Любомир Николов
Десетият праведник (6)

6

Както всяка вечер, в „Байкал“ беше сумрачно, опушено и шумно. Двата полагащи се по регламент фенера пръскаха немощни жълтеникави лъчи из дългите помещения, но не успяваха да се преборят със сенките. Николай Бенев затвори тежката врата зад гърба си, закашля се от плътния дъх на тютюн и алкохол и се отдръпна към стената, за да направи път на два неясни силуета, крепящи помежду си трети.

— Ама те не ррразбират — фъфлеше печално средният. — Нищичко не разби… Нали така, а? Кажи, че е така.

— Що ли пиеш, като не можеш да носиш? — сърдито подхвърли оня отдясно. — Някой път ще си изкараш белята.

Отсреща на бара самотно примигваше пламъчето на свещ. Ориентирайки се по него, Николай предпазливо закрачи напред. Отляво като призрак изскочи сервитьорка с отрупан поднос, заобиколи го с ловко движение и се стопи в полумрака. Той неволно отстъпи настрани и едва не се блъсна в някакво дребно, мърляво човече, което бе влязло след него. Промърмори неясно извинение и понечи да продължи, но онзи се вкопчи в лакътя му.

— Мосю Бенев, чух, че имате рубли. Предлагам ви по пет долара за рубла.

— Само пет? — меко го укори Николай. — Ами ти не знаеш ли, че снощи е изгоряла къщата на стария Розенхайм?

— Знам — унило призна човечето и подсмръкна. — Нека да са шест тогава.

— Австралийски — отсече другият и като се възползва от смайването на дребния спекулант, продължи към бара.

В мътната светлина на свещта лицето на бармана Жано изглеждаше още по-жълто и костеливо, отколкото денем. Казваха, че е болен от рак и не му остава много.

— Здрасти, Ник — Жано се усмихна, искаше да бъде приветлив, но от това само съвсем заприлича на покойник. — Ще пиеш ли нещо?

Гостът поклати глава.

— Сигурен ли си? — настоя барманът. — За приятели първото може и да го минем безплатно.

— Напоследък алкохолът май не ми понася. Шефът тук ли е?

— Горе е, с отец Донован. Ако ще се качваш, пийни сто грама за подготовка. Все едно, няма да се отървеш.

Николай кимна отрицателно и тръгна да заобиколи бара. Изотзад някой го дръпна за ръкава.

— Шест и половина, мосю Бенев!

— Разкарай го — подхвърли той на Жано.

Десницата на бармана изчезна под плота и след миг се появи, въоръжена с тежък дървен чук. Дърпането престана. Освободен от досадника, Николай мина през тясната странична врата и се озова в тъмно коридорче, откъдето едва забележими в мрака стъпала водеха към горния етаж. Изкачи се по тях. Стенният фенер на площадката беше запален. Седнал в старото кресло под него, телохранителят Рико опипваше с една ръка мършава разрошена сервитьорка, с другата насочваше към стълбата тежък полицейски револвер.

— Разсейваш се на пост, а? — подкачи го Николай.

Онзи изсумтя презрително.

— Можех да те очистя още на първото стъпало. Хайде, върви и не ми пречи да си гледам работата.

Той отпусна револвера на коленете си и деловито продължи анатомичните проучвания. Жената се изкиска тихичко. Бенев отмина край тях, направи няколко крачки по коридора и без да чука, бутна вратата на кабинета.

Светлината вътре му се стори ослепителна. Горяха най-малкото десет свещи — Мишин можеше да си позволи подобен разкош. В просторната стая всичко беше червено: тежките плюшени завеси пред прозорците, копринените тапети с абстрактни релефни шарки, меката мебел, бюрото и дори масивната огнеупорна каса в ъгъла, край която провисваха диплите на руското знаме. На стената в дъното бе закачен голям, зле изрисуван портрет на генерал Головешников — направен по снимки от старите вестници, предполагаше Николай. Под него, от двете страни на изящно инкрустирана масичка за шах, седяха отец Донован и Иван Мишин. Лицата им бяха обърнати към вратата.

— Коля! — Мишин скочи, тежко закрачи напред и сякаш изпълни целия кабинет — огромен, рус, брадат и лъчезарен, облечен в бяла риза от домашно платно, син кадифен панталон и омазнено овче кожухче без ръкави. — Ела тук, синко, дай да те прегърна!

Николай изтърва раницата на пода и изпъшка в мечешките обятия на руснака. Съпротивата беше безполезна, можеше само да се свива и да изчаква отминаването на първия напор. Най-сетне Мишин го отпусна и отстъпи на една ръка разстояние.

— Къде се губиш, душо бедна? Чаках те още вчера. Бях взел да се тревожа. Ами ако са го затрили някъде, викам си. Какво щях да правя без тебе? С тоя чернокапец тук и половин свястна приказка не можеш да размениш. Виж го само, добре го виж. Не пие, не пуши, от жени не се интересува…

— И отгоре на всичко го бия на шах — ехидно подметна Донован.

— Кой, ти ли? — руснакът се втурна назад, надвеси се над масичката и бързо взе да размества костените фигури. — Дай да върнем положението, пък тогава приказвай кой кого е щял да бие.

— Пипнато — местено, нали такава ни е уговорката?

— Студен човек си ти, отче — въздъхна Мишин. — Вечно гледаш да живееш по правилата, вечно знаеш кое е праведно и кое не е. Затова си обичам Коля. Той е заблудена душа като всички нас, лута се из живота и търси достойна цел… макар че каква ли цел може да има в тоя съсипан свят?

— Всеки дири своя път към Бога — тихо изрече свещеникът. От усмивката смуглото му аскетично лице изведнъж стана меко и привлекателно. — И ти също, приятелю. Руснаците винаги са били религиозен народ.

— Кой, ние ли? — разпалено възрази Мишин. — Нищичко не разбираш от руснаци, колко пъти съм ти го казвал? Руснакът вярва в добрия господар, бил той на небето, в Москва или в губернския център. А като се разочарова — нарамва брадвата и отива да му подпали имението. Ако можехме, и на Господ щяхме да палнем имението заради всичките беди, дето ни ги струпа на главите.

Донован стана от стола. Със старата военна униформа без отличителни знаци и късо подстриганата стоманеносива коса приличаше не толкова на свещеник, колкото на пенсиониран офицер. Богохулството не го бе смутило.

