Александър Беляев
Златната планина (12)

ОТБЛЪСНАТАТА АТАКА

Сърцето на Клейтън се сви, когато между стволовете на дърветата проблесна осветеният прозорец на лабораторията. Сигурно вече наближаваше четири часът, скоро щеше да съмне, а Микулин още работеше. Ванилин сграбчи Клейтън за яката и като го повдигна с една ръка, го внесе в лабораторията.

— Хванах шпионина — рече той и пусна на пода задъхания Клейтън.

Данилич разказа подробно как, като закъснял веднъж от лов, случайно видял при блатото Клейтън, който говорел с двама души, и как после той, Данилич, започнал да следи Клейтън и как го спасил.

— Мислех, че вие ще научите нещо по-важно от него — завърши старецът. — Само затова го измъкнах от блатото.

— Какво значи това, мистър Клейн? — запита Микулин. Лицето му беше сурово, сбърчените вежди издаваха непреклонна воля.

Клейтън изтръпна. Досега не беше виждал Микулин такъв.

— Всичко ще обясня — започна той, — но, моля ви, нека говоря на английски. Вълнувам се и ми е трудно да се изразявам на руски. — Беше му неприятно да говори като обвиняем пред Данилич.

Микулин помисли и каза:

— Данилич има същото право да ви съди, както и аз. За никъде не бързаме. Може да говорите бавно, но говорете на руски.

На Клейтън не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. И той разказа за своя дълъг път от Ню Йорк до Рамхановските извори.

— Но аз никога не бих се решил да ви причиня зло. Ако исках, отдавна можех да ви убия с мината, която ми даде мистър Дод. Закопах тази мина под една ела.

Данилич изсумтя и каза:

— Истина е. Той нещо закопаваше видях го, но се боях. Мислех си, какво ли ще е? Да не ме убие.

— И още — продължи Клейтън, — ако исках да ви предам, нямаше да избягам от Дод, който ме принуждаваше да вървя с него.

— Може би нещо тук ви задържа?… Например любов?…

Клейтън се изчерви.

— И така да е. Толкова повече основания имате да ми се доверявате. А ако все още не ми вярвате, ще ви разкрия плана на Дод. Тази заран той ще нападне фермата ви. Дод ме предупреди, че първият куршум ще бъде за мен.

— Е, Данилич, кажи какво да правим с мистър Клейтън?

Старецът се замисли.

— Разбира се, той може да не е виновен. Доста объркана история. Ала не бива вече да му доверяваме, съмнява ме. Аз не бих го пуснал. Ще го вържа и ще го държа поне докато тези нехранимайковци не се пръждосат.

— Чувате ли, Клейтън? Нека бъде така. Оставям ви тук като арестант. Няма да ви връзвам с въже. Имам нещо по-сигурно. Ще ви пазят няколко змийчета. Те са страшно отровни.

Микулин премести своите апарати, прегради част от стаята с няколко реда жици и завъртя прекъсвача.

— Ето така. Имайте предвид, че по тези жици тече ток, който може да убие цял полк войници. А сега да вървим да се приготвим за атаката.

Клейтън се оказа затворен в ъгъла на стаята. Някакви нищожни тънки жички го пазеха по-добре от всякаква ключалка. Наистина прозорецът беше свободен, но навън се виждаше внушителната фигура на Данилич. Микулин отиде при къщата, където живееше Лор, и я извика:

— Альонка, Альонка! Ставай!

Прозорецът на мецанина се отвори и Клейтън видя главата на момичето.

— Защо ме будиш толкова рано? — попита тя.

— Елате всички в лабораторията — каза Микулин.

След няколко минути всички обитатели на фермата стояха на няколко крачки от Клейтън.

— Какво става? — попита Лор. — Арестуван ли сте?

— Уви, да — отвърна Клейтън.

Микулин обърна прекъсвача и махна жиците.

— Мисля, че сега може да ви освободим от тези пазачи. Хайде, разкажете още веднъж историята си.

— Добре, ще я разкажа, но по-напред ми позволете да говоря за много по-срочни работи. Дод е наел десетина въоръжени бандити. А ние, ако ми окажете честта да ме включите в числото на защитниците, сме всичко пет души заедно с жените. Вие не сте въоръжени. Мисля, че…

— Не се безпокойте — прекъсна го Микулин. — Ние сме въоръжени по-добре, отколкото предполагате. И тъй, за да не ни бъде скучно, докато чакаме гостите, започвайте, мистър Клейтън. Лор още не е чула вашата история.

И Клейтън трябваше отново да разкаже за всичките си злополучия.

— Охо, струва ми се, че гостите пристигат — прекъсна Микулин разказа му.

При белия камък се появиха хора. Отпред вървеше дребен, слаб мъж с насочена пушка.

— Ето го Дод! — възкликна Клейтън.

Дод изкомандува нещо и бандитите, пръснати във верига, започнаха да настъпват към фермата.

Изведнъж един от тях, който вървеше най-отпред, размаха ръце и падна по гръб, сякаш го беше поразила някаква невидима сила. Микулин мълчаливо се усмихна. Ето още двама бандити паднаха на земята на същото място, където лежеше първият. Види се, някаква преграда защищаваше фермата от враговете. Но Клейтън не виждаше жици, по която би могъл да бъде пуснат ток. Мястото беше съвсем голо.

— Какво става? — попита той.

— Проста работа — отвърна Микулин. — Аз успях да осъществя предаване на енергия от разстояние. Всичко отдавна е готово. Пускам тънък сноп радиовълни. Пронизвайки въздуха, те го правят добър проводник на електричество. Разбирате ли, не по ефира, а по въздуха минава ток с високо напрежение. И той убива хората. Ясно ли е?

Да, за Микулин това беше ясно, но мистър Дод не можеше да разбере защо хората му падат. Когато видя, че бандитите почнаха да се колебаят и неколцина от тях се спуснаха назад в панически бяг, Дод изкрещя на бегълците, стреля с револвера да ги сплаши и сам затича напред, като повлече след себе си колебаещите се. Уви, всички ги постигна същата печална участ. Клейтън видя как Дод изпусна револвера и падна на земята. Двамата останали живи с див рев се скриха в гората.

— Е, това е всичко — рече Микулин. — Видяхте ли колко гладко мина сражението?

— Сега разбирам защо бяхте толкова доверчив и безгрижен — каза Клейтън.

— Надявам се, че „вашите приятели“ сега за дълго време ще ме оставят на мира?

— Те вече не са ми приятели — навъси се Клейтън.

— Да, мъртвите не са приятели на живите. Но какво ще правим с вас, Клейтън? Да го оставим ли на свобода под гаранцията на мис Лор? Альонка, ти ще гарантираш ли за него? Има ли възражения? Кой е против? Приема се. А сега на работа.