Александър Беляев
Златната планина (9)

КЛЕЙТЪН СТРОИ МОСТОВЕ

Клейтън постигна целта си. Той присъствуваше на опитите и можеше да върви по дирите на Микулин в „пътешествието“ из непознатите страни на молекулите, атомите и електроните. Постепенно Клейтън почна и сам да опознава тези чудесни страни. Знанията му бяха повърхностни и може би не съвсем точни. Но той имаше живо въображение и дори насън виждаше атоми и електрони. Попаднал беше във фантастичния свят на микрокосмоса. Сънуваше централните ядра протони, въртящи се около себе си както слънцето. Виждаше планети електрони, които се въртяха като пумпал и обикаляха централното ядро. Понякога последната „планета“ се откъсваше от своята слънчева система и се доближаваше към друго слънце. Равновесието се нарушаваше. В мъничкия свят се разразяваха истински „космически бури“. Вечните странници — йоните — като комети браздяха слънчевата система на атомите и често им ставаха пленници. Законът за всеобщото притегляне цареше и тук. Скитащите електрони се превръщаха в планети и се въртяха верижно около слънцето. Един свят на вечно движение, който непрекъснато се променяше и същевременно оставаше непоклатим. Постоянно нарушаваното равновесие тутакси се възстановяваше.

И ето че идва Микулин и със своето „оръдие“ обстрелва електроните с пи-лъчи. Атомите се разпадат. Освобождават вътрешната си енергия. Процесите, за които природата губи милиарди години, стават за няколко минути… На Клейтън се присънваха купища злато, златните планини Кин-Шан.

На заранта той разказваше в лабораторията на Микулин сънищата си. Микулин го слушаше внимателно, понякога се разсмиваше и казваше:

— Постигате успехи.

Клейтън се чудеше на работоспособността на Микулин. Той работеше непрекъснато по цели дни и не се знаеше кога спи. Като че ли нямаше други интереси освен науката. Но Клейтън знаеше, че научният ентусиазъм на Микулин се поддържа от чисто практически цели — да направи живота на трудовите хора по-добър, по-лек и охолен.

Най-после настъпи денят, по-точно вечерта, когато Микулин възобнови опита си с превръщането на елементите.

Този път Клейтън сложи белия прах на лавицата в отвора на стъклената лампа.

— Какъв е този прах? — попита Клейтън.

— Бисмут.

— И ще го превърнете в злато?

— Сега ще видите.

Микулин обърна прекъсвача с напрежение на тока пет милиона волта, електроните се въртяха като витло и с огромна сила започнаха да излитат от отворчето. Те бяха невидими, затова пък работата им се виждаше: за няколко минути бисмутовият прах се превърна в зрънце, в някакво вещество, което между другото малко приличаше на злато.

— Пак ли не успяхте?

— Всичко е наред — отвърна Микулин, като разглеждаше получения елемент. — Това е олово. Ще продължим опита.

Оловото се превърна в талий. А от талия се получи блестяща капка живак. Още веднъж лумна зеленикав пламък в тръбичките на лампата и живакът се превърна в зрънце чисто злато. Клейтън занемя.

— Какво ще правите с първата си рожба? — попита той.

— Пак ще я превърна в бисмут.

Клейтън въздъхна. Да превърнеш злато в прах за стомашно разстройство. Не, наистина този човек като че ли е паднал от луната!

Микулин видя разочарованото лице на Клейтън и се разсмя.

— Толкова ли ви е жал за това зрънце? Добре тогава, подарявам ви го. Можете да си направите украшение от него.

— Благодаря ви — отговори Клейтън и внимателно пъхна златното зрънце в джоба си. — Сега ще започнете ли да произвеждате злато?

— Грешите, приятелю. Това зрънце ми струва три пъти по-скъпо, отколкото такова късче самородно злато. Моят начин за добиване на злато още не е рентабилен, както казват икономистите. Откритието ми още няма практическа стойност. Производството на злато трябва да се поевтини.

Клейтън беше и разочарован, и зарадван едновременно. Разочарован, че до златните планини предстои още дълъг път, а зарадван, защото и занапред ще работи с Микулин.

Заредиха се усилни дни. Микулин неуморно напредваше в непознатата страна. Лор „запасяваше с фураж“ и правеше подготвителните опити, а Клейтън помагаше на Микулин да „строи мостове“ над пропасти или да ги заобикаля. Понякога Микулин повтаряше по десет пъти един и същ опит, понякога работата за цяла седмица отиваше на вятъра и се налагаше да започват всичко отначало. Електроните не се държаха така, както се очакваше по предварителните изчисления. Трябваше да се намери причината, затова се налагаше да правят все нови и пови опити.