Александър Беляев
Човекът, който не спи (9)

АКЦИОНЕРНОТО ДРУЖЕСТВО „ЕНЕРГИЯ“

— Професор Вагнер спи! Той е в ръцете ни! — бързо проговори Брауде, нахълтал при секретаря на комитета.

— Говорете по-ясно, Брауде, какво става?

— Работата е там, че Вагнер е свършил запаса си от противосънни таблетки и има нужда и има нужда от химически материали, с други думи — има нужда от нас! Можем да му осигурим всичко необходимо, но при условие, че ни открие тайната. Сигурен съм, че сега ще направи всякакви отстъпки! Аз се осмелих да отложа изпълнението на смъртната присъда.

— Прав сте! Няколко дни не променят нещата. Опитайте се да се споразумеете с него, когато се събуди.

Но споразумението с професор Вагнер излезе трудна работа. Все пак Брауде не губеше надежда. Той залагаше на психологията и започваше да се пазари в тежките за Вагнер минути — когато го налягаха сънят и умората. Професорът страдаше.

— Колко непроизводително загубено време! За мене сънят е равен на смърт, а смъртта е страшна само с това, че е вече сън, който ще прекъсне работите ми. Колко недовършени неща! Колко планове ще загинат!…

На третото денонощие спогодбата беше постигната: „приятелите“ на Брауде ще доставят всички необходими материали, а професор Вагнер ще произвежда в лабораторията необикновения си препарат. При приготвянето му няма да присъствува никой.

От предпазливост Брауде постави условието едно от приготвените хапчета Вагнер да гълта пръв. Комитетът „Диктатор“ предполагаше, че щом станат известни съставните елементи на препарата и самият препарат в готов вид, за германските химици няма да представлява особена трудност да отгатнат останалото.

Но професор Вагнер явно усложняваше задачата им. Той състави предълъг списък на различни химически вещества. Явно беше, че много от тях не влизат в състава на неговия антитоксин.

Когато беше получен готовият препарат, химиците откриха полипептиди и аминокиселини. Бяха намерени вещества, съдържащи групата C:NH; но в препарата се намираше очевидно и някакъв неразложим остатък. Във всеки случай опитите на учените не постигаха целта си.

Засега това не предизвикваше практически неудобства. Приемани един път на ден заедно с храната, хапчетата на Вагнер съдържаха в себе си освен обикновените свързващи вещества не повече от 0,05 грама чист препарат. Няколко килограма можеха да задоволят нуждите на цялото население.

Лабораторията на Вагнер се справяше напълно успешно с това производство.

Отначало професор Вагнер се примири с участта си. Когато производството се регулира, за него потекоха дни и нощи на обичаен труд. Приготвянето на хапчетата не му отнемаше повече от четири часа на денонощие. Приготвил „урока“ си, той потъваше в научните си изследвания, без да се грижи повече за съдбата на „продукцията“.

А в това време експлоатацията на неговия препарат оказа огромно влияние върху целия живот в Германия.

Веднага щом беше организирано производството на хапчета, на сцената излезе барон Голдзак. Той създаде акционерно дружество „Енергия“, което продаваше чудодейния препарат за премахване на съня и умората. Акциите, пуснати в огромно количество, бяха в ръцете на членовете.

Разгърната рекламна кампания обяви на света появата на новия препарат.

„Няма вече сън! Няма вече умора! Удължете живота си!“ — провъзгласяваха с големи букви плакатите и вестникарските обяви.

В отговор на тия реклами в съветските вестници се появиха редица статии за професор Вагнер, вече открил тайната на борбата със съня и тайнствено изчезнал на германска територия.

Но германските вестници, издържани от „Енергия“ се възмущаваха от тия „инсинуации“ и доказваха, че „Енергия“ е купила препарата от немския професор Фишер, решил задачата преди Вагнер. Такъв професор наистина имаше, но колегите му, които знаеха колко е бездарен, само вдигаха рамене. Неочаквано откритата „гениалност“ на Фишер и затрупалото го богатство веднага след това караха мнозина германски учени да се усъмнят в така обявената истина. Но те мълчаха.

Акционерното дружество „Енергия“ имаше търговски и политически цели.