— Щяхте да го направите, не се съмнявам. А сетне, Мишин, сетне? Щяхте да го обливате с пиянски сълзи и да си късате ризите още двадесет века. Може би да му изградите мавзолей. — Той се наведе над масичката и премести черния кон. — Шах и мат, драги. Помисли за друг вариант. Довиждане.

С удивително лека и пъргава въпреки накуцването походка отец Донован се озова до вратата, кимна и напусна кабинета. Мишин направи няколко крачки подир него, после спря и махна с ръка.

— Е, това най не му обичам на стария йезуит. Все гледа да докопа последната дума. А ти не стой, Коля, сядай, в краката истина няма. Сега ще ти покажа нещо. — Той отиде до шкафчето в ъгъла и измъкна отвътре две чаши и бутилка. — Автентична руска водка. Ако ти кажа колко струва на черния пазар, ще се гътнеш.

Николай седна на канапето, приведе се и взе да разкопчава раницата.

— Не ми се пие — възрази той без особена надежда, докато вадеше мушамената торба. — Преходът беше тежък.

— Тъкмо затова! — категорично заяви руснакът и пъхна в ръката му препълнена чаша. — След трудна мисия просто е задължително да удариш двеста грама. Хайде, пий… Колко носиш?

— Сто кутии по сто клечки, каквато беше уговорката.

Мишин изпразни чашата си на един дъх, отнесе торбата до масата и набра шифъра.

— Парите сега ли ще ги искаш, или после? — запита той през рамо, хвърляйки кутиите вътре.

— Друг път — Николай извади пачката от джоба си и леко я размаха. — Тия ще ми стигнат на първо време.

Руснакът захлопна касата, обърна се и присви очи.

— Рубли? Чакай да ти кажа…

— Знам — прекъсна го Николай. — Изгоряла е къщата на стария Розенхайм и тъй нататък. Ти си десетият, който ми го съобщава.

— Рубли… — умилено повтори Мишин. Той протегна ръка, изтегли от пачката една синя банкнота и се загледа в изобразената върху нея стара правоъгълна кула с петолъчка на върха. — Кремъл… Сърцето на Русия, Коля. Душата на Русия. Какво разбира онзи йезуит от руската душа? Нищо и половина! Ние своето си изстрадахме, минахме през безброй грешки и абсурди. Войни, революции, световно господство, култове, застой, перестройка, затягане… И след всичко това бяхме стигнали до истинската цел — Обновата. От Запад студените души като Донован се подсмиваха, мислеха, че започваме поредната кампания. Но Обновата… Ех, ако не беше Колапсът… Пий, дяволе! На един дъх, по славянски!

— Не ми се пие, Ваня — възрази Николай. — Уморен съм, искам да спя.

— Не ти се пие ли? — Мишин недоверчиво надзърна в отворената раница. — А какво е онова шише там?

— То е… Е, то е друга работа. Сантиментален спомен.

— И водката също е сантиментален спомен. Давай, ще ти олекне.

Нямаше измъкване. Николай въздъхна и надигна чашата. Питието миришеше на медицински спирт, най-вероятно бе евтина местна фалшификация. Съвсем ще се алкохолизирам, помисли той, усещайки как топлата вълна плъзва надолу през гърдите му.

Премятайки разсеяно синята банкнота между пръстите си, Иван Мишин кимна с удовлетворение. Очите му блеснаха.

— Слушай, Коля, имам молба. Голяма молба. Обещай, че ще я изпълниш.

— Каква? — тревожно наостри уши Николай.

— Не, ти обещай първо. Приятел не се пита. За истински приятел трябва и в огъня да влезеш.

— Добре де, обещавам. Само не ме карай да пия. Спи ми се.

Огромната лапа на Мишин се стегна около раменете му и го вдигна като перце.

— Какво значи „Спи ми се“? Има време за сън. Разбери човека, синко — душата ми изгаря! Тръгвай! Ще пропием тия пет рубли, а другото — зелен огън да го гори! Не се муси, влез ми в положението. С пари мога да те зарина, обаче тъкмо тая хартийка искам да пропием. Синята, със Спаската кула. Какво, свиди ли ти се? Хубаво де, ще ти ги платя. Ще ти дам… по пет долара за рубла.

— Един мошеник долу ми предлагаше по шест и половина — промърмори младежът.

Мишин го огледа съкрушено.

— Значи така, а? И тебе, славянската душа, те разврати гнилият Запад! Шарените хартийки ти станаха по-мили от приятеля. По десет ще ти платя. По двайсет! Гол ще тръгна заради теб, само не им се давай. Ние сме друг народ, Коля, волен народ. Нито с пари ще ни купят, нито с кибрит. На, дръж, дяволе алчен!

След кратка борба той натъпка в пазвата на Николай смачкана зелена банкнота, после изтича до бюрото, отвори чекмеджето и препаса на колана си чудовищен античен маузер.

— Да вървим! Остави раницата, ще ти пазя… сантименталния спомен. Не бой се, и аз не пия перно.

С последни остатъци от надежда за спокойна вечер Николай се опита да възрази, но Мишин сграбчи лакътя му с желязна хватка и го измъкна в коридора. Обгърна го полумрак. Край стълбището коленичилата пред креслото сервитьорка стреснато вдигна глава, а Рико бързо се приведе напред и кръстоса ръце в скута си.

— Ще ти извия врата! — закани се мимоходом Иван Мишин и докато влачеше Николай надолу по стъпалата, добави с доверителен шепот: — Жените ще го съсипят, пустия му корсиканец. Види ли фуста, очите му светват — същински мартенски котарак.

На улицата беше тъмно и хладно. Безжизнените грамади на околните сгради стърчаха като черни призраци, но нощта милосърдно прикриваше раните, които времето бе нанесло по фасадите им. Нерядко в някой прозорец примигваше плахо пламъче. Тротоарът под краката им беше неравен, с натрошени и разместени плочи. Навсякъде се носеше мирис на конски тор, размесен с дъх на плесен и воня от задръстените канали. По ясното небе трептяха едри, лъскави звезди.

Мишин се препъна в стърчаща плоча, подскочи и изруга на руски.

— Мразя го тоя град! Студен е, безчувствен! И бизнеса мразя. Мафия… Е, кажи ми, може ли славянски човек да бъде мафиот? Все едно да играеш шах с човешки фигури. Не, братко, може и да съм роден за престъпник, но не така. Друг е руският разбойник — дай му да излезе на кръстопътя с тояга в ръка и да граби дебелите търговци… И при вас, в България, някога е било така, нали? Признай, че сте имали разбойници.

