Александър Беляев
Вечният хляб (1)

СЕЛСКИ НОВИНИ

Малката рибарска лодка бавно се приближаваше към остров Фер от групата Фридландски северни острови в Немско море^[1]. Беше есенна вечер. Силният северен вятър обливаше рибарите с ледени пръски вода. Уловът бе лош и посинелите им от студ лица бяха намръщени.

— Тази година зимата ще дойде рано — рече най-старият рибар, който от време на време пуфкаше дим от късата си лула.

— Да, така изглежда — отвърна му един младок и като помълча известно време, добави: — На Карло пак са откраднали мрежата, и то новата!

Всички се оживиха. Рибарите започнаха да обсъждат кой може да краде между тях.

— Според мене е работа на Ханс — отсече младият рибар.

— Ханс ли? Какво ти хрумна! — чуха се учудени гласове.

Ханс беше болнав, слаб, приличен на скелет висок старец, който живееше в стария изоставен фар.

— Ханс? Та той едва си влачи краката! Какви доказателства имаш?

— Ами такива, че Ханс дебелее — заяви младият рибар.

Това беше истина. През последните седмици лицето на Ханс доста се позакръгли и тази загадъчна пълнота накара да тръгнат какви ли не приказки из селото.

— Казват, че Ханс намерил имане, изхвърлено от морето на брега. От такъв подарък нищо чудно да напълнееш — каза замислен старият рибар.

— Ханс прави контрабанда.

— Пък аз ви казвам, че Ханс краде мрежи и риба, продава ги и тлъстее — не мирясваше младият рибар. — Не забелязвате ли, че късно вечер честичко се губи някъде? Каква работа има? Всичко това е много подозрително.

Спореха с младия рибар, но личеше, че думите му направиха впечатление на мнозина. И когато лодката наближи брега до стария фар, един от рибарите предложи:

— Какво ни струва да се отбием при Ханс и видим как живее? Ще се сгреем и ще го поразпитаме.

— Хубаво го измисли! — оживи се младият рибар и започна бързо да разтоварва рибата и риболовните такъми.

В малкото прозорче на фара блещукаше светлинка. Старият Ханс още не спеше. Той радушно посрещна гостите и ги покани да се посгреят край полусрутената камина.

— Е, какъв е уловът? — попита той, като потриваше жилестите си ръце с изкривени пръсти.

— Никакъв — отговори младият рибар. Той беше ядосан от бедния улов и лошото време и му се искаше да стовари яда си върху някого. — А ти все пълнееш, Ханс, от какво?

Старецът се усмихна жално и разпери ръце.

— И ти пълнееш, Лудвиг — отвърна той.

— Ти мене остави. Когато човек лови риба със своите мрежи и я продава, нищо чудно, че пълнее. А я ни кажи ти тайната: как без да работиш пълнееш, тогава и ние може би ще се топлим край камината, вместо да хващаме ревматизъм в морето.

Ханс явно се смути. Той се свиваше, триеше ръце, вдигаше рамене. Всички забелязаха смущението на стареца и това накара да повярват, че е виновен, и ония, които се съмняваха.

— Ще претършуваме къщата, без той да усети — каза тихо червенокосият Фриц, като се наведе към ухото на другаря си. После се обърна към Ханс. — Как не те е страх да живееш в такава съборетина? Ако духне силният северен вятър, ще рухне и ще те премаже.

— Стените са дебели, криво-ляво ще изкарам, дорде съм жив — отвърна Ханс.

— А ако те смаже? — не преставаше Фриц. — На тебе, стареца, може да ти е безразлично, а от нас ще търсят отговорност защо не сме взели мерки за безопасност. Може и под съд да ни дадат. Трябва да огледаме жилището ти.

— Какво има да го гледате? — каза разтревожен Ханс. Той вече не се съмняваше, че посетителите го подозират в нещо и не са дошли току-така. — Елате утре по светло и огледайте, ако искате.

— Защо утре? Ние и днес можем да огледаме.

— Ами тъмно е, стълбите са срутени и може да се пребиете. Какво е това бързане! Петдесет години съм живял тук, а сега една нощ не можете да почакате.

Лудвиг вече беше разбрал военната хитрост на Фриц и се разтича.

— Я запали фенера.

— Фенера! Нямам масло.

Но Фриц вече шареше из кръглата стая.

