Любомир Николов
Десетият праведник (7)

7

— … и после Лукас стреля по мене — каза Николай.

Настана тишина, в която отвън се промъкнаха жални дрънчащи звуци — долу на тротоара някой свиреше на разнебитена латерна. Мишин съсредоточено тъпчеше лулата си. Трезвен и на дневна светлина, той напълно губеше разбойническия си вид; с неизменното овче кожухче напомняше по-скоро някогашен руски търговец от сибирските пущинаци. Кабинетът също изглеждаше някак прозаичен без романтичния разкош на множеството пламъчета. Ненужните свещи стърчаха болнаво в свещниците, облепени с бледи висулки от застинал восък. В дъното на стаята отец Донован седеше под портрета на генерала и разсеяно опипваше шахматните фигури по масичката.

Мишин облегна лакти на бюрото, избута някакви документи и се приведе напред.

— Чакай да изясним нещата. Значи тъй… По време на мисията миналия месец срещаш една жена на име… как беше?

— Джейн Диксън — навъсено промърмори Николай. — От Австралия.

— Точно така. С въпросната Джейн Диксън от Австралия прекарваш бурна нощ. Или може би греша? Няма значение… Бурна или не, нощта свършва и ти откриваш, че дамата е изчезнала. А по твоите пети, кой знае защо, се втурва цяла глутница от главорезите на Баумщед. На косъм от смъртта се измъкваш през Горж дю Созе — между нас казано, момче, не биваше и на мен да издаваш канала си. Каналът е свята работа… Но да не се отвличам. Долу, край езерото, сякаш в твоя чест, се е събрала славна компания начело със самия Буше. На борда на „Велтхершер“. За тяхно огромно съжаление плячката им е оскъдна — само един от хората на мосю Луи, при това мъртъв. След всички тези странни събития ти цял месец мълчиш за срещата на Тотенвег…

— Не смятах, че е важно — вметна Николай.

— Цял месец мълчиш — натъртено повтори Мишин. — Радваш се на живота. Хубаво си се осигурил — благодарение на моята финансова прозорливост! — и мислиш, че първите признаци за война между мосю Луи и Аренс не са важни. Нито пък участието на Баумщед в описаните събития. Продължаваш да мълчиш, след като срещу Буше в центъра на града е организиран атентат…

— Два атентата — обади се свещеникът.

— Добре, два атентата. Поне единият да беше успял… И ето, днес случайно виждаш на улицата същата млада особа, придружена не от кого да е, а от Лукас, личния телохранител на мосю Луи. Увлечен от сантиментални спомени, ти тръгваш подир красавицата. Тя обаче те забелязва, споделя с Лукас, а той с присъщата си безцеремонност праща няколко куршума по теб. Правилно ли изложих събитията?

Николай трепна. Не го обичам, когато става такъв, помисли той. Веднага си проличава, че е работил за КГБ.

— След това, предполагам, двамата са изчезнали — продължи руснакът. — Накъде?

— Към крайбрежните квартали. Може да са се качили на лодка.

— Възможно — съгласи се Мишин, после завъртя глава към Донован. — Е, отче, какво ще кажеш от името на американските тайни служби?

Свещеникът подмина закачката мълчаливо. Не бързаше с отговора. Навън латерната свиреше все тъй унило; по паважа тропаха конски копита. Николай чакаше разговорът да потръгне и разсеяно гледаше през прозореца към близките планински склонове, докоснати тук-там от първите багри на есента. По-нагоре причудливо и зловещо се чернееше висок скален конус — Мон Брюле, Изгореният връх, както го наричаха от десетина години насам. Отстрани като мастилено петно бавно се разтегляше по вятъра тъмно облаче. На върха беше разположена една от многобройните станции за разпръскване на въглен прах. По лъкатушещата към него черта на пътя мудно пъплеха едва забележими точици — каруците на Службата по огъня, натоварени с недогорели въглени от цялата област.