— То е по-различна работа — каза Николай, като заобикаляше купчинка фъшкии. — У нас преди два-три века из планините бродели отмъстители, наричали ги хайдути. Биели се против турците.

— Против турците ли? — Мишин се почеса по тила. — И защо? Те не са лоши хора, познавах един навремето. Впрочем все тая, важен е принципът. — Изведнъж той трепна и се завъртя с ръка на пистолета. — Какво е това?

— Десет долара, мосю Бенев — долетя от мрака умолителен глас.

— Не продавам, изчезвай! — подвикна Николай и обясни, вече по-тихо: — Влачи се подире ми от половин час, иска да купува рубли.

Руснакът поклати глава.

— Не ми харесваш, Коля. С лоша компания си тръгнал, с разни дребни спекуланти. Парите си почна да жалиш за най-скъпия приятел… — Той се ослуша. Някъде далече, навярно край езерото, отекваха пистолетни гърмежи. — Стрелят… Пак стрелят… Не мога да ги търпя вече, не мога да продължавам с мафията. Ще взема да плюя на всичко, ще си направя самолета и ще полетя към Русия. Казват, че генералът още се сражава някъде в Сибир… А, ето че стигнахме. Влизай, сега ще им покажем как гуляе славянският човек!

Двамата минаха през въртящата се врата на бар „Елдорадо“ и по няколко тесни стъпала слязоха в салона — мъничко по-светъл от този на „Байкал“, защото тук се бяха сетили да сложат зад фенерите по две огледала. Мишин тласна Николай към едно празно сепаре, седна срещу него и тутакси задумка с юмрук.

— Хей! Има ли персонал тук? Кога ще ни обслужат най-сетне?

Ревът му даде ефект. Край масата се появи белокос келнер в протрит смокинг и любезно сведе глава.

— Какво ще обичате, мосю?

С небрежен жест Иван вдигна нагоре синята хартийка, стисната между показалеца и средния пръст. Келнерът се приведе още повече, почти опирайки нос в банкнотата.

— Ако не греша, това са пет рубли, мосю.

— Да! — тържествено провъзгласи руснакът. — Ние сме щастливите притежатели на пет рубли и желаем да ги пропием в недостойното ви заведение. Шампанско! Две бутилки засега… и да е студено! Хайвер, разбира се, нямате.

— Мога да ви препоръчам великолепна прясна пъстърва.

— Добре де, нека да е пъстърва — Мишин отпрати келнера с царствено махване и намигна. — Между нас казано, заведението стана твърде прилично, откакто го пое Бомон. Шампанското е винаги студено. Карат лед чак от ледника горе… Опитах и аз, обаче излиза адски скъпо… А ти какво си се умълчал? Хайде, разправяй как мина пътуването.

— Днес имаше хайка — неохотно промърмори Николай. — Водеше я лично Буше и даже бяха изкарали „Велтхершер“. На връщане насам разбрах, че са блокирали и други места по границата.

— А, глупости! — Мишин помълча, докато келнерът слагаше до масата кофичките с лед и наливаше шампанско. — Демонстрират сила, перчат се пред Баумщед. Наздраве. Хванаха ли някого?

— Искаха да хванат един. Самоуби се.

Руснакът подсвирна през зъби:

— Я гледай ти! Познавам ли го?

— Точно това исках да те питам. Мисля, че е идвал веднъж-дваж в „Байкал“, и ако не греша, трябва да е от хората на мосю Луи. На около четиридесет и пет години, възпълен, с оредяла коса и с белег на лявата буза.

Гласовете от залата, звънът на чаши и дрезгавите смехове сякаш се оттеглиха някъде много далече. Мишин изглеждаше по-трезвен от всякога. Пръстите му бавно барабаняха по масата.

— Така… — каза той. — Значи това било. И ти беше там, а? Добре си се отървал, Ник, добре си се отървал…

Николай усети как косъмчетата по врата му настръхват. Щом и Иван бе започнал да го нарича Ник както всички останали, значи работата наистина беше сериозна.

— Кой беше този човек? — настоя той. — Не съм се излъгал, познаваш го, нали?

Руснакът престана да почуква по масата, вдигна чашата и съсредоточено се загледа в мехурчетата, излитащи към повърхността на шампанското.

— Всъщност даже не му знам името… От хората на мосю Луи е, в това си прав. На два пъти е използвал „Байкал“ за срещи… и сведенията ми свършват дотук. Но повярвай на опита ми, Ник, повярвай на усета на стария човек… нали си чувал, че преди Колапса работех за КГБ?… Повярвай на усета ми, заплита се такава история, че колкото по-малко си чувал за нея, толкова по-добре.

— Значи не е било обикновена хайка?

— Каква ти обикновена хайка, синко! Ако беше така, Буше нямаше да се размърда лично, че и с „Велтхершер“ отгоре на всичко. Разбери го веднъж завинаги, нашият бизнес върви като по масло. Най-често сам мосю Луи решава кого да спипат, останалото е работа на дребните полицаи. Аренс не се меси, оставя нещата на самотек. И знаеш ли защо?

Мишин помълча, пийна глътка шампанско и продължи да разглежда чашата. Споменаването на инцидента го бе променило по странен начин. От образа на веселяк, разбойник и сантиментален пияница изплуваше един друг образ, може би истинският — хладен, съсредоточен, умен и пресметлив бивш шофьор към руската мисия в ООН и сътрудник на КГБ.

— Знаеш ли защо? — натърти той. — Защото Колапсът ни върна в епохата на бароните и историята се повтаря почти без изменения. Всички са барони — и Аренс, и Баумщед, и Триумвиратът на докторите, и безбройните други дребни господарчета по целия свят. До епохата на абсолютизма е още далече, тъй че могъществото им се крепи върху неустойчивия баланс на силите. Най-важни днес са селяните, без тях градовете не биха се задържали и седмица, пак би се развилняла анархията от времето след Колапса. Но за да приемат властта на хер Аренс, те трябва да получават нещо от него. И той им го дава — илюзия за сигурност, що-годе приличен ред, защита от другите барони. При нас за плашило служи Баумщед, отвъд границата плашат селяните със смахнатия Аренс. Обаче този господин не е чак толкова смахнат. Отлично схваща, че не бива да прекалява с прегъването на пръчката. Ние му служим за отдушник, контрабандата на кибрит помага едновременно за облекчаване на горивния режим и за поддържане на строгите санкции. Разбери и запомни: мосю Луи не е противник на Буше и Аренс, а техен негласен съдружник. Равновесието е идеално — и знаеш ли кога ще рухне?

