Любомир Николов
Десетият праведник (9)

9

Ужасът го караше да напъва мускулите си до скъсване в напразни опити да се изтръгне от въжетата. Смъртта беше отсреща, между трите огъня, където йоанитите все по-бързо носеха своите сандъчета към черната купчина. Падащите диаманти проблясваха из въздуха като водни капки. Някъде наблизо монотонно гъгнеше гласът на брат Амброзий. Двадесет и четвърта кутия, пет килограма… двадесет и пета кутия, пет килограма… двадесет и шеста кутия, пет ки…

Стон. Сгърченото тяло на Амброзий до факлата. Буше с бастунчето в ръка. Кърваво петно на лъскавото острие.

Нещо ставаше с мозъка на Николай. Страхът бе изчезнал, заменен от безстрастно броене, сякаш в него се бе вселил духът на убития младеж. Двадесет и осма кутия, пет килограма… двадесет и девета кутия, пет килограма… тридесета ку…

Въжетата падаха под яростните удари на полицая.

Тридесет и втора кутия, пет килограма, тридесет и трета кутия, пет килограма…

Жестока плесница през лицето. Тласнат от внезапен прилив на енергия, Николай се затича след Буше под плътните облаци, които закриваха луната. Черната маса на дирижабъла едва се различаваше над ниския хоризонт.

Четиридесет и пета кутия, пет килограма… четиридесет и шеста кутия, пет килогра…

Полудял съм, помисли той, но не усети страх. Ръцете му пъргаво се прехвърляха по въжената стълба, а гласът в главата му отброяваше с хладно упорство. Петдесет и четвърта кутия… петдесет и пета… петдесет и шеста…

Всичко друго, дори собственият му живот, губеше смисъл, отстъпваше назад пред бързо растящите числа. Гондолата на дирижабъла се люлееше под краката му. Осемдесета кутия… Жилавите нишки не се поддаваха, той напъна по-силно с ножа. Буше търсеше кибрит около двигателя. Деветдесета кутия… Въжето полетя надолу в тъмнината. Николай се хвърли наляво към следващото. Сто и първа кутия… Дирижабълът леко се дръпна нагоре. Ален Буше драскаше клечките с нетърпеливо пъхтене. Сто и дванадесета кутия… Внезапна догадка накара Николай да извика. Клечките бяха изгорели. Полицаят пак опипваше около парната машина. Сто и деветнадесет… Острието на бастунчето със замах сряза последното въже. Сто двадесет и шест… Изхвърляй баласт! Не гледай надолу! Сто тридесет и две… Пламъчетата гаснеха едно след друго в шепите на Буше. Сто тридесет и девет… Торбите с пясък летяха зад борда. Фигурките на йоанитите се смаляваха. Сто четиридесет и три… Не гледай, идиот такъв! Последните трима пристъпваха напред… Двамата вече лежаха на земята, оставаше само един. Той рухна на колене, надигна се и със сетно усилие се хвърли в камарата от жарава.

Сто четиридесет и девет…

Времето спря.

— Можеш да се събудиш, Ник — тихо и настоятелно изрече нечий познат глас. — Събуди се, всичко свърши.

Той отвори очи.

Първото, което видя, беше усмихнатото лице на отец Донован. Свещеникът седеше срещу него, от другата страна на изящна масичка, върху която имаше каничка и три чашки кафе. Три… Николай се намръщи. Когато преди малко се бе съгласил на хипнотичния сеанс, в стаята бяха само двамата със свещеника. Той надигна глава и зърна до отсрещната стена третия човек — слаб, среден на ръст, с бледо лице и дълга прошарена коса. Пронизващият поглед на черните му очи беше незабравим дори след двадесет години и Николай неволно изохка от изненада:

— Бержерон!

Донован леко се усмихна и завъртя глава към французина.

— Световна слава… Е, Жак, какво ще кажеш?

— До гуша ми е дошло от тая слава — сърдито промърмори Бержерон, докато сядаше в креслото до свещеника. — Когото и да срещна, все същото пита: защо сте жив? Понякога почвам да съжалявам, че успях да се измъкна след оная история в Ардените.

Николай бързо наведе поглед към полираната повърхност на масичката. Жак Бержерон жив! Още не разбираше цялата игра на Буше, но сега поне знаеше крайната цел — да бъдат завладени знанията на гениалния физик.

— Не се отклонявай от темата, Жак — меко изрече отец Донован. — Какво ще кажеш за онова, което чу?

