Александър Беляев
Човекът, който не спи (11)

СЪННОТО ЦАРСТВО

Първата цел беше постигната. Професор Вагнер знаеше какво става навън. Оставаше самият той да проникне там — отвъд прозореца, на свобода. Планът му беше готов.

Той се усмихваше под мустак и се вглеждаше зорко в лицето на Брауде.

Неговият тъмничар се протегна уморено и се прозя.

— Какво значи това, професоре, защо ми се приспа?

— Представете си, и на мене също — каза Вагнер и се прозя насила. — Страх ме е, че вчера са ни изпратили не съвсем доброкачествени химикали.

— Странно… По всичко изглежда, че заспивам… Във всеки случай трябва… а-а-а… да предупредя…

Той се опита да се надигне, но в същия миг се тръшна в креслото и захърка.

— Готово! — каза професор Вагнер с широка усмивка. — Сега тая зараза ще залее цялата страна! По-рано от едно денонощие няма да се събудят. Колко просто излезе! Трябваше само да променя състава на препарата. Вместо антитоксин глътнаха обикновено безвредно магнезиево прахче. Действието на вчерашното хапче против сън вече престана и сега спят най-естествен мъртвешки сън. Целият Берлин, цялата Германия потъна в сънното царство! Свобода! Свобода! — извика Вагнер, без да се страхува, че ще събуди спящия Брауде.

Но радостта на Вагнер беше преждевременна. Дебелата дъбова врата на кабинета се затваряше отвън. Трябваше да я разбие. Той обиколи цялата лаборатория в търсене на подходящо сечиво. Но вътре имаше само уреди и стъклени съдове за химически опити… Оставаше тежката дъбова мебел. Той се залови с нея — използува я като таран. Мебелите се трошаха, парчетата се превръщаха в трески, а вратата не мърдаше.

Брауде продължаваше да спи — сега не биха го събудили и пушечни изстрели.

Никога досега Вагнер не беше работил с такова физическо напрежение. На няколко пъти му се наложи да гълта ретардин — препарата против умора, — за да възстанови силите си. Вече отминаха няколко часа упорита работа. Най-сетне едната половина на двойната врата поддаде. Професорът въздъхна с облекчение и се промъкна в образувалата се пролука.

Тук той можа да се убеди колко добре са го пазели — съседната стая беше пълна с пазачи. Всички спяха дълбоко, насядали в креслата или легнали на пода. Въздухът се тресеше от хъркането им. Точно пред себе си професорът видя гладка стоманена врата — като в хранилище на банка.

Професорът отпусна в отчаяние ръце. И дума не можеше да става да разбие такава вратата. Тя можеше да бъде само взривена.

„А защо наистина да не я взривя?“ — изведнъж си рече Вагнер. Той се втурна в лабораторията и започна да прехвърля стъклениците. Едновременно мереше, разтриваше на прах, смесваше, като работеше бързо с двете си ръце. Не беше минал и половин час, когато професорът взе в ръцете си фишек, пълен с взривно вещество с голяма сила. Направил малък отвор в стената до вратата, той пъхна вътре фишека и прекара фитил от него до далечния ъгъл на лабораторията.

„Или ще загина, или ще изляза на свобода!“

Хвърлил поглед към спящите, той се замисли. Извади часовника си, неодобрително поклати глава.

„В края на краищата няколко минути не променят нищо. Няма нужда от напразни жертви!…“ — И той извлече спящите служители в лабораторията.

Свършил с тях, Вагнер погледна още веднъж часовника си, въздъхна и запали фитила. Съскащото огънче побягна към вратата. Професор Вагнер неволно се притисна към стената… Минаха няколко безкрайно дълги секунди на напрегнато очакване.

Оглушителен гръм разтърси цялата сграда. Взривната вълна удари Вагнер. Той загуби съзнание.

Дошъл на себе си, Вагнер се опипа.

