Александър Беляев
Вечният хляб (7)

ИЗЛИШНОТО БОГАТСТВО

Пролетта донесе огорчение на Ханс: напусна го икономката, която се омъжи за един рибар от съседното село. Трудно беше на стареца да свикне отново с ергенския живот; сам да си разтребва стаята, да си готви обяд и пере дрехите. Той обикаляше селото да търси някоя вдовица или сиротиня, която да му прислужва. Но никой не искаше. Жените, както и мъжете, отдавна бяха отвикнали да работят. Независимо от разоряването, последица от кръчмите и рулетките, никой още не беше дотолкова обеднял, та да работи за другиго. Старецът трябваше да се примири с орисията си. За да не готви, той пак започна да се храни с „тесто“, което дотогава пазеше да „расте“, за да го продава.

Една топла пролетна сутрин той отвори бюфета да си гребне с лъжичка от буркана. Учуден видя, че „тестото“ се е надигнало повече от друг път и дори е преляло от съда, докато обикновено едва стигаше догоре. Той изтича в избата, където пазеше запасите, които слагаше настрана, та след време да ги продава. Там „тестото“ си беше както обикновено, почти не бе се надигнало.

Старецът се учуди и зарадва.

„Сигурно от топлото набъбва толкова бързо“ — реши той. Изгреба половин буркан тесто и си похапна сладко. Постоя на слънце, изпуши една лула и по обяд легна да си почине. Когато се събуди в два часа, пак полюбопитствува и надзърна в бюфета. Бурканът беше пълен догоре.

„Ама, че работа! Ако има сега закупвачи, може да направим търговийка“ — помисли си той, огорчен от затишието в търговията с „тесто“.

Вечерта Ханс отиде в къщата на един рибар с голямо семейство. Поговориха за туй-онуй и между другото старецът попита:

— Трябва ли ви „тесто“?

Рибарят неопределено вдигна рамене.

— Имаме още малко. Кило бих купил.

— А колко ще дадете?

— Две марки.

Ханс дори се обиди. Поговориха за ранната пролет и си тръгна.

— Две марки! — мърмореше недоволно старецът на връщане. — Хората плащат хиляди, а той — две марки. Къде ли се запиляха? Не можеш ги разбра тия граждани. Ту от ръцете ти го измъкват, ту никакви ги няма…

Огорчен от несполучливото посещение, Ханс си легна рано.

А когато се събуди сутринта и отвори бюфета, неволно отскочи от изумление. „Тестото“ не само беше преляло от буркана, но бе изпълнило цялата полица.

— Бре, че е кипнало! — възкликна старецът. — Наистина ще трябва да го давам по две марки.

Той обиколи цялото село да предлага „тесто“. Но навсякъде му отвръщаха:

— Не ни трябва.

След няколко дни всички бяха сити до гуша. Наистина от неочакваното застудяване „тестото“ попрестана да набъбва, но всяко семейство имаше съвсем достатъчно да яде цял ден.

Натежа и Ханс. Ако не бяха грижите му, щеше още повече да надебелее. Измъчваше го мисълта, че такова богатство отива на вятъра. Той не можеше и да помисли, че ще изхвърля „тесто“. И го изяждаше сам с появил се изведнъж ненаситен старчески апетит. Най-сетне почувствува, че вече не може да яде толкова много. Той едва влачеше дебелите си като диреци крака. Страдаше от задух. С мъка се довлече до съседите си. Мъжът и двете деца седяха пред вратника. Жената надничаше през отворения прозорец.

— Добър ден — каза любезно Ханс. — Скучно ми е да седя сам. Заповядайте у дома да похапнете „тесто“.

Рибарят измери разстоянието между къщите. Нямаше повече от трийсет крачки.

— Далеко е — рече безразлично той.

— Как ще е далеко! Аз как дойдох, пък съм по-стар.

— Не, благодаря, вече съм сит. Днес ям за пети път.

— Жалко.

И като се отпусна до рибаря на пейката, Ханс си призна:

— Не идвам на гости, а да търся помощ. „Тестото“ взе да расте много бързо. Вече напълни три полици в бюфета. Ям, ям, а то все расте. Помогни ми!

