Александър Беляев
Човекът, който не спи (2)

НА „КУЧЕШКОТО ДЕЛО“

Делото по обвинението на професор Вагнер в кражба на кучета напълни залата с публика. Срещналите се познати се питаха:

— И вие ли сте за „кучешкото дело“?… С призовка ли сте?

— Не, от любопитство!… Професор — и изведнъж, крадец на кучета!… Какво ги прави, яде ли ги?…

— А аз съм с призовка. Свидетел. Нали и моят Тузик изчезна! Добро куче. Смятам да предявя граждански иск…

— Станете, моля!…

Съдиите влязоха в залата.

— Разглежда се делото по обвинение на гражданина Иван Степанович Вагнер в кражба…

Професор Вагнер се приближи до масата. На вид човек можеше да му даде не повече от четиридесет години.

В кестенявата му коса, в широката му руса брада и надвиснали мустаци се забелязваха само няколко сребристи косъма. Свежият цвят на лицето му, румените бузи и блестящи очи бяха белег за сила и здраве.

„И за тоя човек казват, че изобщо не спи!“ — помисли си съдията, като гледаше с недоумение обвиняемия. Беше очаквал да види изтощено старче. И вече с жив интерес съдията зададе формалните въпроси.

— Как се казвате?

— Иван Степанович Вагнер.

— На колко години сте?

— Петдесет и три.

В публиката започнаха да се споглеждат смаяно.

— Занимание?

— Професор в Московския университет.

— Членувате ли в профсъюз?

— Да. В профсъюза на работниците от просветата.

— В партията членувате ли?

— Безпартиен съм. Неосъждан.

— Гражданин ли сте на СССР?

— Да.

— Женен ли сте?

— Вдовец.

— Признавате ли се за виновен?

Професор Вагнер сви неопределено рамене.

— Не, не се признавам.

— Но сте си присвоявали кучета?

— Позволете ми да дам обяснение след разпита на свидетелите.

— Добре. Запишете — обърна се съдията към секретаря: — „Обвиняемият не се призна за виновен“. Извикайте свидетеля, участъковия милиционер Ситников! Какво можете да докладвате по делото?

— В нашето районно постъпиха заявления за изчезнали кучета, подадени от гражданите на улица „Бъчварска“. На гражданина Полянов изчезнал много скъп сетер, на Юшкевич — мопс, а на Дерюгини — дори персийската котка. Кучетата са изчезнали безследно. Техни трупове не са намирани. Явно някой ги краде.

— Вие търсихте ли ги?

— Изчезването на куче не е голямо събитие. Да си призная, не сме имали време да разследваме всеки случай. Но когато постъпиха жалбите на гражданката Шмеман срещу гражданина Вагнер и заявлението на жилищния съвет, ние направихме справки. Почти всички пострадали ни насочваха към професор Вагнер. Във всеки случай той е доста особен. Казват, че нощем не спи. Или работи в къщи, или скита из улиците. Техният портиер няколко пъти е виждал как Вагнер се връща нощем в къщи с куче, впримчено с връв. В стаята му лаят и скимтят кучета. Имаше сериозни улики.

Затова в последствие на постъпилите заявления решихме да направим обиск и изземване на документи от професор Вагнер. Обиска извърших аз в присъствието на председателя на жилищния съвет, портиера и гражданката Шмеман.

В първата стая на обвиняемия не намерихме нищо осъдително с изключение на различни инструменти и машини с неизвестно предназначение. Във втората стая намерихме шест кучета от различна порода, пол и възраст. Всички бяха привързани към стената с къси ремъчета. На някои главите им висяха, като че ли беряха душа или бяха много уморени. А на масата лежеше рошаво бяло кученце, в чиято глава беше пробита дупчица — тъй, че му се виждаше мозъкът. Гражданката Шмеман позна в трупа кученцето си, извика и припадна.

В съдебната зала се чуха сдържаните ридания на Шмеман.

— Дейзи, Дейзи!… — плачешком прошепна тя.

— Конфискуваните от мене документи са представени на съда — завърши милиционерът.

— Разпишете се. Свидетелят Жуков!

Председателят на жилищния съвет Жуков потвърди показанията на милиционера.

— Да направим обиск — добави той — ни накара и обстоятелството, че професор Вагнер е много странен съсед. Съкооператорите го смятат за побъркан, дори се страхуват да пускат децата си на двора. За избягване на паника и дезорганизация сред населението бих помолил професор Вагнер да бъде подложен на психиатрична експертиза.

— Може би е опасен — кой знае защо, се смути Жуков — и ще трябва да бъде изселен.

Професор Вагнер се усмихна.

— С какво е опасен? — попита съдията.

— Ами щом е ненормален! И съседите му се оплакват — в стаята му нещо ту съска, ту бръмчи, ту изведнъж гърми… Ами ако взриви сградата?… И кучетата вият по цяла нощ… С една дума, неудобен съсед.

— Гражданката Шмеман!

— Господин съдия! — започна тя с треперещ глас, като бършеше очите си с кърпичка, но веднага се поправи; — Гражданино съдия!… Той е убиец! — Тя показа Вагнер с пръста си с две венчални халки. — Аз съм вдовица… Никого си нямам… Той уби най-добрия ми приятел… Моята Дейзи!… — И Шмеман се разплака отново.

— Предявявате ли граждански иск?

— Какъв иск? За какво?

