Александър Беляев
Амба (1)

ВЕЧЕРЯ С ПОКАНИ

Помня веднъж, когато бях малък, възникнаха сериозни разногласия между мене и приятеля ми Коля Бибикин, които едва не прекъснаха двегодишното ни приятелство. Той ме убеждаваше да избягаме в Америка, за да се бием с индианците, а аз не щях да чуя за нищо друго освен за „Абесиния“.

— Първо не е „Абесиния“, а „Абисиния“ — поправи ме Коля.

— Второ, пише се и „Абесиния“, и „Абисиния“. Но смятам, че е по-правилно да се пише и произнася „Абесиния“, защото думата произлиза от тамошното старинно име на страната — Хабеш — възразих аз с ерудицията на истински учен. Бях прочел една тънка книжка за далечната страна и бях очарован от нея.

— Но защо си избрал точно Абисиния? — не мирясваше Коля.

— Затова Абесиния — отвърнах, — защото първо има амба. Знаеш ли какво е амба?

Той кимна.

— Татко казваше, че амба е, когато в тотото или лотарията излязат наведнъж две печалби.

Аз се разсмях презрително и обясних:

— Амба е високопланинско плато в Абесиния с такива отвесни склонове, че жителите се катерят на своите си амби по стълби, а добитъка качват с въжета. Виждаш ли колко е интересно. Избираш си хубава амба, недостъпна за човека, покатерваш се на нея и си живееш като на въздушен остров. Или можеш да заемеш две амби, да прехвърлиш висящ мост над дълбокия каньон и да ходиш на гости. Вятърът ще духа в клисурата, а мостът ще се клати ей така — насам-натам, насам-натам.

— Ами индианците! — попита Коля, който явно започваше да се предава, но му беше трудно да се раздели с индианците.

— И в Абесиния има диви племена и страшно свирепи разбойници. Ще се биеш с тях.

— Да, но трябва да си помисля.

— Не, не можеш да си представиш колко е хубаво там — продължих аз, като се вдъхновявах все повече и повече. — Абесиния е като Швейцария. Дори по-хубава. Абесиния е петдесет пъти по-голяма от Швейцария и много пъти по-красива. Абесиния е красив остров над море от пясъци и блата. Абесиния е покривът на Африка. Това е чудесен парк. Навсякъде пасища със сенчести горички. Дори не един парк, а стотици с различна растителност. Долу — захарна тръстика, бамбук, памук, тропически плодове, един етаж по-горе — кафе, още по-нагоре — поля с нашенско жито. Обичаш ли да пиеш кафе? А знаеш ли защо го наричат „кафе“? Кафа е абесинска провинция, където растат прекрасните кафеени храсти. Оттам иде при нас най-хубавото кафе. Там живеят хипопотами, хиени, леопарди, лъвове. Има толкова много птици, че не знаеш в коя по-напред да стреляш. А парите им колко са интересни! Продълговати половинметрови блокчета каменна сол. Това им е рублата. Ако блокчето е пукнато или нащърбено, или не звънти, такава рубла не приемат. А когато хората се срещат на пътя, черпят се един друг, като си отчупват парченце сол — както при нас с тютюн. Всеки си изяжда късчето, благодари и си отива. Но не съм ти казал най-важното. Там двамата с тебе щяхме да бъдем военни. Честна дума. Там деветгодишните момчета ги вземат на военна служба, правят ги помощник-войници. Момчето носи пред войника пушката му, чисти я, грижи се за коня или мулето му и изминава пеша много-много километри.

Коля беше победен. Замисли се, тръсна глава и рече:

— Да, трябва да се помисли за това…

Коля Бибикин скоро напусна нашия град заедно с родителите си, а аз все пак постигнах мечтата си, макар и с двадесетгодишно закъснение. Да си кажа право, по онова време и аз самият бързо забравих за Абесиния, защото се увлякох по ските. И си спомних за нея едва когато ми предложиха като на научен сътрудник на Академията на науките и „надежден“ млад учен метеоролог да взема участие в една от експедициите, отиващи в различни точки на земното кълбо за метеорологични наблюдения.

До съвсем неотдавна метеоролозите се ползуваха с репутацията на отявлени лъжци. „Предсказанията им трябва да се разбират наопаки“ — иронично казваха ограничените хора. Отчасти те бяха прави — метеоролозите грешаха редовно. Въпреки синоптичните им карти и взаимното информиране по телеграфа, в последния момент все се вземаха отнякъде непредвидени циклони и объркваха всички прогнози. И едва сравнително неотдавна учените метеоролози решиха да отидат в самите огнища, където се „пече“ времето.

— Къде си избирате? — попитаха ме. — В родината на циклоните, в Исландия или в Абисиния? За тия два пункта научните сътрудници още не са набрани.

„Абисиния. Коля Бибикин. Амба…“ — изведнъж премина през главата ми и аз отвърнах без колебание:

— В Абисиния, разбира се.

… Когато слязох на плоския песъчлив коралов бряг на Червено море и видях на хоризонта синята стена със сребристи зъбери на планините, стори ми се, че съм се подмладил с двадесет години и извиках за голямо учудване на спътниците си:

— Амба!

