Александър Беляев
Хойти-Тойти (2)

НЕ ПОНЕСЪЛ ОСКЪРБЛЕНИЕТО

Когато циркът се опразни и всички огромни лампи с изключение на една над арената бяха загасени, изведоха отново Хойти-Тойти. Шмит поиска водачът да не присъствува на опитите. Малкото човече, вече свалило фрака и облякло пуловер, вдигна рамене.

— Не се обиждайте, моля — каза Шмит. — Извинете, но не знам името ви…

— Юнг, Фридрих Юнг на услугите ви…

— Не се обиждайте, господин Юнг. Искаме така да организираме опита, че да не остане никакво съмнение.

— Моля ви — рече водачът. — Извикайте ме, когато трябва да отведа слона. — И тръгна към изхода.

Учените започнаха опитите. Слонът беше внимателен, послушен, безпогрешно отговаряше на въпросите и решаваше задачите. Това, което правеше, беше изумително. Никаква дресировка и никакви фокуси не можеха да обяснят отговорите му. Налагаше се да допуснат, че слонът наистина е надарен с необикновен ум — с почти човешко съзнание. Шмит, вече наполовина победен, спореше само от инат.

На слона явно му омръзна безкрайният спор. Изведнъж той ловко протегна хобота си, измъкна часовника на Шмит от джоба на жилетката му и му го показа. Стрелките сочеха дванадесет. Сетне Хойти-Тойти върна часовника, вдигна Шмит за яката и го понесе през арената към изхода. Професорът се разкрещя яростно. Колегите му се разсмяха. От входа към конюшните изскочи Юнг и започна да се кара на слона. Но Хойти-Тойти не му обръщаше никакво внимание. Приключил с изгонения в коридора Шмит, слонът многозначително погледна останалите учени на арената.

— Веднага си тръгваме — каза Щолц на слона, сякаш се обръщаше към човек. — Моля ви, не се вълнувайте.

И Щолц, сподирен от останалите професори, смутено напусна арената.

— Добре направи, Хойти, че им даде пътя — каза Юнг. — Имаме още сума ти работа. Йохан! Фридрих! Вилхелм! Къде сте?

На арената излязоха неколцина работници и започнаха да чистят и подреждат: подравняваха пясъка с гребла, метяха проходите, прибираха прътовете, стълбите, обръчите. А слонът помагаше на Юнг за декорите. Но очевидно много не му се работеше. Беше ядосан от нещо или може би уморен от втория сеанс в необичайно време. Пръхтеше, въртеше глава и блъскаше шумно декорите. Дръпна един декор с такава сила, че той се счупи.

— По-кротко, дяволе! — развика се Юнг. — Защо не искаш да работиш? Възгордя ли се? Можеш да пишеш и смяташ, значи не щем да се занимаваме с физически труд, така ли? Не може, братко! Това не ти е благотворително заведение. В цирка работят всички. Я погледни Енрико Фери. Първокласен ездач със световна известност, но когато не е номерът му, излиза на арената да представя „парад але“ и се нарежда до конярите. И оправя арената с греблото…

Това беше истина. И слонът го знаеше. Но на Хойти-Тойти не му беше до Енрико Фери. Слонът изпръхтя и тръгна през арената към изхода.

— Къде отиваш? — изведнъж се ядоса Юнг. — Стой! Чуваш ли какво ти казвам?

И грабнал метлата, изтича при слона и го перна с дръжката по бута. Никога досега Юнг не беше бил слона. Наистина и слонът никога по-рано не беше проявявал такова непослушание. Хойти изведнъж изрева така, че дребният Юнг приклекна и се хвана през корема, сякаш тоя рев преобърна вътрешностите му. Слонът се обърна назад, улови Юнг като кутре, подхвърли го няколко пъти нагоре, като го хващаше във въздуха, сетне го остави на земята, взе метлата с хобот, тръгна по арената и написа върху пясъка:

„Да не си посмял да ме биеш! Аз не съм животно, а човек!“

После слонът захвърли метлата и тръгна към изхода. Мина край конете, които бяха в боксовете си приближи се до вратата, прислони огромното си туловище до нея и натисна с рамо. Вратата изтрещя, не издържа страшния напор и се разлетя на парчета. Слонът излезе на свобода.

* * *

На директора на цирка Людвиг Щром му се наложи да прекара много тревожна нощ. Вече беше задрямал, когато един лакей почука внимателно на вратата на спалнята му и доложи, че е дошъл Юнг по неотложна работа. Служещите и работещите в цирка бяха школувани добре и директорът знаеше, че трябва да се случи нещо извънредно, за да се осмелят да го безпокоят в такова неподходящо време. С халат и обувки на бос крак той влезе в малката гостна.

