Любомир Николов
Десетият праведник (5)

5

Отново го събуди гукането на гълъби. Без да отваря очи, Николай с удоволствие вдъхна прохладния свеж въздух, протегна се под завивката и изведнъж сърцето му се сви. Мястото до него бе празно. По чаршафите под дланта му нямаше и помен от топлината на човешко тяло. Той отметна одеялото, скочи на пода и зашари с мътен поглед из прашната стая. Никаква следа от Джейн Диксън. Прозорецът към буренясалата градина беше отворен. Успал съм се, помисли Николай с неясна тревога и отново огледа помещението. Дрехите му висяха на стола, където ги бе оставил снощи, преди да се преоблече. Все още замаян от съня, прекрачи към тях и докато нахлузваше панталона, наостри слух да чуе някакъв шум отдолу. Джейн навярно приготвяше закуска — кой знае от какво, след като вчера бе изчерпала оскъдните им запаси, но тя беше изобретателна, все щеше да се справи някак.

После забеляза празното петно сред праха в ъгъла, където снощи бе оставил раницата.

В гърдите му се стегна горчива топка от обида, ярост и разочарование. Ще я убия, помисли той и се хвърли с незавързани обувки към вратата. Ще я убия! В коридора го посрещнаха сумрак, прах и мирис на изгаснали въглени от камината долу. Тишината беше плътна и стара, тишина на къща, напусната още преди разсъмване. Подкованите му подметки изтрещяха по дървените стъпала, ала и този звук не можеше да разсее безжизненото чувство за изоставеност. На най-долното стъпало Николай се препъна, не успя да запази равновесие, профуча през хола и връхлетя в столовата.

Раницата бе първото, което видя. На масата, до грижливо сгънатата бяла покривка. Все още недоверчив, той пристъпи напред и разкопча ремъчето, обаче всичко се оказа наред. Тя не беше взела нито кутийка кибрит. Само бе добавила нещо.

Бутилка перно.

Николай се разсмя. После изпсува — мръсно и цветисто, с малко яд и много уважение и симпатия, както би напсувал близък приятел като Мишин. Понечи да изхвърли бутилката, сетне размисли и отпусна ръка. Можеше да я запази за спомен — вместо вариант на баналната повехнала роза между страниците на вехт албум с петна от сълзи по пожълтялата хартия. Изработи ме, развеселено се ухили той. Прелъстен и изоставен — още не ти се беше случвало, а, мой човек? Това да ти е обица на ухото, друг път да си пазиш целомъдрието от съмнителни авантюристки.

Столовата бе учудващо чиста. Нямаше и помен от снощните строшени чаши, пепелта от камината беше изнесена, а зелената рокля и синият костюм бяха изчезнали нейде, навярно грижливо прибрани в някой гардероб. Николай вдигна рамене. Какво пък, щом се смяташе за наследница, беше логично да поддържа ред в една къща, където едва ли някога ще стъпи отново. С леко угризение си припомни безредието, което бе оставил вчера сутринта в другото село… и още по-лошо, бъркотията в тукашната кръчма. Дали пък не беше отишла да почисти и там? Едва ли, поклати глава и бавно се върна на горния етаж да се дооблече.

Обидата не го напускаше — лека, но постепенна и мъчителна като трънче под кожата, което от време на време напомня за себе си с неочаквано боцване. С тази обида облече ризата и якето, помисли, че ще му бъде горещо през деня, и се сети за поговорката, която обичаше да повтаря дядо му: лете без абичка, зиме без торбичка в планината не тръгвай. Проста и мъдра поговорка, създадена преди безброй векове от някой безименен балканджия, здраво стъпил върху земята. За такива люде беше днешното време, не за колебливи интелигенти, склонни прекалено да се задълбочават в собствените си преживявания. За хора с първичната животинска твърдост на Баска, с фанатичната вяра на отец Донован или властната лудост на Аренс. Останалото беше баласт, пясък в смазката, който постепенно разяжда механизма и рано или късно довежда до фаталната грешка.

И все пак обидата оставаше. Докато слизаше надолу да прибере раницата, Николай мислено я опипваше, както се опипва с език болното място на току-що изваден зъб. Бутилка перно, мътните да я вземат!… Какво бе това? Високомерна подигравка или прощална дружеска закачка? Навярно никога нямаше да разбере… освен ако се срещнеха отново.

Или ако я настигна, помисли той, мятайки раницата на гръб, и внезапно усети как познатата тежест с един удар забива в тялото му хладна, стоманена решителност. Чувстваше се цял, жив, напрегнат и гъвкав, болката се бе претопила в нетърпеливо очакване и сякаш дори кабарите на обувките му се впиваха в пода някак по-особено, със стръв и предвкусване на предстоящата гонитба.

Навън утрото бе свежо и ясно; хладният въздух поемаше звънките му стъпки, разнасяше ги надалече и сега селото не изглеждаше нито зловещо, нито мъртво — просто шепа изоставени къщички, чиито наследници рано или късно щяха да дойдат. Николай отново се разсмя, този път без капчица печал, и ускори крачка. Отдавна не бе изпитвал това удоволствие на надпреварата с времето и планинските пътеки, радостта на силата в напрегнатите мускули.

Селото остана назад, шосето мина през стария каменен мост над потока Созе и започна да се изкачва нагоре по склона сред лескови гъсталаци. По напукания асфалт растяха треви и храсти; понякога Николай забелязваше приведен стрък и доволно кимаше. Следата бе прясна, на не повече от час. Щеше да я настигне, вече не се съмняваше в това.

Високо горе се издигаше сивата скална стена, гола и мрачна, само тук-там отделни борове бяха намерили къде да се вкопчат в нея с възлестите си корени. Наклонът постепенно намаля. В подножието на стената, преди да завие наляво, Николай спря и се огледа назад. До хоризонта се разстилаха надиплени гори и планински ливади, сред тях лъкатушеше Пътят на мъртвите с нанизани по него изоставени села.

По пътя се задаваха хора.

