Александър Беляев
Вечният хляб (3)

ХАНС СТАВА „ХЛЕБОТЪРГОВЕЦ“

Селото продължаваше да се вълнува. На всички се струваше несправедливо, че само Ханс притежава „вечния хляб“. Рибарите се събраха и решиха да обявят „тестото“ за обща собственост, да го реквизират и си го разделят по равно. Но кметът на селото обяви това решение за незаконно и отказа да го изпълни. Най-много се бунтуваха Лудвиг и Фриц. Те дори се осмелиха да кажат, че няма нужда да се спазва законът, тъй като, когато са писани законите, не са знаели за „вечния хляб“. Но повечето хора не посмяха да се разправят сами, да нарушат закона и си навлекат беля, ако научат в града за самоволното им законодателство. По време на едно от тия събирания някой съобщи новината, че крадци вече на два пъти отмъквали „тесто“ от Ханс. Явно крадците са били съвестни, тъй като са взимали не повече от трийсет грама.

— Намериха се умни хора — каза Фриц. — Аз не бих го нарекъл дори кражба. „Тестото“ не може да принадлежи на един човек, отдавна го твърдя.

След като научи за кражбата на „тестото“, в главата на Лудвиг се загнезди мисълта и той да си открадне парченце от чудесното „тесто“ на Ханс.

В една тъмна нощ той взе въже и се запъти към фара. Успя да прехвърли въжето с възел на края през една голяма цепнатина в стената, изкатери се на ръце и влезе в стаята, където беше „тестото“. Когато протегна ръка в тъмното към полицата, на която стоеше гърнето, някакво същество се нахвърли върху него с ужасен крясък и изподраска лицето му. Изненадан, Лудвиг извика, отстъпи назад и се претърколи по стълбата. Чул тупурдията Ханс излезе с фенер в ръка.

— Какво правиш тук, Лудвиг? — попита старецът.

— Аз… исках да хвана крадеца, който ти отмъква „тестото“. Но това сигурно е самият дявол. Изподра ми цялото лице с нокти.

В дявола впрочем Лудвиг не вярваше и затова предложи на Ханс да отидат с фенера в горната стая и я огледат.

Когато се качиха горе, видяха голяма черна котка, която сърдито им изфуча.

— Я кой бил крадецът! — учуди се Лудвиг. — Нима и на котките им е вкусно това „тесто“? — И с огорчение си помисли: „Те май не зачитат глупавите закони“. Но тъй като за малко не бе хванат на местопрестъплението, той повече не се опита да краде „тесто“. Впрочем историята скоро взе съвсем друг обрат.

Ханс беше подсигурен с „хляб“ и не гладуваше. Но ботушите му бяха съвсем скъсани, старите дрехи се разнищваха върху напълнялото тяло, той нямаше дърва и трябваше да мръзне в своя полуразрушен фар. С една дума, макар и сит, си оставаше просяк.

Селските богаташи се възползуваха от това положение. Те започнаха един през друг да го изкушават да им продаде „тесто“ за ботуши, нов кожух и дърва. Ханс дълго упорства и не се поддаваше на изкушението. Но когато в средата на декември захванаха силни студове, не издържа и започна да търгува с „тесто“. Той самият вече доста беше се охранил, на старческия организъм не му трябваше много. Ханс не изяждаше на ден и половината от „тестото“ и му оставаше в излишък. С този излишък започна да търгува, като продаваше всеки ден някому част от „тестото“. Хората се редуваха да купуват. Колкото по̀ вървеше търговията, толкова по-алчен ставаше Ханс. Все повече вдигаше цената и се пазареше като лихварин. Ругаеха го, но плащаха. Никой не искаше да остане по-назад от другите.

Ханс се пристрасти към леката печалба. Той дори намали дневната си дажба, за да разшири търговията, и малко поотслабна. Затова пък в къщата му се появиха тежки ракли, натъпкани с кожуси и палта, в камината горяха големи пънове, а в малкото сандъче под кревата се трупаха пачки банкноти. За някакви си два месеца Ханс стана най-богатият човек в селото.