„Изглежда съм цял! — И веднага погледна часовника си. — Ама че работа! Цели двадесет минути съм лежал в безсъзнание… Вие ми се свят… Нищо… Ще мине!“ — И се огледа.

Стаята беше пълна със задушлив дим. Всички прозорци на лабораторията бяха изтръгнати с рамките. Стъклените съдове бяха разбити. Един от пазачите беше ранен и глухо стенеше насън. Брауде беше отхвърлен към вратата на лабораторията, но явно късметът му беше проработил. Той мърмореше нещо и в опит да се събуди надигаше глава, но тя тежко падаше обратно.

Вагнер прекрачи тялото му и влезе в кабинета. Тук цареше пълна разруха. Половината таван беше паднал. На стърчащите греди висяха някакви парцали, по които трепкаха огнени езичета. Всички мебели бяха изпотрошени. Писалището беше паднало на едната си страна, разцепено от срутилите се тухли. Подът беше разкривен и разбит. Вагнер се промъкна между натрупаните отломки и надникна в следващата стая.

Но вместо стената със стоманената врата той видя през димната завеса малка градина, оградена с висока каменна стена. Оттатък стената се извисяваше сивата грамада на постройка със счупени стъкла, пред която се виждаше изкривеният стълб на уличен фенер.

— Я гледай, не предполагах, че се намирам насред града! — си каза Вагнер и се приближи до дупката в пода.

Слепоочията му биеха, още му се виеше силно свят, лютивият дим пареше на очите му, но Вагнер, като се хващаше за издадените места на съборената стена, започна да се спуска в градината.

Всички дървета бяха пречупени, шумата им — обгорена.

„Стената!… Последната преграда… Как да я преодолея?“ — Вагнер се огледа. Градинска беседка. Край прага лежи спящият старец градинар… А, ето и онова, което му трябва — стълбата!

Вагнер бързо я опря до стената.

Погледнал от височината на каменната стена към развалините на своя затвор, той прехвърли стълбата, бързо слезе на улицата и се озова в спящия град.

Цареше мъртва тишина. Нищо не нарушаваше сънния покой. Улицата имаше необикновен вид. Цялата беше затрупана с купчини от телата на спящите хора. Тъй като му се налагаше постоянно да прекрачва телата им, Вагнер излезе по средата на улицата, за да върви по-бързо. Тук имаше автомобили със спящи във тях люде.

Вагнер вървеше към кръстовището.

Ей там на тротоара лежи пълна дама, положила глава на крака на пощаджията. Шапката беше паднала от главата й, а чадърът й се търкаляше встрани. Ето и автомобила за миене на улицата със спящия си шофьор. Водата още се лее от цистерната и мокри налягалите по улицата. Някои се свиват от студ, бавно се обръщат, но продължават да спят. Търкалят се цилиндри, шапки, пакети, бохчи, мукавени кутии… На някои лица е застинал израз на ужас. Изглежда, организмът на едни по-дълго от другите се е борил със съня: хората падали и заспивали пред очите им, на тях им се струвало, че градът и те самите са обхванати от епидемията на някаква страшна, непозната болест. И са заспивали с ужасната мисъл, че може би никога вече няма да се събудят. А други обратно — сънят ги е съборил почти светкавично. Лицата им бяха спокойни.

Колкото по-близо е кръстовището, толкова по-нагъсто лежаха телата по тротоарите.

Ето го и него.

Вагнер се спря и прочете на ъгъла на една сграда на улицата: „Königstrasse“.

„Ето значи къде съм бил! Почти в центъра на Берлин!“

На самото кръстовище лежеше дебел щуцман (полицай), прострял крака върху трамвайните релси. Дори и насън не изпускаше палката си. На две крачки от него имаше трамвай, очевидно спрян от ватмана в мига, преди да го обори сънят.