— Няма защо да ме питаш — каза най-сетне Донован. — Изводите са ясни, мисля, че дори Ник вече е започнал да разбира. Съперничеството между Аренс и Луи е преминало в нова фаза, а пристигането на Джейн Диксън е послужило като… бих казал взривател, но няма да е точно. До взрива има още време. Да речем, че мис Диксън е била искрата, която подпалва фитила.

— Аха — кимна Мишин. — И сега фитилът вече догаря.

Той драсна клечка кибрит и запали лулата си. Чисто прахосничество, помисли Николай, десет франка отидоха на вятъра.

— Добре, Фред — замислено продължи руснакът, пускайки наоколо гъсти синкави облачета. — Всичко това и аз го знам, нещо повече, отдавна го очаквах. Двувластието винаги е взривоопасно. Но кажи ми какво толкова ценно има в тази австралийка освен факта, че е предприела може би най-дългото пътешествие през последните години?

— В нея ли? Нищо — Донован леко се усмихна, виждайки как изненадата обтяга широкото лице на Мишин. — Ти сам беше много близко до тоя извод, приятелю. Джейн Диксън даде тласък за ускоряване на кризата не с някаква особена ценност, а с онова, което символизира — науката.

Нова пауза. Мишин яростно пухтеше с лулата, заглушавайки скрибуцането на латерната.

— Какво общо има тук науката? — избухна той накрая. — Борбата е за власт!

— Знанието е сила — контрира свещеникът. — Не го казвам аз, един по-умен човек се е сетил преди много векове.

Иван Мишин помълча, примигвайки нервно. Нещо недоловимо се беше променило в него и Николай почти физически усети как зад провисналите руси кичури мълниеносно работи студено разчетлив ум.

— Така… — бавно изрече руснакът. — Така, така. Значи отново цитираме крилатата фраза на Франсис Бейкън^[1]. Приложна наука, а? Доброто старо човечество пак ме изненада, не вярвах да стигне дотам, преди да минат стотина години. И кой е човекът, Фред? Някой нов Архимед? Може би нов Нютон… или пък Айнщайн? Къде е? При мосю Луи ли?

— Съжалявам, нямам право да ти отговоря — поклати глава Донован.

— Не е нужно, схватлив съм. Но поне си длъжен да ми кажеш докъде е стигнало. Тая работа е същински динамит, Фред, сам разбираш. Ако такъв човек наистина съществува, Аренс би бил готов да гази до колене в кръв, само и само да сложи ръка върху него. Баумщед — също. За останалите да не говорим. Е?

Отец Донован зиморничаво потри длани.

— За криза е още рано. Играта постепенно загрубява, обаче според мен до истинския сблъсък остават още два-три месеца. Който и да посегне срещу мосю Луи — Аренс или Ален Буше, защото не е изключено Буше да крои собствени планове, — ще трябва хубавичко да размисли. А дотогава те съветвам да се подготвиш. Обмени наличните пари в по-едри банкноти, осигури си надежден канал за измъкване… Всъщност какво ти говоря, тия неща ти ги разбираш по-добре от мен.

— И какъв съвет ще дадеш на нашия млад приятел?

Двамата се загледаха в Николай така, сякаш го виждаха за пръв път и се мъчеха да преценят колко струва.

— Да се прибере спокойно у дома — каза Донован. — Смятам, че не го заплашва непосредствена опасност. Цялото му участие в тази история е било съвсем минимално, по периферията. Ако имаше нещо по-сериозно, Буше нямаше да го остави на мира толкова дълго.

Мишин кимна и се зае да разпалва полуизгасналата лула.

— Така изглежда… Чу ли какво те съветва старият човек, Коля? Прибирай се у дома… и умната! Никакви романтични истории с млади дами. Ако толкова ти се прииска, отскочи до мадам Хилда, там момичетата не се месят в световната политика. Хайде, върви. Аз тук ще се опитам да бия на шах дъртия йезуит и да поизкопча още нещо от него.

