Александър Беляев
Хойти-Тойти (4)

ВАГНЕР СПАСЯВА ПОЛОЖЕНИЕТО

Щром кръстосваше из кабинета и повтаряше отчаян:

— Разорен съм! Разорен съм!… Ще трябва да хвърля цяло състояние, за да покрия загубите, причинени от слона, а самият Хойти-Тойти рано или късно ще бъде застрелян. Каква загуба! Каква невъзвратима загуба!

— Телеграма! — обяви влезлият слуга и подаде с поднос един лист на Щром.

„Разбира се! — помисли си директорът. — Сигурно е съобщение, че слонът е убит… Телеграма от СССР ли? Странно! Кои ли може да я праща?…“

„Берлин цирка Буш до директора Щром.

Току-що прочетох телеграма вестник бягство слон точка Веднага молете полиция отмени заповед убийство слона точка Нека ваш служител предаде на слона следното двоеточие кавички Сапиенс Вагнер лети Берлин върнете се цирк Буш точка Ако не се подчини запетая можете застреляте точка Професор Вагнер.“

Щром препрочете телеграмата.

„Нищо не разбирам! Явно професор Вагнер познава слона, щом споменава предишното му име Сапиенс в телеграмата. Но защо Вагнер се надява, че слонът ще се върне, щом научи за пристигането му в Берлин?… Както и да е, тази телеграма ни дава малък шанс за спасяването на слона.“

Директорът започна да действува. С доста мъка успя да придума шефа на полицията да „спре военните действия“. При слона веднага беше изпратен Юнг с аероплан.

Юнг размаха бяла кърпа като истински парламентьор, приближи се до слона и заяви:

— Дълбокоуважаеми Сапиенс! Професор Вагнер ви поздравява. Той пристига в Берлин и иска да ви види. Мястото на срещата е цирк „Буш“. Заявявам ви, че нито един човек няма да ви докосне, ако се върнете обратно.

Слонът изслуша внимателно Юнг, помисли си, сетне го подхвана с хобота, покачи го на гърба си и с равномерна стъпка се отправи обратно на север, към Берлин. По такъв начин Юнг получи ролята на заложник и пазач — никой не би посмял да стреля в слона, след като на шията му е седнал човек.

Слонът вървеше пеша, а професор Вагнер с асистента си Денисов летеше с аероплан, затова пристигна преди Хойти-Тойти и веднага отиде при Щром.

Директорът беше уведомен вече с телеграма, че само при споменаването на името Вагнер, Хойти-Тойти отново станал кротък и послушен и се връща в Берлин.

— Кажете, моля, при какви обстоятелства се сдобихте със слона и знаете ли историята му? — попита Вагнер директора.

— Купих го от някой си мистър Никс, търговец на кокосово масло и орехи. Мистър Никс живее в Централна Африка, на река Конго, близо до град Матада. Според думите му слонът сам отишъл при него един ден, когато децата му играели в градината, и започнал да прави всякакви фокуси — изправял се на задните крака и танцувал, жонглирал с тояжки, заставал на предни крака, като се подпирал с бивни в земята и при това толкова смешно махал с опашка, че децата на Никс се търкаляли по ливадата от смях. Те нарекли слона Хойти-Тойти, може би знаете, че на английски това значи „игрив пъргав“, а понякога като междуметие — „и таз добра“. Слонът свикнал с прякора си и ние му го оставихме, след като го получихме. Ето всички документи за покупката. Всичко е напълно легално и сделката едва ли ще може да се оспори.

— Нямам намерение да ви оспорвам сделката — каза Вагнер — Слонът има ли някакви особени белези?

— Да, на главата си има големи белези от рани. Мистър Никс предполагаше, че ги е получил, когато са го ловили. Диваците ловят слонове по много варварски начини. Тъй като тия шевове разваляха донякъде вида му и можеха да предизвикат неприятно чувство у публиката, то ние му слагахме на главата специална шапка, украсена с коприна и пискюли.

— Така. Няма никакво съмнение, че това е той.

— Кой той? — попита Щром.

— Слонът Сапиенс. Моят изчезнал слон. Улових го, когато бях на научна експедиция в Белгийско Конго, и го дресирах. Но една нощ избяга в гората и повече не се върна. Всичките ни усилия да го намерим бяха напразни.

— Значи все пак предявявате претенции за слона? — попита директорът.

— Аз не, но самият слон може да предяви някои претенции. Там е работата, че го дресирах по нови методи, които дават наистина изумителни резултати. Вие сам сте могли да се убедите какво необикновено развитие на умствените способности на слона успях да постигна. Бих казал, че Сапиенс, или Хойти-Тойти, както се казва той сега, притежава до голяма степен човешко съзнание, ако мога така да се изразя. Когато четях във вестниците за изумителните способности на слона от вашия цирк, още тогава реших, че само моят Сапиенс е способен на такива неща: да чете, смята и дори да пише — нали аз го научих на всичко това! Докато Хойти-Тойти мирно забавляваше берлинчани, не смятах за нужно да се намесвам. Но слонът се разбунтува. Значи е бил недоволен от нещо. Реших да му дойда на помощ. Сега той трябва да реши съдбата си сам. Има право. Не забравяйте, че ако не се бях появил навреме, слонът отдавна вече да беше мъртъв — щяхме да го загубим и двамата. Насила не ще го накарате да остане при вас — надявам се, че се убедихте в това. Но не мислете, че искам да ви го отнема на всяка цена. Ще поговоря с него. Може би ако промените режима му, ако отстраните онова което го е дразнило, ще реши да остане при вас.

