Александър Беляев
Златната планина (7)

НЕСПОЛУЧЛИВИЯТ ОПИТ

След обяда Клейтън се прибра в стаята, както е редно за болен, и си легна. Но следобедният му сън бе изпълнен с доста будни мисли. Клейтън трябваше да обмисли по-нататъшния план на действие, ако тайната за получаване на злато по изкуствен път бъдеше открита днес от Микулин. Да го убие! Но това не е лесно. Дори е много трудно. Може би е по-лесно да убие Грачов. Но той е само лаборант. Нещо като слуга. Подай, загрей, вземи… Микулин? Казват, че бил гениален… Напълно е възможно. Ала Микулин притежава още един талант: спечелва симпатиите на околните. Клейтън се мъчеше да убеди себе си, че ученият си е наумил да погуби цивилизацията, но маската на злодей не прилягаше на Микулин и на открития поглед на големите му, привличащи като магнит очи.

— Не може Лор да е равнодушна към тези очи — прошепна Клейтън. И мислите му се прехвърлиха върху девойката, още преди да е „премахнал“ Микулин. Да убие Лор? Да убие младото момиче, което приличаше на весело момче? Та той няма намерение да убива никого! Ще научи как се получава златото, ще съобщи на Дод и нека те правят каквото искат. Впрочем не. Клейтън би бил лош патриот, ако не изпълни гражданския си дълг. Трябва по-малко да разсъждава, а да действува. „Аз не будя подозрения у Микулин и мога да попитам направо как смята да използува своите изобретения. Ако наистина мисли да ги използува като оръдие за революционна борба, няма да се церемоня нито с него, нито с останалите.“

Вечерта Клейтън отиде в лабораторията. Там вече кипеше трескава работа. Лор и Грачов явно се вълнуваха. Грачов се опитваше да скрие вълнението си под маската на обичайната шеговитост.

— Как мислиш, Вася, скоро ли ще правят обществени клозети от злато? — попита той Микулин.

Микулин се усмихна както винаги. На високото му открито чело изобщо не личеше колко е напрегнат, сякаш вършеше съвсем проста, обикновена работа.

— Сипи тука, върху тази пръчица — нареди той на Грачов, вместо да му отговори. Грачов сипа върху малката пръчка бял прах от стъклена тръбичка.

Ръцете му леко трепереха.

— Стига ли?

— Стига, Ечим, благодаря. Альонка, отдръпни се, пак стоиш срещу тръбичката. Сега ще пусна ток…

Лор се отдалечи. В лабораторията настана тържествена тишина. Микулин обърна прекъсвача. Моторът забуча, изпращя искра. Празните тръбички се напълниха със зеленикав пламък. Четири чифта очи се впериха в белия прах.

— Става! — изкрещя Грачов. — Почернява!

— Нищо не става — отговори спокойно Микулин. — Прахът не бива да почернява.

Скоро белият прах почерня като въглен.

Микулин се разсмя и като се обърна към Клейтън, каза:

— Извинявайте, избързах с поканата си. Пак неуспех! Въпреки че не разбирам как можа да се случи. Альонка, я ела да оправим.

По лицата на Лор и Грачов беше изписано искрено, дълбоко разочарование.

Микулин и Лор седнаха зад малка чертожна маса. Микулин бързо започна да пише химически формули върху стар чертеж и от време на време питаше Лор:

— Така ли е?

Смутената девойка кимваше.

— Дотук всичко е вярно — въздъхна Микулин. — Но беше ли химически чист препаратът? Изми ли добре съда?

— Аз…

— Хайде да вървим в твоята лаборатория — каза Микулин и пак се обърна към Клейтън: — Спектакълът се отлага по независещи от дирекцията причини. Публиката може да си получи обратно парите на касата.

— Но може би ще се състои по-късно? — попита Клейтън.

— Ако имате търпение да почакайте. Няма да прекъснем работата, докато не открием грешката или причината за неуспеха. И ако ни излезе късметът, днес ще опитаме да повторим опита.

— Ще почакам — рече Клейтън.

Той излезе на верандата, седна на стълбата и запуши с лулата. Вратата към лабораторията беше отворена. Минаха часове, а Микулин, Лор и Грачов все още работеха вътре. Понякога се чуваха въпросите на Микулин и бързите отговори на Лор.

Месечината се скри отвъд планината, утринният хлад го накара да се свие от студ. В лабораторията заговориха по-високо, после млъкнаха. Клейтън се приближи до прозореца и надникна вътре. Три глави се бяха склонили над голяма колба, под която пламтеше бунзенова горелка.

— Аха! — възкликна Микулин. — Кой е прав?

— Както винаги, ти — отвърна му Лор. — Но кой е виновен?

— А кой изми съда?

— Ефим.

— А-а! — изрева Микулин и издърпа Грачов от лабораторията на верандата. — Уморихте ли се от чакане? Ето го престъпника! — каза той. — Ефим Грачов съсипа първото кюлче злато. И заради него обществените златни клозети ще бъдат построени няколко часа по-късно!

Грачов беше толкова огорчен, че очите му се насълзиха.

— Е, не тъжи, Ефим! На всеки може да се случи — утеши го Микулин.

Лор също излезе от лабораторията, и на нейното лице беше изписано огорчение и умора. Работила беше цяла нощ с голямо напрежение. Очите й се затваряха за сън.

— Ще продължим ли? — запита Микулин. Той никак не изглеждаше изморен, но като видя, че приятелите му са капнали от умора, каза: — Край! Време е за спане. Утре до обяд ще успеем да приготвим всичко за опита.

Грачов се опита да протестира, но Микулин настоя на своето.

— Нека си отпочинат — каза той на Клейтън, когато Лор и Грачов си отидоха. — Много работиха. Точно до целта пред нас отново зейна пропаст и днес не успяхме да я преминем. Но всичко ще се уреди. Докато те си почиват, аз ще поработя в лабораторията и ще подготвя опита. И на вас ви е време да спите, мистър Клейтън. Лулата ви отдавна е угаснала.

— Страдам от безсъние — отговори Клейтън. — И ако мога да ви бъда полезен, с удоволствие ще ви помогна.

— Няма да се откажа от помощта ви — съгласи се Микулин и двамата влязоха в химическата лаборатория на Лор.

Клейтън беше достатъчно съобразителен и ловък и подир час Микулин му каза:

— Знаете ли, че от вас би излязъл прекрасен помощник! Каквото хванете, всичко ви спори. Не сте свикнали с химическите прибори и все пак нищо не чупите и не изпускате.

Клейтън беше поласкан от похвалата. Той работи до сутринта. Слънцето отдавна беше огряло върховете на дърветата и белия камък, когато най-сетне свършиха приготовленията.

— Готово! — каза Микулин. — Сега да идем на чист въздух.