— Кога?

— Когато се появят условия за ново, по-стабилно равновесие. Когато някой се опита да обедини под своя власт разпокъсаните княжества и херцогства. От това се боя, Ник. Едва сме се опомнили от хаоса, а въртележката може да почне отново. Някога тия събития са зреели с векове, но сега всичко е друго. Щом се посъвземем, веднага си спомняме отминалото величие и бързаме — давай, давай, давай… Вече от няколко години мосю Луи не е същият. Едно време в имението му се влизаше свободно, днес е спуснал желязна завеса. Не можеш да припариш без покана. Не знам… Нищо не знам, обаче, ако предсрочно е почнала голямата игра, Аренс няма да се колебае. Просто ще бъде принуден да си заложи главата на карта. Колкото до нас, дребните риби… Как беше оная поговорка на дядо ти?

— Когато атовете се ритат, магаретата си траят.

Мишин допи чашата си и доволно примлясна, докато си наливаше още.

— Истинска славянска мъдрост. Казано по руски — моята къща е от края. Стой настрана от тия работи, Коля. Пази си рублите, поне веднъж и на тебе ти е излязъл късметът. Хич не му ги давай на онзи мошеник… А, ето го и него!

Наистина ситният спекулант стоеше край масата — решителен и непоколебим като войник от Старата гвардия при Ватерлоо, макар че пребледнялото му лице лъщеше като месечина в полумрака.

— Колко? — избуча Мишин.

— Аз… — човечето мъчително преглътна. — Петнайсет и половина, мосю Бенев.

Иван Мишин хищно изръмжа, разгърна кожухчето и изпъчи корем. В неясната светлина на фенерите маузерът изглеждаше два пъти по-голям. Натрапникът хлъцна и отскочи към съседното сепаре, изпроводен от гръмогласния смях на руснака.

— Само така с тях, Коля — поучително заяви Иван. — А ти пий, дяволе, пий, какво си се оклюмал? Имаш повод за радост — пълен джоб с рубли. Виждаш ли как се увърта около теб гнилата Европа? Душите си ще продадат за някоя и друга рубла. Така щеше да бъде, ако бяхме сполучили с Обновата, от мене да го знаеш. Ех, Колапсът… Наздраве!

Николай се насили да отпие глътка шампанско под недоверчивия му поглед. Налягаше го дрямка. Той се унесе в тревожен полусън, където монотонното бъбрене на Мишин се смесваше със спомена за мостчетата над Созе… Червеният полицейски дирижабъл… глухата тишина в изоставеното село… хлапакът на име Джовани Стерца… гърдите на Джейн… спектри и йонизация… Окото на циклона, вмъкна се в просъницата съвършено ясна идея. Вселената се разпада, рухва навсякъде и ние сме в центъра, чакайки сто милиарда звезди да се стоварят върху главите ни… като нищожни прашинки сред безкрая. Какъв смисъл има тогава светът, какъв смисъл има всичко?

За миг му се стори, че започва да разбира, че е на път да разкрие тайната, обединяваща гибелта на Земята с философските проповеди на отец Донован. Както преди два дни в мъртвото село цялото му тяло затрепера от това чувство на близост до недосегаемото. Сетне той се опомни и откри, че Мишин го разтърсва с все сила.

— Ставай, Коля, ставай! Скучно е тук. Душно е. Дай да вървим при мадам Хилда. Там е истинският живот… Не се бъркай, оправих сметката, че и ресто ми върнаха. Най-после им доказахме превъзходството на руската рубла.

Докато се надигаше, Николай хвърли поглед към недокоснатата пъстърва на масата и стомахът му се разтърси. Ще ми вземе здравето проклетият руснак, помисли той. А на него нищо му няма. С дванайсет години е по-стар от мене, как издържа на толкова пиене?

Навън хладният въздух го поободри. Мишин бързо крачеше из мрака, воден от безпогрешния усет на пияница, и при това не спираше нито за миг да говори:

— Каква нощ, а? Красота! Какви звезди! Нямаше такива звезди преди Колапса. Ти си бил малък, сигурно не помниш. Пушеци, смог, навалица… Тъй че ако погледнем обективно, и от Колапса имаше полза. С един удар премахна двата най-страшни бича на нашия двайсет и първи век — замърсяването и пренаселението. Жестоко беше, не отричам, но пък чист въздух колкото щеш… — Той шумно подуши. — Само дето много миришат пустите конски лайна. Обаче с това се свиква. Хайде, Коля, не изоставай! Още малко и сме там. При мадам Хилда сега е хубаво, светло…

И наистина беше светло. Заведението имаше вид на луксозен малък хотел — с униформен портиер, с червени пътеки и огледала по коридорите. Но най-изумителни бяха безбройните стенни свещници от полирана синя мед, всеки с по три истински запалени свещи. Пламъчета, навсякъде пламъчета — зашеметяващ разкош сред всеобщите ограничения на огъня; още по-зашеметяващ, ако човек помислеше колко подкупи са нужни за заобикаляне на жестокия контрол. Отляво бе барът, неголяма зала със светлобежови стени, по които висяха оригинали на Пикасо и Матис. Край изящните масички в стил Луи XV седяха само няколко души — макар че заведението работеше до малките часове, подбраната клиентела предпочиташе да идва по-рано вечер, най-често по предварителна договорка. Зад тезгяха от полирано червено дърво старият барман Тони тръскаше шейкъра с жестове на фокусник. В дъното на бара камерен оркестър свиреше музика от миналия век, нещо от Джон Ленън.

Госпожа Хилда се надигна от масичката близо до входа и с бавни стъпки тръгна насреща им. По външен вид тя съвсем не приличаше на традиционна „мадам“. Бе пепеляворуса, слаба, средна на ръст, облечена в елегантно, но строго черно костюмче с бяла якичка. Около нея се носеше дъх на дискретен парфюм. Възрастта не й личеше; Николай помисли, че откакто я познава, си изглежда все същата, човек с еднакъв успех би могъл да й даде и тридесет, и петдесет години.

