Александър Беляев
Хойти-Тойти (12)

НА СЛУЖБА ПРИ БРАКОНИЕРИТЕ

„Тоя план се оказа по-труден за изпълнение, отколкото очаквах. Много бързо открих главното русло на Конго и тръгнах надолу по течението. Денем се промъквах край брега, нощем плувах в реката. Пътешествието ми преминаваше благополучно. В този участък реката е плавателна и дивите зверове не смеят да се приближават до бреговете През цялото ми пътешествие надолу по реката, а то продължи около месец — само веднъж чух отдалечен лъвски рев и имах един твърде неприятен сблъсък, в буквалния и преносния смисъл на думата, с хипопотам. Беше една нощ. Той седеше в реката, потопен до самите ноздри. Не го забелязах и както си плувах, изведнъж налетях на тромавото животно като на айсберг. Хипопотамът се потопи още по дълбоко във водата и ужасно неприятно започна да ме блъска с тъпата си муцуна в корема. Побързах да се дръпна встрани. Хипопотамът изплува, сърдито изпръхтя и ме подгони. Но аз успях да му избягам.

Доплувах благополучно до Лукунга, където видях голяма фактория, според знамето белгийска. На разсъмване излязох от гората и се отправих към къщата, като кимах с глава. Но тази хитрост не ми помогна. Два огромни дога се нахвърлиха върху мене с неистов лай. От къщата излезе човек с бял костюм, видя ме и на бегом се върна обратно. Неколцина негри пресякоха двора с викове и също се скриха в къщата. Сетне… сетне чух два пушечни изстрела. Не дочаках третия, принудих се да се върна към гората и да си отида.

Другата нощ вървях в рядка, унила гора. Такива има доста в Централна Африка. Тъмна зеленина, под краката блатиста почва, черни стволове на дърветата. Неотдавна беше валял силен дъжд, за екватора нощта беше доста прохладна и ветровита. Въпреки дебелата ми кожа, аз, както и другите слонове, не мога да понасям влага. В дъжделиво и влажно време не стоя на едно място, а се движа, за да се стопля.

Няколко часа вече вървях с равномерна крачка, когато изведнъж видях пред себе си светлината на запален огън. Местността беше доста пуста. Тук нямаше дори села на чернокожи. Кой ли е напалил тоя огън? Тръгнах по-бързо. Гората свърши, започваше савана с ниска трева. На около половин километър от гората се виждаше стара парцалива палатка. До нея гореше огънят, а край него седяха двамина, май че европейци. Единият от тях бъркаше нещо в канче, окачено над огъня. Третият, явно туземец, полугол красавец, стоеше като бронзово изваяние близо до огъня.

Приближавах се бавно към хората, без да ги изпускам от очи. Щом ме видяха, отпуснах се на колене, както правят дресираните слонове, когато подлагат гръб, за да ги товарят. Дребният човек с корковия шлем изведнъж грабна пушка с явното намерение да стреля. Но в същия миг туземецът извика ма развален английски:

— Не бива! Това хубав слон, домашен слон! — И хукна срещу мене.

— Дръпни се! Иначе ще ти продупча кожата! Ей ти, как те казват? — изкрещя белият, като се премерваше.

— Мпепо — отвърна туземецът, но не се дръпна, а дотича още по-наблизо, сякаш да ме защити с тялото си от изстрела.

— Виждаш ли, бана^[1], питомен! — повтаряше той и ме галеше по хобота.

— Дръпни се, маймуно! — крещеше човекът с пушката. — Стрелям! Едно, две…

— Чакай, Бакала — намеси се вторият бял — висок и мършав човек. — Мпепо е прав. Събрахме достатъчно бивни, а да ги закараме дори до Матада, няма да бъде нито лесно, нито евтино. Този слон явно е опитомен. Чий е и защо се шляе нощем, не ни интересува. Защото може да ни бъде много полезен. Слонът вдига един тон, макар че с такъв товар далече няма да стигне. Значи около половин тон. С една дума, може да ни замени трийсет-четирийсет носачи, разбираш ли? И няма да ни струва пукнат грош. А когато няма вече да ни трябва, ще го убием и ще прибавим прекрасните му бивни към нашата колекция. Ясно ли е?

Този, когото нарекоха Бакала, слушаше нетърпеливо и на няколко пъти понечваше да натисне спусъка. Но когато събеседникът му пресметна колко ще им струва наемането на носачи, които могат да бъдат заменени от слона, се съгласи с този довод и свали оръжието.

— Ей, ти! Как те казват? — обърна се той към туземеца.

— М… пепо — отвърна черният. По-късно разбрах, че Бакала всеки път се обръщаше към туземеца с неизменното «Ей, ти, как те казват», на което туземецът неизменно отговаряше с малко препъване на буквата «М», като че ли изговаряше с мъка собственото си име. «М… пепо».