— Няма да успееш нито едното, нито другото — възрази отец Донован. — Довиждане, Ник. Пази се все пак.

Все още замаян от чутото, Николай като насън излезе от кабинета, спусна се по стълбата и прекоси пустия полумрачен салон, където Жано унило метеше между масите. Щом се озова на улицата, светлината на ясния септемврийски предиобед го заслепи и той, примигвайки, тръгна наляво. Скръбната мелодия на латерната се носеше по тротоара. През присвити мигли Николай хвърли поглед към латернаджията — стар слепец с черни очила, чорлава бяла коса и брада, облечен в кърпено мръсно палто. Странно, обувките и панталонът изглеждаха нови, забеляза той, но не успя да се учуди истински, защото старецът изведнъж блъсна латерната настрани, с една крачка се озова пред него и светкавично опря под челюстта му нещо твърдо и студено.

— Не мърдай! — гласът не беше старчески, а жив, остър и заплашителен.

Преди да реагира, някой друг изви ръцете му назад и около китките му щракнаха белезници. От съседната пресечка изскочиха в галоп два коня, впрегнати в черна карета с решетки на тесните прозорчета. Изправеният на капрата кочияш дръпна юздите. Возилото спря, каросерията отзад се разтвори и двамата нападатели грубо блъснаха Николай вътре. Той тежко се просна по корем, като извиваше шия с всички сили, за да не удари лице в дъсчения под. На педя от носа си зърна нечии отдавна нечистени обувки. Вратите се затвориха и стана тъмно. Колелата затракаха по паважа, каретата се разтресе. Всичко бе продължило не повече от тридесет секунди.

Мишеловка, помисли той. Донован е сбъркал. По някакъв начин съм се замесил по-дълбоко, отколкото може да се предположи. Буше не ме е забравил и сега…

— Ставай!

Някой му помогна да се надигне от пода и да се настани на тясната корава седалка в дъното, с гръб към кочияша. В неясната светлина, проникваща през решетките, той видя, че освен него вътре има още двама души. Единият бързо го опипа и прибра пистолета и ножа. Другият държеше автомат и безучастно подсвиркваше през зъби някаква мелодия.

С ръце на гърба беше адски неудобно да се удържа върху подскачащата скамейка. Опрял в пода разперени крака, той се мъчеше да запази равновесие и напрегнато се взираше през тясното прозорче. Сградите бяха познати. От Рю де Виктоар завиха по Булевард Максимилиен. Към Префектурата, разбра Николай Бенев. Всичко беше ясно.

Няколко минути по-късно возилото спря, както бе очаквал, в сенчестия двор на Полицейската префектура, обграден отвсякъде с високи стени. Вратите се отвориха и пазачите го избутаха навън. Николай неловко скочи на земята и се огледа. Наоколо беше пълно с карета и коне, между тях сновяха напред-назад въоръжени полицаи. Стори му се необичайно оживено, макар че нямаше почва за сравнение, след като никога не бе влизал тук.

Поведоха го наляво, към тесен вход с провиснала на пантите врата, после по стръмна стълба, по мрачен коридор на втория етаж и накрая го въведоха в просторна стая с прозорци към двора. Регистратурата.

Формалностите траяха невероятно дълго. На бюрото в ъгъла чиновник с моржови мустаци търпеливо попълваше бланките, докато други трима се суетяха около Николай с измерителни инструменти и диктуваха безброй данни по старата система на Бертильон. След това се наложи четвърт час да седи неподвижно, за да бъде изрисуван на бланката в профил и анфас от полицейския художник. Не му зададоха нито един въпрос, изглежда знаеха с кого имат работа. Но това, че му бяха свалили белезниците и си даваха толкова труд, донякъде го успокояваше. Едва ли хабяха мастилото само заради удоволствието да разполагат с прецизно измерен труп.

— Готово — изрече накрая моржовият мустак, дописвайки нещо край рисунките. — Може да си го вземете.

