Александър Беляев
Човекът, който не спи (3)

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ СПИ

Съдебният процес имаше неочаквани последици за професор Вагнер: направи го известен може би по-рано, отколкото искаше той самият. На съдебното заседание беше попаднал случайно кореспондент от малък московски вестник. След няколко дни в отдела за съдебна хроника се появи бележка с любопитното заглавие „Човекът, който не спи“. В бележката се описваше съдебният процес на доктор Вагнер и се съобщаваше, че професорът е „победил съня“: изобщо не спи и може да работи без умора двадесет и четири часа в денонощието.

Като резултат от бележката след няколко дни икономката на Вагнер му съобщи, че е дошъл кореспондент на „Известия“. Вагнер се намръщи недоволно: беше свикнал да държи работите си в тайна. Но след кратък размисъл професорът реши да използува посещението на представителя на печата — щом вече не може да лови нощно време кучета, остава му да поиска правителствена помощ. Май вече не беше възможно да продължава тайно опитите си, пък и нямаше голяма нужда от това — постигнатото досега беше достатъчно за публично изявление. Кореспондентът беше приет.

Докато се промъкваше между струпаните машини и апарати, коресподентът Горев забеляза професор Вагнер и се спря смаян. Вагнер беше застанал до високо писалище. От носа му излизаха две гумени тръбички, които минаваха през една дупка в прозоречната рамка. Тези тръбички сякаш органично свързваха професора с околните машини, сякаш той самият се беше превърнал наполовина в машина. И още нещо слиса Горев — с лявото си око Вагнер прегледаше някаква книга и правеше извадки от нея също с лявата ръка, а дясното си око устреми към посетителя и му подаде дясната си ръка.

— Седнете, моля! — любезно каза Вагнер, работата си с лявата ръка.

Като всеки опитен кореспондент Горев беше врял и кипял човек, но сега така се смая, че забрави за обикновени журналистически похвати и мълчаливо, с пълно недоумение гледаше ту шарещото по книгата и по ръкописа ляво око на професора, ту тръбичките в носа му.

Професорът забеляза състоянието на посетителя и усмихна.

— Тръбичките ли ви учудват? — любезно започна той. — Но това е съвсем просто: прекалено скъпя времето си, за да ходя на разходка. А чистият въздух е нужен, за да има човек здраво тяло и ясна мисъл. И ето че направих малко приспособление: изведох навън, под покрива, две тръбички, които се поставят в носа със специален накрайник. При вдишването на въздух се отваря един клапан, при издишването от въздушното налягане този клапан се затваря, а се отваря друг, който отвежда въздуха, минал през белите дробове. Това малко приспособление ми позволява да дишам постоянно чист въздух и погледнете какъв свеж цвят има лицето ми! Дребно изобретение, но от него може да има голяма полза. Представете си болните, които не бива да бъдат изнасяни от стаята. Пък и съвременната вентилация още много трябва да се усъвършенствува. А с помощта на тоя прибор всички болни могат да дишат чист въздух. Предвиждам и нещо повече; щом още старите римляни са можели да докарват вода от стотици километри, като създали монументалните си акведукт, защо пък ние да не създадем „аеродукти“? Би могло да се докарва по тръби например планински или морски въздух. В края на краищата това би било по-евтино, отколкото заради въздуха болните да се изпращат на стотици и хиляди километри. Централните тръби със специални компресори ще подават въздух в градовете ни и там той ще се разпределя. Планински, морски, степен или боров — ще бъде достъпен за всички…

Професор Вагнер говореше бързо, без да престава да пише с лявата си ръка. С дясно си око продължаваше да гледа посетителя.

Най-сетне Горев си възвърна дар словото.

— Кажете как го правите това?… — И той посочи разногледащите очи на професора и лявата му ръка.

— Да пиша с лявата ръка, да управлявам всяко око по отделно и същевременно да разговарям с вас ли? Работата е там, че моите две мозъчни полукълба действуват напълно самостоятелно с почти независимо едно от друго.

