Александър Беляев
Златната планина (8)

УДОВОЛСТВИЕТО ДА БЪДЕШ ДЯВОЛ

Двамата излязоха, минаха покрай белия камък и тръгнаха по брега на рекичката. Утринното слънце позлатяваше върбите и тополите. Микулин погледна към снежния връх на девствената планина, забулена в лека мъглица.

— Чудесно утро — рече Микулин. — А днес все пак ще има буря. Може би е излишна. Моите акумулатори са заредени и складовете ми са пълни с консервирани мълнии. При това имам и малка хидростанция. Скоро опитите ще завършат и енергията ще е нужна само за производството на злато. Да речем, че за това потрябва много енергия.

— Какво ще правите със златото? — не се сдържа да попита Клейтън.

— Ще впрегнем в ярема златния телец и ще го накараме да оре нашата нива! В древноиндийските книги — ведите — златото е наречено еликсир на живота. Погледнете този край. Природните богатства са неизброими. Красотата — неописуема. Климатът е прекрасен. А кой живее тук? Диви зверове, птици и шепа хора. Какво може да се направи с този див край? Хилядите водопади и планински реки ще въртят турбини. По живописните долини ще засноват новички трамваи, ще задимят заводски комини, ще се издигнат санаториуми дворни, ще кипи живот в планини и гори. И не само тука, в Алтай, златото ще стане еликсир на живота. — И Микулин с жар заговори колко бързо ще се развива стопански страната, как ще се увеличава благосъстоянието на народа. Но тази тема малко интересуваше Клейтън. Това беше, тъй да се каже, използуване на златото за мирни цели. Занимаваше го друго. При една пауза той попита:

— Във ведите златото е наречено средство срещу магия. А вие срещу какво магьосничество ще го използувате?

— Срещу магията на самото злато. Срещу магията на капитала, на поробените работници и на заслепения човешки разум.

„Дод беше прав. Ето че Микулин показа истинското си лице!“ — помисли Клейтън.

— Но нали това ще причини големи нещастия на хората. Искам да кажа, докато не осъществите вашия нов строй…

— А вие кажете с ръка на сърцето, нима строят на вашата скъпа Америка дава щастие на повечето от населението? И дори малцината, които се наслаждават на щастие за сметка на чуждото нещастие, дали богаташите са истински щастливи? Не ги ли тревожи мисълта за гибелта на капитализма? Спокоен е само оня, който има бъдеще.

Микулин още дълго говори за бъдещето, но Клейтън мислеше само за фразата: спокоен може да бъде само оня, който има бъдеще. Дявол го взел, излиза, че бъдещето е на болшевиките! Е, той ще убие Микулин, ще убие Лор и Грачов, а после какво ще стане? Не можеш изби всички болшевики. Щастлива е Русия. Не я застрашават революции, не я плаши страшният призрак, който не дава спокойно да спят европейските и американските капиталисти.

„Най-добрият начин да не се плашиш от дявола, е сам да станеш дявол.“ — помисли си Клейтън.

— На китайски Алтай се казва Кин-Шан — златна планина — продължи Микулин. — И не напразно е наречен така. В планините на Алтай има много злато — правил съм проучвания. Но това злато може спокойно да си остане в земята. Много по-просто и евтино ще бъде да получаваме злато по лабораторен път. Аз ще организирам производството и тука в буквалния смисъл ще се издигне златна планина.

„А ако този дявол ще притежава златни планини, никак не ще е лошо да бъдеш един от тия дяволи!“ — продължи мисълта си Клейтън.

Микулин говореше още за нещо, а Клейтън, полузаспал, мислеше: „Как не ми е минало през ума досега? Ще остана тук и ще се оженя за Елена Лор.“ Сбогуваха се с Микулин и Клейтън се прибра, бързо се съблече, легна си и заспа като заклан.

Никога не беше спал толкова дълбоко. Но този дълбок сън беше прекъснат от силни гръмотевици. Клейтън отвори очи и дълго не можа да съобрази къде се намира и какво става с него. Буря! Сини зигзаги разкъсват сивата мътилка навън. Отблясъците от мълниите озаряват гредите на стените. Някой вика… Или така му се струва? В интервала между две гръмотевици ясно се чуваше гласът на Микулин и после гръмовитият глас на Данилич…

Клейтън изтича до прозореца. Смайващо зрелище! Един от металните прътове върху покрива на къщата, където беше лабораторията, се бе пречупил. Мълниите се удряха в този прът и отскачаха на долния шпил вече не по кабела, а направо във въздуха. Клейтън разбра колко е опасно положението. Силната мълния може да падне не на шпила, а право върху покрива. Ето че едно огнено кълбо се търколи по покрива и той взе да дими. Къщата ще изгори, а с нея и цялата научна апаратура в лабораторията, скъпите машини… Клейтън бързо се облече и изтича навън.

Около къщата се беше струпала цялата колония: Микулин, Лор, старците Матвееви и Грачов. Той беше с чудноват костюм като на водолаз. Дрехата беше изолационна. На ръцете си имаше дебели гумени ръкавици. В дясната ръка държеше пръчка с гумен накрайник. Грачов изтича зад ъгъла на къщата и след минута се появи на покрива. Той явно искаше да свали с пръчката отчупеното парче на наклонения прът.