Той се намръщи. Нещо не беше наред. Вярно, по Тотенвег понякога минаваха контрабандисти, но контрабандистите обикновено вървяха сами, рядко по двама-трима и никога на големи групи. А тази група беше голяма. Разтревожен, Николай свали раницата, извади бинокъла и го вдигна към очите си. Отначало видя само мътни зелени петна, после завъртя колелцето за фокусиране и образът постепенно се проясни. Леко зашари с ръце наляво-надясно, през зрителното поле пробягаха дървета и хълмове, мярна се тъмната лента на пътя, той задържа движението и след миг пред погледа му се появиха конници, устремени в галоп към селото, което бе напуснал преди половин час. Опита се да ги преброи, макар че не беше лесно — бинокълът потрепваше между пръстите му и на няколко пъти се наложи да прекъсне и да започне отново. Осем или девет, реши той накрая. От такова разстояние не се виждаше достатъчно добре, но иззад гърбовете им като че стърчаха дулата на пушки.

— Сеньор Калвера… — мрачно промърмори той, прибирайки бинокъла в раницата.

Лекото, радостно чувство се бе изпарило. Сега крачеше по осеяния със срутени камъни път още по-бързо, но товарът на гърба му сякаш бе натежал още повече от съмнение и страх. Какво търсеха тези конници по Тотенвег? Него ли? Заради обира, бодна го право в сърцето тревожна догадка. Или заради подпаления дирижабъл. Той ядосано тръсна глава. Глупости, кой би си дал толкова труд за един дребен контрабандист? Пък и вече бе минал през две граници, просто нямаше начин да организират потеря. Не, имаше нещо друго. Може би разчистване на сметки между хората на Баумщед, подобни вътрешни войни не бяха рядкост в днешния пълен с насилие свят. Но за да бягат така, значи ги преследваше много по-голям отряд…

Работата става напечена, помисли той и усети как го облива гореща вълна. Главорезите на Баумщед бяха щедри на пукотевица (trigger-happy^[1], както би казал отец Донован), а сега, ако наистина бе избухнала междуособица, без колебание биха направили на решето всеки, който се изпречи на пътя им. Все още имаше надежда да се задържат в селото и там да причакат преследвачите, но Николай не разчиташе особено на това. Те бягаха към границата и най-вероятно щяха да се опитат да минат отзад, ако се наложи — със сила. Той трескаво се помъчи да пресметне наум разстоянието и скоростите, обаче напрежението объркваше мислите му. Колко оставаше до водопадите? Щеше ли да се добере до там, преди да го настигнат? Озърна се наляво, но гъстите корони на крайпътните дървета закриваха низините. Всичко виси на косъм, реши Николай. Може би щяха да го настигнат, може би не.

Навярно най-разумното беше да свърне от шосето и долу в дерето да изчака, докато отминат конниците. Макар че идеята го съблазняваше, дългогодишният му инстинкт на планински куриер се бунтуваше срещу нея. Да постъпи така, би значело да заложи всичко на една догадка, в която не бе сигурен, не можеше да бъде сигурен. Ами ако търсеха именно него? Тогава би увиснал блокиран тук, с отрязан път за измъкване през границата, до която оставаше толкова малко…

Господи, за какво мога да им трябвам тъкмо аз?

Отпред имаше завой и там зелената завеса на дърветата се разкъсваше. Смъквайки в движение раницата, Николай изтича нататък, спря, измъкна бинокъла и с инстинктивно точен жест хвана шосето в обективите.

Пуст. Пътят бе пуст, конниците бяха изчезнали в селото, а преследвачи не се виждаха никъде. Освен ако точно сега минават през предишното село, опита да се успокои той, но мисълта бе нелепа. Ония не биха бързали така, стига да разполагаха с толкова голяма преднина.

Прибра бинокъла. Мозъкът му работеше бавно, с усилие, като че не желаеше да признае очевидното. Конниците не бягаха от никого и това можеше да означава само едно — че самите те са преследвачи. Осем или девет души, пратени подир него. Защо, отчаяно се запита Николай. Заради сто кутии кибрит? Проклятие, сто кутии не са лоша плячка, ама просто не си струват труда! Не, не можеше да бъде това. Какво друго? Кръвно отмъщение? Възможно… Ако случайно някой от загиналите при обира се окажеше близък на Баумщед, ако бяха узнали за неговото участие, ако по някакъв начин бяха открили следата му…

Метна раницата на гръб и побягна.

Обувките сякаш изведнъж бяха натежали на краката му и в тишината на пустия път тропотът им отекваше зловещо и обречено. Между плешките му се стичаха вадички пот. Той се опита да потисне страха, да се убеди, че всичко може да се окаже съвпадение, но знаеше от опит, че в занаята съвпадения няма. Каквато и да беше причината, конниците търсеха него и най-вероятно бяха от хората на Баумщед. Кръвта туптеше в слепоочията му като удари на часовниково махало, отмерващо безмилостния ход на времето. Колко оставаше още до теснината? Километър? Трябваше да стигне до там, преди да го догонят, това бе единственото спасение. Дори в най-добро разположение на духа главорезите на Баумщед не бяха приятна компания и ако наистина гонеха него… просто не искаше да мисли какво би последвало. Като Валешински… като Китаеца или много по-лошо…

Дъхът изгаряше гърлото му, дробовете болезнено се напрягаха за още по-дълбока глътка кислород, а пътят се приближаваше мъчително бавно. Зад всеки завой очакваше да зърне тесния процеп в скалите, където би намерил спасителното убежище — и всяко ново разочарование отнемаше частица от силата му. Няма да издържа, помисли той, няма да стигна. Проклет занаят! Само да се отърва и зарязвам всичко, ей Богу, зарязвам го! Стар съм вече за тия игри, нека ги играят такива като онзи хлапак с мулето.

Но през бученето на кръвта в ушите му ненадейно проникна един друг, благословен звук — плисък и бълбукане на вода отляво, от дерето. Знаеше какво означава това: потокът беше по-близо, коритото му се изкачваше към пътя и скоро щеше да наближи съвсем. Още малко, може би зад следващия завой! Той напрегна последни сили, успя някак да ускори бяга си и се озова на завоя в момента, когато изотзад долетяха бесните удари на копита.