Охраната отново го изведе в коридора. По друга, още по-тясна стълба се спуснаха в подземие, едва осветено от закачен на стената фенер, под който неподвижно седеше пазач с пушка на коленете. Човекът дори не погледна към двамата си колеги, докато отваряха една от множеството килии и бутаха пленника вътре. После желязната врата гръмко се захлопна и за пръв път от цял час насам Николай остана насаме с тревогите си.

Килията беше тясна, с влажни бетонни стени, върху които се преплитаха стотици надписи, надраскани с остри предмети, с нокти или просто с мръсни пръсти. От тавана стърчеше строшена електрическа крушка сред покрита с паяжини телена кошничка. Малкото прозорче с дебели железни решетки излизаше на нивото на двора. През зацапаното стъкло се виждаше конски крак, потръпващ, за да прогони досадните мухи. В килията нямаше никакви мебели освен гол дъсчен нар и гнусна на вид кофа в ъгъла. Настръхнал от студ и смътни страхове, Николай седна на нара и се помъчи да разсъждава логично.

Играта беше на едро, така твърдяха Мишин и Донован, а и той сам го разбираше. Вече не ставаше въпрос за няколко пратки кибрит или за съперничество между мафията и така наречената законна власт. Ако наистина се бе появил човек, който да постави основите на нова наука, то мозъкът му представляваше ключ към световно господство, към възраждане на цивилизацията и може би дори — защо не, по дяволите! — към преодоляване на загадъчната вселенска заплаха. При такъв залог Аренс нямаше да се спре пред никакви рискове. И във всеки случай нямаше да се церемони с един дребен контрабандист, пък бил той и между най-добрите в професията.

Какво общо имам аз с цялата история, запита се Николай. Джейн? Дали срещата с нея не беше главната причина за интереса към него? Само че откъде можеха да знаят за нощта в мъртвото село? Е, съществуват начини, каза си той. Особено ако са се споразумели с Баумщед. Бандитско споразумение, разбира се. До време, докато постигнат целта си. После ще се хванат за гушите, обаче целият въпрос е къде ще бъда аз по това време — в затвора, на свобода или два метра под земята?

Внезапно трепна. Някой се приближаваше по коридора. Стъпките бяха леки, тихи, едва доловими и все пак, кой знае защо, го изпълваха с необяснима тревога. Стори му се, че вече ги е чувал, пак така — през желязна преграда… но къде? Мигновен проблясък на паметта го върна един месец назад, в края на пиянската нощ с Мишин. Човекът пред вратата?

Резето отвън издрънча. Килията се отвори и в слабата светлина на фенера се очерта тъмен, висок, леко прегърбен силует с широкопола шапка и дълго раздърпано палто. Кръговете на черните очила придаваха на бледото лице мъртвешки вид. Слепият латернаджия пристъпи навътре, спря до отсрещната стена и няколко секунди стоя наподвижно.

— Кой сте вие? — тревожно запита Николай. — Какво искате от мен?

Слепецът мълчеше. Без да бърза, той смъкна палтото и го захвърли на нара. Отдолу беше облечен в изненадващо елегантен сив костюм. Подир палтото полетяха шапката, прошарената перука, изкуствената брада, очилата… и Николай задавено изохка:

— Буше!

— Както виждам, не е необходимо да се представям — спокойно изрече полицаят. — С това първият ви въпрос, Бенев, отпада от само себе си. Отговорът на втория също би трябвало да бъде ясен за умен човек като вас. Каня се да ви използвам за премахването на една престъпна организация.

Не мога да повярвам, че всичко се случва с мен, помисли Николай. Не мога да повярвам и толкоз. Сега ще поиска да му помогна да залови Мишин и това ще бъде краят, защото няма да се съглася. Каквото и да ми сторят. Ваня също не би се съгласил. Би станал от този проклет нар и би го заплюл в лицето. Защо не мога да стана и аз, защо са толкова омекнали краката ми?

