Александър Беляев
Златната планина (4)

СКИТНИК ПО РОЖДЕНИЕ

Наблизо имаше две плевни, зад които се виждаше нива с ръж.

„Но това е цяла ферма — помисли си Клейтън. — А къде са ездачите?“

В тази минута от вратата на къщата, над която бе издигната антената, излезе младежът. Той изтича към мачтата на антената, огледа нещо и се върна в къщата. Силна мълния раздра въздуха, с оглушителен трясък падна от небето и се удари в острите металически прътове.

„Гръмоотвод — помисли си Клейтън. — Ето кое е изплашило стария ловец.“

„Дявол да го вземе, това не е гръмоотвод, а гръмопропровод“ — съобрази Клейтън в следващата минута. Наистина мачтите и проводникът сякаш събираха мълниите от всички страни. Светкавиците следваха една подир друга. Синьо-лилаво-бялата им ивица съединяваше небето и земята и точката, където се събираха, беше острието на мачтите. Дори тук, на разстояние най-малко стотина метра от къщата, беше страшно да се стои. Но какво му беше на младежа, който стоеше под самия порой от мълнии! Въпреки гръмоотвода, мълниите се раздвояваха и смъртоносните камшици плющяха съвсем близо до младия човек. А той, като че нищо не е било, обикаляше къщата, поправяше и оглеждаше нещо. Неочаквано погледът му се спря на Клейтън. Сякаш сянка на недоволство мина по лицето му, но сетне той се усмихна и приветливо махна с ръка на Клейтън да се приближи.

Клейтън настръхнал тръгна към къщата, върху която падаха мълнии, като че ли събрани от цял Алтай.

Безполезно беше да вика, защото гръмотевиците оглушаваха. И когато се приближи, младежът само му посочи вратата. Клейтън се изкачи по стълбата. На вратата се сблъска с момичето. То беше още с мократа рокля. Момичето го погледна изумено, изтича на верандата и побягна по пътеката към къщичката с мецанин, близо до скалата. Клейтън влезе в стаята и се огледа. До прозореца имаше маса, две скамейки край стените и няколко табуретки. До другата стена — шкаф със съдини. Очевидно това беше трапезарията. Клейтън не се решаваше да седне на скамейката — беше мокър до кости. Джети също оставяше локви подире си.

Гърмът за малко утихна и скоро в стаята влезе младият мъж, който покани Клейтън.

— Здравейте — каза той на руски. — Чужденец сте, нали? Аз не греша. Моля ви, седнете. Ей сега ще запаля печката да се изсушите. — Младежът се засмя. — Но ние още не се познаваме. Казвам се Микулин.

„Нима този младеж е способен да преобрази света?“ — помисли си Клейтън, като разглеждаше лицето на Микулин. Той действително изглеждаше много млад. Високото чело и най-вече очите — големи, сини, бистри и същевременно умни — привличаха особено вниманието. Човек трудно можеше да откъсне поглед от тези очи.

— А аз съм Клейтъ… — една гръмотевица избоботи тъкмо навреме… — Клейн. Американец съм, турист, по-точно, скитник по рождение. Обиколил съм петте континента и бях направо поразен, когато попаднах в Алтай. Да си призная, не съм очаквал да видя тук такава красота.

— Но как сте минали… през блатото? — попита Микулин.

— Един ловец ме преведе. Той каза, че това е най-краткият път за китайската граница, накъдето съм тръгнал. Водачът ми се разболя по пътя и се върна, а аз продължих сам и ето… неочаквано се натъкнах на вашата ферма. Вие тука, както се вижда, добре си живеете. Когато идвах насам, ме задминаха една амазонка, конник и меченце, което за малко не застрелях, защото ми се стори, че гони хората.

Микулин се разсмя.

— Това е Альонка, Елена Лор, химик и мой помощник, ездачът е Ефим Грачов, лаборант, а мечката се казва Федка. Представям си колко би се огорчила Альонка, ако бяхте застреляли мечката й.

— А вие какво правите тук, в този пущинак? — попита Клейтън, който се правеше на наивен турист.

— О, ние тук тласкаме напред науката! — отвърна Микулин със закачливо-сериозен тон. — Видяхте ли моите мълнии? Аз ги „осолявам“, събирам в запас, както воденичарят събира водата.

Без да прекъсва разговора, Микулин донесе един железен сандък, който се оказа електрическа печка, опъна шнура, включи щепсела и скоро Клейтън се стопли.

— Ето, виждате ли как науката ни отоплява! Сега навън е топло и вие бихте изсъхнали на слънчице, но така, слава богу, е по-бързо. Почакайте, ще пусна и вентилатора за топъл и сух въздух и след пет минути ще бъдете сух като в сахарска жега. Мълнията ми дава енергия за осветление, отопление и научни опити. Аз акумулирам небесния огън. „Най-загубената“ мълния от десет хиляди ампера за една стотна от секундата дава енергия не по-малко от седемстотин киловатчаса. За един месец над къщата паднаха сто гръмотевици. Това ми дава седемдесет хиляди киловатчаса. Не е лошо, нали? Изобретих такива гръмопроводи, които привличат тука мълниите едва ли не от цял Алтай и аз ги вкарвам като зверове в клетка в малки акумулатори.

— А те не са ли опасни за вас? — попита Клейтън.