Теснината беше пред него — огромен процеп в отвесните скали отдясно, откъдето изскачаха пенестите води на потока и се хвърляха надолу под моста на шосето. Без да усеща нозете си, Николай затича нататък през избуялата трева, по отдавна обраслата пътека, където вече никога нямаше да стъпи крак на турист. Насреща му лъхна хладен въздух, примесен със ситни водни капчици. Надясно, надясно! Край подножието на стената унило се гушеха съсипани от времето останки от ресторантче със стърчащи в празните витрини назъбени парчета стъкло. Потокът бе съвсем близо. Почвата ставаше влажна, от теснината долиташе многократно усиленият рев на водопадите. За миг Николай зърна в калта пред себе си отпечатък от малка подкована обувка, но нямаше време да мисли за Джейн, защото откъм пътя затрещя автомат и последните остатъци от витрините на ресторанта се разлетяха като искрящи фойерверки. Воден дори не от волята, а от инстинкта, той зави наляво и се озова пред тясното желязно мостче над потока, което продължаваше по отсрещния бряг и се изкачваше нагоре по скалата със серия от стълбички и площадки.

Сега идваше най-лошото. Николай сви рамене, приведе се и побягна над водата. Хлъзгавото желязо громолеше под стъпките му. Разбираше, че се вижда като на длан и че с един откос могат да го свалят, ала, кой знае защо, гърмежите се бавеха. Дали пък не се надяваха да го хванат жив? Мостчето свърши, отпред имаше няколко ръждиви стъпала, той ги преодоля с два скока и още докато летеше нагоре, три или четири автомата удариха едновременно. Изстрели и бучене на вода, трясък на раздробена скала, дъжд от ситни каменни парченца, пред очите му се въртяха нови стълби и нови площадки, сега завой обратно, напред по терасата край мократа отвесна канара, навътре, към спасителния мрак на процепа, искри от куршум по железния парапет, напред и навътре, напред и навътре… Тишина.

За секунда Николай спря изнемощял. Беше завил наляво и скалният ръб го закриваше от преследвачите. Имаше чувството, че някой е раздрал всичко вътре в него на ситни лентички и сетне е запалил огън от тях. Искаше му се да постои така поне минутка, докато си поеме дъх, ала това би го погубило. С обстрела ония типове му бяха дали възможност да вземе преднина и за нищо на света не биваше да я губи. Трябваше да бяга — навътре, към водопадите. А после? По дяволите после, сега бягай напред, нещастнико, или ти е спукана работата!

Не разбра как бе продължил, просто изведнъж откри, че отново тича по разядените метални тераси, по прорязаните в скалата галерии над дълбоки бистри води, в които лениво танцуваха тъмните издължени сенки на огромни пъстърви. Мостчетата се изкачваха полегато нагоре, грохотът на водопадите сякаш разтърсваше цялата планина и влажният прах се сипеше като упорит есенен дъжд, нахлуваше в дробовете му, задавяше го и го караше спазматично да кашля. Пътят ставаше все по-хлъзгав. Изгубя ли равновесие, отивам право при рибите, помисли Николай и неволно се сети за първото мостче. Защо не бяха стреляли тогава? Ако го искаха жив, нямаше да стрелят и после, когато беше минал на другия бряг. Ами ако просто гледаха да го докопат, независимо дали жив или мъртъв? Може би само държаха да се доберат до него и се бояха да не би трупът му да падне в потока? Защо, мамка им шибана, защо? Какво толкова им трябваше? Кибритът ли? Пикливо съкровище! Би го зарязал, ако така можеше да се отърве, но знаеше, че не в кибрита е работата, това поне беше ясно. Мръсните копелета искаха кожата му, все едно защо, може би по недоразумение, както с Дик Гароу, и нямаше да мирясат, докато…

Без да забележи, бе минал по мостчето над първия водопад и тичаше по галерията край дясната стена на теснината, когато опората под нозете му изчезна. Той нададе задавен вик, размаха ръце и се просна по корем върху разлюления железен лист. Хлъзгаше се наляво и назад, бомбетата на обувките му задраха по грапав ръб и хлътнаха в някакъв процеп, сетне пръстите му се вкопчиха в една от пръчките на парапета и задържаха падането в момента, когато краката му вече стърчаха до коленете в пустотата. Бавно и предпазливо той се придърпа малко по-нагоре по наклонената площадка, после завъртя глава. Погледът му срещна кипнала бяла пяна. Някоя от разядените подпори отдолу не бе издържала и откаченият край на металната платформа висеше косо на пет метра над буйните води на потока.

— Аха! — задъхано промърмори Николай. — Аха…

Прехвърляйки ръце от пръчка на пръчка, той се придърпа напред. Освободен от тежестта му, железният лист постепенно се върна почти на предишното ниво. Младежът се изправи и погледна назад. Процепът едва се забелязваше. Първият преследвач щеше да хлътне в потока, но това не бе достатъчно. Трябваше да се направи още нещо и той с леко изтръпване в гърдите разбра какво е то. Идеята беше рискована… всъщност имаше ли нещо по-рисковано от перспективата да стигне до края на теснината с цялата банда по петите?

На две крачки пред него бе грубо завареният ръб на листа. Николай стъпи върху него, хвана се за ниския парапет и предпазливо подскочи на място. Опората под краката му се залюля, нещо отдолу изскърца, захрущя. Добре… Той натисна отново и още веднъж, и пак, ритъмът се ускори, свободният край на терасата се гънеше, размахваше се из въздуха и дереше каменната стена, откъртени камъчета се сипеха в потока и изведнъж подпорите се изтръгнаха от скалата.

Не една, а три.

Ледената тръпка на безтегловността прелетя от тестисите нагоре през корема и дробовете му. Драскайки с кабарите по мокрото желязо, той се хвърли напред по наклона, успя да намери полуопора за още една крачка, но втората площадка, повлечена от първата, се огъваше надолу и се превръщаше в стръмна стена пред гърдите му. С инстинктивно движение Николай се извъртя във въздуха наляво и сграбчи парапета. Пружиниращите метални листове увиснаха отвесно, после отскочиха обратно, почти до средата на предишната си височина. Подмятан като кукла на конец, той използва устрема, за да пропълзи две пречки по-напред. Хвана се здраво, та да изчака следващото люшкане, и внезапно с ужас забеляза как заварката започва да се цепи.

