота на пропуска на живиното и компютърът автоматично добави един час към трудовия му договор. Четиримата влязоха във фоайето и Амос се огледа.

— Не виждам момчето.

— Карл каза, че в училище са го задържали още една смяна — напомни жена му.

Амос сви рамене.

— Няма да изтърве много. Един от конвейера го гледал предната смяна. Вика, че първото шоу било скапано, за някакъв екзек, който хлътва по джойгърла и я взима да живее с него в Окото.

От театралната зала прогърмя музика.

— Татко, хайде да влизаме.

Амос последва семейството си в залата.

 

 

Пръстите на Стен припряно зашариха по клавишите на компютъра, после натиснаха табулатора „ВХОД НА ЗАДАЧАТА“. Екранът светна, след което потъна в мътносиво. Стен трепна. Все не успяваше да свърши навреме, за да се срещне със семейството. Допотопната компютърна система на училището просто не беше съобразена с картотекирания в неговата смяна брой ученици.

Огледа стаята. Никой не го следеше. Натисна клавиша ОСНОВНА ФУНКЦИЯ, след което набра комбинация от клавиши. Беше изнамерил начин да проникне в банката на централния компютър. В нарушение на училищните правила, разбира се. Но Стен, като всеки друг седемнадесетгодишен, предпочиташе да оставя утрешните неприятности за утре.

След като се прикачи, пъхна картата си за задачи в слота. И изръмжа недоволно, когато на екрана изплува тестът му. Беше упражнение по киберструговане — да се направят лазерни пръчки.

Щеше да му отнеме цяла вечност, докато направи спойките, и той веднага си представи скапаната техника, остаряла дори за училищните стандарти: как изчегъртва стружка на три микрона извън мястото на свръзката.

А после се ухили. Вече беше „В нарушение…“

Нарисува две пръчки стоманена сплав на екрана със светлинната си писалка, след което промени входящата функция на „РАБОТНА ПРОГРАМА“. После включи режима на писалката на СПОЯВАНЕ. Няколко бързи движения и някъде в недрата на Вулкан две метални пръчки бяха споени.

Освен ако не беше само компютърно упражнение.

Зачака с болезнена тръпка потъмнелия екран. Най-сетне мониторът просветна и изписа ПРОЕКТЪТ ИЗПЪЛНЕН ЗАДОВОЛИТЕЛНО. Беше успял. Пръстите му бързо пробягаха по клавиатурата, прекъсвайки незаконното скачване и го прехвърлиха обратно на училищния компютър, който отегчено примигваше на ПРОГРАМА ИЗЧАКВАНЕ. Той въведе от паметта на терминала съобщението ПРОЕКТЪТ ИЗПЪЛНЕН ЗАДОВОЛИТЕЛНО, изключи и след няколко мига вече беше станал и тичаше към вратата.

 

 

— Честно, господа — говореше барон Торесен, — изобщо не ме интересува дали програми Р или Д са били в противоречие с някакво си въображаемо етично правило на Империята, стига това да работи за благополучието на нашата Компания.

Беше започнало като рутинно съвещание на директорския борд на Компанията, тези половин дузина същества, под чийто контрол се намираше животът на близо един милиард души. След което старият Лестър, ама съвсем безгрижно, изтърси въпроса си.

Торесен внезапно скочи и закрачи из заседателната зала. Едрото туловище на директора приковаваше вниманието на членовете на борда не по-слабо от боботещия му глас и авторитета му.

— Ако всичко това ви звучи непатриотично, съжалявам. Но аз съм бизнесмен, а не дипломат. И също като моя дядо, предшественика ми, единственото, в което вярвам, са интересите на Компанията.

Само един от мъжете не се трогна. Лестър. „Все едно да се довериш на дърт крадец“ — помисли си баронът. Той вече бе постигнал своето и сега можеше да си позволи да бъде етичен.

— Много впечатляващо — каза Лестър. — Но ние — бордът на директорите — не ви питаме на какво сте се посветили. Попитахме ви за разходите по проект „Браво“. Отказахте да ни запознаете с характера на експериментите, а продължавате да се връщате на въпроса за допълнителни субсидии. Просто попитах, защото ако в този проект се крият някои военни възможности, можем лесно да осигурим допълнителни средства от някоя от фондациите на Империята.