— Добър вечер, Ник — изрече тя с нисък, леко хриплив глас. — Здравей, Мишин. Ако ще правиш пак скандали, по-хубаво да си беше останал в „Байкал“.

С изненадващо галантен жест руснакът пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Не ставай жестока, Хилда. Да пиеш в собствената си кръчма е като да спиш със законна съпруга — безвкусно и напълно лишено от интерес.

Тя неуспешно се помъчи да запази строгото изражение.

— Не съм чувала да си бил някога женен.

— Никога — сериозно кимна Мишин. — Тъкмо затова така добре познавам несгодите на брака… Не се тревожи, скъпа, няма да вдигам шум. Стар човек съм вече. Ще поседя кротко в някое ъгълче, да не ти плаша клиентите с вида си, ще пийна чашка коняк, ако дадеш от хубавия… Заради момчето съм дошъл. Днес се върна от тежка мисия, цяла седмица животът му е висял на косъм. Знаеш какво се полага в такива случаи.

— Хей, чакайте! — опита се да протестира Николай. — Нищо не искам. Уморен съм, трябва ми само почивка.

— Не се дърпай, Коля — тежко го потупа по рамото Мишин. — Старите хора по-добре разбират какво ти е нужно.

— Ще му пратя Арлет — деловито каза съдържателката. — Тя умее да сваля умората.

— Защо ми е Арлет? — неловко се пошегува Николай. — Ако трябва да прекарам с някого нощта, поне да е истинска жена като вас, мадам.

Шегата увисна във въздуха. Хилда се усмихна леко и в погледа й се смесиха меланхолия, симпатия и спокойно чувство на превъзходство.

— Драги Ник — сериозно изрече тя, — аз наистина мога да ти доставя огромно удоволствие, но би ти струвало твърде скъпо. А ако поискам ти да ми доставиш удоволствие… — Помълча и въздъхна. — Да не говорим за това. Качвай се горе, моето момче, стая 28. Арлет ще дойде след малко.

Сконфузен, с чувството, че изглежда неловък и смешен, Николай се изкачи по стъпалата. Коридорът на горния етаж също беше покрит с червена пътека, но осветлението бе съвсем слабо. Като се вглеждаше в сините медни плочки по вратите, той откри номер 28 и влезе. Дебелите завеси бяха спуснати. Нямаше нито фенер, нито свещи и единствената светлина идваше от буйните пламъци в мраморната камина. Отдясно в полумрака безплътно се белееше балдахинът на широко средновековно легло с вити колони от черно дърво. Николай погледна нататък, поклати глава и се отпусна върху мечата кожа пред камината, усещайки с цялото си тяло топлината на огъня. Виж, за това си струваше да дойде. Пламъците бяха повече от грях и забранено удоволствие, те бяха фантастичен лукс тук, под носа на Буше и всичките му полицейски инспектори.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе Арлет — ниска пухкава блондинка с невинно лице и вечно учудени сини очи. Беше облечена в нещо червено, късо и прозирно; отдолу се очертаваше закръгленото тяло, изрисувано по последна еротична мода със стрелки към стратегическите места. Полюшвайки бедра, тя се приближи и коленичи на кожата до него.

— Уморен ли си?

Николай кимна, без да откъсва поглед от огъня.

— Отпусни се тогава. — Пръстите й леко докоснаха врата му и започнаха да масажират. — Ето така…

— Има ли любовник мадам Хилда? — неочаквано запита той и сам се изненада от въпроса си. Но Арлет не се смути.

— Ти не знаеш ли? — Гласът й беше тъничък, почти детски. — При нея идва Ален Буше. Всеки петък в шест вечерта, точен е като часовник.

— Ах, Буше… — промърмори Николай. — Тогава, разбира се, може да си позволи всичко това…

Навярно беше заспал, защото когато отново отвори очи, огънят догаряше. В слабото сияние на жаравата наведеното над него тяло на Арлет изглеждаше червено, а зениците просветваха като котешки.

— Извинявай, че те будя — прошепна тя. — Един човек отвън настоява. Казва, че е много важно. Бил съгласен на шест австралийски, както си му предложил.

Този път ще го пребия, помисли Николай полуядосано, полуразвеселено. До гуша ми дойде с неговото „мосю Бенев“.

Той стана, блъсна вратата и замръзна на прага със зяпнала уста. Коридорът като че беше малко по-светъл. Мишин, разгърден и съвършено пиян, притискаше досадника към отсрещната стена и подпираше брадичката му с дългата цев на маузера.

— Сега вече отиваш право на оня свят — бъбреше той мрачно и деловито. — Там им е мястото на такива като теб. УУУ, кръвопиец проклет! И с жена не оставяш човека на мира!

— Смилете се, мосю — тъничко изпъшка онзи. — И аз имам жена… болна. От костна туберкулоза.

Мишин поотпусна пистолета.

— Болна? — недоверчиво повтори той.

— Да, от костна туберкулоза. И четири деца. Най-малкото е куцичко. Само на три годинки…

С крайчеца на окото си руснакът забеляза Николай и му кимна да се приближи.

— Чу ли, Коля? — тъжно запита той. — Болна жена и четири дребни дечица. А аз, старият злодей, щях да застрелям бедния човечец. Слушай, дай му ги тия рубли, а? По шест австралийски долара ти предлага. Не се стискай, синко, гладна челяд го чака у дома.

— И при тая мизерия се скита с цял куп пари в джоба — саркастично подхвърли Николай. — Откъде знаеш дали изобщо има челяд?

— Имам! — възкликна спекулантът, усетил, че ледът се пропуква. — Имам, кълна се в децата си!

Мишин подсмръкна и втренчи в приятеля си влажен поглед, изпълнен с ням укор.

— Ето, виждаш ли, в децата си се кълне. Помогни на човека, Коля, не ставай алчен. Алчността до добро не води. — Внезапно той го сграбчи, измъкна парите от джоба му и взе да ги прелиства. — Така… Това си го задръж, това не ни трябва… Йени, марки, франкове… А, ето ги и рублите, ето ги миличките. Колко са?

— Триста и десет — отговори Николай. Вече се бе примирил; знаеше, че е безсмислено да се спори с руснака, когато е пиян.

— Чудесно! Сега да сметнем. Три по шест… колко стават?

— Хиляда и шестстотин — бързо подсказа мошеникът.