Бержерон изпи кафето си на един дъх и посегна към каничката.

— Какво да кажа? Първо, не знам доколко си сигурен в хипнозата.

— Сигурен съм — увери го свещеникът. — Изучих я в ЕКЮ, а там преподавателите си знаеха работата, гарантирам.

— Добре, съгласен съм. Обаче можеш ли да гарантираш и за броенето? Човекът е бил в отчаяно положение, бягал е да спасява живота си и почти не е поглеждал назад.

Объркването след хипнозата отминаваше и Николай вече не се учудваше, че от гондолата на дирижабъла се е пренесъл в тази малка, скромно обзаведена стаичка без прозорци. Не го учудваше и електрическото луминесцентно осветление. Щом Бержерон бе жив, от него можеше да се очаква какво ли не…

— Гарантирам деветдесет на сто и дори повече — каза Донован. — За подсъзнанието подобна задача не е чак толкова трудна, колкото изглежда. А твоето подсъзнание, Жак, те кара да бягаш от отговора, защото не го харесваш. Нищо де, ще пресметна вместо теб. Сто четиридесет и девет по пет прави седемстотин четиридесет и пет килограма критична маса.

Бержерон подскочи в креслото си.

— Не критична! Субкритична, запомни го веднъж завинаги и не ми говори глупости. Било е като през миналия век в Чернобил. Ония идиоти са на погрешен път и докато продължават така, няма да осъществят истински ядрен взрив. Трябва да има известна грешка в броенето!

— Може би — кимна свещеникът. — И все пак критичната маса на въглерода спада, нали?

— Спада, спада! — Жак Бержерон тръсна глава и дългата коса увисна пред лицето му. — По мои собствени изчисления сега трябва да е около деветстотин килограма. Толкова по-добре в края на краищата. Кривата постепенно се изглажда и все някъде трябва да спре.

— По-добре от твоя гледна точка — забеляза Донован. — Не и от моя.

— Какво значение има твоята гледна точка? Ти си идеалист, отче. Ето, питай него! — Жак насочи дълъг костелив показалец към гърдите на Николай. — Питай един обикновен човек дали е съгласен с мен и той ще ме подкрепи.

Свещеникът се облегна назад и скръсти ръце.

— Хайде, убеди го. Давам ти пълна свобода на действие, но след това е мой ред да говоря.

— Съгласен! — Физикът отпи от кафето си и впери пламтящ поглед в лицето на Николай. — Отвори си ушите, приятелю. Знаеш защо рухна цивилизацията. Електричеството беше в основата на цялата човешка мощ. След Колапса, когато загубихме медта, все още можехме да се възстановим, обаче ни липсваше едно — прост и надежден източник на енергия. Петролът стана недосегаем. Огънят беше забранен. Слънчевата енергия изисква прекалено сложни технологии. Но има едно явление, което изследвам от петнадесет години насам…

— Радиоактивна самоиндукция — обади се отец Донован.

— Не ме прекъсвай! Остави човека сам да реши. И тъй, радиоактивна самоиндукция. Ново явление, противоречащо на всичките ни предишни познания… както много други неща след Колапса. Ще ти го обясня съвсем просто. Има множество нестабилни елементи и изотопи, само че допреди двадесет години радиоактивността беше свойство на отделния атом. Тя не зависеше от външните условия. След Колапса обаче с въглеродните атоми стана нещо странно. Те сякаш взаимодействат помежду си и когато общата им маса надвиши определен праг, придобиват свойствата на радиоактивен елемент. Защо? Не знам, признавам го откровено. Живеем в нов свят с нови природни закони и работа на бъдещите физици е да го установят. А нашата е да решим върху каква основа ще творят тези бъдещи физици. Дали ще трябва да тръгнат от нулата, или ще разполагат с модерни лаборатории. Опитай да си представиш какво означава току-що споменатата самоиндукция. Натрупваш купчина въглерод — и си пред прага на верижна ядрена реакция. Разпръскваш купчината — и остава само безвреден черен прах.

— Но това означава… — промърмори Николай, без сам да знае какво точно иска да каже.

— Това означава, че след жестокия удар природата ни подхвърля неочаквано щедър подарък. Дава ни възможност за изграждане на удобна, чиста и почти безопасна ядрена енергетика. Тук, на петдесет метра под нас — физикът посочи с пръст към пода, — има такъв реактор. Създаден с много труд, с грешки и провали, ала все пак създаден. И от него може да тръгне възраждането на човешката цивилизация, на новата наука, на бъдещето.