— Разбира се. През хиляда седемстотин петдесет и трета година в Петербург по време на опит е бил убит от мълния академик Рихман^[1]. При най-малката неизправност — край. По-добре да няма никакъв гръмоотвод, отколкото да поставиш лошо конструиран. В това отношение нашите прадеди са били почти прави, като са се страхували да поставят гръмоотвод. Четох някъде, че някой си Бисери де Буавал от френското градче Сен Омар поставил върху покрива на къщата си гръмоотвод като меч, насочен към небето и закрепен за кълбо, а кълбото било прикрепено за метална пръчка. Това било през хиляда седемстотин осемдесет и трета година. Предизвикателният вид на гръмоотвода оскърбил религиозните чувства на сеномарци. Нали това било почти предизвикателство към небето, обявена война на господ бог. Когато пък гражданите видели танцуващите езичета на небесния огън и сгромолясващата се мълния, те изпаднали в ужас. Божият гняв можел да изгори малкото френско градче като Содом и Гомор^[2]. Кметът предявил иск срещу Висери де Буавал да снеме способния да предизвика пожар гръмоотвод. На този процес като защитник на собственика пледирал един млад адвокат — тогава още двайсет и пет годишният Робеспиер. Това име естествено ви е познато? Този нашумял във Франция процес направил известен Робеспиер. Той спечелил блестящо делото и „защитил“ гръмоотвода. Процесът изиграл немалка роля за разпространението на гръмоотвода.

Колкото до моите „подокарване“, те не са опасни. Предвидил съм всичко. Може да ме убие само случайна повреда. Работата в лабораторията е свързана с много по-големи опасности.

Изсушихте ли се? Искате ли чай? Или да хапнете? Ей сега ще обядваме. А ето че и бурята премина.

В стаята влезе висока старица. Тя сякаш беше последна представителка на изчезващ род великани. Старицата изгледа под око Клейтън, хладно се поклони и започна да слага масата.

След нея в стаята влезе девойката. Сега тя беше с бяла блузка и пола на шотландски карета.

— Запознайте се — каза Микулин. — Елена Лор. Мистър Кейн, запален турист.

Още един човек се появи в стаята — младежът с калмицкото лице. Той беше с широка риза, препасана с колан, дълги панталони и обувки на бос крак. Това малко шокира Клейтън.

— Ефим Яковлевич Грачов. А това е нашата домакиня, готвачка, икономка и тъй нататък — Егоровна. Липсва само уважаемият й съпруг Данил Данилович Матвеев, велик ловец на зверове. От снощи е на лов и още не се е върнал.

Когато всички седнаха около масата, Микулин разказа на госта как живеят. Лор и Грачов понякога се намесваха в разговора. Клейтън слушаше и в същото време внимателно наблюдаваше тези хора, като се опитваше да определи отношенията им. Най-много го интересуваше въпросът какво място заема Лор в сърцето на младите мъже и кой от тях е избраникът й. Според Клейтън романът беше неизбежен. Затова съществуваха всички предпоставки: младостта на тримата, красотата на Лор, самотата. Може би имаше дори драма: двамата млади мъже неизбежно са влюбени в Лор, ала кой от тях е щастливецът? Микулин имаше голямо предимство: той е по-красив, шеф на тази малка община, на всичко отгоре и гениален. А Грачов? Той е интересен само с необикновената си веселост и жизнерадост. Нима нещастно влюбен може да се смее като Грачов? Но кой е, кой от тях?… Нима тези млади хора умеят така добре да владеят чувствата си? Отношенията им с Лор са еднакво приятелски. Без сянка от „ухажване“. Не й услужват на масата, както бе прието между приятелите и познатите на Клейтън, сякаш не е момиче, а техен млад другар. И тя не им обръща особено внимание. На Клейтън дори се стори, че него поглежда по-често, отколкото своите другари в работата. Това внимание можеше да му достави голямо удоволствие, но той скромно си обясни успеха с това, че тук е нов човек, а животът на „колонистите“ явно не е много разнообразен.

Обедът вече свършваше и Клейтън започна да се безпокои. Приличието изискваше да благодари на домакините за гостоприемството и да си тръгне. Трябваше да измисли някакъв предлог, за да остане колкото се може по-дълго време. Да се престори на болен — не бива така внезапно. За всеки случай Клейтън реши да подготви почвата. Той неусетно насочи разговора върху себе си и каза:

— Аз може би не се изразих съвсем точно, като се нарекох скитник по рождение. Не е така. По-скоро съм скитник по неволя. Въпросът е там, че имам странно заболяване. Англичаните май наричат тази болест скука. И само когато пътешествувам, намирам спокойствие. От време на време имам сърдечни припадъци. Понякога те бързо преминават, но се случва да ме мъчат по няколко дни… Позволете да ви благодаря… чака ме път!

Микулин и дори Лор му предложиха да остане. Клейтън за малко не се съгласи да им „погостува ден-два“, но прояви характер: вече имал готов план. Той се сбогува с новите приятели и си тръгна. Микулин, Лор и Грачов излязоха да го изпратят.

— Ако дойдете пак в нашия край, заповядайте — извика му Микулин.

— Благодаря — отвърна Клейтън, като се отдалечаваше от къщата. „Спокойно, спокойно“ — шептяха устните му.