— Хиляда и осемстотин — поправи го Николай. — Плюс още шейсет. Давай парите и се махай!

— Тутакси, мосю Бенев! Само момент! — Човечето се засуети, измъкна от вътрешния си джоб стиска банкноти и почна да ги брои, като плюнчеше палец. — Десет… дванайсет… петнайсет… Готово, ето ви хиляда и деветстотин, няма да се пазарим за дреболии. Приятна вечер, господа, приятна вечер!

С въздишка на облекчение дребният мошеник прибра рублите и искаше да тръгне към стълбите, но Мишин го задържа.

— Чакай, накъде бързаш? Ами че такава сделка трябва да се полее. Не възразявай, знам всичко. Болна жена, деца и прочие. Няма да те бавя, само за мъничко ще отскочим до „Елдорадо“. Там и без това скоро ще затварят.

Двамата се отдалечиха по коридора. Николай ги изпрати с поглед. Вече не се сърдеше на спекуланта, дори малко му съчувстваше. Нямаше да се отърве лесно от руснака.

Арлет стоеше на прага на стаята и леко потръпваше от хлад в ефирната си дрешка.

— Колко ти дължа? — запита я той.

— Нищо, Мишин плати още в началото… Няма ли да останеш? Ако не си в настроение, можем просто да поспим заедно.

— Не, мисля да си вървя. Лека нощ, Арлет.

На долния етаж вече не беше толкова светло. Две от трите свещи във всеки свещник бяха изгасени. В опустелия бар седеше само един клиент с прошарена коса и стара военна униформа. Отец Донован, позна го Николай и се приближи към масичката.

— Здравей, отче.

Духовникът уморено надигна глава. Сухото му лице изглеждаше по-сбръчкано от друг път, но очите му бяха все тъй живи, проницателни и интелигентни.

— А, Ник. Добър вечер… или по-скоро добро утро. Сядай, Тони ей сега ще донесе кафе. Тони! Две чашки, ако обичаш.

— На странно място се срещаме — подхвърли Николай, докато се настаняваше срещу него.

Донован се усмихна.

— Странно за мен, искаш да кажеш. Не чак толкова… Бях при Хилда, тя всъщност не е лоша жена. Даде ми половината от днешната печалба… много пари.

— За сиропиталището?

— Да, за сиропиталището… и за болницата.

Старият Тони се приближи и сложи на масата каничка кафе, две чашки, мляко и захарничка с едри късчета груба кафява захар. Отец Донован наля.

— А ти, Ник? Съгреши ли успешно? Мога да те изповядам.

— Няма за какво, освен ако е грях, че си продадох рублите. По шест австралийски долара за рубла.

— Излъгали са те — поклати глава свещеникът. — Курсът вече скочи до седем и половина.

Разбърквайки захарта в кафето си, Николай се загледа в миниатюрния черен водовъртеж сред белия кръг на порцелановия ръб. Вихър, помисли той. Вихър от звезди. Окото на циклона.

— Отче — тихо каза той, — наскоро срещнах… един човек. От него разбрах, че Колапсът не е само тук, на Земята. Били сме в центъра на буря, която обхваща цялата Вселена.

Донован отпи от чашката си и бавно я остави върху чинийката. Движението беше точно и уверено.

— Няма да те питам кой е този човек, Ник… но внимавай. Общуването с него може да бъде опасно, много опасно.

Николай се подпря на лакти и от упор впери поглед в лицето на застаряващия мъж.

— Вярно ли е? — настоя той.

Сините, странно топли очи на Донован срещнаха погледа му, без да мигнат, спокойно и малко тъжно.

— Сравнението е доста неточно, но по своему вярно. И аз съм го чувал, макар че, съгласи се, не съм нито физик, нито астроном, за да го проверя. Сега сигурно ще ме запиташ защо Бог допуска да се разруши собственото Му творение.

— Не — поклати глава Николай. — От вселенските мащаби само ми се завива свят. Искам да те питам нещо по-просто: какъв смисъл има всичко? Защо да живеем? Защо ти, отче, си тровиш живота с грижи за сираците и болните, защо обикаляш да проповядваш на селяните, които за благодарност те замерват с камъни? Какъв е смисълът да вършим добро, когато вихърът може всеки момент да ни помете?

— Стар въпрос — прокашля се свещеникът. — Човек си го задава още откакто е осъзнал бренността на тялото. Какъв е смисълът да вършим добро? Има много отговори — и философски, и прагматични, но смятам, че най-правилно бих ти отвърнал с един друг въпрос: а какъв е смисълът да се върши зло? И там е работата, че злото никога не си го задава. То не размишлява, то бърза да действа и намира възнаграждение в самото себе си. Бих казал, че в някои отношения то дори е по-жизнеспособно от доброто. Престанем ли да се борим, скръстим ли ръце, победата му ще е светкавична и неминуема. Затова, когато ми стане тежко, предпочитам да си представям света като арена на боксов мач, в който запазваме шансове за победа до финалния гонг… или до нокаута. — Той тихичко се разсмя. — Не е ли така в края на краищата? Дори когато реферът е преброил до девет, ние все още имаме шансове.

Николай се облегна назад. За момент тревогите бяха отстъпили, прогонени не толкова от отговорите, колкото от страстната сила и убеденост в гласа на свещеника.

— Взимам си думите назад, отче — каза той. — Не е странно мястото, на което се срещаме. Ти самият си невероятен човек. Тръгнеш ли да събираш помощи за доброто, изглежда, никой не може да ти устои. Селяните, мадам Хилда, Мишин, аз, мосю Луи… чувал съм, че и до Аренс си успял да се добереш на няколко пъти. Имам чувството, че ако тая нощ Антихристът слезе на Земята с цялото си войнство, и от него ще изкопчиш някой франк за сиропиталището.

— Поне ще се опитам — усмихна се Донован. — Неговите възможности биха били доста по-големи от тия на Аренс. — Той допи кафето си и стана. — Дай да се поразходим, Ник. Ще те изпратя.

Навън беше хладно. Нощта още се бавеше над света, но откъм хоризонта се прокрадваха първите мътни лъчи на утрото. Някъде по съседната улица лениво потропваха конски копита — полицейски патрул или окъснял пътник. Макар и неясна, зората започваше да разкрива грозните лица на изоставените сгради. Наблизо зееше като беззъба уста разбитият вход на банка. Никой не смееше да влезе вътре, дори скитащите кучета. Книжните пари отдавна бяха разграбени, а долу в подземията лежаха купчини радиоактивно злато.

