Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Золотая гора, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Златко Стайков, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Беляев. Избрани произведения. Том 1
Издателство „Отечество“, София, 1988
Съставител Елена Коларова
Рецензент Светлозар Игов
Редактор Елена Захариева
Художник Илия Гошев
Художествен редактор Васил Миовски
Технически редактор Иван Андреев
Коректор Невена Николова
Националност руска. Първо издание.
Дадена за набор м. март.
Подписана за печат м. юни 1988 г.
Излязла от печат м. юли 1988 г.
Формат 16/60/100. Печатни коли 23.
Издателски коли 25.55. Условно издателски коли 24,47.
Държавно издателство „Отечество“, София, пл. „Славейков“ 1
Държавна печатница „Димитър Найденов“ — гр. В. Търново
История
- —Добавяне
В СТРАНАТА НА НЕИЗВЕСТНОТО
Клейтън се възстановяваше много бавно. Наистина стана още същия ден вечерта, но беше ужасно слаб.
— Тези припадъци ме изтощават за дълго време… — каза той. — Много ми е неприятно, че ви създадох толкова грижи.
Клейтън много искаше да придружава Елена Лор в разходките й, но трябваше да изиграе докрай ролята си на болен. Понякога „припадъкът“ се повтаряше в по-лека форма. Тогава Лор се отказваше от обичайната си разходка и се грижеше за болния. Така Клейтън прекара с момичето доста часове. Според американеца това трябваше да събуди ревност у Микулин или Грачов. Но, изглежда, тези хора имаха парче лед вместо сърце: никой от тях не искаше и да знае, че Лор прекарва всичките си свободни часове край леглото на болния.
Преместиха Клейтън в къщата, където живееше Грачов. В средната къща, долепена до скалата, беше лабораторията. Там живееше Микулин, а Лор заемаше мецанина на къщата, която обитаваха старците великани — семейство Матеева, староверци[1], избягали в горите на Алтай от гоненията на царското правителство. Изобщо за тези няколко дни Клейтън научи много неща. Сближи се с обитателите на фермата. Джети се сприятели с мечето Федка и те по цял ден се гонеха. Лор много обикна Джети, Грачов и Микулин се държаха приятелски с болния и често питаха за здравето му.
Когато Клейтън се чувствуваше „по-добре“ се отбиваше при Микулин. Ученият го посрещаше любезно и с удоволствие му разказваше за работата си.
— Ние с Альонка вървим по различни пътища към една цел. Альонка — Микулин така наричаше Лор — е привърженичка на класическата химия, а аз съм физик. Понякога помежду ни възникват малки спорове. Аз твърдя, че класическата химия е отживяла времето си и че физиката я е заменила. Дори в области, където химията се смята за абсолютен господар. Наистина, колко труд хабят химиците дори при създаването на синтетичен каучук! А аз постигам това много бързо с помощта на своите катодни тръби с високо напрежение. Ето вижте.
Микулин отиде до стената и дръпна прекъсвача. Между два огромни електрода полюси пробяга искра колкото ябълка, както се стори на Клейтън.
Микулин завъртя прекъсвача и искрата се превърна в буйни потоци синкаво бял пламък, който ревеше, трещеше и съскаше толкова силно, че Клейтън неволно отстъпи към вратата.
— Стойте по-далече! — извика Микулин. — На това място Альонка за малко не загина.
— А вие? — попита Клейтън.
— Аз трябва да работя! — отвърна Микулин. Той върна прекъсвача в предишното положение. Страшните огнени змии изчезнаха, притаиха се. Но те бяха тук, готови всяка минута да изскочат по заповед на своя звероукротител. Да, Микулин, този красив младеж с изразителни очи беше опасен с могъществото си човек. — Това е истинска мълния — поясни Микулин. — С два милиона волта. Но аз мога да засиля напрежението до десетина милиона. Истинската мълния се пука от завист. Сега гледайте тук.
Микулин завъртя друга ръчка.
Шест продълговати лампи, съединени с жица, светнаха с приятна зеленикава светлина.
