Александър Беляев
Златната планина (6)

В СТРАНАТА НА НЕИЗВЕСТНОТО

Клейтън се възстановяваше много бавно. Наистина стана още същия ден вечерта, но беше ужасно слаб.

— Тези припадъци ме изтощават за дълго време… — каза той. — Много ми е неприятно, че ви създадох толкова грижи.

Клейтън много искаше да придружава Елена Лор в разходките й, но трябваше да изиграе докрай ролята си на болен. Понякога „припадъкът“ се повтаряше в по-лека форма. Тогава Лор се отказваше от обичайната си разходка и се грижеше за болния. Така Клейтън прекара с момичето доста часове. Според американеца това трябваше да събуди ревност у Микулин или Грачов. Но, изглежда, тези хора имаха парче лед вместо сърце: никой от тях не искаше и да знае, че Лор прекарва всичките си свободни часове край леглото на болния.

Преместиха Клейтън в къщата, където живееше Грачов. В средната къща, долепена до скалата, беше лабораторията. Там живееше Микулин, а Лор заемаше мецанина на къщата, която обитаваха старците великани — семейство Матеева, староверци^[1], избягали в горите на Алтай от гоненията на царското правителство. Изобщо за тези няколко дни Клейтън научи много неща. Сближи се с обитателите на фермата. Джети се сприятели с мечето Федка и те по цял ден се гонеха. Лор много обикна Джети, Грачов и Микулин се държаха приятелски с болния и често питаха за здравето му.

Когато Клейтън се чувствуваше „по-добре“ се отбиваше при Микулин. Ученият го посрещаше любезно и с удоволствие му разказваше за работата си.

— Ние с Альонка вървим по различни пътища към една цел. Альонка — Микулин така наричаше Лор — е привърженичка на класическата химия, а аз съм физик. Понякога помежду ни възникват малки спорове. Аз твърдя, че класическата химия е отживяла времето си и че физиката я е заменила. Дори в области, където химията се смята за абсолютен господар. Наистина, колко труд хабят химиците дори при създаването на синтетичен каучук! А аз постигам това много бързо с помощта на своите катодни тръби с високо напрежение. Ето вижте.

Микулин отиде до стената и дръпна прекъсвача. Между два огромни електрода полюси пробяга искра колкото ябълка, както се стори на Клейтън.

Микулин завъртя прекъсвача и искрата се превърна в буйни потоци синкаво бял пламък, който ревеше, трещеше и съскаше толкова силно, че Клейтън неволно отстъпи към вратата.

— Стойте по-далече! — извика Микулин. — На това място Альонка за малко не загина.

— А вие? — попита Клейтън.

— Аз трябва да работя! — отвърна Микулин. Той върна прекъсвача в предишното положение. Страшните огнени змии изчезнаха, притаиха се. Но те бяха тук, готови всяка минута да изскочат по заповед на своя звероукротител. Да, Микулин, този красив младеж с изразителни очи беше опасен с могъществото си човек. — Това е истинска мълния — поясни Микулин. — С два милиона волта. Но аз мога да засиля напрежението до десетина милиона. Истинската мълния се пука от завист. Сега гледайте тук.

Микулин завъртя друга ръчка.

Шест продълговати лампи, съединени с жица, светнаха с приятна зеленикава светлина.

— Това не е толкова страшно, нали? — запита Микулин. — А впрочем тук са затворени ужасни стихийни сили. Но аз ги накарах да служат на човека. Ето от това отворче в тръбичката пускам „пи-лъчи“. Те са смъртоносни за много живи същества. И същевременно могат да вършат чудеса, като превръщат химическите елементи. Нека се сърди Лор! Това е моята физическа катодна химия. Разбивам и превръщам атома както си искам. От въглеводорода мога да добия изкуствен каучук, от въглищата — бензин и нефт. От дървото — захар и коприна, и скоро, струва ми се, ще получа жива протоплазма. — Микулин загаси лампичките. — Да вървим, време е за обяд.

— Вие както изглежда, скоро ще превръщате камъните в злато? — Уж на шега подхвърли Клейтън и напрегнато зачака отговора.

Микулин седна на стълбата за верандата, поклати глава и каза:

— Няма да е толкова скоро, както предполагах. — Той взе няколко камъчета и започна да ги реди. — Практическата химия борави с много малко химически елементи. Кислород, въглерод, водород, азот. Това е основният строеж на безброй видими елементи. Молекулите на тези елементи се подреждат различно — ето така, както местя тези камъчета. И всеки път се получава ново вещество; ту анилинова боя, ту взривно вещество, ту ароматна есенция. С едно и също вещество мога да взривя скала или да напарфюмирам носната ви кърпа. Альонка Лор е рекордьор в тази област. Но все още не съм постигнал онова, което искам. Играта с камъчетата не ме занимава. Интересува ме превръщането на „камъчетата“. Аз изучавам строежа на атомите и размествам електроните и протоните в тях, ала целта ми е да превръщам основните елементи: от кислород да правя водород, от въглерод — азот. Тогава ще съм цар на „превръщането“ на материята. Но колко труден е този път!

Аз приличам на пътешественик в непознати страни. Трябва да приготвя „фураж“, преди да тръгна на път, а Лор и Грачов ми помагат. С този багаж поемам пътя към набелязаната цел. Но вие знаете, планинският въздух скъсява разстоянията и заблуждава. Вървиш ден и нощ, падаш от умора, а върхът сякаш се отдалечава… Ето тук, в Алтай, се издига планината Белуха. Пет хиляди и петстотин метра… На този връх още не е стъпвал човешки крак. А между другото планината не изглежда толкова висока и непристъпна. Но опитайте се да я изкачите!… Така става и с мене. Понякога ми се струва, че съм съвсем близо до целта. И когато ми остава да направя само последната крачка, изведнъж пред очите ми зейва пукнатина, дълбока пропаст, която трябва да се премине. И трябва да започна всичко отначало. Но в края на краищата ще достигна целта си.

— Ще превръщате паветата в злато?

— И златото в павета — отвърна Микулин.

— Скоро ли?

— Да, сега скоро. Предварителните работи са завършени. В лабораторията ми всичко е готово за опита. Теоретически въпросът е решен. И може би няма да минат няколко дни и вие ще станете свидетел как се осъществяват мечтите на алхимиците. У всички тези алхимици има зрънце истина! Великият алхимик от средните векове, арабинът Абу-Мурзи-Джафар-ал-Софи казва, че металите — тела, които променят свойствата си, — се състоят от меркурий, тоест живак, и сяра, и затова може да им се притури онова, което нямат достатъчно, или да им се отнеме излишното. Ние, съвременните „алхимици“, действуваме с подобен метод: стремим се да променим строежа на атома, като отнемаме или прибавяме липсващите електрони. В периодичната система на Менделеев златото е на седемдесет и девето място, а живакът — на осемдесето, и атомното им тегло е много близко: на златото е сто деветдесет и седем и две десети, а на живака — кръгло двеста и шест десети…

— Хайде на обяд! — чу се силният, дрезгав глас на Егоровна.

— Идваме — стана Микулин. — А довечера елате в лабораторията. Ще присъствувате като почетен свидетел на получаването на първото кюлче злато.

„Късметът ми работи“ — помисли си Клейтън.

Всичко се нареждаше много по-добре и по-лесно, отколкото бе очаквал.