Но аз съм длъжен да ви поясня, така да се каже, отправната си точка. Както знаете, официално съм професор по биология. Също така добре знаете, надявам се, и това, че днешните научни дисциплини необикновено бързо се разпадат на самостоятелни части. Пред очите ни расте биологичната химия. Всеки нов научен клон, като например атомната теория, бързо израства в самостоятелна научна дисциплина. Трябват години, за да бъде овладяна всяка от тези отделни научни области.

А междувременно, за да напредва, човек трябва да познава и сродните науки — биология и физиология, химия и електротехника, дори геология и астрономия — всички те се преплитат, взаимно си влияят. Нужен е някакъв всеобхватен ум, който да поеме този обем от знания. А човешкият живот е толкова кратък! Аз прехвърлих петдесетте. Още десетина-двайсет години и край. Пред мене стоят колосални задачи, които искам да изпълня. Значи първото, което трябва да направя в името на целта, е по един или друг начин да удължа живота си. Отначало си помислих за опитите по подмладяване. Постигнатото досега ми помогна — изглеждам по-млад за годините си. Може би по-нататък ще се върна към тези опити. Но засега се спрях на онова, което ми е повече познато поради работата ми над мозъка.

Първата идея, която ми дойде, беше да си създам способността всяко мозъчно полукълбо да работи поотделно. За съжаление не мога да се спра подробно на целия си труд по тоя въпрос — ще ни отнеме прекалено много време. Ще ви кажа само, че тук главна роля играе тренировката. Може би ви се е случвало да видите ритмичната гимнастика на Далкроз^[1]? Децата бързо овладяват способността да правят асиметрични движения: с лявата ръка могат да отмерват два такта, с дясната — три, при това в различно темпо, като едновременно правят различни движения и с краката. Нещо подобно вършех и аз, между другото за пълно недоумение на моята икономка.

По-трудно излезе овладяването на очния апарат. Всяко човешко око има самостоятелна система за управляване, но поради това, че виждаме по-добре, когато фокусираме двете очи в една точка, ние сме си изработили навика да съгласуваме движението на очите. Наследствеността на тия навици усложняваше борбата за „автономност“ в движението на очите. Но такава независимост в движението на всяко око е напълно възможна. За пример може да служи хамелеонът. Захванах се с упражнения. Резултата го виждате. Да се науча да пиша и работя с лявата ръка не беше трудно. Оставаше ми да премина към последното: да се науча да извършвам едновременно две умствени работи, например да пиша с двете си ръце едновременно две научни изследвания на различни теми. Това ми отне няколко години. Постигнах своето. По такъв начин удвоих мозъчната си продукция.

Но и това ми се струваше малко. Осем часа сън! Една трета от човешкия живот губим в това безпомощно, полумъртво състояние. Ето кое ме възмущаваше. Човечеството трябва да се освободи от сънната повинност. Какви необикновени перспективи, какви възможности!… Колко велики произведения биха ни дали още великите мислители, ако им подарим всичките нощи за творчество. Колко недовършени велики произведения биха били завършени. Какъв тласък би получил прогресът! Работникът, завършил смяна до струга, би прекарал нощта с книга или зает с обществена работа. Нямаше да останат неграмотни у нас. Нещо повече, всички биха получили възможността да се превърнат в напълно образовани люде. С какви гигантски крачки би тръгнал прогресът! Ето за какво си мислех…

Професор Вагнер се въодушеви. Дясното му око гореше от ентусиазъм. Очевидно вълнението се предаде и на другата половина от мозъка му: лявото му око също заблестя и лявата ръка започна да пише по-енергично.

Но Вагнер забеляза това и лявото му око сякаш угасна, задълбочи се в работата, лявата ръка заработи методично, докато в същото време дясното око продължаваше да гори въодушевено и дясната ръка описваше широки кръгообразни движения.

— И сега това е възможно! — каза професорът. — Сънят съвсем не е нормално явление, а болест поради отравяне с хипнотоксини: особени отрови, отделяни при работата на мозъка. Отровен от тях, човек заспива, тоест разболява се.

