Александър Беляев
Хойти-Тойти (1)

НЕОБИКНОВЕНИЯТ АРТИСТ

Грамадният берлински цирк „Буш“ беше препълнен със зрители. По широките балкони безшумно като прилепи сновяха келнери с подноси бира. Те сменяха халбите с вдигнали капаци (знак за незадоволена жажда) направо на пода и бързаха към другите жадни, които им даваха знак. Възпълни мамички с доста порасли дъщери отваряха увити с пергаментна хартия пакети, вадеха сандвичи и поглъщаха кървавочервена наденица и кренвирши с вид на дълбока съсредоточеност, без да откъсват очи от арената.

За чест на зрителите обаче трябва да кажем, че не някой самоизтезаващ се факир или гълтач на жаби беше привлякъл в цирка такова огромно множество. Всички очакваха с нетърпение края на първата част и почивката, след която трябваше да се появи Хойти-Тойти. За него разказваха чудеса. Пишеха статии. От него се интересуваха учените. Той беше загадка, любимец и магнит. Откакто се появи, на касата на цирка всеки ден поставяха табелка: „Всички билети са продадени“. И успя да привлече тук такава публика, която никога по-рано не надникваше в цирка. Наистина галерията и амфитеатърът се изпълваха от обикновените посетители чиновници и работници със семействата си, търговци и търговски служещи. Но в ложите и на първите редове седяха стари, белокоси, много сериозни и дори намръщени люде с леко старомодни палта и мушами. Сред зрителите от първите редове имаше и по-млади хора, но също така сериозни и мълчаливи. Те не дъвчеха сандвичи, не пиеха бира. Необщителни като каста на брамини, те седяха неподвижно и чакаха втората част от програмата, когато ще излезе Хойти-Тойти, заради когото бяха дошли.

През почивката всички говореха само за предстоящото излизане на Хойти-Тойти. Учените мъже от първите редове се оживиха. Най-сетне настъпи отдавна очакваният миг. Прозвучаха фанфари, строиха се в редица манежните работници с ливреи в червено и златно, завесата на входа се разтвори широко и под аплодисментите на публиката излезе той — Хойти-Тойти. Това беше огромен слон. На главата му беше нахлупена малка, обшита със злато шапка с шнурове и пискюли. Хойти-Тойти обиколи арената, съпроводен от водача — малко човече с фрак, — като се покланяше надясно и наляво. Сетне отиде в средата на арената и се спря.

— Африкански е — рече побелелият професор на ухото на колегата си.

— Индийските слонове ми харесват повече. Телата им имат по-закръглени форми. Правят впечатление, ако мога да кажа така, на по-културни животни. Африканските слонове имат по-груби и остри форми. Когато такъв слон протяга хобот, заприличва на някаква хищна птица.

Малкото човече с фрака, застанало до слона, се изкашля и заговори:

— Уважаеми госпожи и господа! Имам честта да ви представя знаменития слон Хойти-Тойти. Дължината на туловището му е четири и половина метра, височината — три и половина метра. От върха на хобота до края на опашката — девет метра…

Хойти-Тойти неочаквано вдигна хобот и помахна с него пред човека с фрака.

— Прощавайте, грешка — каза водачът. — Хоботът е дълъг два метра, а опашката — около метър и половина. Значи дължината от върха на хобота до края на опашката е седем метра и деветдесет. Всеки ден слонът изяжда триста шестдесет и пет кила зеленина и изпива шестнадесет кофи вода.

— Слонът смята по-добре от човека! — чу се глас.

— Забелязахте ли как слонът поправи водача си, когато тоя сбърка дължината му? — попита професорът по зоология колегата си.

— Случайност — отвърна другият.

— Хойти-Тойти — продължаваше водачът — е най-гениалният от слоновете, живели изобщо на земята, и вероятно най-гениалният от всички животни. Разбира немски… Нали разбираш, Хойти? — обърна се той към слона.

Слонът важно кимна с глава. Публиката заръкопляска.

— Фокуси! — рече професор Шмит.

— Вие гледайте какво ще стане по-нататък — възрази Щолц.

— Хойти-Тойти може да смята и да различава числата…

— Стига обяснения! Покажете! — извика някой от галерията.