— Това не е толкова страшно, нали? — запита Микулин. — А впрочем тук са затворени ужасни стихийни сили. Но аз ги накарах да служат на човека. Ето от това отворче в тръбичката пускам „пи-лъчи“. Те са смъртоносни за много живи същества. И същевременно могат да вършат чудеса, като превръщат химическите елементи. Нека се сърди Лор! Това е моята физическа катодна химия. Разбивам и превръщам атома както си искам. От въглеводорода мога да добия изкуствен каучук, от въглищата — бензин и нефт. От дървото — захар и коприна, и скоро, струва ми се, ще получа жива протоплазма. — Микулин загаси лампичките. — Да вървим, време е за обяд.
— Вие както изглежда, скоро ще превръщате камъните в злато? — Уж на шега подхвърли Клейтън и напрегнато зачака отговора.
Микулин седна на стълбата за верандата, поклати глава и каза:
— Няма да е толкова скоро, както предполагах. — Той взе няколко камъчета и започна да ги реди. — Практическата химия борави с много малко химически елементи. Кислород, въглерод, водород, азот. Това е основният строеж на безброй видими елементи. Молекулите на тези елементи се подреждат различно — ето така, както местя тези камъчета. И всеки път се получава ново вещество; ту анилинова боя, ту взривно вещество, ту ароматна есенция. С едно и също вещество мога да взривя скала или да напарфюмирам носната ви кърпа. Альонка Лор е рекордьор в тази област. Но все още не съм постигнал онова, което искам. Играта с камъчетата не ме занимава. Интересува ме превръщането на „камъчетата“. Аз изучавам строежа на атомите и размествам електроните и протоните в тях, ала целта ми е да превръщам основните елементи: от кислород да правя водород, от въглерод — азот. Тогава ще съм цар на „превръщането“ на материята. Но колко труден е този път!
Аз приличам на пътешественик в непознати страни. Трябва да приготвя „фураж“, преди да тръгна на път, а Лор и Грачов ми помагат. С този багаж поемам пътя към набелязаната цел. Но вие знаете, планинският въздух скъсява разстоянията и заблуждава. Вървиш ден и нощ, падаш от умора, а върхът сякаш се отдалечава… Ето тук, в Алтай, се издига планината Белуха. Пет хиляди и петстотин метра… На този връх още не е стъпвал човешки крак. А между другото планината не изглежда толкова висока и непристъпна. Но опитайте се да я изкачите!… Така става и с мене. Понякога ми се струва, че съм съвсем близо до целта. И когато ми остава да направя само последната крачка, изведнъж пред очите ми зейва пукнатина, дълбока пропаст, която трябва да се премине. И трябва да започна всичко отначало. Но в края на краищата ще достигна целта си.
— Ще превръщате паветата в злато?
— И златото в павета — отвърна Микулин.
— Скоро ли?
— Да, сега скоро. Предварителните работи са завършени. В лабораторията ми всичко е готово за опита. Теоретически въпросът е решен. И може би няма да минат няколко дни и вие ще станете свидетел как се осъществяват мечтите на алхимиците. У всички тези алхимици има зрънце истина! Великият алхимик от средните векове, арабинът Абу-Мурзи-Джафар-ал-Софи казва, че металите — тела, които променят свойствата си, — се състоят от меркурий, тоест живак, и сяра, и затова може да им се притури онова, което нямат достатъчно, или да им се отнеме излишното. Ние, съвременните „алхимици“, действуваме с подобен метод: стремим се да променим строежа на атома, като отнемаме или прибавяме липсващите електрони. В периодичната система на Менделеев златото е на седемдесет и девето място, а живакът — на осемдесето, и атомното им тегло е много близко: на златото е сто деветдесет и седем и две десети, а на живака — кръгло двеста и шест десети…
— Хайде на обяд! — чу се силният, дрезгав глас на Егоровна.
— Идваме — стана Микулин. — А довечера елате в лабораторията. Ще присъствувате като почетен свидетел на получаването на първото кюлче злато.
„Късметът ми работи“ — помисли си Клейтън.
Всичко се нареждаше много по-добре и по-лесно, отколкото бе очаквал.