Отец Донован крачеше бавно, накуцвайки от старата рана в десния крак. Как ли ходи по планинските пътеки, за да обикаля селата, зачуди се Николай. И как се изплъзва толкова години от патрулите на Аренс и Баумщед?

— Вярно ли е, че навремето си работил за американските тайни служби? — запита той.

Свещеникът махна пренебрежително с ръка.

— Стара история… Мишин ли ти го каза? Много му се иска и на шахматната дъска да продължава все същата отдавна безсмислена борба — КГБ срещу ЦРУ. А нещата са далеч по-елементарни. Някъде преди четвърт век група шизофренично настроени фуражки в американската армия решиха да създадат ЕКЮ.

— Какво?

— ЕКЮ — повтори Донован. — Emergency Counteraction Unit, поделение за противодействие при извънредни обстоятелства. Или казано с други думи: група командоси, готови без много разсъждения да се хвърлят и в ада с автомат в едната ръка и пръскачка за светена вода в другата… Не се смей, нищо чудно да са предвиждали и нещо подобно — просто за да не пропуснат и най-невероятната възможност да бъдат накърнени глобалните интереси на Чичо Сам. Във всеки случай към ЕКЮ беше формирано и специално религиозно подразделение. С тайно одобрение на висшите църковни кръгове, забележи. Имаше само една уговорка: в критични обстоятелства духовните лица си запазваха правото за отказ от употреба на оръжие. А иначе бяхме като всички останали. Три години ни тренираха до полуда за прословутото противодействие, но така и не разбрахме какво точно са имали предвид. Някои предполагаха, че се готвим за евентуално кацане на извънземни. После… — Той въздъхна и прокара разперена длан по лицето си. — После напуснах.

— Заради раната ли?

Донован мълчаливо вървеше напред, леко извил глава настрани, сякаш унесен в спомени. Накрая обърна очи към спътника си и опита отново да се усмихне.

— Много приказвам напоследък. Личи си вредното влияние на Мишин, а?

— Сега те разбирам по-добре — замислено каза Николай. — Все още си готов да скочиш в ада… как беше? С автомат в едната ръка и пръскачка…

— Без автомат — прекъсна го свещеникът. — Не забравяй, имахме това право.

— Дадено, нека да е без автомат. За което ти свалям шапка, уважавам те и те обичам почти колкото Мишин. Но въпросите, които ме мъчат, не са нито религиозни, нито философски. Те са практически и прости. Дошъл е краят на Вселената…

— Чакай! — властно изрече Донован. — Спри за момент и погледни!

Стояха край изоставена градска градинка с изпочупени пейки и пропукани асфалтови алеи. Сред полумрака дървета, плевели, тръни и треви се сливаха в непроходим гъсталак, укрил в дълбините си купища зловонни боклуци.

— Почва — продължаваше отец Донован. — Хумус. Той покрива почти цялата суша на света със слой, дебел метър, два, три, понякога и повече. А всъщност помислил ли си някога какво представлява хумусът? Просто смес от микроскопични скални частици и изтлелите останки на безчет отдавна загинали Божи създания. Нашата Земя е една колосална гробница, Ник. Опитай да си представиш този неимоверен товар от хумус. Върху него се разстила зелената дреха на света — растителността, от него черпи силата да разпери листа и да плени слънчевата енергия. После тревопасните прекъсват живота на растенията, за да осигурят собственото си съществуване — и на свой ред стават жертви на хищниците. Имаш ли толкова въображение, че да усетиш истински какво означава това? Всяка секунда, всеки нищожен миг носи на милиарди и милиарди крехки, чувстващи създания страдание и смърт — завинаги! И така от безброй години насам. — Гласът на свещеника трепереше, прекъсваше от вълнение. — Сякаш цялата Вселена не е достатъчна, за да побере тази чудовищна пирамида от болка и небитие. Защо? Защо, Ник? С какво ще се оправдае тя, освен с някаква цел — невъобразимо величествена и прекрасна, с нещо, което може би надвишава дори Бога. Вярваш ли, че Той изведнъж ще се откаже от такава цел?

Николай бе изтръпнал от неясното усещане за откровение и близост с всичко живо по света, но щом свещеникът замълча, чувството бързо повехна, попарено от предутринния студ на бавно умиращия град.

— Значи все пак остава да се надяваме на Бога — разочаровано промърмори той.

Отец Донован нетърпеливо тропна с крак и продължи напред по разбития тротоар.

— Бог не е благотворително дружество, моето момче! В крайна сметка решаваме ние със свободната си воля.

— Почакай, отче! — възрази Николай. — Та ние никога досега не сме се сблъсквали с нещо подобно. Всички предишни бедствия са били като полъх на вятъра в сравнение с тази вселенска вихрушка. Човечеството е минавало през жестоки кризи — екологичната, ядрената, енергийната, епидемията от електромагнитни алергии в началото на двайсетте години… Но всички те са били предизвикани от самите нас, значи е имало шанс да се справим. За пръв път заплахата идва отвън, от всички страни. Откакто те познавам, ти ми повтаряш едно и също: доброто, доброто ще спаси света. Как? С какво може да задържи стихията нашето крехко човешко добро или зло?

Донован отново спря, облегна се на стената, за да поотмори болния крак, и кръстоса ръце на гърдите си.

— Труден въпрос — каза той. — Ще се опитам да ти отговоря с малка притча. Представи си, че преди време е избухнала ядрена война. Не съвсем унищожителна, нека го допуснем. Много, много години след Апокалипсиса някъде сред руини и джунгли се ражда дивак. Един ден, както броди из пущинака, той открива странна пещера с правоъгълен вход. Хубава пещера, удобна, суха… С множество червени копчета по стените. Дивакът се настанява вътре и живее приятно — доколкото е възможно в подобна епоха. Ходи на лов, пали огън, пече месо. Но проклетото любопитство не му дава мира. Мъчи го въпрос: какво ли ще стане, ако вземе да натисне червените копчета? Най-сетне не издържа. Натиска ги. И това е краят. Няма дивак, няма копчета, няма пещера… няма свят! Е, Ник, кой всъщност е унищожил света? Дивакът ли? Абсурд! Колкото и да блъска с каменната си брадва, той не би могъл да стори нищо на земното кълбо, най-много да изкопае яма. И все пак е той. Не, не казвай нищо! Само допусни, за миг го допусни, че всички ние живеем върху червеното копче на Вселената.