Оставаха му секунди. Младежът размаха крака, налучка опора на извития парапет и се закатери сякаш по въжена стълба. Грубият метален шев бавно се късаше откъм стената. Листовете вече не подскачаха, само се извъртяха и провиснаха към водата, която се плискаше по долния край. Николай се отблъсна с нозе, преодоля още цял метър и вече беше почти до ръба, но заварката се разкъса окончателно и двете платформи увиснаха, едва удържани от желязната тръба на парапета. Някакво нечовешко усилие го тласна нагоре, през назъбения ръб. Задъхан, той се просна на треперещата площадка, чу отдолу оглушителен плясък и разбра, че е успял.

Чувстваше се изстискан и смачкан като мокър парцал, ала осъзнаваше, че е изгубил прекалено много време. Преследвачите можеха да се появят всеки момент. Застави се да стане и да закрачи напред. Рамото му се триеше в хлъзгавата влажна скала, но той не смееше да мине по-вляво — боеше се, че ако коленете му се подгънат, ще се преметне през парапета.

Двадесетина крачки по-нататък започваше нов завой. Тук Николай спря и се обърна. Добра работа беше свършил. Шест метра от тясната тераса бяха изчезнали и само дупките от изтръгнатите подпори напомняха за съществуването на откъснатите железни платформи. За минаване по гладката отвесна скала не можеше да става и дума. Ако разполагаха с въжета и куки, преследвачите евентуално биха успели да се прехвърлят, но това щеше да им отнеме време, доста време. Той се усмихна с треперещи устни. Знаеше, че трябва да продължи, обаче не успя да си откаже едно малко последно удоволствие.

Не се наложи да чака дълго. Отсреща по мостчето над първия водопад притича първият противник — едър брадат мъжага в стари джинси и синя вълнена риза с навити до лактите ръкави. Подире му в колона се задаваха останалите. Николай ги изчака да наближат, да видят прекъснатата тераса и да вдигнат погледи към него. После се разсмя на слисаните им физиономии, показа им лакът и благоразумно отскочи зад прикритието на завоя, като продължаваше да се смее безумно сред бученето на потока. Изотзад едва чуто залаяха автомати. Куршумите процепиха въздуха със злобен вой и се изгубиха нейде напред из теснината. След малко канонадата секна. Бяха разбрали, че е безсмислено. Сега щяха да се върнат при конете за въжета; в краен случай можеха да използват и юздите, но така или иначе вече бяха загубили играта. Преминаването щеше да им отнеме поне половин час.

Все още задъхан, той продължи напред. Галерията постепенно се изкачваше нагоре край мократа блестяща скала, обрасла тук-там с мъх и папрат. Каменното корито остана двадесет метра по-долу. Високо над главата му се виеше ослепително ярка лентичка синьо небе. Отпред се появиха стремителните бели струи на втория водопад. Пътеката отново мина през тунел, излезе на открито съвсем близо до водопада и тук Николай спря за малко. Трябваше да се изкачи по няколко железни стъпала и още веднъж да мине над буйното течение. Това щеше да бъде рискованият момент. Мостчето се виждаше отдолу, а ония не бяха чак толкова глупави, че да не оставят поне един човек на пост. Вярно, разстоянието бе доста големичко за добър прицел и увисналият из въздуха воден прах влошаваше видимостта, но рискът си оставаше риск. Кожата си е моя в края на краищата, помисли той, докато изкачваше стъпалата. Зави наляво, спря на пет-шест крачки от мостчето, дълбоко си пое дъх и се хвърли напред.

Беше предвидил правилно. Глухите трясъци на изстрелите се раздадоха още преди да стигне до средата. Първите куршуми прелетяха на два метра под него, следващите с яростен звън забарабаниха отдолу по металния лист; Николай бягаше с дълги скокове, без да се привежда, защото така би се забавил; скалата беше отпред, съвсем близо, един куршум рикошира и изсвистя над главата му, но това бе краят, мостчето свърши и пътеката продължаваше от другата страна, закрита и безопасна.

Добре, мой човек, каза си той, крачейки бавно по-нататък. Карай все в същия дух и ще дочакаш честити старини. Важното е да помниш мъдрия девиз на Мишин: един миг невнимание — после цял живот мъртъв. Макар че въпросът си остава спорен, дали не е за предпочитане да си отидеш млад, отколкото да дочакаш въпросните честити старини.

Пътят напред беше спокоен. Вече без да бърза, Николай се изкачваше по галерии, тунели и площадки високо над кипящото течение на потока Созе. Бе отърсил тревогата и си припомняше имената на водопадите, край които минаваше. Каскад дез Ескалие. Каскад Дивизе. На няколко метра над петия водопад, Каскад де Плюм Бланш, пътеката прекосяваше едно последно мостче и завършваше с широка обзорна площадка, от която се разкриваше гледка към продължаващата нагоре теснина.

Николай спря, извади въжето от раницата и върза здрав клуп от едната страна. После грижливо го премота на лакът и го преметна през врата и лявото си рамо. Оттук нататък започваше трудното. Приближи се до края на площадката, прекрачи железния парапет и стъпи на тесния скален корниз. Камъкът под краката му беше коварно хлъзгав. Като разпери ръце и се притисна към мократа стена, той бавно заобиколи издадения ръб. Скалите от двете му страни се отдръпнаха и отпред се разтвори мрачен кладенец, в който се стоварваха от петнадесет метра височина струите на следващия водопад, Каскад дьо л’Арк-ан-сиел. Дъното представляваше широка и плитка каменна чаша с бурно вряща пяна в средата, но по краищата водата бе почти съвсем спокойна и бавно обикаляше в полукръг, преди отново да се стрелне по течението. Николай предпазливо се приведе, намери издатина, за която да се хване, приплъзна се по корем през ръба на корниза и увисна над езерцето. От обувките му до водата оставаше не повече от половин метър. Разтвори пръсти, полетя надолу и потъна до колене. Тук можеше да не се бои от подхлъзване — с годините по краищата на чашата се бе натрупвал дебел слой ситен пясък, който тихото течение не успяваше да отнесе. По-навътре обаче дъното бе гладко, почти полирано и там трябваше да се пази. Не толкова заради себе си, все някак би се удържал, но при падане щеше да намокри кибрита и това вече не би могъл да си прости — след всички премеждия да съсипе товара на две крачки от целта. Власите се давят на края на Дунава, както твърдеше още една от безбройните поговорки на отдавна починалия му балкански дядо.

