Александър Беляев
Вечният хляб (6)

БОРБАТА ПРОДЪЛЖАВА

Най-крупните капиталисти в Германия обединиха капиталите си в това предприятие. Цялото земно кълбо беше облепено с крещящите реклами на компанията:

Купувайте

„ВЕЧНИЯ ХЛЯБ“

Вкусно! Насища!

Около един килограм е достатъчен, за да изхрани човека цял живот!

В тази реклама нямаше само едно: колко струва „хлябът“. Роденщок и Кригман спореха за цената му. Кригман настояваше в началото „хлябът“ да се продава скъпо, за да бъде достъпен само за богатите.

— Ще оберем каймака, а после ще пуснем на ниска цена „хляб“ за масова консумация.

Но Роденщок беше на противно мнение.

— Не забравяйте, че килограм „хляб“ след известно време се превръща в два. С „хляба“ ще започнат да спекулират. А не можем да забраним на купувачите да го препродават. Трябва да ускорим търговските операции, за да си приберем печалбата, преди спекулантите да залеят пазара с „хляб“ и ни принудят да намалим цените.

Наложи се цените да се намалят, но по друга причина: богатите приеха скептично „хляба“. Те не искаха да се откажат от разнообразието на изисканата кухня и пикантните блюда, за да ядат някаква блудкава каша.

Затова пък беднотията се нахвърли жадно на „хляба“, когато поевтиня.

Агентите на компанията стигнаха до най-отдалечените кътчета на света. Хиляди брошури, филми и агитатори запознаваха населението с ползата и незаменимите качества на „вечния хляб“. Компанията процъфтяваше. Но скоро за „хляба“ пламна истинска битка.

Този път я започна професор Бройер. Когато научи за продажбата на „хляба“ от акционерното дружество, той изпрати открито писмо до различни вестници, в което протестираше срещу използуването на изобретението му. Настояваше правителството да закрие дружеството.

„Не съм дал четирийсет години от живота си, за да се обогатяват от изобретението ми шепа спекуланти — пишеше професорът. — Протестирам срещу това. Но още по-силно протестирам срещу широкото разпространение на моето изобретение, преди още да съм завършил опитите си. Това не е само грубо нарушение на авторските права, но и крие опасност за обществото, тъй като «хлябът» още не е изпитан напълно като ново хранително вещество.“

— Той иска да уплаши купувачите ни — каза Кригман, когато прочете писмото. — Напразно се мъчи. Ние имаме мнението на лекарите за пълната безвредност на „хляба“ и разрешение от медицинския съвет. Всички, които ядат нашия „хляб“, са напълно здрави, благословят ни и са най-добрата ни реклама. Не, господин професоре, закъсняхте и не ще можете да провалите бизнеса ни!

Но писмото на професора направи силно впечатление на обществото. Започнаха разгорещени спорове. Правителството разбра, че е направило грешка, като е дало разрешение на акционерното дружество да търгува с „хляба“. Появата на „вечния хляб“ на пазара вече предизвика бързи промени в цените. Целият търговски и промишлен свят беше хвърлен в тревога. „Вечният хляб“ бе твърде силно средство за въздействие върху икономиката не само на страната, но и в цял свят. Това средство не биваше да се оставя в ръцете на частни лица.

И правителствените вестници доказваха необходимостта „хлябът“ да стане монопол на държавата.

Но работническите вестници не бяха съгласни. Като се позоваваха на волята на изобретателя, те настояваха „хлябът“ да бъде обявен за общо достояние и да се раздава безплатно.

Докато се водеха тези горещи спорове, в рибарското село се занизаха ред събития.

В една ранна пролетна сутрин рибарите бяха смаяни от необикновено зрелище. Из селото тичаше професор Бройер без шапка, с разрошени коси и размахвайки ръце, се запъти към новата къща на стария Ханс. Ханс току-що беше станал и се наслаждаваше на ароматно кафе със сметана в компанията на икономката си. Когато видя професора, той по стар навик почтително стана, посочи удобното кресло до себе си и каза:

— Моля, господин професоре, седнете. Искате ли кафе?

Професорът се отпусна, капнал от умора, на креслото. Той така се беше изтощил от тичането, че не можеше дума да продума и само отрицателно завъртя глава. Като си поотдъхна, Бройер попита:

— Ханс, имате ли още от „тестото“, което ви подарих?

Ханс се сепна.