— Не правете погрешни изводи — продължаваше Буше със студен, безизразен глас, сякаш монотонно рецитираше таблицата за умножение. — Вероятно очаквате да потърся от вас съдействие за пресичане на противозаконната дейност на някой си Иван Мишин… или на отец Донован, когото, между нас казано, дълбоко уважавам. Не, Бенев. Един добър полицай е длъжен да знае от кого какво може да поиска. Опитът да ви привлека за подобно сътрудничество би ви тласнал само към нелепи и мелодраматични жестове. И тъй като все пак не съм собственик на любителски театър, аз предпочитам да избегна емоциите и да използвам специфичните ви способности там, където ще бъдат най-полезни.

Позьор, помисли с ненавист Николай. Отвратителен самовлюбен позьор. Какво ли прави с мадам Хилда всеки петък точно в шест? Нищо чудно да е скрит мазохист. Би му подхождало.

— Не се разсейвайте, Бенев — леко повиши глас Ален Буше. — Смея да твърдя, че от този разговор зависи бъдещето ви и дори нещо повече. Затова напрегнете мозъка си и ми кажете какво сте чувал за йоанитите.

Николай трепна. Ноктите му неволно се впиха в ръба на нара.

— Йоанитите? Та аз никога…

— Не ставайте смешен! — отсече полицаят. — Знам, че нямате нищо общо с ония смахнати… Просто искам да разбера какво ви е известно за тях.

— Ами йоанитите… — Николай се поколеба, помъчи се да събере мислите си. Разбираше, че от отговора му зависи много. И най-лошото беше, че не може да реши дали трябва да демонстрира осведоменост, или не. — Религиозна секта, нали така? Смятат, че Страшният съд, описан в Откровението на Йоан, вече е започнал и всеки опит за спасение противоречи на Божието провидение. Доколкото съм чувал, те искат да унищожат света чрез ядрен взрив на въглищни залежи в Англия или Франция… — Той отново се поколеба, после реши да рискува. — За целта им трябват диаманти…

— Те имат диаманти — прекъсна го Буше. — Имат всичко, което им е нужно, за да взривят въглищните пластове в Уелс и да ни пратят по дяволите заедно с цялото земно кълбо. Само едно им липсва. Какво е то според вас?

Николай мълчаливо вдигна рамене. Нямаше смисъл да опитва с догадки, едва ли щеше да налучка верния отговор. А и полицаят не изглеждаше особено заинтересуван от мнението му.

— Знания, Бенев — обясни Буше с търпелив учителски тон. — Най-дефицитната стока в нашето сложно време. Знания. Казахте, че за ядрения взрив им трябват диаманти. Добре, да приемем. Колко диаманти? Как ще ги използват, за да предизвикат верижна реакция във въглерода? Каква точно е критичната маса? Мълчите. За щастие това не е известно и на йоанитите. Иначе ние с вас, мон ами, отдавна да сме се превърнали в облачета пара. Но те нямат представа как да стигнат до желания резултат. И изглежда, че никой не е наясно след прискърбната смърт на Жак Бержерон. Така опираме до следващия въпрос, на който ще чакам да ми дадете отговор. Какво да правят благочестивите йоанити при това положение?

— Експеримент — подхвърли Николай.

— Превъзходно! Най-логичното решение. Като хора не по-глупави от нас, господа йоанитите отначало са се помъчили да открият повече информация относно Арденския взрив. Обаче моите френски колеги са си свършили работата добре… дори прекалено добре. Останали са само познатите ви слухове за критична маса около един тон и за ролята на диамантите като ускорител на процеса. Очевидно се налага провеждането на експеримент. И доколкото ми е известно, йоанитите наистина са опитвали да постигнат ядрена експлозия — веднъж в Италия и два пъти в Германия. Явно без успех, защото неотдавна са решили да си изпробват късмета още веднъж. Вече на наша територия. При това с ценната помощ на един дребен контрабандист, с когото в момента имам честта да разговарям.

Николай скочи от нара и веднага спря. От бастунчето на Буше бе изхвръкнало напред дълго лъскаво острие, насочено към гърлото му.