Тон дори се подмлади от сполетялото го щастие. Сега започна да се бои от смъртта и от страх да не би старият фар най-накрая да го премаже, си купи нова къщичка, премести се там и си взе слугиня, за да му пере дрехите, да се грижи за домакинството и да му вари кафе, което той сърбаше „като истински богаташ“, подражавайки на пастора от съседното село, който пиеше сутрин кафе със сметана. Ханс си поръча от града радио и по цял ден седеше в удобното кресло, пухкаше с луличката и слушаше със самодоволна усмивка какво става по белия свят. Съвестта не го измъчваше. Когато си спомняше понякога за професор Бройер, мислеше: „Какво толкоз лошо съм направил? Професорът ме нахрани, ама не ме облече. При това трябва да се мисли и за другите. Несправедливо е само аз да притежавам «тесто».“

Рибарите също бяха доволни. Наистина „тестото“ беше малко. Към него трябваше да се добавят хляб и риба. Но все пак то беше добре дошло в домакинството. Само неколцина бедняци нямаха пари да си купят „тесто“. Един от тях, който беше чул да се говори, че „вечният хляб“ трябва да бъде общ, се опита да осъществи това на практика, като бръкна в буркана с „тестото“, което случайно беше оставено в отворено килерче, но бе хванат на място, набит от стопанина, богат рибар, и даден под съд за кражба. За негово учудване всички рибари, купили „тесто“, бяха ужасно възмутени от постъпката му. Той се опита да се оправдае, повтаряйки думите им, че „тестото“ е общо. Но не можа да убеди никого.

— Когато почнат да раздават безплатно „тесто“, тогава ще бъде общо — отговориха му. — Как така искаш насила и даром да получиш това, за което ние сме платили пари? А ти знаеш ли какво са за нас парите? Тежък рибарски труд, пълен с опасности. Ти не открадна „тесто“, а нашия труд.

И крадецът беше осъден най-строго от закона. Впрочем в присъдата селските съдии не написаха, че е откраднал „тесто“. Рибарите все пак пазеха тайната на „вечния хляб“ само за своето село. Искаше им се да живеят по-добре от съседните села. При това се надяваха, че професорът ще направи достатъчно тесто за всички. И криеха от Бройер, че купуват „хляб“ от Ханс. Ала професорът скоро научи всичко. И не само той.

Веднъж Бройер седеше в своята лаборатория, когато му казаха, че го чака някакъв младеж, „облечен прилично, по градски“. Професорът се намръщи. Той не обичаше да му пречат, като работи. На туй отгоре неизвестен посетител с градски костюм.

— Кажете, че ме няма в къщи — заръча той на слугата Карл.

— Казах му. Младежът отвърна, че ще почака да се приберете.

— Кажете му тогава, че днес няма да се върна — отговори раздразнен Бройер и се задълбочи в работата си.

На другата сутрин слугата Карл доложи, че е дошъл вчерашният посетител и отново моли да го приемат. И слугата подаде визитната му картичка.

Професорът видя, че няма да може да се отърве от нахалния посетител, въздъхна и влезе в гостната. Посрещна го обръснат младеж с големи кръгли очила, облечен прекалено елегантно.

— Извинете, скъпи професоре, че наруших спокойствието ви — заговори бързо посетителят.

— Много съм зает и мога да ви отделя не повече от пет минути — отвърна сухо професорът.

— Няма да ви задържам. Аз съм кореспондент на берлинския вестник… — Младежът назова един от известните вестници. Професорът се покашля недоволно, като разбра, че има работа с кореспондент. — Редакцията ми възложи да разговарям с вас за вашето велико изобретение…

— Какво изобретение? — настръхна Бройер.