— Не, господин професоре. Виновен съм. Човещина. Всички продаваха и аз продавах. А последното го загубих на рулетката.

Професорът строго погледна Ханс в очите. Старецът не издържа погледа му и отмести очи.

— Наистина ли, Ханс?

— Наистина.

Професорът стана.

— Не ви вярвам, Ханс, вече много пъти ме лъгахте. Не удържахте на думата си.

— Виновен съм, господин професоре.

Бройер нервно махна с ръка.

— Сега не ми е до извинения. Знаете ли какво сте направил, Ханс? С непослушанието си нанесохте голяма вреда и ще навредите още повече. Слушайте ме внимателно. Сега направих опити с „хляба“. И се убедих, че не бива да се яде. Кученцето, на което дадох „хляб“ една седмица преди вас, умря в страшни мъки. И ако вие не ми върнете веднага „тестото“, до последната трохичка, чака ви ужасна смърт. Ще почернеете, ще се гърчите и ще почне да ви излиза пяна от устата като на бесен. И ще умрете.

Ханс пребледня и седна в края на креслото. Смърт! Той вече беше престанал да мисли за нея, откакто се наслаждаваше на сит и спокоен живот. Да умре сега! Да не пие кафе със сметана, да остави меките кресла и пухените завивки! Не, това е ужасно!

Той погледна професора и изведнъж хитро пламъче светна в очите му.

— Ами вие, господин професоре! Нали казвахте, че също сте яли „тесто“. И вие ли ще умрете?

Бройер се смути, но веднага се овладя.

— Да, може би и аз ще умра. Но съм взел противоотрова.

— Тогава, разбира се, няма да откажете и на мене?

— Не, ще ви откажа — отряза го сърдито Бройер. — Нека извърша престъпление, но няма да ви дам противоотрова. Сам ще се накажете за престъпената дума. Ако искате да живеете, незабавно ми дайте „тестото“.

Ханс се развесели.

— Щом е така, няма какво да се прави. На никого не му се умира. Ей сега ще го донеса, господин професоре.

Той отиде в другата стая, притвори вратата, дълго се бави вътре и най-после излезе. После с тежка въздишка даде „тестото“ на професора.

Бройер надзърна в малкото котле.

— Това ли е всичко?

— Няма пак да ви лъжа, господин…

— Добре. Ако ме лъжете, ще бъде по-лошо за вас.

— Ами противоотровата, господин професоре?

— Ще ви донеса. Не се тревожете.

Когато Бройер излезе. Ханс се заля в доволен старчески смях и като се обърна към икономката си, рече:

— Все пак си оставих малко късче. Съвсем мъничко. Струва ми се, че професорът също хитрува. „Тестото“ не е отровно, а му трябва за нещо друго.

Пред къщата на Ханс вече се беше събрала тълпа рибари, които очакваха да чуят нещо ново. Но скоро научиха новината от самия професор. Той им повтори същото, което бе казал на Ханс. Уверяваше ги, че ще умрат след седмица, ако не вземат противоотрова. А нея им обещаваше в замяна на „тестото“. Рибарите го слушаха: някои учудени, други уплашени. Но всички уверяваха, че не им е останало и трохичка тесто. Били го разпродали или пък изгубили на комар.

Професорът ги навиква, заплашва, тропа с крак, ала нищо не помагаше „Тесто“ нямат, но противоотрова трябва да им даде. Само трима обещаха да донесат „тесто“. Останалите вече бяха наежени.

— Обеща на всички ни да раздадеш, а сега си вземаш и последното.

— Щом си ни отровил, сега ще лекуваш! — чуха се заплашителни викове.

— Разбирате ли, нещастници, че ви жаля, тревожа се за вас…

— Виждаме колко ни жалиш…

— Вие самите не знаете какви беди, какъв ужас ви чака.

Като се умори да ги убеждава, професорът тежко се отпусна на стълбите пред къщата и закри лицето си с ръце.

— Какъв ужас, какъв ужас! — тихо говореше той и клатеше глава.

Неколцина рибари го съжалиха.

— Да му дадем по едно парченце, нека не се измъчва.

Бройер чу това. Вдигна глава и каза:

— Всичкото или нищо! Парченцата няма да помогнат.

— Ей това вече не разбирам — каза един стар рибар, който стоеше отпред. — Излиза, че ако не дадем всичкото „тесто“, ще се отровим, тъй ли?

— Ако не дадете всичкото, няма да ви дам противоотрова.

— Как така няма да ни дадеш?