Сантиметър по сантиметър той пристъпи навътре. След няколко крачки пясъкът под подметките му изчезна, заменен от гладка скала. Течението меко се вкопчи в бедрата му, задърпа го настрани, към Каскад де Плюм Бланш. Направи още крачка и реши, че е достатъчно, по-напред напорът щеше да стане прекалено силен. До отсрещната стена оставаха пет метра и там, малко над една издатина, от камъка стърчеше стоманената кука, която беше забил преди две години заедно с Дик Гароу. Внимателно, без резки движения Николай откачи въжето от рамото си, размота го и разшири клупа. После със силен замах го метна нагоре. Тежката мокра примка описа дъга във въздуха, блъсна се в скалата и увисна на куката. Като се усмихваше, доволен от точността си, Николай опъна края, докато възелът се стегна здраво, дръпна два-три пъти, за да провери дали опората е сигурна, и реши, че всичко е наред.

Без товара преминаването нямаше да е проблем, но сега се налагаше да действа по-внимателно. Той прехвърли ръце по въжето, изпъна го и пристъпи още по-навътре. Тласъкът на течението се засили и взе да го изтиква надясно, към процепа, през който се изливаше долният водопад. Кабарите на подметките му задраха по гладкото дъно, водата се надигна до кръста и би го повлякла надолу, ако нямаше за какво да се държи. Николай си пое дъх, леко приклекна и изведнъж се хвърли напред и нагоре. Тялото му се люшна в широка дъга през езерцето, докато ръцете му светкавично се местеха една над друга, изтегляйки го по-високо, за да не потъне до рамене. Течението блъсна краката му, дръпна ги настрани и това беше добре, защото така гърбът му оставаше над повърхността. След миг напорът на водата го изхвърли към отсрещната скала. Коленете му задълбаха из песъчливото дъно. Без да изпуска опората, той се изправи, постоя малко, после се изкатери върху издатината. Откачи примката и погледна напред. Три метра по-навътре в стената на кладенеца зееше пукнатина — съвсем тясна на нивото на езерцето, но нагоре постепенно се разширяваше. Николай сгъна въжето на две, преметна го през куката, увисна и с размах се залюля край мократа скала. На третия опит стигна до пукнатината и успя да намести вътре двата си крака. Като се придържаше с лявата ръка, той изтегли въжето, несръчно го нави и го преметна през рамо.

Изкачването нагоре не беше трудно, трябваше само да внимава с хлъзгавата канара. Свали раницата и я надяна обратно — пред гърдите си. След това притисна гръб в камъка, подпря се със свити нозе на отсрещната стена на пукнатината и започна да се катери. Няколко минути по-късно се измъкна над водопада, където естествена скална арка водеше към отсрещния бряг на потока. Тук в отвесната стена се отваряше V-образен процеп — старо корито на отдавна пресъхнал приток на Созе. Дъното беше осеяно с каменни късове и докато се изкачваше, Николай забеляза на места пресни драскотини от подковани подметки. Значи не се бе излъгал там долу, край ресторантчето. Джейн наистина бе минала оттук. Той мислено й свали шапка, като си спомни колко време бяха изгубили двамата с Дик Гароу, докато набележат най-подходящото трасе.

Малко по малко грохотът на водопадите зад гърба му затихна, Отпред все по-ярко нахлуваше слънчева светлина. Процепът се разшири, стана по-плитък и изведнъж свърши. Каменното корито продължаваше нагоре през алпийските ливади към ослепително блестящите бели върхове и ледника, от който извираше Созе. Оттам се спускаше пронизващ хладен ветрец и Николай потрепера в мокрите си дрехи. Вече нямаше закъде да бърза, бе минал границата, но трябваше да върви, за да се стопли.

Отляво се издигаше висок тревист хребет, осеян със стърчащи сиво-черни скали. Младежът пое нагоре с енергична крачка и скоро наистина се загря. Лъчите на обедното слънце вдигаха леки струйки пара от раменете му. Чувстваше се доволен от себе си и от света. Пътешествието можеше да се смята за успешно приключено. Хората на Баумщед нямаше да го преследват отвъд границата, поне толкова мозък имаха в тъпите си глави. Оставаше да се добере до Велтбург, ала в сравнение с досегашните премеждия това беше същинска дреболия, фасулска работа, както би казал дядо му. А щом предадеше пратката и получеше възнаграждението си от Мишин, би могъл за няколко месеца да се откаже от нови курсове. Тъкмо до зимата, бодна го неприятна мисъл, но Николай бързо я прогони. Банкнотите, получени от Баска, също не бяха малко; ако караше по-икономично, щяха да му стигнат до пролетта. Не че си вярваше — отдавна се бе примирил със загадъчното свойство на парите да се изпаряват за броени дни от джобовете му. Ще взема да се примоля за дял в бизнеса, зарече се той. Мишин не е кой да е, мосю Луи сигурно няма да му откаже. Или пък ще зарежа всичко и ще се хвана домакин при мадам Хилда. Чист занаят, спокоен, само дето от време на време се налага да изхвърлиш някой пийнал клиент…

Преодоля последните метри изкачване и спря на каменистото било. Отпред се разкриваше великолепна гледка към Велтбургското езеро, в чиито спокойни тъмни води се отразяваха небето и редките бели облачета. Отсрещният бряг едва се различаваше сред златиста омара. Планинският склон се спускаше стръмно през гъстите гори и ставаше по-полегат чак досами водата, където се белееха като играчки къщите на малко селце. Още час, каза си Николай и пое надолу, като се оглеждаше внимателно.

Откри я, преди да навлезе в иглолистната гора. Беше тясна и рядко употребявана, както повечето пътеки, по които бе вървял през последната седмица. На няколко пъти му се стори, че различава неясни следи по сухата почва, но не можеше да бъде съвсем сигурен, а още по-малко да реши дали Джейн е минавала оттук. Все едно, нямаше къде да се дене, освен да слезе в селото. Там щеше да я настигне.