— Изобретяването на „вечния хляб“, разбира се. Нали то открива такива грандиозни перспективи…

— Какво, и вие ли знаете за „вечния хляб“? — извика цял почервенял професорът. — Откъде го измислихте? Това са глупости, празни приказки. Никакъв „вечен хляб“ не съм изобретявал.

Младежът изслуша разгорещената реч със спокойна усмивка, която още повече раздразни професорът.

— Уважаеми професоре — отговори той, — ние не бих ме помели да надничаме в тайната на вашето творчество, ако не ни я бе открил един случай. Това стана без наше участие.

— Какъв случай? — попита професорът, досещайки се, че тайната му наистина е открита.

— Вие сте дали за опит от „вечния хляб“ или „тесто“, както му казват, на стария рибар Ханс. Той започнал да търгува с този „хляб“ със своите съселяни…

— Не може да бъде! — извика професорът.

— Уви, така е! Той не е оправдал доверието ви. Жената на един рибар не се стърпяла и изпратила парченце „тесто“ на бедната си болна майка в съседното село. Другата дъщеря на тази жена, която живеела при нея, писала за вълшебното „тесто“ на брат си в Берлин. А братът — каква щастлива случайност! — е разсилен в нашата редакция.

— Каква нещастна случайност! — каза тихо професорът.

— Така нашият вестник пръв научи за изобретението ви, което ще преобърне света. Новината беше толкова зашеметяваща, че, откровено казано, не повярвахме на нашия куриер, и редакцията ме командирова в селото да проверя всичко.

Професорът клюмна глава. Безполезно беше да отрича.

— Продължавайте.

— Там научих, вярно, като прибягнах към известна хитрост, че всичко наистина е така, както беше казал разсилният. „Вечният хляб“ съществува.

Бройер се спусна към младежа и силно му стисна ръката.

— Чуйте — каза той задъхан, — много ви моля, не съобщавайте нищо във вестниците. Опитът още не е завършен и не бива да се разгласява… Това може да навлече безброй беди. Обещавам, давам ви дума, че вие първи ще научите за моето изобретение, когато му дойде времето. Аз сам ще ви пиша.

Младежът със съчувствена усмивка поклати отрицателно глава.

— За съжаление, скъпи професоре, това е невъзможно. Вестникът вече пусна бележка. Можехме ли да допуснем другите вестници да ни вземат такава сензационна новина!

— Все търсите сензации — каза огорчен Бройер. — Напишете тогава друга бележка, че при проверката на място слуховете са се оказали лъжливи.

— Вече е късно. Тук ще нахлуят други кореспонденти, впрочем ще поговоря с главния редактор и ще направя всичко, което е възможно. Но услуга за услуга. Ще ви помоля да ми дадете макар и кратки сведения за вашето изобретение. Не да ги публикуваме веднага, а в случай, че не ни се удаде да потулим работата. За да се появят първо в нашия вестник поне някои подробности за това изобретение.

От вълнение Бройер взе да се разхожда из стаята. За да спечели на своя страна кореспондента, той реши да удовлетвори молбата му. И без да иска, започна да говори въодушевено като пред аудитория, а кореспондентът отвори бележника си и взе да стенографира речта на професора.

— Както сигурно знаете, мисълта за създаването на „изкуствен хляб“, приготвен в лаборатория, отдавна занимава учените. Но всички те са вървели по грешен път, като се опитвали да решат въпроса изключително с помощта на химията.

Химията е велика наука и велика сила, но всяка наука има граници. Ако, да речем, на химиците дори би се удало да получат белтък по химически път, а рано или късно това естествено ще стане, то проблемът с храненето няма да бъде разрешен. Първият въпрос е практически. Учените са успели да получат злато по химически път, да осъществят мечтата на древните алхимици за превръщането на неблагородните метали в благородни. Но стойността на добития по лабораторен път грам злато превишава много пазарната стойност на грам обикновено злато. В научно отношение това е велико откритие, но без практически ефект. Второ — за нашето хранене са потребни не само белтъци, но и въглехидрати и мазнини. При съвременното състояние на нашите знания, проблемата да се създаде химически всичко необходимо за храненето на организма, е разрешима, но крайно трудна. И аз реших да си помогна с биологията. Живите организми са също лаборатория, където стават най-изумителни химически процеси, но лаборатория без участието на човешки ръце. И аз вече от няколко десетилетия работя над култура от едноклетъчни организми, като се опитвах да получа такава „порода“, която да съдържа всички елементи, необходими за храненето. Изпълних успешно тази задача точно преди двайсет години.