Препаратът на Вагнер се превърна в истинска златна мина. Парите се лееха като река, голяма част от тях комитетът „Диктатор“ изразходваше за подкупи на политически противници, на печата, избирателите, социалдемократическите вождове на пролетариата, министрите. Колосални средства отиваха и за пропаганда. Благодарение на всичко това не след дълго комитетът „Диктатор“ се превърна във фактическия управител на страната.

Първият купувач на препарата беше финансовата аристокрация: капиталисти, рентиери, лица със свободни професии. От тях само лицата със свободни професии извличаха най-голяма изгода за себе си и за обществото от употребата на препарата — купеното „добавъчно“ време носеше добър доход. Професорите издаваха утроено количество печатни трудове, юристите утроиха практиката си, хирурзите успяваха да правят невъобразимо количество операции.

Колкото до рентиерите и особено „златната младеж“, то при тях „добавъчното време“ се ценеше като добавъчен брой наслаждения. Нощните развлечения пищно разцъфтяха. Кабаретата, ресторантите, театрите никнеха като гъби. По цели нощи тези места за удоволствия от доста груб характер привличаха със светлините си посетители, вече незнаещи какво е сън и почивка. Разбира се, този начин на живот се отразяваше върху здравето. Виното се лееше като река. Хазартът и развратът от всякакъв вид разнебитваха нервната система на капиталистическата „смяна“. Не след дълго хапчетата влязоха във всеобща употреба. Цялото градско население забрави за съня, без да смятаме бедняците и безработните, които нямаха пари да си купят чудодейните хапчета.

Препаратът „Енергия“ повлия в най-голяма степен и на финансите на страната. Търговските заведения и банките бяха отворени двадесет и четири часа в денонощието. Бързо се увеличаваше паричният оборот.

Но най-силно въздействие изобретението на професор Вагнер оказа върху индустриалния живот на страната. Собствениците на фабриките и заводите бързо оцениха всички изгоди от препарата. Преди всичко те успяха отведнъж да съкратят две трети от управленския апарат на учрежденията си. След това се захванаха с работниците. Всички големи финансови тузове членуваха в организацията „Диктатор“, която им отпускаше препарат по себестойността му. Сред работниците беше направен „естествен отбор“. „Неблагонадеждните“ бяха уволнени, „благонадеждните“ получаваха двойни надници и работеха без прекъсване две смени. Хапчета получаваха „безплатно“.

Свободни от работа оставаха осем часа.

„Нека работниците да свикнат с харченето на парите. Ако започнат да работят по двадесет и четири часа, ще могат да натрупат спестявания, а това не е желателно. По-добре де бъде, ако «излишните» им пари се върнат при нас чрез вашите кръчми.“

Безработицата растеше. Безработните поведоха борба, но тя се потъпкваше безпощадно.

Всичко това ставаше зад гърба на професор Вагнер, погнат от научните си работи и занимания.

От време на време той питаше Брауде:

— Е, какви резултати дава моят препарат?

— Прекрасни, скъпи професоре! Осем часа за работа, осем часа за наука и изкуство и осем часа за движение на чист въздух. Индустрията расте, науките процъфтяват, младежта пращи от здраве!

Доверчивият професор беше във възторг. Но дълбоко в съзнанието му бръмчеше като неприятна нотка някаква неоформена още мисъл. Тя го спохождаше все по-често и го мъчеше с неопределеността си. Но той я сподави.

— И това е постигнато с работата само на едното мозъчно полукълбо! Трябва да научим младежта да работи с двете полукълба поотделно. Това ще удвои силите й!

Брауде се запъна.

— Вашият метод изисква голяма тренировка. Бихте загубили много време за личен инструктаж… Но ако можехте да напишете книга за това…

В далечината зад прозореца се чу шум, викове на тълпа, няколко изстрела и стонове…

Вагнер се приближи до прозореца, но матовите стъкла не позволяваха да се види какво става навън.

— Какво е това? — попита той.

— Вероятно празничен карнавал!

— Тия викове не ми напомнят за шума на празнична тълпа — замислено рече Вагнер и отново дочу неприятната нотка някъде вътре в себе си.

Въпреки цялото си увлечение от работата, той се чувствуваше пленник. Не знаеше какво става ей там — зад прозореца. Не знаеше какво става в родината му. Русия!… Нали за нея тъгува през цялото време! Така не може да продължава повече! Трябва да си върне свободата! Но преди всичко трябва да разбере какво става там, отвън!…