— За да бъдат избягнати всякакви недоразумения — продължи невъзмутимо човекът с фрака, — ще помоля няколко свидетели да слязат тук, на арената, за да могат да удостоверят, че няма никакви фокуси.

Шмит и Щолц се спогледаха и слязоха на арената.

И Хойти-Тойти започна да показва изумителните си дарби. Пред него нареждаха големи квадрати от картон с нарисувани на тях числа и той събираше, умножаваше и делеше, като вадеше от купчината картони числата, съответствуващи на резултата на изчисленията му. От еднозначни преминаха на двузначни числа, сетне и към тризначни; слонът решаваше безпогрешно задачите.

— Е, какво ще кажете? — попита Щолц.

— А я да видим — не се предаваше Шмит — как познава цифрите. — И извадил джобния си часовник Шмит го вдигна нагоре и попита слона: — Били ни казал, Хойти-Тойти, колко е часът?

С неочаквано движение на хобота слонът измъкна часовника от ръката на Шмит, поднесе го към очите си сетне го върна на объркания собственик и състави отговора си от парчета картон:

„10,25“…

Шмит погледна часовника си и смутено вдигна рамене — слонът отговори напълно точно.

Следващият номер беше четенето. Водачът нареди пред слона големи картини, на които бяха нарисувани различни животни. На други парчета картон беше написано „лъв“, „маймуна“, „слон“. Показваха картината на слона, а той показваше с хобота си картона, на който беше написано съответното име. И не сгреши нито веднъж. Шмит се опита да промени условията на опита — показваше думите на слона, като го караше да посочи съответната картина. Слонът изпълни безпогрешно и това.

Най-сетне пред него беше наредена азбуката. Като подбира буквите, той трябваше да съставя думи и да отговаря на въпроси.

— Как се казваш? — попита го професор Щолц.

„Сега Хойти-Тойти“ — отговори слонът.

— Какво значи „сега“? — попита на свой ред Шмит. — Значи по-рано си имал друго име, така ли? Как са те казвали по-рано?

— „Сапиенс“^[1] — отговори слонът.

— По-точно може би Хомо сапиенс? — разсмя се Щолц.

„Може би“ — тайнствено отвърна слонът.

След това той състави ново изречение:

„За днес достатъчно.“

Като се поклони на всички страни, Хойти-Тойти напусна арената, въпреки протестите на водача.

В почивката учените се събраха в пушалнята, разделиха се на групи и започнаха оживен разговор.

В отдалечения ъгъл Шмит спореше с Щолц.

— Помните ли, уважаеми колега — говореше той, — каква сензация направи навремето конят на име Ханс? Вадеше квадратни корени, правеше други сложни изчисления и съобщаваше отговора с почукване на копитото си. А както се изясни после, цялата работа била в това, че стопанинът му го е дресирал да почуква с копито при таен сигнал, а иначе разбирал от смятане колкото може да разбира един кон.

— Това е само предположение — възразяваше Щолц.

— Ами опитите на Торндайк и Йоркс? Всички те се основаваха на създаването на естествени асоциации у животните. Нареждат се няколко сандъчета, като само в едно от тях има храна. Това сандъче може да бъде например второто отдясно. Ако животното го улучи, то хранилката се отваря автоматично и то получава храна. Така у животните трябва да се създаде примерната асоциация: „Второто сандъче отдясно — храна.“ Сетне редът на сандъчетата се променя.

— Вярвам, че джобният ви часовник няма хранилка, нали? — иронично попита Щолц. — Тогава как ще обясните факта?

— Но слонът така и не разбра нищо от моя часовник. Само поднесе до очите си лъскавото кръгче. А когато започна да подбира картоните с числата, то явно е получавал незабележимите за нас указания на водача. Всичко това са фокуси, като започнем от „поправката“ на Хойти-Тойти, когато водачът сбърка в пресмятането на дължината на слона. Условни рефлекси и нищо повече!

— Директорът на цирка ми позволи да остана с колегите след завършването на представлението и да направя наколко опита с Хойти-Тойти — каза Щолц. — Вярвам, няма да откажете да участвате в тях?

— Разбира се — отвърна Шмит.