— За кучето… Нали молите за това в заявлението си…

— Нищо не може да запълни загубата ми!… — трагично произнесе тя. — Не знам какво е написано там…

Останалите свидетели не допълниха нищо ново. Портиерът разказа подробно как са изчезвали кучетата от техния двор, как е изчезнала и „хубавелката“ Дейзи, как е виждал Вагнер да води кучетата в къщи…

Един от свидетелите беше „разпознал“ кучето си сред жертвите на професор Вагнер. Кучето било живо, но изглеждало крайно уморено и като го завели в къщи, спал непробудно три денонощия.

— Сред документите на професор Вагнер — каза съдията след разпита на свидетелите — при обиска са взети дневници с различни записки, очевидно за извършваните от него опити с животните. Ще прочета някои от тях.

— Ето — започна съдията — записки на професор Вагнер от опитите му:

— „Опитно животно Диана, сетер, самка, тегло двадесет и два килограма. Съсирване на кръвта по време на бодърствуване — две цяло и осемдесет и девет стотни. Съсирване на кръвта по време на изтощение от безсъние — едно цяло и четиридесет и шест стотни.“

Има и няколко такива таблици:

„Криоскопична точка^[1]: нормално състояние — петдесет и девет стотни от градуса, при състояние на непреодолима нужда от сън — петдесет и осем стотни от градуса.

Плътност: нормално състояние — едно цяло и шестдесет и четири хилядни; при състояние на непреодолима нужда от сън — едно цяло и петдесет и седем хилядни.

Съсирване: нормално състояние — две цяло седемстотин и единадесет хилядни; при състояние на непреодолима нужда от сън — две цяло.“

Обвиняеми професор Вагнер! Смятам, че свидетелските показания и прочетените документи напълно доказват вината ви. Защо не се признавате за виновен? Обяснете ни…

— Граждани съдии! Не отричам факта за похищаването на кучета, но за виновен не се признавам и ето защо. Всяка кражба предполага користна цел. Аз нямах такава цел. Вие самият прочетохте документи, от които съдът можа да се убеди, че съм имал единствено научни цели. Правя опити, които имат огромно значение за цялото човечество. Ползата, която те трябва да донесат, е несъизмерима с нищожната вреда, причинена от мене.

— Какви са тези опити?

След известно колебание професор Вагнер каза:

— Работя над проблема за умората и съня. Да победя умората и да унищожа нуждата от сън — ето каква задача си поставих.

— И сте я решили успешно? Вярно ли е, че изобщо не лягате да спите?

— Да, вярно е. Вече не спя и мога да работя, без да почувствувам умора, двадесет и четири часа в денонощието.

Публиката се оживи. Дочу се шепот и възклицания на учудване.

— Защо не сте публикували вашите постижения?

— Продължавам да усъвършенствувам моите методи.

— Но няма ли да ни обясните защо сте сметнали за нужно да прибегнете към такива странни и незаконни начини за снабдяване с кучета за опитите ви? Ако те са толкова ценни, правителството би ви осигурило всичко необходимо за работа!

Професор Вагнер се посмути.

— Тези опити са прекалено смели. Може да изглеждат дори фантастични. Вярвах в крайния успех, но по пътя ме чакаха неизбежни несполуки. Те биха могли да погубят и делото, и репутацията ми, преди да постигна положителни резултати. Затова реших да правя опитите в моя кабинет, на мой риск и отговорност. Но имах прекалено малко лични средства, за да купувам кучета за опитите. А да се откажа от тях, когато задачата беше вече решена наполовина, не можех. И се принудих…

— Да крадете кучета? — завърши с усмивка съдията.

Професор Вагнер се изправи и отвърна с тон на дълбоко убеждение в правотата си:

— Кучешкият живот трае някакви си двадесетина години. Стойността на кучето е няколко, най-много няколко десетки рубли. Като умъртвих няколко кучета, аз смятам да утроя продължителността на човешкия живот, заедно с това ще утроя и ценността на човешката производителност. Ако заслужавам наказание за това, осъдете ме! Нямам какво повече да кажа.

Съдът излезе да се съвещава. Публиката забръмча като разтревожен кошер. По всички ъгли се събраха групички от спорещи за предстоящата присъда. Чуваха се отделни викове:

— Кражбата си е кражба!

— Но опитите му могат да облагодетелствуват човечеството!…

— Никак да не спим?… — приказваше някакъв ухилен шишко. — Покорно благодарим! Позволете ни да се откажем от това благодеяние! Още Тургенев е казал, че нашият живот е сън и най-хубавото в него отново е сънят!…

— Може и да лъже!

— Кой? Тургенев ли?

— А не, Вагнер, като казва, че съвсем не спял. Може ли човек да не спи изобщо!…

— Съдът влиза!…

Присъдата беше изслушана с напрегнато внимание.

Като призна, че кражбата е доказана, съдът осъди професор Вагнер на един месец лишаване от свобода без строга изолация. „Тъй като обвиняемият не е имал користни цели и досега не е бил осъждан, наказанието да се приложи условно в едногодишен изпитателен срок…“

— Следващото дело е по иска на жилищния съвет…

Публиката тръгна да излиза от залата, обсъждайки присъдата, която явно задоволяваше мнозинството: Вагнер е наказан, фактически остава на свобода.

Само неколцина бяха недоволни.

— Значи човек може безнаказано да краде и убива? — с демонстративно висок глас питаше Шмеман и търсеше подкрепа с очи.

— Щом няма корист, няма и кражба! Вагнер трябва да обжалва! — казваха други.

Професор Вагнер вървеше под кръстосаните погледи в коридора на съда, без да обръща внимание на никого. Тревожеше го един въпрос: „Ами сега откъде ще намеря нужните за опити кучета?“