Александър Беляев
Човекът, който не спи (7)

В ПЛЕН

Професор Вагнер изчезна безследно.

Когато в Москва научиха за това, Народният комисариат по външните работи изпрати нота до германското правителство по повод на странното изчезване.

От германското Министерство на външните работи беше получена ответна нота, в която се изказваше съжаление за печалния случай. „Ние вземаме всички мерки за издирване, но за съжаление досега те не дават резултати. Смятаме за нужно да обърнем вниманието ви върху това, че заедно с професор Вагнер е изчезнал и германският поданик Херман Таубе. Смятаме, че този факт сваля от германското правителство всякакви подозрения относно това, че в случая може да става дума за враждебен акт към професор Вагнер като гражданин на Съюза на съветските социалистки републики. Приемете уверение за нашето искрено уважение…“

Разбира се, тоя отговор не можеше да задоволи Народния комисариат по външните работи, но тъй като не беше възможно да се разкрият фактите около изчезването на професор Вагнер, трябваше да се изчака тайната така или иначе да бъде разкрита.

А с професор Вагнер се случи следното.

Когато влязоха в гората, Таубе му предложи да огледат развалините на замъка край горското езеро. Без да подозира нищо, професорът последва Таубе. Там вече ги чакаше засадя. Трима маскирани мъже се нахвърлиха върху професора и му вързаха устата и очите. Таубе изтръгна от ръцете на професора чантата с документи, които тръгналият на разходка Вагнер взе със себе си. Силни ръце го вкараха в чакащия ги автомобил и тръгнаха на път. След не повече от час автомобилът спря; въведоха Вагнер в някаква къща.

Професорът беше вбесен.

— Какво значи всичко това? — попита той, когато свалиха превръзката от очите му и се огледа за Таубе. Но него го нямаше. Нямаше ги и тримата, които го бяха похитили. Пред него стоеше изящен млад човек с военна стойка, облечен цивилно. Той се усмихваше най-любезно.

— Скъпи професоре, ако не сте уморен, то вероятно сте прегладнял. Има време да си поговорим. Моля ви да се чувствувате като у дома си. Не ми отказвайте да опитате моята вечеря. Креват не ви сложиха, нали вие не спите?

И той показа с ръка добре сервирана маса с бутилки скъпо вино.

— Благодаря ви! Не съм гладен — отвърна Вагнер, макар че беше много гладен. — Бих ви помолил да ми обясните какво става!

— Много жалко! — отговори със същата любезна усмивка младият човек. — А ние ви приготвихме вашите любими ястия. Няма да ви преча. За съжаление не мога да ви пожелая лека нощ — вие нямате нужда от това.

И той излезе с неизменната си усмивка на лице.

Професор Вагнер се огледа. Стаята във всеки случай не приличаше на бандитско свърталище. Всичко в нея беше изящно, удобно и уютно. Плъзнал поглед по масата, той видя аспержа, която димеше, грах и салата.

Вагнер преглътна слюнката си, обърна гръб на масата и седна намръщен в креслото. Като капак на всичко му отнеха чантата и не можеше да работи. От време на време Вагнер ставаше, приближаваше се до вратата — тя беше заключена. Вдигна щората на прозореца и видя гъста желязна решетка. Бягството беше невъзможно.

— Каква нелепост! — изръмжа той и мрачно се отпусна пак в креслото. Така изкара до сутринта.

Рано след разсъмване се появиха тримата с маските, мълчаливо му завързаха очите и устата, изведоха го и го настаниха в меко кресло. Заработи аеропланен мотор. Професорът почувствува как апаратът се отдели от земята. Полетът продължи не по-малко от три часа.

Когато му развързаха отново очите, той видя пред себе си същия млад човек.

— Добре дошли, скъпи професоре! Честито ново жилище! Тъй като ще трябва да прекарваме времето си заедно, позволете ми да се представя: Хенрих Брауде.

— Професор?

— Не съвсем — усмихна се Брауде.

— Но вашите опити над умората?… Таубе ми спомена…

— А, така ли?… Не, това сигурно е друг Брауде. Позволете ми да ви въведа, тъй да се рече, във владенията ви… Това е вашият кабинет — той описа кръг с ръката си, като показа просторна стая с голямо писалище, дъбова мебел и библиотека с книги. На прозорците с матирани стъкла имаше решетки. — Тук ще намерите всичко, писано от учените по изследванията на съня и умората.

Въпреки необичайното положение, Вагнер не можа да се сдържи и се приближи до библиотеката.

— Прайър… Ерер… Бушар… Клапаред — четеше той по кориците на книгите. — Всичко това е старо… Лежандър, Пиерон^[1]… На тях съм им задължен за някои неща…

— Разбира се, вие отидохте по-далече от тях! А сега, скъпи професоре, ще бъдете ли така любезен да заповядате в лабораторията!…

И те влязоха в съседната стая.