Баронът изгледа Лестър замислено, но не и притеснено. В края на краищата, нали Торесен беше човекът, който държеше колодата. Но беше достатъчно опитен, за да допусне да се разкрие, най-малко пред този изпечен стар интригант. И освен това Торесен имаше достатъчно ум, за да се въздържи от заплахи. Лестър носеше твърде много белези от рани, за да помни значението на думата „страх“.

— Благодаря за забележката ви. Както и за загрижеността ви по отношение на разходите. Този проект обаче е твърде значим за нашето бъдеще, че да си позволим изтичане.

— Да не би да долавям недоверие? — попита Лестър.

— Не към вас, господа. Това е абсурдно. Но ако конкуренцията бъде осведомена за целите на проект „Браво“, дори и близките ми връзки с Императора няма да им попречат да го откраднат и да ни съсипят.

— Дори да се получи изтичане — намеси се плахо още един член на борда, — все още би ни останала някаква възможност. Ние бихме могли да разстроим запасите им с АМ2.

— Като използваме, естествено, вашите близки, лични връзки с Императора — добави ловко Лестър.

На лицето на барона се изписа тънка усмивка.

— Дори и аз не бих заложил толкова много на приятелството. АМ2 е енергията, благодарение на която процъфтява единствено Империята. Императорът. Никой друг.

Мълчание. Дори от страна на Лестър. Призракът на Вечния император сложи точка на малкия спор. Баронът се огледа, след което преднамерено придаде на гласа си суха, отегчена интонация.

— Щом няма други забележки, ще си отбележа, че увеличаването на субсидиите е одобрено. Сега да минем към по-прости неща. Щастливи сме, че разходите по поддръжката на пристанищните услуги на Вулкан са паднали с цели петнадесет процента. Не само вътрешният транспорт, но и предмитническата обработка на контейнерите. Но все още не съм доволен. Би било много по-добре, ако…

 

 

След като живиното свърши и залата светна, клепачите на Амос се отвориха. Доколкото можа да схване, екзекът и джойгърлата, след като се бяха преместили на Окото, заминаха на някаква нова планета и там бяха нападнати от някакво нещо.

Прозя се. Не си падаше много по живиното, но малко спокойна дрямка винаги му идваше добре. Ахд го сръга.

— Ей това искам да стана, като порасна. Екзек.

Амос разтри очи и се събуди съвсем.

— И защо, момчето ми?

— Щото си имат приключения, пари, медали и… и… щото всичките ми приятели също искат да са екзеци.

— Я се откажи от тия мераци — сряза го Фрийд. — Нашият вид никога не се бърка с екзеците.

Момчето се намръщи. Амос го потупа по рамото.

— Не че не си добър, синко. По дяволите, всеки Стен струва колкото шест от ония скапа…

— Амос!

— Извинявай. Хора. — Амос се овладя. — По дяволите. Да наречеш екзеците скапаняци хич не е мръсно. Ами че те са си такива. Все едно. Ахд, запомни, екзеците не са никакви герои. Те са най-лошото нещо. Готови са да убият човек, за да си вземат квотата. И после да излъжат семейството му заради файдата от смъртта. Ако станеш екзек, това няма да направи мен или мама — нито пък теб — горди.

Сега дойде ред на малката му дъщеричка.

— Аз пък искам да стана джоймомиче — обяви тя.

Амос се ухили, като видя как Фрийд подскочи почти на метър и половина. Реши да остави на нея да се оправя този път.

 

 

Налягането най-сетне разцепи тръбата и напиращият през процепа газ нахлу свободно през дупката, която бе пробил във вътрешната обвивка на Реда.

Първият, който щеше да загине, беше едно старо мигри — беше се облегнал на извитата външна стена на купола, само на няколко сантиметра от внезапно отворилата се в обвивката дупка. Докато види как флуоринът обгаря плътта му по гръдния кош, превръщайки дробовете му в пулсираща жар, вече бе издъхнал.

В контролната капсула на Реда група отегчени техници наблюдаваха на мониторите как едно мигри с изчерпана кредитна карта се мъчеше да склони някаква джойгърла за забавление по намалена тарифа. Един от техниците предложи облог. Никой не прие. Джойгърлите не се пазаряха.

Налягането най-сетне спадна под опасния праг и алармените системи засвяткаха. Никой дори не примигна. На Вулкан авариите и алармите бяха почти досадно ежедневие при всяко дежурство.