По-нататък се виждаха два сблъскали се трамвая. Единият вагон беше разбит наполовина. Част от пътниците бяха изпопадали на паважа. Сред тях имаше убити и ранени. Окървавените трупове се бяха смесили с телата на спящите, останали живи. До момиченце със счупена ръка лежеше спокойно спяща жена, очевидно майката…

Какво ли ще бъде пробуждането им?… Няколко автомобила също бяха повредени. Един се беше блъснал в стълб и лежеше върху страната си, друг се беше качил на тротоара и беше сгазил краката на млад човек с бял костюм. Младежът стенеше глухо и кривеше лице от болка, но продължаваше да спи. „Обаче потъването на града в неочакван сън не е минало без жертви! — помисли си професор Вагнер. — Много жалко, но това не можех да го избегна.“

От отворен прозорец и врата на многоетажна сграда излизаше черен дим. Явно там е избухнал пожар. Вагнер въздъхна и неволно се намръщи. Да спасява? Но какво може да направи сам? Пък и няма време. Той отмина сградата и закрачи бързо по Кралската улица към Курфюрсткия мост край познатите сгради на Музея по хигиена и Музея за национални костюми. Ето го и кметството от тъмночервен пясъчник с цокъл от сив гранит, с висока кула и статуите на курфюрста Фридрих Първи и император Вилхелм в нишите от двете страни на входа.

Професор Вагнер си спомни, че в подземния етаж на сградата се намира един от най-големите ресторанти на Берлин. От сутринта Вагнер не беше ял нищо. Слезе в ресторанта. Въпреки ранния час тук вече имаше посетители. Заедно с келнерите те спяха по масите и върху пода в локви бира, течаща от отворения кран на една бъчвичка. Вагнер закуси набързо със сандвичи от бюфета и излезе на улицата.

При Курфюрсткия мост той беше учуден от появата на неколцина неспящи люде. Те бяха лошо облечени и с крясъците си рязко нарушаваха тишината на спящия град. Това бяха дрипльовци от предградието на Берлин безработни или скитници. Те не бяха получавали казионната противосънна „дажба“, нямаха и пари да си купят от чудодейните хапчета. А дори и да имаха, едва ли щяха да си купят — сънят е приятел на онеправданите… И затова, наспали се през нощта, сега бяха дошли тук, привлечени от новината за сънния град.

През грамадните витрини на кафенетата и магазините се виждаше как тези пришълци от покрайнините и подземията дояждаха остатъците от храна, като избутваха спящите от масите, как чупеха гърлата на бутилките и пиеха вино. В магазините за готово облекло те хвърляха дрипите си, обличаха модни костюми, които никак не отиваха на подпухналите им, небръснати или изтощени от нуждата лица, мятаха на гръб вързопи, набързо закопчаваха копчетата и се втурваха към други магазини, като прескачаха спящите тела.

Там ги привличаха други съблазни. Тогава хвърляха вързопите с дрехи и почваха да грабят бонбони, банички, консерви, за да ги захвърлят и тях заради златото и скъпоценните камъни от бижутерските магазини.

Те блаженствуваха. Царуваха. Никой не ги спираше. Зърнали разпрострелите се тела на спящите шуцмани — вечните им врагове, те не можеха да се лишат от удоволствието да се позабавляват: на главите на спящите шуцмани надяваха дамски капюшони, връзваха за краката им бездомни кучета, пъхаха в ръцете им празни бутилки.

Ето го Курфюрсткия мост с две спящи момичета до бронзовата статуя на курфюрста.

Целият мост бе задръстен от телата на спящите.

Вагнер едва се добра до Дворцовия площад.