— Ела тук и доведи слона.

На драго сърце се подчиних на знака на Мпепо, който ме покани да се приближа до огъня.

— Как да го наречем? А? Труънт^[2] е най-подходящото му име, какво ще кажеш, Кокс?

Погледнах Кокс. Целият беше един такъв сиво-синкав. Най ме порази носът му, като че току-що топнат в лилава боя. На сиво-синкавото му тяло беше нахлузена сиво-синкава риза, разкопчана на гърдите и със засукани над лактите ръкави. Кокс говореше със сипкав и както ми се стори, също сиво-синкав глас, като фъфлеше и не можеше да произнася «р». Глухият му глас сякаш беше избелял като ризата му.

— Че какво — съгласи се той, — нека да бъде Труънт.

Дрипите до огъня се размърдаха и изотдолу прозвуча нечий слаб, но нисък бас:

— Какво става?

— Ти още ли си жив? А ние вече те мислехме за умрял — спокойно рече Бакала, обърнат към купчината дрипи.

Парцалите се размърдаха още по-силно и сред тях изведнъж се появи голяма ръка. Ръката отмести парцалите. Надигна се и седна едър, добре сложен човек, като се подпираше на ръцете си и се олюляваше. Беше много блед, с разрошена рижа брада. Виждаше се, че белият човек — лицето му беше бяло като сняг — е болен. Мътните му очи погледнаха към мене. Болният се усмихна и рече:

— Към тримата скитници се присъедини четвърти. Бяла кожа — черна душа. Черна кожа — бяла душа. Един честен, и то бакуба! — болният безсилно се строполи по гръб.

— Бълнува — рече Бакала.

— Само че бълнуването му звучи обидно — откликна Кокс. — Някакви гатанки ни поставя. Ти разбра ли го? Нали нашият Мпепо е от племето бакуба. Можеш да се увериш в това, като му погледнеш зъбите — според обичая на бакуба са избити горните му резци. Значи честният е само той, а ние сме мошеници.

— Включително и Браун. Неговата кожа е по-бяла от нашите; значи душата му е по-черна, щом е такава работата. Браун, и ти ли си от мошениците?

Но Браун не отговори.

— Пак изгуби съзнание.

— По-добре. И ще бъде още по-добре, ако изобщо не се събуди. Сега от него има малко полза, само ни връзва ръцете.

— Ще оздравее и ще струва колкото нас двамата.

— И това няма да бъде голямо удоволствие. Нима не разбираш, че той е излишен?…

Браун се обади насън и разговорът стихна.

— Ей ти, как те казват?

— М… пепо.

— Привържи краката на слона към това дърво, за да не избяга.

— Няма, слонът няма да избяга — отвърна Мпепо и ме потупа по крака.

На сутринта разгледах по-добре новите ми стопани. Най ми се понрави Мпепо. Винаги беше весел, усмихваше се, като показваше белите си зъби, макар и пострадали от отсъствието на горните резци. Мпепо явно обичаше слоновете и много се грижеше за мене. Промиваше ми ушите и очите, краката и кожните гънки. Носеше ми разни вкуснотии — горски плодове, които търсеше специално за мене.

Браун още боледуваше и не можех да си съставя горе-долу пълно мнение за него. Но лицето му и откровеността му, когато говореше със спътниците си, ми харесваха. За разлика от него Бакала и Кокс никак не ми бяха по душа. Особено странно и неприятно впечатление правеше Бакала. Носеше мръсен изпокъсан костюм от най-скъп плат с модна кройка. Такъв костюм би могъл да носи някой много богат турист. Все ми се струваше, че Бакала се е сдобил с костюма и палатката по престъпен начин. Може би е убил някой богат английски пътешественик и го е ограбил. И великолепната пушка може да е принадлежала на тоя англичанин. На широкия си пояс Бакала носеше голям револвер и нож с вдъхващи страх размери. Трябва да беше или испанец, или португалец, човек без родина, семейство и определено занятие.

Сиво-синкавият Кокс беше англичанин, влязъл в конфликт със законите на страната си. И тримата бяха бракониери — убиваха слонове заради слоновата кост, без да се съобразяват с никакви закони и граници.

Мпепо им беше водач и инструктор. Въпреки младостта си беше голям познавач на слоновете и лова на слонове. Наистина начините му на ловуване бяха груби, варварски. Но той не знаеше други. Използуваше начините, научени от дедите му. На самите бракониери им беше абсолютно все едно по какъв начин избиват слоновете. Ограждаха ги с пръстен от огньове, избиваха ги полузадушени от дим, обгорени, ловяха ги в ями с остри колове на дъното, разстрелваха ги, прерязваха жилите на задните им крака, зашеметяваха ги с греда, падаща отгоре, и после ги доубиваха. Мпепо им беше много полезен.“