След дълго спускане през гората излезе на широк коларски път, по който от време на време громоляха каруци. Изпървом звукът на колелата го стресна, ала след това той се усмихна. Вече беше на своя територия. Баумщед с цялата си сбирщина оставаше отвъд планината. Тукашните селяни го мразеха люто и бяха готови ей така, заради принципа, да помогнат дори на контрабандистите на кибрит, стига с това поне мъничко да засегнат интересите на „мръсния шваба“. Без да се крие, Николай излезе на платното и приветствено помаха с ръка на човека в преминаващата каруца. Онзи небрежно отвърна на поздрава, плъзна по раницата му безразличен поглед и пак обърна глава напред. Отгоре вече се чуваше нова каруца. Доста е оживено днес, помисли Николай, крачейки по ръба на пътя. Изглежда, бе пазарен ден и това чудесно подхождаше на плановете му. В тълпата по-лесно щеше да мине незабелязан, а и нямаше да има проблеми с транспорта до Велтбург.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-населено ставаше наоколо. От страничните пътеки се появяваха брадати планинари с тежко натоварени мулета или с огромни раници на гръб. С изпомачканите си вехти дрехи Николай спокойно можеше да мине за един от тях, отличаваше го само избръснатото снощи лице. Но бръсненето не беше чак толкова необичайно нещо, долу сигурно имаше и селяни, облечени в неделните си костюми.

Гората отстъпи място на пасища, сред които тук-там стърчаха порутени изоставени вилички, спомен за някогашното курортно благоденствие. Взеха да се мяркат парчета обработена земя, оградени с високи плетове от клони. По равното пасяха крави и овце, наглеждани от хлапета с тояги на рамо. След поредния завой на пътя, отдясно, вече съвсем наблизо се появиха първите къщи на селото. Отвъд покривите им блестяха водите на езерото, а отсам, на една широка ливада, беше пазарът.

Николай заобиколи спрелите каруци и навлезе в тълпата. Върху одеяла, разстлани по земята, се трупаха купища стока, изсипани сякаш от рога на изобилието. Докато си пробиваше с лакти път напред, пред погледа му се появяваха дебели пити сирене, чували с царевица и жито, огнестрелни оръжия и муниции, големи буркани с пчелен мед, бъчонки вино, лоени и восъчни свещи (с официално разрешително в рамка), предена и непредена вълна, зеленчуци, дивечово месо, дрехи, всевъзможни кожи, прясна риба от езерото и планинските потоци, гърнета с масло и сметана, грубо изковани земеделски сечива, ножове и още какво ли не. Наоколо спореха, пазаряха се, ругаеха на френски и немски, сегиз-тогиз като пикантна подправка се дочуваше италианска, испанска или фламандска реч. Из множеството се провираха оскъдно облечени гастролиращи проститутки, по-опитните вече мъкнеха сконфузените си клиенти към близката горичка. Фокусник с червен плащ и чалма на главата вадеше от устата си наниз пъстри копринени кърпички пред неколцина зяпнали селяни, до него друг бродещ артист с факла в ръка бълваше огън — опасен номер, който можеше да го прати на бесилката, но за сметка на това осигуряваше далеч по-многобройна публика.

Най-после Николай се изтръгна от навалицата, продължи към селото и изведнъж спря. Беше видял позната физиономия. Край някаква стена с бутилка калвадос^[2] в скута седеше на припек циганинът Фернан — конекрадец, ковач, контрабандист единак и една от най-колоритните фигури в областта. Както винаги бе облечен в огненочервена копринена риза, разкопчана до пояса, тесен черен панталон, полуботуши с къси шпори и колан, широк цяла педя, с безброй капси, ремъчета и джобчта. На ухото му проблясваше полирана стоманена обица. Изглеждаше съвсем доволен да седи така, примижал срещу слънцето, с провиснал над мургавото чело къдрав черен кичур. Присъствието му тук беше добър знак — Фернан имаше фантастичен нюх към опасностите и умееше да изчезва далеч преди да замирише на пърлено. Освен това винаги беше в течение на всичко, сякаш непрекъснато шареше из околностите с невидим локатор.

Николай се приближи, седна до него и го сръчка с лакът.

— Дай една глътка.

Циганинът лениво завъртя глава, изгледа го с премрежени клепки и му подаде бутилката. Като отпи малко, Николай му я върна, после се опита да поведе разговор.

— Хубав пазар става днес.

— Бива го — съгласи се Фернан и на свой ред надигна шишето.

— Изглежда спокойно, а?

— За кого спокойно, за кого не… Аз моята работа си я свърших и няма от какво да се плаша. — Циганинът безразлично сви рамене и внезапно го стрелна с жив поглед. — Ти да побъбриш ли си дошъл, или по работа?

— По работа — призна другият.

Фернан прехвърли шишето в лявата си ръка и подложи длан:

— Десетачка.

И тоя приятел осъзна стойността на информацията, помисли Николай, бъркайки в джоба на панталона. Парите бяха още влажни. Понеже не беше уточнено за каква валута става дума, той избра изтъркана синя банкнота от десет марки с изобразен на нея платноход и я пусна в мазолестата черна шепа. Фернан доволно потри печалбата в рядката си брадица, следейки със заинтересуван поглед как останалите пари се връщат откъдето бяха дошли. Докато прибираше банкнотата в едно от джобчетата по колана, на лицето му цъфна белозъба усмивка.

— Преди да почнеш да питаш, ето ти информация от мен. Гратис, за сметка на заведението. Гледам, че имаш доста рубли. Снощи във Велтбург е изгоряла къщата на стария Розенхайм.

— Е?

— Какво „Е“? Не си ли чувал, че хер Розенхайм изкупуваше всякакви рубли, каквито му паднат? Искаше да им вдигне цената. И сега наистина ще се вдигнат, само че оня дърт лихвар няма да им се радва. Разправят, че бил изгорял заедно с всичките си пари.

— Откъде ги знаеш тия неща, Фернан? — запита Николай. — Бас държа, че поне от месец не си стъпвал във Велтбург.