Тук неспящите дрипльовци се срещаха на тълпи. Край дворцовия фонтан Вагнер видя нещо като митинг на голтаците. Той се заинтересува и се запромъква между спящите по земята към фонтана на Нептун, застанал на скалата сред четири символични фигури: на Рейн, Елба, Одер и Висла. Фонтанът е подарък от град Берлин на император Вилхелм Втори. И, разбира се, „богът на морето“ е самият той, кайзерът… „Бъдещето на Германия е на вода!…“

„Уви, превратна е човешката съдба! — мислеше си Вагнер, докато прескачаше нечие тяло. — Какво остана от могъществото на «бога на морето»?… Революцията му отне короната и паметникът на Вилхелм Втори вече няма да стои — тридесет и трети поред — в алеята на победите «Тиргартен»…“

Някакъв работник се беше качил на едно хълмче и говореше на тълпата:

— Другари! Спрете се! Какво правите? Ще се събудят нашите врагове — собствениците на банки, фабрики, заводи, ще се събуди полицията, ще ви отнемат всичко и ще ви хвърлят в затворите. Обезоръженият враг лежи пред нас! Той е в ръцете ни! Трябва да вървим в арсенала, да завладеем оръжието!… Трябва да заловим членовете на правителството, генералите, полицията… Трябва да действуваме незабавно — и властта ще премине в ръцете ни!

Чуха се отделни одобрителни възгласи.

Но когато започнаха да обсъждат плана на действие, видя се, че завземането на властта не е толкова лесно. Преди всичко никой не знаеше колко ще продължи този странен сън. Мнозинството неспящи бяха лумпен пролетарии, гладни голтаци, изведнъж видели в ръцете си несметните богатства на града. Трудно беше да се откъсне тая тълпа от съблазните на грабежа, за няколко часа да се организира и накара да изпълнява определен план.

— Позволете ми да се намеся във вашия разговор! — каза професор Вагнер. — Вие се интересувате кога ще се събуди градът. Мога да ви дам достатъчно точни сведения. Хората ще спят не по-малко от осем-десет часа. Сънят ги събори около девет сутринта. Сега е един и четиридесет минути. Трябва да очакваме, че събуждането ще стане между пет и седем вечерта. Имате на разположение около четири часа.

Четири часа! За това време трябва да се намерят камиони, да се освободят затворите, да се пренесат там спящите врагове. Дали Моабит ще побере всички? Да предположим, че в Берлин ще се намери място за арестуваните, но навярно всички шофьори също спят. Къде да се търсят други, много ли ще се намерят?…

— Слушай, Карл, дали да не се обърнем за помощ към нашите московски другари? Кой знае, може би градът ще проспи няколко денонощия?

— Градът скоро ще се събуди! — пак се намеси професор Вагнер.

— Вие откъде знаете?

— От първоизточника: аз самият предизвиках този сън. Те — Вагнер показа с ръка спящите — не са отровени. Само не получиха обикновените противосънни хапчета, които приготвях аз, и сега спят естествен сън, доколкото сънят изобщо е естествен. А нормалният сън продължава около осем часа. Сметката е проста. За помощ от Москва в такъв кратък срок не може и да се мисли. Да не говорим за някои дипломатически затруднения, които могат да се получат или най-малкото да се наложи да бъдат обсъдени в Москва. Но самият полет до Москва много ме интересува. Не мога да остана тук. „Приспах“ града, само за да избягам от плена на една от вашите военни реакционни организации. И бих бил много благодарен, ако ми помогнете за това.

Работникът Карл се замисли, сетне тупна по рамото другаря си, показа Вагнер с очи и възкликна:

— Да вървим с него, Адолф! Щом помощта от Москва ще закъснее, поне да се измъкнем оттук. Друг такъв случай не ще дочакаш! Нямам никакво желание да седя тук и да ги чакам да се събудят. Ти можеш да караш автомобил. Вози ни към летището!

И те се приближиха бързо към новичък автомобил.

— Хайде, другарю, отстъпи ни мястото си! — каза Карл и измъкна спящия шофьор иззад волана.

— И това прасе няма място тук! — залови се той за пътника. — Никога досега не му се е случвало да спи на земята. Нека да опита нашите пухени дюшеци!

— Чакайте! — извика Вагнер. — Та това е Таубе!

— Кой Таубе?