Жената на рибаря като че ли съжали Ханс.

— Трябва да помогнем на бедния човек — всеки може да изпадне в беда — каза тя на мъжа си. — Ние сме много, ще се справим, а той е сам и стар.

— Върви, аз не искам, мързи ме — каза равнодушно мъжът.

Жената на рибаря тръгна с Ханс, който не преставаше да й благодари.

— Няма за какво, на доброто се отвръща с добро. Някога, когато гладувахме, вие ни пожалихте в немотията и ни продадохте „тесто“ с голяма отстъпка.

— Така си е — засуети се Ханс, — трябва да си помагаме. Моля, яжте, да ви е сладко.

Жената загреба с лъжица от „тестото“ и насила изгълта голямо парче.

— Благодаря ви, че отървахте от беда стареца. Още едно парченце?

Гостенката поднесе пълната лъжица към устата си, но бързо я отдръпна и каза тихо, някак уплашено:

— Не мога, гади ми се.

— Бъдете така добра, хапнете още мъничко, моля ви, не отказвайте на стария човек!

Ханс хленчеше, сякаш умира от глад и проси милостиня.

— Казвам ви, че не мога, защо ми додявате? — вече му се сопна жената. — Ще се ядосам.

И тя излезе от стаята.

Ханс се кланяше след нея и говореше:

— Няма да настоявам повече. Благодаря и за това.

През нощта той дълго стоя буден. Пресмяташе колко пари щеше да спечели, ако беше продал цялото „тесто“ по хиляда марки килото. Заспа чак призори, но скоро го събуди някакъв трясък в стаята. Ханс скочи от леглото и се огледа. В сивата утринна дрезгавина той видя, че нарасналото „тесто“ е избило вратичката на бюфета и тече по пода. Обзе го ужас. За пръв път Ханс си даде сметка за опасността, с която го заплашва „тестото“.

„Какво ще стане? Та «тестото» ще ме изпъди от къщи“ — помисли си той.

Повече тази нощ Ханс не можа да заспи. Привиждаше му се, че „тестото“ като сив змей допълзява в кревата и го души… Рано сутринта той отиде на пътя за града, по който понякога минаваха безработни, скитници и просяци.

Успя да примами трима яки, но изгладнели момци, да дойдат в къщи, като обеща да ги нахрани богато.

Момчетата явно никога не бяха яли „тесто“. Те отначало гледаха с недоверие предложеното им ядене. Но когато Ханс сам взе да яде, опитаха, одобриха го и лакомо се нахвърлиха на „тестото“. То сякаш се топеше в устата и можеше да ядеш много, без да ти стане тежко на стомаха. Коремите им бяха големи, а апетитът още по-голям. За някакви си двайсет минути ометоха две полици „тесто“.

Ханс се развесели.

— Какво? Хубаво ли е?

— Не е лошо! — отговориха те с примижали от ситост очи.

— Яжте, яжте. Аз съм добър човек, сам съм гладувал и зная какво е глад. Трябва да помагаме на ближния си. Самичък живея и имам излишен хляб — защо да не нахраня гладните?

— Благодарим.

— Няма защо. Елате пак утре. Ако искате, идвайте всеки ден. Доведете и приятели. Аз съм добър, всички ще нахраня.

— Благодарим, ще дойдем.

Момците си отидоха. Ханс стана още по-весел.

— Оправих се.

„Тестото“ вече не му изглеждаше като страшен змей, който изпълзява от бюфета и се готви да го погълне.

— Тия юнаци бърже ще видят сметката на змея!

Той с нетърпение ги чака на другата сутрин, но те не дойдоха. Денят беше топъл. „Тестото“ отново напълни пелия бюфет и изпълзя на пода. През нощта стареца пак го измъчваха кошмари. Струваше му се, че „тестото“ пълзи към него, катери се все по-нагоре, вдига сиви ръце… Той се събуди, облян в пот. Най-после заспа и вероятно бе спал много дълго. Събуди го нечий вик:

— Стопанино, ей, стопанино!