Шеф-техът закрачи нехайно към конзолата на главния компютър. Щракна няколко клавиша, за да прекъсне втръсващото пиукане и мигането на сигналните лампи.

— Сега да видим каква е белята.

Отговорът бързо светна на екрана на монитора.

— Хм. Това май е малко по-сериозно. Погледни.

— Някаква химическа утечка в купола — каза помощникът му. — Ще пробвам да я стесня. — Техът набра още няколко клавиша, прониквайки по-навътре в информационните банки.

ЗАСЕЧЕНО ИЗТИЧАНЕ НА ВЪЗДУХ; НАЛИЧИЕ НА ЗАМЪРСИТЕЛ; ПОТЕНЦИАЛНА ЗАПЛАХА ЗА ЖИВОТА; ТРЕВОГА СТЕПЕН ЧЕРВЕНО.

Най-сетне техът реагира с нещо повече от обичайното си отегчение.

— Онези мърлячи от Поддръжката и скапаните им утечки по тръбата. Смятат, че си нямаме друга работа, освен непрекъснато да чистим след тях. Такъв рапорт ще им пусна, че ще им настръхне всеки косъм по плешивите…

— А… шефе?

— Не ме прекъсвай, когато съм ядосан. Какво искаш?

— Не мислите ли, че това трябва да се поправи? И то веднага?

— Бе… трябва. Разбери къде е — половината от тези шибани сензори или са се скапали, или някой ги е залял с бира. Ако можех да разчитам всеки път на…

Гласът му заглъхна, щом тръгна по следите на утечката. Компютърът започна да стеснява полето на търсене, тръба по тръба.

— Гадост. Ще трябва да се напъхаме в скафандри, за да се доберем до това. Продължава към лабораторния купол… ох!

Диаграмата на монитора замръзна и над нея проблеснаха големи червени букви:

ВСЕКИ ИНЦИДЕНТ СВЪРЗАН С ПРОЕКТ БРАВО ДА СЕ ДОКЛАДВА НЕЗАБАВНО НА ТОРЕСЕН.

Помощникът се поколеба.

— Но защо трябва да… — Млъкна, усетил, че шеф-техът не му обръща внимание.

— Скапани екзеци. Длъжен си да им докладваш всеки път, когато трябва да… — Той набра регистъра, намери кода на Торесен, натисна входящия бутон и зачака.

 

 

Баронът се ръкува за довиждане поотделно с всеки от членовете на борда, докато се изнизваха от заседателната зала. Питаше ги за здравето на семействата им, споменаваше за обяд заедно и коментираше уместността на изказванията им. Докато не дойде ред на Лестър.

— Ценя високо участието ви, Лестър — повече, отколкото можете да си представите. Мъдростта ви несъмнено има водещо значение за насоката на…

— Много добре се измъкнахте от въпроса ми, Торесен. Аз лично едва ли щях да се справя по-добре.

— Не съм се опитвал да отбягвам нищо, драги приятелю. Аз само…

— Разбира се, че само. И си спестете потупванията на тия тъпаци. Двамата с вас разбираме положението съвсем ясно.

— Потупвания?

— Нищо, нищо… — Лестър мина покрай него, след което се обърна. — Разбира се, знаете, че не е лично, Торесен. Също като за вас, и за мен единственото, което ми е скъпо на сърцето, са интересите на нашата Компания.

Баронът кимна.

— Не бих очаквал нещо друго от вас.

Торесен изгледа излизащия в коридора прегърбен старец. И реши, че старите крадци оглупяват. Нима имаше нещо по-лично от властта?

Извърна се към източника на дискретния сигнал и посочи с пръст. Шест рафта, отрупани с привидно старинни книги, се плъзнаха встрани и отстъпиха място на компютърна конзола.

Преодоля, без да бърза, трите крачки и натисна бутона за ОТГОВОР. Ликът на шеф-теха изплува на екрана.

— Имаме проблем, сър. Тук в Увеселителен Двайсет и шест.

Баронът кимна.

— Докладвай.

Шеф-техникът натисна няколко клавиша, екранът се раздвои и от едната страна потекоха подробности за изтичането в Реда. Баронът схвана положението моментално. Компютърът изчисли, че смъртоносният газ ще изпълни увеселителния купол след петнадесет минути.

— Защо не го отстранихте, техник?