— О, сега нямам време да ви разказвам! Знаете ли какво? Да го вземем с нас, моля ви!

— А какво ще го правим?

— Ще ви кажа по пътя.

И автомобилът потегли към летището. Докато подкрепяше олюляващата се глава на Таубе, Вагнер се подсмихваше наум и си представяше физиономията на немеца, когато му благодари в московския си кабинет за приятната разходка до Германия.

В хангара имаше няколко пътнически самолета. Един от тях беше изведен и приготвен за полет. Пилотът, механикът и пътниците спяха на местата си. Вагнер наля разтворен във вода препарат против сън в устата на пилота и на механика — те бързо се събудиха и се огледаха с недоумение.

— Веднага палете мотора и тръгвайте на път! — каза повелително Карл.

— Накъде? — попита пилотът.

— Към Москва!

Пилотът поклати отрицателно глава.

— Нашата линия е до Кьонигсберг. И аз имах други пътници. Къде са билетите ви?

— Ето ги! — каза Карл и извади от джоба си стар револвер.

— Това е насилие! Ще викам за помощ!

— Викай! Повикай ей онези! — И Карл показа пътниците, спящи на земята до тях. — Или тези другите!…

Пилотът и механикът оглеждаха смаяно спящите хора.

— Добре!… — рече механикът и вдигна рамене.

Качиха се бързо. Апаратът забръмча…

И отново долу се разстла широкият пъстър килим с опънатите нишки на железопътните линии, със синята дантела на лъкатушните реки и пъстрите петна на градовете.

Половин час мина в мълчание. Изведнъж, погледнал през прозореца, Карл скочи и се развика. Шумът на мотора заглушаваше гласа му, но когато Карл показа часовника си и слънцето, Вагнер разбра: полегатият слънчев лъч осветяваше кабината отляво. В този час, ако летяха право на изток, слънцето трябваше да бъде отдясно.

Карл се промъкна до пилота и раздруса рамото му, като показваше слънцето. От своя страна пилотът му сочеше картата и се опитваше да се оправдае — летял по познатия път за Кьонигсберг, а оттам щял да следва маршрута Ковно-Смоленск-Москва. Не можел да лети направо на изток. Пътят му бил непознат. Местата за кацане били неизвестни…

Карл не прие никакви обяснения. Извади револвера, размаха го заплашително под носа на пилота и прекара с дулото му по картата права линия на изток.

Пилотът сви презрително рамене и предложи с жест на Карл да заеме мястото му. Тук, на височина петстотин метра, поел в ръцете си управлението на апарата, пилотът не се страхуваше много от заплахите на Карл.

Но Карл извика в ухото му:

— Няма да ви убия сега, а в мига, когато аеропланът докосне земята!

Пилотът настръхна, прехапа устни и изви волана. Апаратът се наклони на едната си страна, направи остър завой и пое на североизток.

Когато прелитаха над Бромберг, пътниците забелязаха движение по улиците му.

— Събуждат се!…

Карл погледна Вагнер и поклати многозначително глава. Професорът поиска да обясни, че Бромберг се събужда по-рано от сън, защото там по-рано са гълтали хапчетата. Берлин, изглежда, още спи, макар че и той ще се събуди скоро. Но шумът на мотора му пречеше да говори и Вагнер само показа с ръка спящия Таубе.

И отново мълчание. От време на време им се струваше, че аеропланът стои на едно място, а земята бавно пълзи. Карл задряма…

Но Вагнер зорко гледаше напред. Изведнъж Карл се събуди от лакът в хълбока. Възбуденият Адолф му сочеше нещо през прозореца.

Карл се взря в далечината, но не можеше да разбере за какво става дума. Вагнер му подаде намерения в кабината бинокъл и му посочи бялата къщица в окрайнината на гората. Карл насочи бинокъла и изведнъж шумно пое въздух.

Край граничния стълб се развяваше червено знаме.

— Спасени сме! — викна той и размаха бинокъла пред прозорчето.