Ханс отвори очи и видя, че слънцето вече се е издигнало високо на небето. Той отиде до прозореца и го отвори. Трима души стояха отвън. Двамата от тях позна: бяха безработните, които ядоха „тесто“ при него. Третият беше дрипав просяк.

Ханс много се зарадва, като ги видя, и побърза да отвори вратата.

— Добре дошли! Огладняхте ли? Вчера ви чаках да дойдете и ви приготвих вкусно „тесто“.

Но гостите не бързаха да влязат. Единият от безработните делово попита:

— Карате ни да ядем „тесто“ ли?

Ханс малко се учуди на поздрава му, но както преди дружелюбно каза:

— Заповядайте.

— А колко ще дадете? — попита безработният със същия делови тон.

От изумление Ханс дори ококори очи.

— Колко ли? Нали ви храня безплатно!

— Е, да, само това оставаше, да ви плащаме. Питам ви, колко ще ни платите за яденето?

— Аз — на вас ли? Къде се е чуло и видяло такова нещо?

— Видяло, не видяло, няма да ядем безплатно. Ако не искате да плащате, недейте. Ще си намерим работа другаде.

— Каква работа? Чакайте, къде ще ходите? — изплаши се Ханс. — Е, мога да ви дам малко пари.

— А колко?

— Двайсет пфенинга.

— Не сме съгласни. В нашето село ни плащат по две марки на килограм. Надпреварват се кой да ни вземе. Само яж.

На Ханс му притъмня пред очите. Как така ще плаща на хората, да му ядат „тестото“. Същото „тесто“, за което му плащаха по хиляда марки и повече на кило. Тези хора или се подиграват с него, или той се е побъркал…

— Не, няма да платя. Други ще се намерят…

— Не, няма да се намерят, в целия окръг вече знаят.

— Самичък ще си го ям — инатеше се Ханс.

— Твоя работа. Ако не пукнеш, утре ще платиш по четири марки. Да вървим, момчета!

И те си отидоха. Отидох си, като го оставиха сам с „тестото“. А то като сива каша се свличаше на пода и вече опасваше долу бюфета. През нощта ще напълни цялата стая…

Ханс се ужаси. Той се спусна към прозореца и завика колкото му глас държи на отдалечаващите се „лапачи“:

— Хей, почакайте, върнете се!

Те се върнаха, пресметнаха на око „тестото“ и се заловиха за работа. Не се гнусяха дори да ядат от пода, очистиха изтеклото навън „тесто“ и двете долни полици. Повече не можеха да изядат.

Ханс с разтреперани ръце плати на „работниците“ и се отпусна отмалял на креслото.

Лапачите идваха всеки ден. И с всеки изминал ден ставаха все по-дебели, ядяха по-малко и вземаха по-скъпо за яденето. Парите на Ханс бързо се топяха. Накрая той не издържа. Веднъж, след като те си отидоха, се опита сам да яде до премала. Яде толкова много, че на сутринта не можеше да стане от леглото. Сърцето му противно замираше, нещо го стягаше в гърдите.

Когато лапачите дойдоха сутринта, той им каза със слаб глас:

— Изхвърлете цялата тая гадост навън, по-далеч от къщи!

— Отдавна трябваше да го направиш — весело отговориха скитниците. И на тях им беше втръснало да ядат „тесто“. — Съселяните ти отдавна го изхвърлиха.

Те бързо се хванаха на работа и къщата най-после беше очистена от „тестото“. Ханс поиска да стане, за да се разплати, но изведнъж се килна назад, посиня и взе да хърка.

— И тоя свърши! — каза просякът, като отиде при Ханс.

— Пукна от затлъстяване! Двама вече умряха в това село. Какво ще кажете, да си вземем нещо за спомен от старчето — и право на пристанището. Стига сме яли и пили тук. Къде ли са му парите?

— Остави, Карл — рече безработният, — ще ни хванат.

— Кой ще ни хване? В това село цял ден никой не се помръдва от мястото си.

Просякът намери сандъчето с парите, натъпка си джобовете и настигна своите спътници, като остави изстиващия труп.