Настроението на тълпата пак рязко се промени.

— Ако не дадеш, преди нас ще идеш на оня свят. Давай още сега!

Тълпата обкръжи Бройер, хванаха го под ръка и го поведоха към дома му като арестуван. Професорът висеше безпомощно върху ръцете на рибарите и само говореше като насън:

— Какъв ужас!… Какво нещастие!…

Когато стигнаха до къщата му, той залитайки влезе в лабораторията и изнесе оттам голяма бутилка с прозрачна течност.

— Ето, пийнете по глътка. Занесете и на Ханс. Дайте да пият на всички, които са яли „тесто“.

Рибарите си тръгнаха, като обсъждаха странното поведение на професора.

— Откачи човекът.

— Много просто. Той и по-рано си беше смахнат.

А професорът се прибра в кабинета си и с трепереща ръка написа телеграма до един свой познат депутат:

„Съобщете на правителството, че е наложително да се изземат и унищожат всички запаси от «вечния хляб» точка съобщете това в чужбина точка в противен случай тире масово отравяне точка Бройер“

Тъй като междувременно държавата беше придобила монопол върху „вечния хляб“, за обсъждане на телеграмата от Бройер беше свикано съвещание на министерския съвет. Телеграмата се държеше в пълна тайна, за да не предизвика паника. Министърът на финансите възлагаше големи надежди на „хляба“, за да оправи държавните финанси и заздрави курса на марката, и затова горещо убеждаваше членовете на кабинета да не придават голямо значение на телеграмата.

— Това или е хитрост на изобретателя, който недоволствува, че са му отнели ролята на „благодетел на човечеството“, или по-скоро бълнувания на луд. Нашите най-добри професори направиха прецизен анализ на „хляба“ и не откриха никакви вредни вещества.

Заседанието беше много бурно. Всички се съгласиха само с едно: не бива да се бърза с публикуването на заповедта за унищожаването на „хляба“, докато работата не бъде напълно изяснена. На министъра на здравеопазването наредиха още веднъж чрез специалисти да бъде изследван „хлябът“, а също и хората, които са яли от него. Решено беше и да изпратят при професор Бройер двама професори: психиатър и химик, лични негови познати, които под предлог на приятелско посещение да проверят психическото му състояние и да се опитат да научат каква опасност може да грози хората, яли от „тестото“.

След няколко дни лекарите, на които беше наредено да изследват „хляба“ и хранилите се с него, изготвиха доклад; те твърдяха, че и повторното изследване на „хляба“ е дало същите резултати. „Хлябът“ е хранителен, богат на витамини и толкова лесно смилаем, че прекрасно се приема от стомаха на болните и дори на бебетата като допълнителна храна към майчиното мляко и е съвсем безвреден. Всички, които се хранят с „хляба“, се чувствуват отлично. Малокръвните и изтощените се поправяли много бързо. Здравословното състояние на туберкулозните, преминали на хранене с „тесто“, значително се е подобрило.

Когато изслуша доклада, министърът на търговията въздъхна с облекчение.

— А аз, да си призная, от любопитство и по служебно задължение хапнах от злополучното „тесто“ и когато прочетох телеграмата, през цялото време чувствувах, сякаш от този жабешки хайвер ми се развъждат жаби в корема.

Скоро се върнаха и професорите, които бяха командировани на остров Фер.

Те казаха, че са намерили Бройер много потиснат.

— Не става дума за психоза, но състоянието на нервната система на Бройер е тревожно — докладва психиатърът. — Забелязват се резки промени в настроението му, характерни за тежка неврастения. От пълна депресия той изведнъж изпада в състояние на превъзбуда. Не ни посрещна много любезно. Отказа да говори за своите опасения. Каза: „Сами забъркахте тази каша, сами си я сърбайте. Аз изпълних дълга си и предупредих за опасността. Сега правете, каквото искате и поемете отговорността върху себе си.“

Този доклад малко смути министрите. Да не беше държавният монопол! Но правителството да поеме отговорност за някаква грозяща опасност… Все пак икономическите интереси надделяха. Решено беше да не се съобразяват с телеграмата на Бройер.

Кригман, който бе успял да научи за тази телеграма, каза на Роденщок:

— Правителството ни отнема „хляба“. Какво да се прави! Все пак успяхме да си възвърнем капитала, макар и с малки проценти. Сега и да се компрометира „хлябът“, няма да ни обвинят, че ние сме отровили хората.