Клейтън дори чу през гръмотевиците как изкрещя Лор, като видя Грачов на покрива. Въпреки предпазния костюм, Грачов се излагаше на страшна опасност. Микулин, който се мъчеше да надвика гръмотевиците, му се заканваше с юмруци и го караше незабавно да слезе долу. Но той продължаваше бавно да пълзи по хлъзгавия покрив, без да обръща внимание на крясъците на Микулин. Няколко пъти мълния пада върху шпила, на два-три метра от смелчагата.

Когато разбра, че Грачов няма да го послуша, Микулин извика в ухото на Данилич да го издърпа с канджа от покрива. На стареца великан нищо не костваше да свали Грачов, без да се качва горе. Но в момента, когато вече вдигаха канджата, мълния удари счупения прът. Тя мина по гумения накрайник, скочи на мократа пръчка в ръцете на Грачов, плъзна се по нея и с ослепителен блясък се взриви, както се стори на Клейтън, върху гърдите на Грачов. В същия миг се разнесе такъв страшен гръм, че Клейтън политна, а Лор падна на колене. Клейтън затвори очи от ослепителната мълния, но начаса с голямо усилие на волята пак ги отвори. Тялото на Грачов, сред облак пара и син дим, се свлече от покрива и падна на земята.

— Ефим! — извика Лор и се хвърли върху гърдите на Грачов, сякаш искаше със собственото си тяло да угаси още тлеещата му дреха. Клейтън потрепера, като усети миризмата на изгоряло човешко месо. Лицето на Грачов беше станало синкавочерно, предпазния костюм, дрехите му и бельото бяха изпокъсани.

Микулин изтича при Лор и я вдигна от земята. Тя го погледна, въздъхна тежко, стисна устни и утихна. Учудващо бързо надви вълнението си. Но Клейтън не можеше да забрави краткия й вик. За приятел и другар една жена — поне американската — не скърби така. Значи Лор или обича Грачов, или приятелството им е много по-силно, отколкото у хората от кръга, в който се движеше Клейтън.

Пак започна да гърми. Мълния отново удари пръта, спусна се по шпила и отиде в земята. Бурята затихна, но положението все още беше опасно. Данилич отнесе трупа на Грачов, а Клейтън съобразяваше какво да предприеме. Изведнъж го осени блестяща мисъл. Той изтича в своята стая и грабна отличната си автоматична пушка. Клейтън беше добър стрелец. Няколко изстрела и счупеният край на пръта падна, той вече не можеше да отклонява мълниите. Още една мълния падна на пръта и вече по кабела изтече в земята. Опасността беше преминала. Микулин погледна с благодарност Клейтън и този поглед го зарадва повече, отколкото очакваше. Не, несъмнено Микулин знае тайната как се печелят сърцата на хората!

Най-сетне бурята утихна. Лор си отиде и в къщи останаха Микулин, Егоровна и Клейтън. Микулин изпрати старицата при Лор.

— Нещастният Грачов — промълви Микулин. Лицето му като че ли се бе състарило, в очите му се появи сподавена, дълбока и искрена скръб, каквато Клейтън никога не беше виждал в живота си. Но след миг спокойният поглед на Микулин вече бе отправен към покрива — към струйката дим, издигаща се на мястото, където мълнията уби Грачов.

Клейтън все повече се възхищаваше от тези хора. Удивяваше го тяхната психика. Може би това е душевността на бъдещия човек? Тази дълбочина на преживяванията и същевременно умението бързо да „пренасочват“ вниманието си върху друго, да съсредоточават душевните си сили върху един предмет? Как дръзновено, без да му мисли, се хвърли Грачов в огъня, за да спаси лабораторията!

— Ама покривът тлее! — извика Микулин. Той изтича за брадва, качи се на покрива и започна да цепи гонта^[1]. Скоро лумнаха червеникави огнени езици. — Така си и мислех! — Той продължи да удря с брадвата и се обърна към Клейтън: — Тичайте в лабораторията и донесете пожарогасителя. Той е окачен на стената вдясно до вратата!

И Клейтън, който беше дошъл тук да убие страшния Микулин, с готовност изтича да изпълни нареждането му. Този „студен огън“, скрит ентусиазъм, бе обхванал и него. Той донесе пожарогасителя и се изкачи с мъка на покрива. Оттам видя как от къщата, където Данилич внесе трупа на Грачов, излезе Лор. Ако не беше сериозното й лице и едва свитите вежди, никой не би предположил, че това момиче току-що е преживяло страшна загуба.

— Изгасихте ли? С какво мога да ви помогна? — попита Лор.

— С нищо — отвърна Микулин. — Върви да си починеш, Альонка!

Лор мълчаливо се отдалечи. А Микулин и Клейтън слязоха от покрива.

Същата вечер погребаха Грачов в ковчег от борово дърво, скован от Данилич. Засипаха гроба и постояха мълком край него. Само Данилич шепнеше нещо.

След няколко дни, когато пиеха вечерния чай, Микулин каза:

— Трудно ще ни бъде сега без Грачов.

— Да — отговори Лор. — Ще трябва да повикаме някой от нашите момчета. Но ще загубим доста време.

— Може ли да ви направя едно предложение — намеси се в разговора Клейтън. — Аз съм самотен, необвързан човек. За мене „където е добре, там е родината“, както са казали римляните. Тук ми е добре. Болестните припадъци вече не се повтарят. С всеки изминал ден чувствувам, че оздравявам. С голямо удоволствие бих останал при вас до пролетта, да ви помагам в лабораторията.

Микулин погледна Лор.

— Какво ще кажеш, Альонка, предложението не е лошо? Мистър Клейн вече ми помага и се справя добре с работата. Има сръчни ръце.