Навлязохме в тясната страна, притисната между скалната верига и морския бряг, покрита с хълмове, напоявана от многобройни ручеи. Хълмовете бяха покрити с вечнозелени тамаринди.

В тая страна много неща излязоха различни от онова, което си представях в детството си. И все пак действителността надмина дори детските ми мечти. В страната се намери нещо по-интересно от амбите. Впрочем сега обръщах внимание на онова, което не ме интересуваше, когато бях малък — температурата, ветровете, климата. А в това отношение Абисиния е безкрайно интересна. В оня край на страната, където се намира „столицата село“^[1] и живее босоногият „негус-негущи“ (царят на царете), е вечна пролет. През най-студения месец — юли — там е по-топло, отколкото през май в Москва, а най-топлият месец е по-прохладен от московския юли. На височините на Тигре нощем замръзваш от студ, а в източна посока долу се простира пустинята Афар, едно от най-горещите места на земното кълбо.

Но най-много ме интересуваха периодичните дъждове, без които египетската култура не би била възможна. Старите египетски учени жреци не са и помисляли да посочат истинската причина за приижданията на Нил, оплодотворяващи целия речен басейн, те са се задоволявали само да използуват добре тези прииждания, като създали учудваща мрежа от канали, бентове и шлюзове, регулиращи водните запаси. Жреците не са знаели защо в началото на прииждането Нил има мръснозелен цвят, а сетне водите му придобиват червен оттенък. Това са го правели боговете. Сега ние ги знаем тези богове. Влажните ветрове на Индийския океан се охлаждат над студените височини на Абисиния и падат като поройни тропически дъждове. Точно тези дъждове размиват дълбоките каньони и превръщат планинското плато в група разпръснати амби. Сетне потоците се устремяват в клисурите, помитат там гниещите отпадъци, червеи, животински тор, хумус и носят тази зеленикава тиня в Сини Нил и в притока на Нил Атбар. След като проливният дъжд прочисти тая гнилоч, като пробие бентовете на камъша, задържал в гъсталаците си водата и тинята, дъждовете започват да размиват червеникавите планински скали и водата на Нил става червена като кръв. Горко му на оня пътник, когото проливните дъждове заварят в някоя клисура или на дъното на долината.

И тъй аз бях в Абисиния, седях на планинското плато Тигре, пушех лула до походната палатка и се наслаждавах на воля на панорамата от амби. Приличащите на кактуси млечки горяха като свещници в лъчите на залязващото слънце; до палатката имаше група кедри, приличащи на върби. От съседното село долитаха песни, не много приятни за европейското ухо. Изглежда, там имаше някакъв празник. Дали затова не се забави моят водач и носач абисинецът Фьодор? Той отиде до селото да ми намери нещо годно за ядене, за да вечерям.

— Само дано не се е напил с гала^[2] — казах си аз и усетих пристъпите на глада.

В тоя миг чухме приближаващо се пеене.

Това беше Фьодор, явно на градус. Пристигна с празни ръце. Поклатих укорно глава и като смесвах италиански и английски думи, го упрекнах, задето не е донесъл нищо и пак се е напил с гала. Фьодор започна да се кръсти и да ме убеждава, че само го е опитал. А не е донесъл нищо, защото старецът (най-възрастният, старейшината) на селото ни кани на вечеря.

— Ще падне голямо ядене! — рече Фьодор и дори примлясна с устни. Неговата шама (наметало) се разтвори и оголи здравите му гърди. Фьодор не носеше ризи, целият му тоалет се състоеше от къси гащета и шама. Само в студено време както много планинци и той си слагаше кожено наметало. Дългото му овално лице с шоколадов цвят, тесният нос, къдравата коса и рядката брадичка сякаш сияеха от радост. Извор на това сияние беше мисълта „голямо ядене“. Но аз имах опит от тия тържествени обеди и вечери и отклоних поканата.

— Иди кажи на стареца, че двамата с другаря ми сме болни и не можем да дойдем, и ни донеси питки.

Фьодор започна да ни уговаря да приемем поканата. Уверяваше ни, че отказът може да разгневи старейшината на рода, което ще ни навреди, но аз не отстъпвах. Тогава Фьодор ми намигна многозначително и каза:

— Е, тогава ще ти кажа такова нещо, че ти няма да се откажеш. На вечерята ще има гости. Бели. Един рус и един немец.

Не повярвах на Фьодор. Измислил го е, за да се съглася да отидем на пиршеството: естествено в такъв случай като мой слуга и Фьодор ще дойде и ще получи своя пай. Да срещнеш италианец или англичанин в Абисиния — в това няма нищо чудно. Колониите им граничат с Абисиния, като отрязват владенията на негуса-негущи от морето. Можеш да срещнеш и германец. Но „рус“? Откъде ще се вземе „рус“ в Абисиния? А Фьодор продължаваше да се кръсти и кълне, че ще дойде този „рус“, който е пристигнал заедно с един германец от Адис Абеба и се е настанил в съседното село.