— „Ще поговоря със слона“! Къде се е чуло и видяло такова нещо! — разпери ръце Щром.

— Друг слон като Хойти-Тойти няма. Впрочем, скоро ли ще пристигне в Берлин?

— Тая вечер. Изглежда, много бърза за срещата си с вас; както ми телеграфираха, върви със скорост двадесет километра в час.

Същата вечер след завършването на цирковото представление се състоя среща между Хойти-Тойти и професор Вагнер. Щром и Вагнер с асистента си Денисов стояха на арената, когато през вратата на артистите влезе Хойти-Тойти все още с Юнг на врата си. Зърнал Вагнер, слонът хукна към него, протегна хобота си като ръка и Вагнер стисна „ръката“ му. Сетне слонът свали Юнг от гърба си и покачи на негово място Вагнер. Професорът вдигна огромното ухо на слона и прошепна нещо в него. Слонът кимна с глава и започна бързо-бързо да помахва с края на хобота си пред лицето на Вагнер, който следеше внимателно тези движения.

На Щром не му се понрави тази тайнственост.

— И така, какво реши слонът? — попита нетърпеливо той.

— Слонът пожела да вземе малко отпуска, за да може да ми разкаже някои интересни за мене неща. След отпуската е съгласен да се върне в цирка, при условие че господин Юнг се извини пред него за грубостта си и обещае никога вече да не прибягва към физически мерки на въздействие. Слонът не усеща ударите, но по принцип не желае да понася никакви оскърбления.

— Аз ли… съм бил слона?… — попита Юнг, като направи учудена физиономия.

— С дръжката на метлата — каза Вагнер. — Не отричайте, Юнг, слонът не лъже. Трябва да се държите така вежливо със слона, сякаш той е…

— … самият президент на републиката?

— … сякаш той е човек, и не какъв да е, а човек с развито чувство за собствено достойнство.

— Като някой лорд ли? — язвително попита Юнг.

— Достатъчно! — извика Щром. — Вие, Юнг, сте виновен за всичко и ще си понесете наказанието. Кога смята… господин Хойти-Тойти да излезе в отпуска и къде?

— Ще тръгнем с него на пешеходна разходка — отвърна Вагнер. — Ще бъде много приятно. С асистента ми Денисов ще седнем на широкия гръб на слона и той ще ни откара на юг. Слонът изрази желание да попасе на швейцарските ливади.

Денисов беше само двадесет и три годишен, но въпреки младостта си вече беше направил няколко открития в областта на биологията. „От вас ще стане учен“ — каза Вагнер и го покани да работи в неговата лаборатория. Младежът се зарадва неописуемо. Професорът също беше доволен от помощника си и навсякъде го водеше със себе си.

— „Денисов“ или „Аким Иванович“ е прекалено дълго — каза Вагнер в първия ден на съвместната им работа. — Ако всеки път се обръщам към вас с „Аким Иванович“, за една година ще загубя за това четиридесет и осем минути. А за четиридесет и осем минути може да се направи много. Затова изобщо ще избягвам да се обръщам към вас по име. А ако трябва да ви извикам, ще казвам „Ден!“ — кратко и ясно. А вие можете да ме наричате Ваг. — Вагнер умееше да уплътнява времето си.

На сутринта всичко беше готово. Вагнер и Денисов се настаниха свободно на широкия гръб на Хойти-Тойти. От вещите си взеха само необходимото.

Щром ги изпрати въпреки ранния час.

— А с какво ще се храни слонът? — попита директорът.

— В градовете и селата ще даваме представления — рече Вагнер — и зрителите ще хранят слона. Сапиенс ще изхрани не само себе си, но и нас. Довиждане.

Слонът вървеше бавно по улиците. Но когато отминаха последните градски къщи и пред пътешествениците се опъна лентата на шосето, слонът ускори крачка, без да го канят. Изминаваше не по-малко от дванадесет километра в час.

— Ден, сега ще ви се наложи да си имате работа със слон. И за да го разберете по-добре, трябва да се запознаете с доста необикновеното му минало. Вземете тази тетрадка. Това е пътен дневник. Написан е от вашия предшественик Песков, с когото бях на пътешествие в Конго. С Песков се случи една трагикомична история, която ще ви разкажа някога. А сега четете.

Вагнер се премести по-близо до главата на слона, закрепи пред себе си малка масичка и започна да пише едновременно в две тетрадки — с дясната и лявата си ръка. Вагнер никога не правеше по-малко от две неща едновременно.

— И така, разказвайте! — рече той, като се обръщаше явно към слона. Слонът протегна хобота си почти до ухото на Вагнер и започна бързо да свисти с кратки прекъсвания:

— Ф-фф-ффф-ф-фф-ффф…

„Също като азбуката на Морз“ — помисли си Денисов, докато отваряше дебелата тетрадка с мушамена подвързия.

С лявата си ръка Вагнер записваше онова, което му диктуваше слонът, а с дясната пишеше научен труд. Слонът продължаваше да върви равномерно и плавното полюляване почти не пречеше на писането. Денисов отвори дневника на Песков и бързо потъна в четенето.

Ето съдържанието на този дневник.