— Спокойно, мон ами — заповяда полицаят. — Седнете удобно и не ме прекъсвайте с неуместни емоционални изблици. Дишайте дълбоко и равномерно, това облекчава. Може би искате да възразите? Може би искате да кажете, че някой си Гастон не ви е предлагал да пренесете петнадесет килограма диаманти?

— Аз отказах — глухо промърмори Николай, сядайки пак на коравите дъски. — И въобще… откъде знаете?

Буше се усмихна. Макар и студена, усмивката беше първата проява на нормални човешки чувства, откакто бе влязъл в килията.

— Такава ми е професията, Бенев. Длъжен съм да знам какво ли не. А колкото до отказа… разбирам ви. Диамантите са опасно нещо, за тях се полага линч на място. И все пак не сте прав. Помислете поне малко за душевните терзания на горките йоанити. Всичко е готово за експеримента им, скъпоценните камъни са налице, остава само да бъдат пренесени до тук. Обаче никой не желае да им направи толкова дребна услуга. Не е ли отчайващо? Лично мене дълбоко ме трогва подобна преданост на една кауза, каквато и да е тя. Затова реших, че все пак някой ще трябва да пренесе пратката. Вие, Бенев.

Този път острието изпревари порива на Николай да скочи от нара и той остана седнал, само леко се приведе напред.

— Очевидно не сте съгласен — поклати глава полицаят. — Да, мон ами, парите развращават човека. У вас е повехнал духът на предприемчивостта, откакто забогатяхте благодарение на стария Розенхайм. Между другото знаете ли, че тази нощ и новата му къща е изгоряла… за съжаление вече наистина заедно с притежателя си. Подозирам, че някой не му е простил шегата от миналия месец. И понеже достопочтеният лихвар след рублите бе почнал да колекционира австралийски долари, днес вие ставате още по-богат. Но това няма да ви попречи да изпълните задачата, за която моля най-учтиво.

— Не можете да ме накарате! — вирна глава Николай.

— Не мога ли? Добре, нека разсъдим заедно какви стимули са ви необходими, за да приемете молбата ми. Материални? Изключвам ги, както казах, днес вие сте заможен човек. Един съвет — сложете по-свестни ключалки на апартамента си, лично аз без затруднения съм влизал в него. И тъй, материалните стимули отпадат. А моралните? Вие навярно не горите от желание да помагате на мен или на генералния секретар Аренс. Но помислете срещу кого ще бъде насочена акцията. Група французи, готови на всичко, за да постигнат безумната си цел. Те искат да унищожат цялата Земя — и ви уверявам, че макар да изглежда фантастично, това не е толкова трудно. В полицейската професия винаги е било най-сложно да се предотвратят действията на фанатици самоубийци.

Николай мълчаливо поклати глава.

— Разбирам — кимна Буше. — Личният егоизъм е по-силен от грижата за съдбата на света. Да прехвърлим на други тази неблагодарна задача, казвате си вие. Много добре. Остава ни последният и най-мощен стимул. Страхът. Предполагам, няма да се усъмните, ако ви заявя, че разполагам с достатъчно улики, за да ви осъдя на смърт още в тази минута. А и самата поверителност на разговора ни е солиден довод в полза на вашето отстраняване при евентуален отказ. Вие сте разумен човек, Бенев, и трябва да сте наясно, че от тази килия ще излезете само като куриер на йоанитите.

— Мога да избягам после — възрази Николай.

