Александър Беляев
Златната планина (10)

ЖЕНСКОТО СЪРЦЕ

Клейтън често придружаваше Лор в разходките й. Що отнася до Микулин, той предпочиташе да се разхожда сам, за да не му пречи никой да мисли. При това и тези редки разходки той правеше в предутринните часове, след като бе работил непрекъснато цяла нощ. Така ученият не пречеше на Клейтън.

Веднъж Клейтън и Лор стигнаха до блатото и той реши да поговори с девойката за онова, което отдавна го смущаваше.

— Мъча се да ви опозная като нови за мен хора и не разбирам много неща — започна той отдалеч.

— И какво не разбирате? — попита Елена.

— Ами… дори вие сте загадка за мен. Извинявайте, че говоря за вас, но ми се струва…

— Моля ви, говорете.

— У нас, в Щатите — с ваше разрешение, ще бъда откровен, — биха сметнали за ненормално красиво момиче на вашата възраст да няма любим. Жената си е жена. Стъклениците и епруветките не могат и не бива да заменят в сърцето и живия човек, истинската любов. Помня краткия ви вик над трупа на Грачов. Толкова ли силно го обичахте? Не го забелязах в отношенията ви. Още по-малко това може да се каже за отношенията ви с Микулин. А да се влюби човек в него, е още по-вероятно, защото тук няма избор.

— Защо да няма избор? — с предизвикателен тон попита Лор. — Ето вие например?

Това беше толкова неочаквано, че Клейтън се изчерви като ученик.

— Аз… аз не мога да се сравнявам с мистър… другаря Микулин — смотолеви той.

— Защо да не се сравнявате? — продължи Лор. — Вие ми харесвате. Струва ми се, че дори съм влюбена във вас. И то много!

Клейтън за малко не падна от седлото. Пред него беше нова жена, нов човек. Вместо учена, весела жена, но със студено сърце, той видя някакво двулико същество — страхотна кокетка и едновременно наивна девойка, която казва такива неща, че да ти се завие свят.

Лор се засмя, като гледаше объркания Клейтън и смутеното му лице. После изведнъж стана сериозна.

— Да, обичам ви.

— Обичате ме — възкликна Клейтън и… в миг пребледня. Едва не припадна. Наложи се Лор да го подкрепи.

— Какво има, Клейн, лошо ли ви е?

— Н-и-що, малък сърдечен пристъп… сега ще ми мине.

Той рязко обърна коня и препусна към фермата. Лор го последва.

Неочаквано откъм блатото се чу проточен писък.

— Какво е това, Клейн, чувате ли?

— Сигурно някоя блатна птица, воден бик — каза той. Страните му бяха възвърнали руменината си.

— Но водният бик пищи нощем.

— В блатото често се чуват странни звуци — рече Клейтън. — Казвали са ми, че когато излизат газовете, то сякаш стене.

Двамата мълчаливо се ослушаха, но наоколо цареше тишина.

Клейтън язди замислен чак до къщи.

„Нима моето признание толкова го разстрои?“ — мислеше си Лор.