Когато човек спи, мозъкът му не изработва нови токсини; през това време организмът му унищожава токсините, натрупали се през работния ден. По такъв начин, като поспи, човек оздравява, но, уви! — за да се разболее отново привечер и отново да легне в леглото. Нима това не е ужасно?

Ако искате да знаете, сънят е заразителен. Правих такъв опит: лишавах куче от сън.

Когато организмът му беше отровен от хипнотоксините, аз ги извличах и ги инжектирах на добре отспало си и току-що събудило се куче. То заспиваше веднага.

Цялата задача се състоеше в намирането на „противоотрова“ — антихипнотоксини. Успях да реша тази задача по-широко, отколкото предполагах — откритият от мене антихипнотоксин убива не само токсините на съня, но и други. Следователно той заздравява целия организъм. Срещнах немалко препятствия, но ги преодолях. Победих съня. Изхвърлих кревата — тоя символ на болницата. Вече не спя и работя почти кръгло денонощие. Приемам антихипнотоксина заедно с храната. За хранене губя един-два часа в денонощието.

Всичко беше толкова необичайно, че Горев продължаваше да седи мълчаливо и да слуша внимателно професора.

— Но как се чувствувахте на първо време? — най-сетне попита той.

— Да, наложи ми се доста да се боря с навика да спя. Не ми се спеше ни най-малко. Но този безкраен, непрекъснат работен ден — ту със слънце навън, ту с тъмната завеса на нощта — ми се отразяваше някак си странно. Но все пак скоро свикнах с това. Затова пък колко хубаво се работи в нощната тишина! Няма да скрия една егоистична мисъл: страхувам се, че когато всички хора започнат да живеят без сън, едва ли ще бъде толкова тихо нощем.

— А не ви ли се струва, че перспективата за живот без сън може да не се понрави на всички?

— Дори съм сигурен в това — и професорът се усмихна — Веднъж, една зима в затънтено селце, предложих на един селски момък, който ми се чудеше задето не спя, да опита на себе си моето средство. Той се съгласи. Сутринта го питам как се чувствува. „Дявол да го вземе! — казва момъкът. — Едва не пукнах от скука! Цялото село спи. Само кучетата лаят. Ходих, ходих — страшна скука! Качих се на печката — не ми се спи и толкоз. Рекох си — тая нощ няма да има край!“

Освободете хората от привичния им труд — продължаваше професорът — пак ще им стане скучно. Но всичко това е само на долните степени на културата. Самата тя бързо ще се издигне до рационално използуване на „безсънните нощи“.

— Още един въпрос. Казвате, че не спите почти през всичките двадесет и четири часа. Но как не се изморявате?

— Много просто. И умората е болезнено явление. Работещият мозък отделя хипнотоксини, работещите мускули отделят кенотоксини — отровите, които предизвикват чувството на умора. Аз въвеждам противоотрова — ретардин — и умората изчезва. Моят ретардин прекъсва развитието на болестта, наричана умора, както прекъсват сега възвратния тиф, като въвеждат в организма диоксидиаминоарсенобензолдихлорхидрат — произнесе на един дъх Вагнер.

Горев се сепна от тази дълга чудновата дума. Той помоли професора да я повтори на срички и я записа в бележника си. „Такива думи придават на статията научна тежест“ — помисли си той.

— И сега направете равносметка — каза професор Вагнер. — Като работя с двете полукълба на мозъка, удвоявам продукцията си. Като работя двадесет и четири часа вместо осем, утроявам работното време. Значи, работя за шестима, при това без всякаква вреда за здравето си. Следователно за тридесет години работен живот човек е в състояние да изпълни програма за сто и осемдесет години. Или с други думи, за всяко половин столетие човечеството ще изминава по пътя на прогреса разстояние за три века наведнъж.

— Как мислите, струва ли си за това да жертвуваш пет-шест кучета?… — завърши с усмивка професорът.