Николай разтърси рамене. Когато събра дъх, за да отговори, гласът му беше тих и неуверен:

— Ти… искаш да свържеш Колапса на цялата Вселена с несравнимо по-дребна величина — човека. А доказателства?

— Да, разбира се, доказателства… Същото пита и един мой много умен познат. Само че понякога аргументите струват по-малко от въпросите. Не вярваш ли? Помисли тогава върху онова, което същият този познат нарича „Парадокс на симултанността“, с други думи — странния факт, че накъдето и да погледнат астрономите, звездите претърпяват едни и същи катастрофални изменения… Е, аз съм дотук. Ще отида до Мишин да си взема коня. Довиждане, Ник. Приятни сънища.

Отец Донован кимна, свърна надясно зад ъгъла и накуцвайки, се отдалечи по Рю де Виктоар. Загледан в гърба му, Николай постоя на пресечката. Усмихна се. Досега нито веднъж не бе успял да победи в споровете със свещеника, а навярно и в бъдеще нямаше да успее. Донован умееше да приключи разговора в най-неизгодния за противника момент, с което редовно вбесяваше Мишин.

Небето просветляваше. Потрепервайки от хлад, той тръгна наляво. След няколко минути най-после щеше да си бъде вкъщи. От една странична уличка затракаха колела и на Рю де Виктоар излезе каруцата на млекаря. Махна му с ръка и подвикна:

— Добро утро, Гюстав. Дай една пита сирене, от малките.

Млекарят тръсна юздите, изчака конят да спре и се пресегна назад.

— Шест франка.

Николай бръкна в джоба си, претъпкан с банкноти. Порови по-надълбоко, напипа с връхчетата на пръстите нещо дребно и го извади. Беше оръфана жълто-кафеникава банкнота от една рубла. Понечи да я прибере. Не се стискай, алчността до добро не води, прозвуча в паметта му гласът на Мишин. Май има право, помисли той, тая нощ само с пари се разправях, стига толкова. И решително подаде рублата.

Гюстав пое хартийката. Повдигна я към късогледите си очи, огледа внимателно и я върна с презрителен жест.

— Прибери си тоя боклук, приятел. Казах шест франка, нали тъй?

— Чакай, чакай — успокои го Николай с чувство на превъзходство. — Тоя боклук, както го наричаш, струва поне сто и двайсет франка. Не знаеш ли, че снощи… не, онази вечер е изгоряла къщата на стария Розенхайм?

Млекарят го измери с поглед от главата до петите.

— За знаене, знам го. И още нещо знам, дето ти, изглежда, не си го чувал. Тая нощ старият хер Розенхайм е продавал рубли като бесен. Чрез подставени лица — Гюстав се разсмя, после смехът премина в болезнена суха кашлица и на очите му избиха сълзи. — Хубави… хубави парички трябва да е изкарал… от онзи пожар.

Николай извади пачката, намери десет франка и мълчаливо плати. След умората на отминалата нощ като че не му бяха останали сили да реагира на изненадата. С малката пита сирене в ръка той продължи към къщи. Зад гърба му каруцата на Гюстав отново загромоля по паважа. Банкнотите издуваха джоба му. Още утре ще купя на Мишин бутилка водка, зарече се той. От най-свястната, която може да се намери на черния пазар.

Старата шестетажна сграда на Рю де Виктоар изглеждаше в утринните лъчи още по-мрачна с олющената си мазилка, с неприличните надписи по стените и изпочупените прозорци на долните етажи. Без да бърза, Николай тръгна към входа, после се сепна и като се изруга за разсеяността, извади пистолета. В тъмните коридори малко предпазливост никога не беше излишна.

Този път всичко бе наред. В сумрака на входа не се спотайваше нито наркоман, нито алкохолик или грабител на дребно. Единствено неприятният мирис в коридора подсказваше, че неотдавна някой е отскочил насам да се облекчи. С пистолета в ръка Николай се изкачи по мръсните стъпала, край зеещите врати на разграбени апартаменти. Освен него в сградата живееха само две семейства, но те бяха на по-горните етажи. Всеобщата несигурност караше хората да търсят спасение във височината.

На четвъртия етаж спря и бръкна в джоба си за ключовете. Нови вдлъбнатини по желязната врата свидетелстваха за нечий неуспешен опит да се вмъкне в жилището. Глупаци, сви рамене Николай. Вътре нямаше нищо ценно, бе се укрепил само като предпазна мярка против нашествие на вандали. Добре поне, че не са задръстили някоя от трите ключалки. Преди две години му бяха създали големи неприятности по този начин.

Вътре беше прашно и задушно, почти като в къщите на изоставеното село. Ще трябва да почистя тия дни, помисли той, докато залостваше вратата с двете дебели резета. После надникна по навик през шпионката — негово изобретение, огледална перископна система, устроена така, че да осуети опит за стрелба отвън през отвора.

В коридора имаше човек.

Единственото осветление идваше от мръсния прозорец на стълбищната площадка, тъй че колкото и да напрягаше поглед, не можа да различи подробности. Тъмен, висок, леко прегърбен силует с широкопола шапка. В ръката си държеше нещо — пръчка или къса пушка, не се виждаше ясно.

Отдръпна се, разтърка очи и пак надзърна през шпионката.

Човекът беше изчезнал.

Николай прилепи ухо към желязната врата и затаи дъх. Стори му се, че чува стъпки. Да, не грешеше! Тихи, предпазливи стъпки, които слизаха надолу и скоро заглъхнаха. Кой можеше да бъде? Грабител, бодна го тревожна мисъл. Узнал е за историята с рублите и се е надявал да ме спипа някъде натясно.

Усещайки неприятния кисел привкус на тревога, той отиде да затвори прозореца и взе да се съблича. Когато измъкна ризата от панталона, на килима се търкулна топче зелена хартия. Наведе се, взе го и бавно разгледа смачканата банкнота. Сто долара. От Мишин…

Изведнъж го напуши смях — облекчаващ, пречистващ, смъкващ умората на отминалите дни. От улицата нахлуваше чист, влажен и хладен въздух, галеше голите му гърди и прогонваше спомена за опасностите. Той захвърли ризата на пода и тръгна към леглото.

Най-после си беше у дома.