— Нямам работа там — ухили се мургавият, после очите му внезапно станаха сериозни и печални. — А колкото до знаенето — налага се, братче. Ние, циганите, трябва всичко да знаем, това ни е защитата в тоя пусти свят. Хайде питай сега.

— Чудех се дали не си виждал преди малко да минава една жена. Дребна, облечена в стари брезентови дрехи. Носи раница и има дълга черна коса, но я крие под каскета. Прилича на момче…

— Може и да съм я виждал… — Фернан присви очи и се замисли. — Обаче не тук. Горе по пътя, вървеше на изток.

Николай поклати глава.

— Сигурно не е същата. Онази отиваше към Велтбург.

— Същата е, братче, същата е — възрази циганинът с тон на оскърбено достойнство. — Дрехите й още бяха влажни като твоите, щото и двамата сте минавали — хайде да не казвам, ама не мисли, че никой не знае къде ви беше каналът на вас с Дик Гароу.

— Добре де, да речем, че е била тя — прекъсна го Николай Бенев. — Какво ще търси на изток?

— Не какво търси, приятел, а от какво бяга. Ще ти кажа честно — нямам представа. Обаче помни ми думите: нещо ще става в това село, и то скоро. Усещам го ей тук, в корема си, и ако не бях чист, отдавна да съм отпрашил. Тебе не те знам чист ли си и не питам. Ако си — сядай да довършим шишето. Иначе — изчезвай. И не нагоре.

— Защо?

Фернан не отговори веднага. Отпи дълга глътка калвадос, избърса устните си с ръка и се облегна назад.

— Пак ти повтарям, не знам. Усещам го, и толкоз. Ако съм те излъгал, ще ти върна парите, като се видим друг път. Слушай какво ти говоря и отивай към пристанището. Може да успееш.

Николай скочи на крака. За пръв път чуваше Фернан да говори толкова неясно и това засилваше тревогата му. Гълчавата на пазара сега изглеждаше като прикритие за нещо друго, потайно и заплашително. Той вдигна поглед нагоре към склона и забеляза подробност, на която преди не бе обърнал внимание. Нито една каруца не се изкачваше по пътя, никой не си отиваше. Рано е още, опита да се успокои той, но знаеше, че не е така. Отдавна бе минало пладне, обикновено по това време мнозина търговци и купувачи вече се прибираха у дома. Какво ги спираше? Преоблечени полицейски агенти? По дяволите, би трябвало да са страшно много, за да осъществят операцията незабелязано. И още нещо — ако наистина задържаха каруците, значи хайката вече бе започнала.

Фернан го гледаше безразлично и загадъчно с черните си цигански очи. Николай му махна с ръка и забърза към главната улица на селото. Не му харесваше това тясно пространство, оградено от къщи и дворове, имаше чувството, че сам се пъха в устата на вълка. Би предпочел планината, там щеше да бъде в стихията си, но ако Фернан бе прав, гората гъмжеше от полиция. По-добре напред, към пристанището. Нататък вървяха и други като него, всички натоварени с раници, торби и чували, с ръчни колички и мулета. Мнозина дребни търговци от Велтбург идваха на панаира за евтина стока. Между тях нямаше да бие на очи. И все пак… защо селото му се струваше по-оживено от друг път?

Какво става тук, ядно се запита той. Да ви се затрие семето дано, какво търсите всички по петите ми? Като че сте се наговорили да ми тровите живота. Само не казвайте, че е заради кибрита, няма да ви повярвам. Със същия успех можете да си размърдате задниците заради крадените коне на Фернан. Бизнесът си е бизнес, това дори Аренс го знае и си затваря очите. Е, тогава? Да беше станал обирът отсам границата — разбирам, обаче кой е луд да върши такива работи на собствена територия?

Иззад завоя на уличката отпред блеснаха водите на пристанището. Николай не издържа, изтича нататък и се смеси с тълпата по брега. Край дървените кейове бяха привързани лодки, няколко стари спортни яхти с олющена бяла боя и грамаден сал от борови трупи с провиснало сиво платно. И в нито един от неподвижните плавателни съдове нямаше човек, макар че пред тях гъмжеше от народ.

Той сякаш физически усети как се захлопват наоколо челюстите на някакъв чудовищен капан. Трябваше да бяга! Да бяга на всяка цена, ако още му оставаше време! Какво бе казал Фернан? На изток… Да, на изток, накъдето предвидливо бе завила Джейн. Не по брега, там сигурно щеше да има постове. През селото, по страничните улички, евентуално през дворовете.

Като се блъскаше в прииждащите хора, той побягна назад. Вместо да оредява, навалицата ставаше по-гъста. За момент отпред се отвори пролука и Николай видя причината — улицата беше преградена от две редици мъже, въоръжени с карабини. Хайка!

Внезапно гълчавата секна, сякаш отрязана с нож, сетне над тълпата се разнесе въздишка на изумление. Като по команда главите се обръщаха наляво, там, където гористият склон потъваше в езерото и сега иззад него бавно изплаваше огромна тъпа муцуна. „Велтхершер“, позна го Николай, гордостта на Аренс, символ на военна мощ и въздушно превъзходство. С подобен дирижабъл не можеше да се похвали нито една от съседните държавици. Летеше съвсем ниско, само на десетина метра над водата, оставяйки зад себе си синкави струи дим от четирите парни двигателя. В сравнение с колосалното издължено туловище полицейският дирижабъл, свален от Баска, би изглеждал направо пигмей. Долната половина на корпуса беше оцветена в небесносиньо, а по-нагоре ставаше тревистозелена с безформени кафяви петна. Водното огледало под него се покри с бръчки от вятъра на витлата. Тъмният овал на сянката пробяга по езерото и падна върху стъписания народ по пристанището. Две от витлата намалиха оборотите и машината увисна неподвижно.

Сред тълпата се бе образувал широк празен кръг. От вратата на гондолата надолу полетя въжена стълба и по нея един след друг взеха да се спускат войници с пълно бойно снаряжение.

Николай леко размърда рамене. Ремъците на раницата се плъзнаха настрани. Той ги остави да се смъкнат до лактите и се готвеше да се освободи от опасния товар, когато нещо твърдо се притисна в ребрата му.