— Естествено. Обаче ви уверявам, че въпреки териториалната ограниченост на Велтбург моят обсег на действие е твърде широк. Полицаите от цял свят са като пролетариите на стареца Маркс — обединяват се. В случай че и този намек не ви е достатъчен, ще се опитам да направя малък психологически анализ. Вие сте емоционална и същевременно затворена личност. Подобни хора ограничават своите връзки с обществото и изграждат черупка около себе си. Или броня, както предпочитате. Уви, всяка броня има слаби места. През тях се промъква дълбока привързаност, дори бих казал обич към един или неколцина приятели. И двамата знаем за кого точно става дума. Знаем също така какво ще им се случи, ако решите да се измъкнете, без да услужите на йоанитите. Е, признайте, не съм ли прав, предполагайки, че имате всички основания да ни сътрудничите?… Впрочем не, не казвайте нищо. Избягвам да накърнявам излишно самолюбието на хората си. Разговорът беше изчерпателен, изводите са направени и не ми остава друго, освен да ви върна личните вещи и да помоля да ме последвате.

Буше пристъпи към нара, вдигна вехтото палто и измъкна от джобовете пистолета и ножа, които бе конфискувал преди час. Без да поглежда пленника, той му подаде оръжието, после бавно излезе в коридора. За него разговорът наистина беше приключен. Смяташе, че е предвидил всички възможни ходове на жертвата си, и най-неприятното бе, че докато препасваше колана си, Николай напразно се мъчеше да намери поне мъничка пролука в желязната логика на разсъжденията му. Мрежата беше изтъкана безупречно. Нямаше изход, освен да се подчини.

— Чакам ви, Бенев — подкани го Ален Буше.

Мишин, каза си Николай, крачейки по коридора след полицая. Само Мишин може да измисли нещо против плановете му. Двамата прекалено много си приличат в някои отношения. Бог ми е свидетел, не желая да се включвам в играта на Буше, та дори и против йоанитите. Всички знаем как стават тия работи — започваш честно и почтено, сетне, докато се опомниш, вече си се превърнал в най-обикновен доносник. Не искам!

Дворът на Префектурата ги посрещна все тъй оживен. Буше махна с ръка на часовите да открехнат голямата порта и се обърна към Николай:

— Довиждане, Бенев. Не ви давам време за размисъл, защото съм уверен в отговора. Дотолкова уверен, че още преди няколко дни си позволих да изпратя известия от ваше име. Уредено е всичко, дори и сумата, която ще получите от йоанитите. От вас се иска едно — утре сутринта да си бъдете у дома. И тъй, до утре.

Зашеметен от преживяното, Николай се озова на булеварда. Още не можеше да повярва, че е попаднал в капан, от който няма измъкване.

Мишин, само Мишин…

* * *

Руснакът се прибра късно вечерта, мрачен и уморен. Брадата му беше още по-рошава от обичайното. Вместо да отговори на плахия поздрав на Николай, той отиде до бюрото, измъкна отвътре наченатата бутилка водка и отпи огромна глътка. После мълчаливо се разходи напред-назад. Изведнъж спря и с всичка сила стовари длан върху бюрото.

— Отказва! Представяш ли си? Веднъж да помоля мосю Луи за нещо, а той отказва!

— Значи няма да ми осигури канал?

Иван Мишин отново надигна шишето. Дори през брадата личеше как подскача адамовата му ябълка. Поуспокоен, той седна зад бюрото и се втренчи в свитите си юмруци.

— Не само че няма да ти осигури канал, но и категорично настоява да изпълниш задачата. Да ти кажа ли как се нарича това, момко? Приет дамски гамбит. Бог знае каква е играта, обаче няма съмнение, че тя се води между мосю Луи и Буше. Вероятно и двамата са наясно за същността на дебюта. Гамбитът може да се откаже, но така човек отстъпва инициативата на противника. Затова мосю Луи приема и се готви за ответен удар. А ти… ти просто нямаш избор, Ник. Заплел си се в най-мръсното положение, което може да се оформи при задкулисните машинации. Двоен агент с напълно прозрачно прикритие.

— И какво ще ме посъветваш?

Мишин тежко въздъхна:

— Съветите помагат само когато има някакъв избор. Трябва да се подчиниш, това е. Иначе ако не единият, то другият ще те докопа. Без да броим йоанитите. Честно ти казвам, не знам какво бих правил на твое място… Впрочем знам. Бих се напил.

И той посегна към бутилката.