Александър Беляев
Хойти-Тойти (8)

ВОДКА ЗА СЛОНОВЕ

„21 юли. Фаните откриха новото място за водопой. Това е малко горско езеро. Когато слоновете се напиха и потънаха в гъсталака, Ваг, аз и туземците се хванахме за работа. Разсъблякохме се, влязохме във водата и започнахме да набиваме по дъното гъста редица колове, като отделихме по тоя начин малка част от езерото. Сетне плътно намазахме с глина подводната стена. Стана нещо като ограда. Бентът загради част от езерото точно на мястото, където слоновете идваха на водопой.

— Отлично — каза Ваг. — Сега ни остава само да «отровим» водата. За това нося много добро средство, напълно безвредно, но действуващо по-силно от алкохола.

Ваг прекара няколко часа в лабораторията си и най-сетне изнесе оттам кофа с «водка за слонове», както я описа. Водката беше излята във водата. Покатерихме се на едно дърво и се приготвихме за наблюдение.

— А слоновете ще пият ли вашата водка? — попитах аз.

— Надявам се тя да им се стори достатъчно вкусна. Нали и мечките пият водка. Дори понякога се превръщат в истински алкохолици. Ш-ш-шт!… Някой иде…

Погледнах към «арената», тя беше просторна.

Ще направя малко отстъпление. Искам да кажа, че пейзажното и архитектурното разнообразие на тропическата гора винаги ме е поразявало. Някъде вървиш през «триетажна» гора: долу — храсталаци и дървета най-много с човешки бой. Над тази гора се издига втора, чиято височина е горе-долу като на нашите северни гори. А над нея се извисява трета, съставена от огромни дървета. Между първите и вторите редици корони има пространства, запълнени само с нишките и въжета на разни пълзящи растения. Такава тройна гора представлява необикновено красиво зрелище. Високо над главата ти — зелени пещери, водопади от зеленина, спускащи се от стъпало на стъпало, зелени планини, устремени в небето. И всичко това е нашарено от перата на птиците и ярките цветове на орхидеята.

После сякаш изведнъж се озоваваш в истински величествен готически храм с гора от исполински колони, издигащи се от покритата с мъх земя до едва различимия купол. Още няколко крачки — и нова промяна — попаднал си в усойни непроходими дебри. Отстрани, отпред, отзад, отгоре — отвсякъде листак. До шия си потънал в треви, мъхове зелена шума и цветя. Сякаш в зелен водовъртеж. Краката ти се оплитат в мек треволяк, спъват се в паднали стъбла. И когато капнеш от умора и ти се струва че си затънал безнадеждно във въртопа от плътна зеленина, разтваряш храсталака с ръце и се спираш поразен: намираш се в огромна пещера със зелен таван. Той е подпрян от «стълб» с невероятна дебелина. На земята — нито стрък трева — играй на крокет, ако искаш. Със сянката си дървото великан е погубило цялата растителност наоколо, не пропуска нито един слънчев лъч. Клоните му са се спуснали до земята и са враснали в нея. Отдолу царят мрак и прохлада. Неведнъж ни се случваше да си почиваме под сянката на такива гиганти — баобаби, каучукови дървета^[1], индийски смокини.

Също такова огромно дърво ни приюти сред клоните си. Растеше съвсем близо до водата — така животните, вървящи по слонската пътека, трябваше да пресекат «арената», преди да стигнат до брега. На тази «арена» явно се беше разигравала не една горска драма. На много места се виждаха оглозгани кости от антилопи, биволи и глигани. Недалече започваха степите; затова тук идваха често на водопой и животните на саваната.

На «арената» излезе един глиган. Подире му се появи женска с осем малки глиганчета. Цялото семейство се отправи към водата. След минута се появиха още пет самки, принадлежащи, изглежда, към същото семейство. Глиганът се приближи до водата и започна да пие. Но веднага вирна зурлата, изпръхтя неодобрително и се премести на ново място. Опита — не му хареса. Разтърси глава.

— Не пие — прошепнах на Вагнер.

— Не я усети — също така тихо ми отвърна той.

Вагнер излезе прав. Скоро глиганът престана да тръска глава и започна да пие. Но женската се вълнуваше и както ми се стори, предупреждаваше глиганчетата да не пият. Ала след малко и на нея започна да й харесва. Глиганът, женските и малките пиха много дълго — повече от обикновено. Първи се напиха глиганчетата — изведнъж започнаха да пищят, да се закачат едно друго, да тичат по «арената». След малките се опияниха шестте самки. Започнаха да се завалят, да скимтят и да правят несвойствени им неща — ритаха, изправяха се на задни крака, търкаляха се по земята и дори се премятаха презглава. Сетне се изтръшкаха по земята и заспаха заедно с прасенцата. Щом се докара на градус, най-буен стана глиганът. Загрухтя свирепо, нахвърли се върху огромното дърво в средата на «арената» и заби в кората му острите си глигански бивни с такава сила, че после едва успя да ги извади.