— Оправи си багажа, копеле — изсъска до ухото му дрезгав глас. — По-живо и без фокуси, ако ти е мила кожата!

Ами че тук гъмжи от тях, отчаяно помисли Николай, докато неохотно връщаше ремъците на място. Ето че и за мен дойде краят — като за Дик, като за Баска, като за Лудия Бернар и Татко Карло… И най-обидното ще е, ако си ида мърцина, без да разбера защо е всичко това, в каква шибана каша съм се забъркал… Кому съм притрябвал, porca miseria^[3]? Кому? И за какво?

Тълпата отстъпваше назад, разтегляше се в изтъняващ пръстен. В центъра оставаха слезлите двадесетина войници. Двама от тях хванаха въжената стълба, изпънаха я и от гондолата, без да бърза, заслиза цивилен мъж — висок и слаб, облечен в безупречен светлосив костюм, с широкопола филцова шапка. Бастунът с топка от слонова кост в дясната ръка не пречеше на точните му, отсечени движения. Когато достигна земята, човекът спря, изтупа сакото си и плавно се завъртя на пети. Войниците се отдръпнаха от пътя му.

Лицето на новодошлия беше тясно и бледо, гладко избръснато, само под необикновено дългия остър нос се тъмнееше тъничък, добре подстриган мустак. Кестенявата вълниста коса се спускаше до раменете му. Николай го бе виждал всичко на всичко два пъти, при това отдалече, но веднага го позна. Ален Буше. Шеф на полицията и дясна ръка на Аренс. Човек дракон, както го наричаше Китаеца, мир на праха му.

С елегантен, отмерен жест Буше пъхна бастуна под мишница и бавно закрачи покрай кръга от хора. Очите му се плъзгаха от лице на лице и под погледа им всеки се вцепеняваше за миг, после издаваше неосъзната въздишка на облекчение. Стъпката му беше гъвката и лека като на дебнещ хищник — най-напред до земята се докосваха връхчетата на лъскавите черни обувки и едва след това се отпускаше цялата подметка. Тази еластична походка влизаше в зловещ контраст с абсолютната вдървена неподвижност на торса, шията и ръцете. Буше — касапин на френски, помисли Николай. Няма грешка именцето, Господ си знае работата.

И после той престана да разсъждава, защото полицаят бе забавил крачки и гледаше право към него. От бледосините му очи лъхаше леден хлад. Николай усети как по цялото му тяло избиват капки пот като от стисната гъба. Опита се незабелязано да протегне ръка към оръжието си, но натискът на дулото в ребрата му стана по-силен. Ален Буше спря, леко се надигна на пръсти, за да погледне раницата, сетне отново се втренчи в лицето му. Високото бледо чело се сбръчка, сякаш полицаят светкавично съобразяваше нещо. Очите заплашително се присвиха…

Устните на Буше се разтеглиха в смътен призрак на усмивка. Той удовлетворено кимна и направи крачка настрани.

За момент Николай се почувства кух и олекнал като висящия над пристанището дирижабъл. Едва се удържаше на крака, неспособен да повярва, че заплахата е отминала. Натискът в ребрата му бе изчезнал. Той предпазливо изви глава, но сред хората зад себе си не забеляза никого, комуто би могъл да принадлежи дрезгавият глас отпреди малко.

Буше продължаваше обиколката и сега сякаш се движеше по-бързо. Вече бе огледал половината кръг. Безрезултатно, усещаше се по нервните му движения. Безпокойството бе обзело и войниците, които стояха до въжената стълба с готови за стрелба карабини. Тревогата се сгъстяваше из въздуха, тегнеше с мириса на пот в тишината, нарушавана само от пъхтенето на парните машини. Нещо трябваше да стане, нещо трябваше да разкъса вцепенението…

Ненадейно кръгът отсреща трепна и се разпадна. Два изстрела се сблъскаха в мълчанието. Хората се пръснаха напосоки като разсипани грахови зърна. В разчистения проход лежеше сгърчен мъж, стиснал с ръце корема си. Няколко метра по-нататък бягаше убиецът — дребен и закръглен, облечен в нов зелен костюм. Подир него вече се хвърляха неколцина други, навярно предрешени агенти.

— Жив! — извиси се повелителният глас на Буше. — Жив, жив!

Беглецът тичаше до самата вода. От крайбрежните дървета насреща му изскочиха трима души, двама с пушки и един с едра мрежа в ръцете. Човекът рязко спря, озърна се и Николай за пръв път забеляза лицето му. Беше го виждал и преди, сигурен бе в това, но не можеше да си спомни къде и кога. Нещо, свързано със занаята…

Около задъхания пълничък мъж се бе сключил обръч. Агентите бавно пристъпваха напред. Той се огледа с разширени очи, вдигна пистолета…

— Ръката! — изкрещя Буше.

Късно. Дребният беглец бе успял да опре дулото в слепоочието си и да натисне спусъка част от секундата преди да избухне стрелба и куршумите да надробят китката му на кървави парцали. Отново настана глуха тишина. Над трупа се привеждаха пет-шест души, но шефът на полицията бавно тръгна нататък и всички се отдръпнаха.

Няколко секунди Буше постоя, гледайки замислено убития. После въздъхна и вдигна десница. От гондолата на дирижабъла полетя надолу въже с примка. Двама от агентите го стегнаха под мишниците на безжизненото тяло, а войниците преметнаха карабините през рамо и започнаха да се изкачват по стълбата.

Драмата бе свършила. Освободена от надзора, тълпата се раздвижваше, но все още повечето хора гледаха как издърпват трупа нагоре. Николай използва момента, за да се нареди сред първите в опашката пред сала. Би могъл да опита да наеме и платноходка, обаче щеше да струва скъпо, а след всичко преживяно искаше да отложи колкото може повече неизбежния следващ преход през планините. Мислеше си за убития. Дали не бе от хората на мосю Луи?

— Хей, глух ли си? Петнайсет франка, рекох.

— Да, да — промърмори той и измъкна шарената пачка банкноти.

Брадатото лице на собственика на сала се оживи.

— Рубли, а? Знаеш ли, че снощи…

— Знам — каза Николай.