Александър Беляев
Амба (4)

НЕОБИКНОВЕНИЯТ ВОДАЧ

На разсъмване вече бях в палатката на Вагнер. Той ме посрещна с обикновената си приветлива и малко лукава усмивка.

— Всичко върви като по ноти — рече той, като се здрависахме. — Господин Решер изрази подобаващото за случая искрено съжаление, повъздиша, поумува, бързо се утеши и веднага започна да си събира багажа. В полунощ вече го нямаше тук. А и аз не си губих времето напразно, елате да видите.

Мозъкът ме гледаше „изпод вежди“ с голямо кравешко око. Беше насочено право към мене — чак ми стана малко страшно.

— Другото око го пазя за всеки случай. Сложил съм го в специална течност и няма да се повреди.

— А това гледа ли? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна Вагнер. Започна бързо да почуква по мозъка (стъкленият похлупак беше свален), сетне погледна лентата.

— Ето вижте — каза ми Вагнер, — попитах мозъка кой е пред него и той доста точно описа външността ви. Вече можем да тръгваме.

Решихме да тръгнем без всякакъв багаж, дори без водачи и носачи. Иначе какво биха си казали, като видят кравешкото око, което ръководи експедицията! Поради евентуална среща с туземци Вагнер умело замаскира сандъка с мозъка, като остави само малък отвор за окото. Лентата с изписваните телеграми на мозъка беше изведена навън и по нея проверявахме дали вървим правилно. Ринг не ни беше заблудил — имаше доста добра зрителна памет. И ако не беше в състояние да опише пътя с думи, то сега ни беше твърде добър водач. Явно и на самия него гледката на познати места му доставяше удоволствие. Водеше ни с голямо желание.

„Направо… Наляво… Още… Надолу…“

С доста мъки се спуснахме в дълбок каньон. Летните порои бяха отминали вече. На дъното на каньона нямаше вода. Но се носеше непоносима воня от разлагащите се трупове на животни и от гниещи растения. Това зловоние не позволяваше на планинските жители да слизат тук.

„Бентът беше на това място“ — сигнализира мозъкът. От високия десет метра бент не беше останало нищо, освен разни боклуци, застлали сухото дъно. Излязохме на широка поляна. Тук сякаш се събираха десетки планински потоци и реки, излизащи от бреговете си само в дъждовния период, когато размиват планините.

Преди да стигнем до селото, ни се наложи да преодолеем горски участък с такава буйна растителност, че се принудихме да направим неколкокилометрова обиколка. Понякога дори слоновете чупят бивните си в тия дебри.

Най-сетне открихме професор Турнер в бедно абисинско селце, в една колиба, която не го пазеше нито от вятър, нито от дъжд. За щастие времето беше топло и Турнер не страдаше от влага и студ. Чувствуваше се добре, но все още ходеше с мъка. Турнер много се учуди и зарадва на появата на Вагнер.

— Ами Решер и Ринг къде са?

Слава богу, „Ринг“ не можеше да чуе нищо и Вагнер без предразсъдъци разказа на Турнер за нашия необикновен водач. Турнер поклати глава, замисли се, сетне се разсмя.

— Само вие, Вагнер, сте способен на такива лудории! — рече той и потупа приятеля си по рамото. — Къде е той? Покажете ми го.

И когато Вагнер откри кравешкото око, поглеждащо от сандъка, Турнер се поклони, а Вагнер телеграфира на мозъка неговия поздрав.

„Какво става с мене“ — попита мозъкът на Ринг Турнер, но и Турнер не можеше да му обясни каква е странната му болест.

Та това е историята. В Европа се върнахме заедно — професор Турнер, Вагнер и аз. Извинете, забравих да спомена и още един спътник. Мозъкът на Ринг също пътуваше с нас. В Берлин се разделихме с Турнер. На сбогуване той обеща да не казва никому за мозъка на Ринг.

Струва ми се, че този мозък и досега живее в московската лаборатория на професор Вагнер. Във всеки случай ето какво ми писа Вагнер в последното си писмо, което получих преди повече от месец:

„Мозъкът на Ринг ви поздравява. Здрав е и вече знае, че от Ринг е останал само мозъкът му. Тази новина не го порази толкова силно, колкото очаквах. «По-добре така, отколкото никак» — ми отговори той. Направих много изключително ценни наблюдения. Между другото клетките на мозъка започнаха да се увеличават. Сега мозъкът на Ринг тежи не по-малко от мозък на кит. Но той не стана по-умен от това…“

Вагнер написа върху разказа:

„Не само тъкан, но и цели органи, извадени от човешкото тяло, могат да живеят и дори да растат. Учените (Броун-Секар, Карел, Кравков, Брюхоненко и Чечулин и др.) са съживявали пръсти, уши, сърца и дори глава на куче. При условие че ги хранят с кръв или с разтвор, близък по химическия си състав до кръвта — така наранения физиологичен разтвор, тъканите и органите могат да живеят много дълго — тъканите дори по няколко години. Затова и съживяването на мозъка е напълно допустимо. Но се съмнявам, че с такъв съживен мозък би могло да се влезе във връзка. При работата си мозъкът и нервите наистина излъчват електромагнитни вълни. Това е доказано безспорно от академиците Бехтерев, Павлов и Лазарев. Но ние все още не сме се научили да «четем» тези вълни. Ето какво пише по същия повод академик Лазарев в една своя книга: «Засега можем само да твърдим, че вълните съществуват, но не можем да изясним точно ролята им.» Бих бил много радостен, ако можех да съживя мозъка на Ринг и да разговарям с него, но за съжаление тази възможност не е нещо повече от едно научно предположение.

Вагнер.“