Ние така се зазяпахме по лудориите на пияния глиган, че не забелязахме кога са дошли слоновете. Един след друг те се появяваха с отмерена крачка от зелената просека. А в това време площадката около дървото наистина приличаше на циркова арена. Но нито един цирк не беше виждал такова множество четириноги артисти. Да си призная, поуплаших се от многобройните слонски туловища. Слоновете ми се сториха като огромни плъхове. Бяха повече от двайсет.

Но какво прави тоя пияница глиганът! Вместо да спасява кожата си докато е време, той изведнъж изгрухтя заплашително и като стрела се втурна срещу слоновете. Големият слон, който водеше стадото, явно не очакваше такова нападение. Той наведе глава и погледна с любопитство нападателя. А глиганът, стигнал до слона, заби дългата си глига в крака му. Слонът бързо сви хобот, наведе още по-ниско глава, подхвана глигана с бивните си и го отхвърли толкова далече, че животното се бухна във водата.

Глиганът загрухтя, зарита с крака, излезе на брега, пийна набързо още няколко глътки, сякаш за храброст, и отново се понесе срещу слона. Но тоя път слонът беше нащрек; очакваше глигана с насочени към него бивни. Глиганът се нахвърли срещу бивните и направо се разпра. Слонът се отърси от издъхващото животно и го настъпи с крак. От глигана останаха само главата и опашката. Всичко друго — туловище, крака — стана на каша.

Със същата спокойна, отмерена походка, като че нищо не се е случило, слонът водач прекоси «арената», внимателно заобиколи налягалите по земята спящи женски и малки глигани, слезе при водата и потопи хобот в нея. Зачакахме с любопитство да видим какво ще стане.

Слонът започна да пие, сетне вдигна хобота и започна да шари по водата, явно за да сравни вкуса й от различни места. Мина няколко крачки встрани и потопи хобот във водата извън нашата преграда. Там нямаше опияняваща напитка.

— Надхитри ни! — прошепнах аз. Но в същия миг едва не извиках от учудване. Слонът се върна на старото място и започна да пие от «слонската водка». Изглежда, му се понрави. До водача се наредиха и други слонове. Но нашият бент не беше достатъчно голям, и затова част от стадото пи обикновена вода.

Струваше ми се, че този водопой няма да има край. Видях как хълбоците на слона се издуха чудовищно. Пиеше, пиеше ненаситно. След половин час равнището на водата в нашето вирче спадна наполовина; след час водачът и другарите му изсмукаха всичката течност до дъно. Слоновете започнаха да се полюляват, преди още да свършат с пиенето. Един от тях изведнъж се строполи във водата и вдигна истинско вълнение. Сетне затръби, изправи се и пак се завали на хълбок. След това положи хобот на брега и така захърка, че листата затрептяха, а птиците уплашено започнаха да прелитат по върхарите на дърветата.

Огромният водач се отдалечи от езерото със силно пръхтене. Спря се. Хоботът му увисна като парцал. Ушите му ту се вдигаха, ту се провесваха безжизнено. Слонът бавно и равномерно се полюляваше — напред, назад. Около него падаха като сразени от куршум другите слонове. А онези, които не бяха пили «водка», гледаха с учудване необяснимия мор. Трезвите слонове тръбяха тревожно, обикаляха около пияните, дори се опитваха да ги вдигнат. Една голяма слоница се приближи до водача и неспокойно опипа с хобот главата му. Слонът отвърна на жеста на съчувствие и ласка със слабо помахване на опашката, без да спре да се полюлява. Сетне изведнъж вдигна глава, изхърка и падна на земята. Трезвите слонове объркано се тълпяха около него, без да смеят да си тръгнат без водача.

— Много лошо, ако трезвите останат тук — каза Ваг вече на висок глас. — Какво да ги правим, да ги избием ли? Хайде да почакаме да видим какво ще стане по-нататък.

Трезвите слонове се събраха на съвещание. Издаваха странни звуци, непрекъснато движеха хоботи. Съвещанието продължи доста дълго. Започна да се зазорява, когато слоновете си избраха нов предводител и бавно, един подир друг, напуснаха «арената», на която лежаха «труповете» на другарите им.“