Любомир Николов
Десетият праведник (10)

10

Николай Бенев лежеше на студения каменен под и се вглеждаше към улицата през отдавна разбитата витрина. Тресеше го. Бе прекарал почти цялата нощ в гората, преди призори да се промъкне насам и цял ден да се крие в изоставената банка. Е, вече не му оставаше да чака дълго. Той погледна часовника си. Шест без пет. Всеки петък точно в шест вечерта, бе казала Арлет. Днес беше петък…

Внимателно, за да не разбуди болката, той се завъртя настрани и отново провери картечницата. Всичко беше наред. От витрината виждаше като на длан заведението на мадам Хилда. Чудесна позиция. Оттук можеше с лекота да покоси Буше точно пред входа, но знаеше, че няма да го направи. Всичко трябваше да стане съвсем другояче. Искаше полицаят да го види, да разбере какво става — и едва тогава да умре.

А после?

Не бе мислил за после. Треската объркваше хода на разсъжденията му, ту го връщаше към мъртвите очи на отец Донован, ту го хвърляше напред, към някакво неопределено бъдеще, в което непременно щеше да се добере до Сицилия, при Мишин. И при Бержерон естествено… Наивният физик Бержерон, който преди двадесет години бе разбрал Колапса, а сега не схващаше простичката истина, че Доброто удържа света над пропастта… Не, Бержерон не беше виновен… Колцина биха повярвали без доказателства… пък и с доказателства… Колко праведници остават в Содом?

Трябва да ги има, каза си той. Трябва някъде да ги има, щом тази планета още не е полетяла по дяволите. Те може дори да не знаят, че на тях все още се крепи Вселената, докато останалите с пълна сила натискат червеното копче. Как ще построиш нов свят с толкова прогнил материал, Бержерон? С какво ще ти помогнем всички ние, контрабандисти, крадци, грешници, убийци? Под нашите пръсти почернява златото, човече, от нашия дъх посинява медта и нашите стъпки събарят Вселената. Ще се намери ли сила, която да ни промени, да ни направи като отец Донован?

Стъпки.

Той не надникна навън. Просто се хвърли през разбитата витрина, защото бе познал походката. Болката отново го проряза, ала съзнанието му я потисна дълбоко надолу. Нямаше време за болка. Сега бе важно само едно, само едно, само едно…

Разкрачен, задъхан и мокър от трескава пот, Николай стоеше на тротоара с картечницата в ръце. Отсреща, няма и на десет метра, бе спрял неподвижно Буше.

Секунда, помисли Николай Бенев в ленивото, гъсто като сироп време. Давам му секунда, за да осъзнае. После стрелям.

В сивите очи на полицая просветна разбиране.

Сега!

Картечницата мълчеше.

Младият човек сведе поглед. Всичко бе наред, трябваше да е наред след толкова проверки. Защо не стреляше? Защо пръстът му не можеше да помръдне?

Бастунчето в ръката на Буше започна да се надига.

Стреляй, по дяволите, стреляй, мислено заповяда Николай Бенев, сякаш мъртвото желязо можеше да се подчини на волята му. Защо нямаше сили да извърши един толкова прост жест? Само да свие показалеца…

Бастунчето беше изминало половината път.

Глупако, каза си Николай, какво правиш? Та той ще те гръмне ей така, като вързана патица! Или се смяташ за праведник в Содом? Не си! Не си и никога няма да бъдеш! Чу ли, няма да бъдеш, ако ще да се насереш! Стреляй!

Бастунчето сочеше право към него.

Инстинктът го тласна навътре, към спасителния полумрак на банката. В полет усети как нещо опари бедрото му и едва после чу сухото изплющяване на изстрела. Подкованите обувки изтракаха върху мръсния каменен под. Десният му крак се подкоси, той падна на колене, но веднага скочи и закуцука по-нататък. Прогнили дървени гишета… сенчест коридор… стъпала надолу…

Зад гърба му се раздадоха бавните стъпки на Буше.

Мишеловка, помисли Николай, докато слизаше на една страна по стъпалата, опирайки се на картечницата. Няма изход. Долу е само радиоактивен мрак и нищо друго.

Мракът вече беше около него. Отпред едва се различаваше зеещата паст на огромна метална врата. Той с усилие прекрачи високия праг, спря и се огледа. В мътните лъчи, долитащи от стълбата, различи купища златни кюлчета, черни като сажди, като нощ, като смърт.

Стъпките на Ален Буше наближаваха.

Картечницата беше единственото спасение, но сега тя нямаше да му помогне. Какво оставаше? Да хвърля камъни по полицая? По дяволите, тук нямаше и камъни! Само късове проклет радиоактивен метал.

Той протегна ръка настрани, усети в дланта си хладната тежест на златото. Последна надежда… Жалка надежда на един жалък неудачник, който щеше да загине тук, както някога бе предсказал Баска…

Светлината откъм стълбата сякаш стана по-светла. По кюлчетата пробяга блясък, истински златен блясък — като огън, като звезда, като изгряващо слънце.

Като кръстчето на отец Донован.

Господи, помоли се той, чуй ме! Не знам дали си Бог, или Добро, или Червеното копче на Вселената. Който и да си, каквото и да си, чуй ме и отговори! Нима тъкмо аз мога да бъда праведник в Содом? Нима мога да изляза оттук и като отец Донован да разнасям простата истина, че без Добро всичките ни усилия са обречени?

Нямаше отговор. Само стъпките на Буше слизаха по стъпалата.

Николай пусна кюлчето. Вдигна картечницата и насочи дулото към стълбата.

Отговори ми, Господи!

И още докато отправяше мислено този вик, той разбра, че дори да съществува, Бог, или Доброто, или Червеното копче на Вселената няма да отговори, както отец Донован бе отказал да даде доказателство на Бержерон.

Трябваше да си отговори сам. С един страшен избор.

Да стреля, да се спаси — и завинаги да загуби онова, което току-що бе спечелил.

Или да не стреля.

Да чака.

И да се надява, че все още може да стане чудо, случайност, спасение.

По прехапаните му устни течеше кръв. Картечницата в ръцете му сякаш бе сбрала тежестта на всичкото Зло във Вселената.

— Може би — прошепна той и продължи да повтаря като магическо заклинание, което би му спестило избора: — Може би, може би, може би, може би…

Може би…