— Масло ли? Ето го фенера. А ето и маслото. Ти май нещо шикалкавиш, старче?

Фриц бързо наля масло и запали фенера.

— Да вървим.

Всички станаха и тръгнаха след Фриц. Ханс тежко въздъхна, потътри крака подир тях и заизкачва в полумрака влажните, изтрити стъпала на витата стълба.

В стаята на втория кат се въргаляха какви ли не щеш вехтории, потънали в прах и мръсотия от изронената мазилка. Вятърът духаше през счупените стъкла на прозорците. Светлината уплаши няколко прилепа и те се заблъскаха о стените, като вдигнаха прах и паяжина. Фриц внимателно надзърташе във всеки ъгъл, ровеше боклука с тежките си рибарски ботуши, после осветяваше стените и говореше:

— Виж, какви са пукнатини!

Ала нищо подозрително не намери.

— Да вървим на третия кат.

— Ама там няма нищо — рече Ханс. Но Фриц, без да го слуша, вече се изкачваше към горната стая.

Там вятърът пронизваше до кости, като се промъкваше не само през зейналите кухини на прозорците, но и през огромните дупки.

— Ти май се лъжеш, Лудвиг — каза тихо Фриц.

— Ще видим — отговори високо Лудвиг и сърдито бутна Фриц. — Дай тука фенера. Какво е това?

— Не прилича на мрежа — провикна се Фриц, който вече не смяташе за нужно да крие целта на идването им. Фенерът освети една полица и поставеното на нея котле, похлупено с дъсчица.

Фриц вдигна дъсчицата и надзърна в котлето. Вътре имаше някаква каша, подобна на жабешки хайвер.

— Да си вървим, Лудвиг, това е някаква прокиснала гадост. Нали ти казах, че бъркаш.

Лудвиг вече сам се сърдеше на себе си, че се беше захванал с тази история и остана на сухо. За да отложи момента на посрамването си, той измъкна Ханс от тъмния ъгъл и му закрещя:

— Какво държиш в това гърне?

За общо учудване въпросът на Лудвиг страшно смути Ханс. Долната челюст на стареца затрепера от вълнение. Той прошепна няколко несвързани думи и млъкна. Това събуди любопитството на останалите рибари към съдържанието на гърнето.

— Защо мълчиш? — не млъкваше Лудвиг. — Нали знаеш къде се отива за такива работи? — фантазираше той, вдъхновен от смущението на Ханс.

— Не ме питайте, моля ви — каза Ханс с уплашен глас. — Тук няма никакво престъпление, но съм дал дума…

Тези думи поразиха всички. Неочаквано се натъкваха на някаква загадка. Тържествуващият Лудвиг внимателно хвана гърнето и като заповяда на Ханс да му свети с фенера, заслиза надолу.

— Това май ще бъде по-интересно от крадените мрежи — рече възбуден Лудвиг на Фриц, като остави гърнето на масата до камината. — А сега трябва да ни разкажеш всичко — обърна се той към Ханс.

— Но аз дадох дума…

— Тогава ще те тикнем в дранголника.

— Че за какво?

— Ей за това. Отдавна те подозирахме. Не току-така взе да пълнееш.

— Нима знаете?

Лудвиг нищо не знаеше. Но в тази есенна вечер той неочаквано откри у себе си детективски способности.

— Да, ние знаем всичко — отвърна му уверено той. — Ако не се инатиш, може би няма да те тикнем в дранголника.

Старецът беше отчаян. Той сведе ниско глава и след кратко мълчание каза:

— Не исках да наруша дадената дума и да навлека главоболия на човека, който съжали мене, стареца, и ми стана благодетел. Ала, щом вие знаете… Това е „вечен хляб“, който получих от професор Бройер.

На Лудвиг, въпреки че го биваше за детектив, не му достигаше професионален опит. Забравил ролята си, той попита слисан:

— Вечен хляб ли? Какво е това?

Когато чу този въпрос, зададен с искрено учудване, и възгласите на останалите рибари, Ханс разбра, че те нищо не знаят за „вечния хляб“. Сигурно друго подозрение ги бе довело тук и случайно откриха така старателно пазената от него тайна. Само да не беше споменал името на професора! Но вече беше късно да отрича. Ханс се сгърби още повече и тежко се отпусна на скамейката.

— Слушайте. Ще ви разкажа всичко…