Любопитството ми беше събудено. Ако Фьодор е прав, би било глупаво да не възползувам случая да се видя с мой съотечественик. При това гладът се обаждаше все по-настойчиво. Цял ден не бях слагал нищо в уста, а извървях може би тридесет километра по планинските пътеки.

— Добре, да вървим. Но мисли му, Фьодоре, ако си ме измамил…

На полянката сред островърхите, покрити със слама колиби се беше разположило цялото селско общество. Тъй като слънцето бе залязло вече, младежта беше напалила големи огньове, ярко осветяващи картината на пиршеството на височина две хиляди метра. В центъра на големия кръг седеше старец със сбръчкано лице, но съвсем черна коса — абисинците почти не побеляват. От лявата му страна имаше свободно място, а отдясно седяха двамина европейци — единият от тях красив мъж с кестенява брада и надвиснали мустаци, а другият — блед и рижав млад човек.

Старецът — глава на рода и старейшина на селото — ме покани да седна на мястото до него. Поклоних се и го заех. Много ми се щеше да седна до европееца с кестенявата брада и толкова румено лице, че човек да му завиди, и да си поговоря с него. Но помежду ни седеше нашият гостоприемен домакин, а той, както и всички абисинци, беше доста бъбрив. Наричаха го Иван, или както се представяше сам, „Иан“. Яденето още не беше „доведено“ до масата и засега домакинът ни забавляваше с разговори, като се обръщаше главно към съседа си отдясно. Очевидно Иан искаше да блесне пред нас с образоваността си. Той ни уверяваше, че знае прекрасно какво става по света. В него съществува Абисиния, а още Европия и Туркия. Европия е хубаво, но не много — там няма негус-негущи. Впрочем неотдавна той беше научил, че има и Гърция — „най-голямата държава на света“…

В това време „поднесоха“ първото ястие. Двамина млади, доста красиви абисинци доведоха една крава, като я държаха за ритата. Вързаха й краката. Един стар абисинец взе ножа, убоде я по шията и капна няколко капки кръв на земята. Сетне повалиха кравата. Младият абисинец, въоръжен с остър крив нож, резна кожата на живата крава, обърна я наопаки и започна да реже от филето тесни ивици потръпващо месо. Кравата зарева като сирена на потъващ параход. Явно този рев галеше слуха и възбуждаше апетита на Иан, на когото му потекоха лигите. Жените подхващаха трептящите късове месо, разрязваха ги на малки парчета, посипваха ги с пипер и сол, завиваха ги в питките и ги поднасяха към устата на пируващите. Европеецът с кестенявата брада благодари, но отклони предложения му залък. Той обясни, че на нас, европейците, законът не ни позволява да ядем сурово месо и затова ще ядем печено агънце.

Изведнъж той се обърна към мене на руски:

— Ако не греша, вие сте мой земляк. Не яжте и вие от суровото месо, от него всички етиопци страдат от тении и глисти. И ако всеки месец не се пречистваха, като ядат цветовете и плодовете на тукашното глистогонно растение куссо, то мнозина от тях биха загинали от паразитите.

Аз последвах на драго сърце съвета му и помолих за парче печено агнешко. Моят земляк дъвчеше печеното агнешко и мляскаше толкова силно, колкото умеят да мляскат само възпитаните абисинци. Да си призная, не знаех, че мляскането било признак на добро възпитание.

Когато всички се наситиха, подадоха местното опияняваше питие федзе. Иан нареди да му налеят малко федзе на дланта и го изпи, за да покаже, че напитката не е отровена, след което виното беше предложено и на гостите.

Нещастното „ястие“ продължаваше да реве. Този рев събуди тишината на околните поля и клисури. Започнаха да пристигат гости и от съседните села. Предсмъртният рев на кравата ги събираше като призивен гонг. Гостите бяха посрещнал радушно и взеха участие в изяждането на живата крава. Скоро целият хълбок на кравата беше оголен. Тя риташе конвулсивно с крака, но на това не обръщаха ни най-малко внимание не само мъжете, но и жените. А у децата кравешкият рев и гърчове предизвикваха възторг.

Иан бързо се напи. Ту подхващаше ритуалните песнопения, чийто мотив напомняше воя на гладни вълци, ту се подсмиваше тихичко на нещо.

Най-сетне тягостният пир завърши. „Рус“ се изправи и ми кимна. Последвах примера му. Той благодари на домакина и помоли за привилегията да вземе със себе си главата на кравата. Иан се съгласи с удоволствие. Той заповяда на единия от младите мъже да отреже главата, но „рус“ взе ножа от ръцете му и сам се зае с операцията, като я извърши с необикновена бързина и ловкост, заслужила всеобщо одобрение. Нещастната крава престана да мучи, краката и се опънаха Стори ми се, че землякът направи това от състрадание, за да прекрати мъките на животното.

— Да се запознаем — рече той и ми подаде на прощаване ръка. — Професор Вагнер. Най-учтиво ви каня в моята колиба. Ей там, виждате ли я? — И той показа две големи палатки в края на селото, слабо осветени от догарящите огньове.

Благодарих му за поканата и се разделихме.