Александър Беляев
Златната планина (3)

ТАМ, КЪДЕТО ОГЪН ПАДА ОТ НЕБЕТО

Този разговор стана през май. Колко много събития се случиха за това време! Клейтън бързо се стегна за път и напусна Москва, без да гледа „Червеният мак“. Той пътува с влак, плава на параход, язди гривести планински кончета и най-сетне пое пешком. Пред очите му се разкриваше съвсем нова страна, която го порази със своята красота. Страховити, високи планини, обрасли с ела, смърч и лиственица, увенчани с вечни снегове, безброй водопади, красиви бистри планински рекички с тополи и върби край бреговете, тучни пасища… Многогласни птичи крясъци, плясък на риба в реките, простор и… самота.

Колкото по-високо се изкачваше Клейтън към Рахмановските извори, толкова по-силно ставаше вълнението му. Ще успее ли като Стенли да намери своя „Ливингстън“ и как ще посрещне Микулин неканения гост? Клейтън отдавна се беше отказал от мисълта да инсценира въздушна катастрофа. Такова начинание беше твърде сложно и рисковано. Защо да не избере прекия път и отиде при Микулин като богат американски турист, който е научил случайно, че по тия затънтени места живее руснак.

От кого е научил? Да кажем, от водача. Нима Микулин не поддържа никакви връзки с местното население. Все пак някой трябва да го снабдява с хранителни продукти.

Не беше толкова лесно да се открие Микулин. Десет дни се скита Клейтън край Рахмановските извори — горещия и студения, — срещна много болни, дошли на лечение при изворите, разпита всички, ала никой не знаеше да живее руснак на юг от изворите. Но Клейтън не падаше духом и най-сетне има щастието да срещне един стар ловец, който случайно се натъкнал в планината на отдалечена паланка. Кой живее там — ловецът не знаеше.

— За нищо на света няма да ида още веднъж — рече ловецът. — Там огън пада от небето върху къщата и тя не гори.

Но парите — многото пари — накараха ловеца да се пребори със страха и да тръгне заедно с Клейтън в планината.

Пътниците превалиха няколко планински рида със същински алпийски ливади, спуснаха се в една долина и се озоваха в края на огромно блато.

Старият ловец тръгна напред, като прескачаше от буца на буца по някаква само нему известна пътека през блатото. Клейтън го последва, удивен не толкова от ловкостта му, колкото от безстрашието: независимо от опитността му, коварното тресавище можеше всяка минута да погълне смелчагата.

Като минаха още една малка планинска верига, старият ловец се спря и каза:

— По-нататък не отивам. Да ме позлатиш, не мърдам. Вече е близко. Сега самичък ще го намериш. Върви все направо. Ще минеш покрай белия камък, завий надясно, там ще го видни Ще се връщаш ли? Ако дойдеш скоро, ще те чакам тук, да те придружа на връщане.

Ще се върне ли, и то скоро? Това Клейтън не знаеше.

— Почакай ме един ден и една нощ. Ако не се върна, върви си. Само ето какво! Минавал ли си през прохода Уландоба? В Кобдо ходил ли си? Чудесно! Иди в Кобдо и предай едно писмо. Ей сега ще го напиша.

Клейтън писа на Дод, че, изглежда, е успял да открие къде живее Микулин. Ако всичко се нареди както трябва, той ще бъде при блатото по пълнолуние след един месец. Дод може да изпрати писмо по ловеца или да дойде сам.

— Ето писмото. Ако го предадеш, ще получиш много пари и подаръци. Може би с теб ще дойде тука един господин, преведи го.

Старият ловец взе писмото, сложи го под рунтавия си калпак, кимна и седна на една буца пръст, а Клейтън продължи пътя си.

Той вървеше по южния склон на планината, защитен от северните студени ветрове.

Преваляше пладне. Жегата беше нетърпима. Джети — черният пудел, верният спътник на Клейтън във всички пътешествия — едва креташе с изплезен език, от който течаха лиги. Цареше пълно затишие. Листата на тополите дори не се поклащаха. Клейтън се спусна надолу по брега на планинска рекичка. Джети няколко пъти изтичва при реката да лочи вода.

— Горещо е, Джети, струва ми се, че идва буря — каза Клейтън. И наистина някъде далеч глухо избоботи гръмотевица. Планинското ехо няколко пъти повтори тътнежа. Бурята бързо приближаваше. Върховете на дърветата зашумяха и първите едри капки дъжд паднаха върху лицето и ръцете на Клейтън. Той намести раницата на гърба си и изтича под една голяма власата ела да се скрие от дъжда.

— Легни тука, Джети! — викна Клейтън, като се настани под дървото. Кучето легна, но тутакси скочи на крака и залая с подвита рунтава, отдавна неподстригвана опашка. Нещо го беше уплашило.

През шума на дъжда и боботенето на гръмотевиците Клейтън чу конски тропот. А след това от височинката на поляната изскочи златист жребец, на който яздеше момиче. Тя беше с къса пола с цвят хаки и блузка с разкопчана яка. Обута беше с кецове. Остриганата й на венец коса се развяваше от вятъра, лицето и беше зачервено от бързата езда. Девойката се усмихваше и викаше нещо. Тя профуча край Клейтън и се скри долу в гъстия върбалак. Секунда по-късно на поляната излезе млад конник — блондин, който приличаше на калмик, и весело се смееше. Той препусна с коня си, явно искаше да догони амазонката. След младежа по височината се търкаляше някаква кафява топка. Клейтън взе тази топка за голямо куче, но когато топката се приближи, оказа се, че това е малко мече. Ето защо Джети лаеше така истерично, беше подушил звяра. Но мечето не обърна никакво внимание на пудела: то догонваше ездачите. Странно, че конниците, които бягаха от мечето, се смееха толкова весело. Клейтън бързо свали от рамо пушката, но не стреля: помисли си, че може би зверчето е питомно, а конниците бягаха не от него, а от дъжда.

„Съветската Диана“, както мислено нарече Клейтън ездачката, го смая. Той най-малко очакваше да срещне в алтайските дебри такава красива жена.

Но коя е тя? И кой е този мъж? Микулин ли? Колко жалко, че Дод не му показа снимка на Микулин.

Гръмотевиците вече трещяха над главата на Клейтън, дъжд се лееше като из ведро, но той не обръщаше внимание на нищо. Спусна се по следите на ездачите. Заобиколи върбалака и видя голяма поляна, стигаща почти до една отвесна скала. До скалата имаше три дървени къщи. Над средната се издигаха метални мачти — радиостанция, както реши Клейтън.

Около къщите имаше лехи с цветя.