— Защото скапаният компютър продължава да ми плюе: „Проект «Браво», проект «Браво»“ — озъби се шеф-техът. — Трябваше ми само едно „давай“ от ваша страна, и щях да закърпя тази дивотия за нула време, без да изгори ни една кожа.

Баронът помисли за миг.

— Към тази утечка няма никакъв друг достъп, освен през лабораторията на проект „Браво“, така ли? Не можеш ли просто да пратиш някой тех от вакуумната поддръжка?

— Не става. Тръбата е така лошо раздрана, че ще трябва да я отсечем при източника. Ще трябва да влезем в лабораторията.

— Тогава не мога да ви помогна.

Шеф-техът замръзна.

— Но… това изтичане няма да се спре само в Увеселителен Двайсет и шест. Скапаният флуорин ще прояде всичко, с изключение на стъклена стена.

— Тогава изолирайте Двайсет и шест.

— Но тук имаме близо хиляда и четиристотин души…

— Чухте заповедта ми.

Шеф-техът се втренчи в Торесен. После кимна и изчезна от екрана.

Баронът въздъхна. Отбеляза си наум, че ще трябва да наложи на персонала извънреден наряд неквалифициран труд. После превъртя събитието в ума си, просто да се увери, че не е пропуснал нещо.

Налице беше проблем, засягащ сигурността на Проекта. Шеф-техът и, разбира се, помощниците. Можеше да прехвърли хората, или още по-просто… Изхвърли проблема от главата си. Вечерното му меню замига на екрана.

 

 

Шеф-техът засвирука нещо и почука с нокът по екрана. Зад него помощникът му нервно се обади:

— Не трябва ли да…

Шеф-техът го погледна и реши да не казва нищо. Извърна се от терминала и ловко отключи яркочервения контролен пулт ВХОД ИЗВЪНРЕДНИ ПРОЦЕДУРИ.

 

 

Стен събори някакъв изнервен тех и забърза по коридора към входа на Реда — ровеше по джобовете си за картата. Младият социопатрул препречи пътя му.

— Видях, момче.

— Какво сте видели?

— Видях какво направи с оня тех. Не знаеш ли как трябва да се държиш?

— Той просто се хлъзна. Някой сигурно е разлял нещо на пътеката. Пък и вие бяхте твърде далече, за да видите какво точно стана, сър. — Момчето беше олицетворение на самата невинност.

По-младият патрул посегна към палката, но партньорът му го хвана за китката.

— Спокойно. Това е момчето на Стен.

— Но той все пак трябва да… о, добре де. Хайде, мигро, влизай.

— Благодаря, сър.

Стен пристъпи към портала и поднесе картата си към пулта.

— Ако така я караш, момче, знаеш ли какво ще ти се случи?

Стен изчака.

— Ще избягаш. Ще отидеш при отрепите. И после ще те хванем. Нали знаеш какво правим, като спипаме отрепи? Изгаряме им мозъците.

Патрулът се ухили.

— И стават много готини. Някой път ни оставят момичетата за няколко смени…

Изведнъж хидравликът застена и херметичните стоманени врати пред входа се треснаха. Стен залитна и падна на палубата.

Погледна двамата патрулни. Понечи да им каже нещо… и очите му последваха погледите им към проблясващия на входа надпис:

ВХОД ЗАПЕЧАТАН… ТРЕВОГА… ТРЕВОГА…

Стен бавно се надигна и промълви с ужас:

— Родителите ми! Те са вътре!

А после заблъска с юмруци по яките стоманени врати.

 

 

Светкавиците взривиха шестте плочи на купола. Тихите плясъци се изгубиха сред ураганния рев на изтичащия в космическия вакуум въздух.

Почти като в забавен кадър, изригващият тайфун отвя паянтовите отсеци на Реда заедно с хората в тях и ги изхрачи през зевовете в безкрайната космическа пустош.

И внезапният вихър заглъхна.

Останките от постройки, мебелировка и жива материя се понесоха сред хладния блясък на далечното слънце. Заедно с изсъхналите късове плът на 1385 човешки същества.

Сред опразнения купол на доскорошния Ред шеф-техът понечи да тръгне към изхода на контролната капсула. Помощникът му стана от пулта си, пристъпи към него и стисна рамото му.

— Хайде, успокой се. Бяха само мигрита.

Шеф-техът си пое дълбоко дъх.

— Да. Прав си. Бяха само мигрита.