— Двайсет години! И сте мълчали досега? — възкликна смаян кореспондентът.

— Да, мълчах, защото с това задачата ми бе решена само до половината. Моите едноклетъчни са великолепно ядене. Те се размножаваха с просто делене и в този смисъл представляваха също „вечен хляб“. Но за да бъде поддържан „вечният“ им живот, се изискваха големи грижи и трябваше специално хранене. А то излизаше по-скъпо, отколкото, да кажем, угояването на свине. С една дума, моето лабораторно злато беше по-скъпо от обикновеното. И последните двайсет години посветих на това, да намеря такава култура от едноклетъчни, за която не се изискват никакви грижи и разходи за „хранене“.

— И успяхте ли?

— Успях. Но, повтарям, опитите не са завършени. Ето защо толкова настоятелно моля да поизчакате с публикуването. Намерих и направих изкуствен подбор на такава „порода“ прости едноклетъчни, които си набавят всичко необходимо за хранене от въздуха.

— От въздуха! — пак не сдържа възклицанието си младежът. — Но каква храна може да даде въздухът? Той се състои само от азот и кислород…

— И аргон, и водород, и неон, и криптон, и хелий, и ксенон — продължи професорът. — Но освен тези постоянни елементи в атмосферата има още променливо количество водни пари, въглероден двуокис, азотна киселина, озон, хлор, амоняк, бром, перхидрол, йод, сероводород, натриев хлорид, излъчвания на радиоактивни елементи — радий, торий, актиний^[1], след това неорганични и, запомнете добре, органични прашинки — бактерии, а това вече е „месо“. Добра кухня, нали?

Кореспондентът дори престана да пише и смаян гледаше професора. Младежът не беше и помислял, че „празният“ въздух има такъв сложен състав.

— Вярно, че не всичко от това въздушно богатство може да се яде сурово. Но моите едноклетъчни взимат онова, което им трябва, преработват го в организма си и ми приготвят великолепно ядене.

Професорът се увлече и още дълго щеше да говори, ако кореспондентът сам не беше прекъснал речта му. Младежът нямаше търпение. Тон скочи от стола, прибра бележника и започна да тича из стаята, рошейки косата си.

— Изумително, непостижимо! Та това е нова ера в човешката история! Няма да има вече глад, нито бедност, нито войни, нито класова вражда…

— Бих искал да бъде така — рече професорът. — Но аз не вярвам. Хората винаги ще намерят за какво да се скарат. Освен хляб са им нужни дрехи и къщи, и автомобили, и изкуство, и слава.

— Но все пак това е грандиозно! А как мислите да използувате вашето изобретение?

— Естествено, няма да спекулирам с този „хляб“ като Ханс. „Вечният хляб“ трябва да бъде достояние на всички.

— О, разбира се! Вие не сте само учен. Вие сте прекрасен човек. Вие… сте благодетел на човечеството. Позволете да ви стисна ръката.

И младежът здраво стисна ръката на Бройер.

— Не забравяйте обещанието си — каля на сбогуване професорът.

— О, разбира се! Ще направя всичко възможно и невъзможно.

И той бързо напусна стаята.

„Какви перспективи! — мислеше си той, докато бързаше към пристанището. — И… колко реда, колко статии могат да се напишат, какви хонорари да се вземат…“

А професор Бройер седеше в кабинета си, надвесен над потите и колбите, и мислеше какви неприятности още го очакват.