— Какво се е случило, Юнг? — попита директорът.

— Голямо нещастие, господин Щром!… Слонът Хойти-Тойти полудя!… — Юнг се пулеше и размахваше безпомощно ръце.

— А вие самият… добре ли сте, Юнг? — попита Щром.

— Не ми ли вярвате? — обиди се Юнг. — Не съм пиян и съм напълно с ума си. Щом не ми вярвате, можете да попитате и Йохан, и Фридрих, и Вилхелм. Те видяха всичко. Слонът измъкна метлата от ръцете ми и написа върху пясъка на арената: „Аз не съм животно, а човек.“ Сетне ме подхвърли шестнадесет пъти към купола на цирка, отиде в конюшната, разби вратата и избяга.

— Какво? Избяга ли? Хойти-Тойти ли избяга? Странен човек сте вие, защо не ми го казахте веднага? Моментално трябва да вземем мерки да го заловим и върнем, иначе ще направи поразии.

Щром вече виждаше полицейските квитанции за плащане на глоба, дългите фермерски списъци за стъпкани посеви и съдебни призовки по повод сумите за загубите, причинени от слона.

— Днес кой е дежурен в цирка? Съобщихте ли на полицията? Какви мерки взехте за залавянето на слона?

— Дежурен съм аз и направих всичко възможно — отвърна Юнг. — На полицията не съм съобщавал, тя ще разбере сама. Побягнах подир слона и умолявах Хойти-Тойти да се върне, наричах го барон, граф и дори генералисимус. „Върнете се, ваша светлост — виках. — Върнете се, ваша светлост! Извинете ме, че не ви познах веднага — в цирка беше тъмно и ви помислих за слон.“ Хойти-Тойти ме погледна презрително, изпръхтя с хобот и продължи нататък. Йохан и Вилхелм го гонят с мотоциклети. Слонът излезе на „Унтер ден Линден“, пресече целия „Тиргартен“ по „Шарлотенбургоршосе“ и се упъти към лесничейството „Грюнвалд“. Сега се къпе в Хафел.

Телефонът иззвъня. Щром отиде при апарата.

— Ало!… Аз съм, да… Вече знам, благодаря ви… Ще направим всичко възможно… Пожарникари ли? Съмнявам се… По-добре да не дразним слона.

— От полицията звъняха — каза Щром, като затвори телефона — Предлагат ни да изпратят пожарникари, за да докарат обратно слона с помощта на водните струи. Но с Хойти-Тойти трябва да се внимава много.

— Лудият не бива да се дразни — отбеляза Юнг.

— Все пак, Юнг, вас слонът ви познава по-добре от всеки друг. Постарайте се да се завъртите около него и да го примамите с добро в цирка.

— Ще се опитам, разбира се… Как да го нарека, Хинденбург^[1] ли?…

Юнг си излезе, а Щром така и не легна до сутринта, зает с изслушване на телефонни съобщения и даване на нареждания. Слонът дълго се къпа при Пауновия остров, сетне нападна една зеленчукова градина, изяде всичкото зеле и моркови, закуси с ябълки от съседните овошки и се отправи към лесничейството на „Фриденсдорф“.

Всички донесения подчертаваха, че слонът не закача хора, не причинява излишни разрушения, с една дума, държи се съвсем благонравно. Докато върви, внимателно обикаля градинките, за да не тъпче тревата, избира само шосето или междуселските пътища. И само гладът го принуждава да похапне плодове и зеленчуци из градините. Но и там се държи много внимателно — не тъпче напразно лехите, зелето яде възпитано — леха след леха, не чупи овошките.

В шест часа сутринта се върна Юнг — уморен, прашен, с потно, мръсно лице и мокри дрехи.

— Какво става, Юнг?

— Все същото. Хойти-Тойти не се поддава на никакви уговорки. Нарекох го „господин президент“, а той се ядоса и ме хвърли в езерото. Явно манията за величие при слоновете протича в малко по-различни форми, отколкото при хората. После започнах да го убеждавам с разумни доводи: „Вие да не би да си мислите — казвам му аз, но без да употребявам титли, — че се намирате в Африка? Това не ви е Африка, а петдесет и два градуса и половина северна ширина. Сега е август, добре, навсякъде е пълно с всякакви плодове и зеленчуци. Ами като дойдат студовете какво ще правите? Да не би да гризете кора като козите? Не забравяйте, че в нашата Европа са живели прадедите ви — мамонтите, но са измрели от студ. Тъй че я най-добре да си вървим в къщи, в нашия цирк, за да си стоите на топло, сит и облечен, а?“ Хойти-Тойти изслуша внимателно речта ми, помисли и ме обля с вода от хобота си. Две вани за пет минути! Не мога повече! Ще бъде чудно, ако не изстина.