— Отново по стария утъпкан път — подхвърли свещеникът.

Бержерон удари с юмрук по масата.

— Да, дявол да го вземе, по стария път! Какво ще ни спре?

— Парадоксът на симултанността — тихо каза отец Донован.

За момент в стаята настана тишина. После Николай надигна ръка.

— Почакай, отче. Вече веднъж си ми споменавал за това. Какво представлява този парадокс?

Свещеникът пак се усмихна.

— Нещо далеч по-странно от радиоактивната самоиндукция. Всъщност почти всичко ти е известно. Астрономическите изследвания показват, че Колапсът не е само локално явление. Той засяга всички звезди във Вселената. А от това следват два поразителни извода, които напълно противоречат на логиката. Първо: нарушен е нормалният ход на времето. Ако Колапсът беше настъпил наведнъж в цялата Вселена, ние нямаше да го разберем, защото светлината от далечните звезди идва до нас за хиляди и милиони години. И все пак астрономите са категорични. Неразрешима загадка, нали, Жак?

Физикът сърдито изръмжа.

— Вторият извод е свързан с първия — продължи Донован. — Накъдето и да погледнем, промените в звездите са еднакви. А това означава само едно: че ние сме в центъра на процеса… в центъра на чудото, защото другояче освен чудо не можем да го наречем. И аз питам: какво толкова особено има в тази наша малка Земя? Каква сила се е пресегнала през времето и пространството, та цялата Вселена да се промени — не едновременно, подчертавам, а така, че да бъде едновременно само за нашите очи?

— Пак ли ще разказваш притчата за дивака и копчето? — мрачно се осведоми Бержерон.

— Не, ще я прескоча. Ник вече я е чувал. Но каквото и да говориш, просто няма бягство от извода, Жак. Безумен извод, казвал си ми го стотици пъти. Добре, нека да е безумен. Фактите ни тласкат към него. Във Вселената е станало чудо. Ние сме в центъра му. Защо тогава да не допуснем поне за миг, че ние сме и причината? В края на краищата Бог е сътворил света по свой образ и подобие. Би било нелогично да не го надари и със своята мощ.

— Или пък с мощта на Сатаната — добави Николай.

— Да, или с мощта на Сатаната. Това са две страни на една и съща сила. Не ме гледай учудено, Ник, би трябвало да го знаеш. Та нали през ранното средновековие тъкмо твоята родина е била едно от огнищата на манихейската ерес^[1]?

— Злоупотребяваш с красноречието, отче! — разпалено възрази физикът. — С тебе започнахме спор и си избрахме арбитър. Аз изложих своите аргументи. Възразявай по същество, без да се отклоняваш.

— Добре… — отец Донован подпря длани на масичката и се приведе напред. — Позицията на чистата наука е ясна. Да се приспособим към новите условия, да овладеем природните сили и да продължим по стария път. Ще си възвърнем отминалото величие, пак ще бъдем венец на творението. Там е грешката ти, Жак! Нищо няма да постигнем, дори да се отрупаме с могъщество. За да спечелим отново величието, първо трябва да променим самите себе си. От векове сме поели по един гибелен път — пътя на насилие към природата и към ближния. По другата линия, линията на хармония с битието, са тръгвали само отделни племена — евенки, индианци, чукчи, полинезийци…

— Примитивни народи — презрително натърти Бержерон.

— Да, примитивни — добродушно се съгласи Донован. — Но не ги подценявай, синко. Сега ще ти покажа нещо.

Той извади портфейла си и измъкна отвътре стара цветна фотография, навярно изрязана от някаква книга. Николай се приведе, за да вижда по-добре.

Жълти пустинни пясъци, от които стърчаха ниски сиво-черни скали. На преден план тъмнееха няколко камъка с широки полирани вдлъбнатини от горната страна. В кухините бяха вложени гладки каменни кълба.

— Ръчни мелници — съвсем тихо, почти шепнешком изрече свещеникът. — С тях са мелили жито. И те са единствените мълчаливи свидетели на някогашната плодородна Сахара. Преди хилядолетия там са текли няколко реки, по-големи от Нил. После дошъл човекът — примитивни народи, както казваш, Жак — и чрез неразумно земеделие и скотовъдство унищожил огромни територии. Най-напред минавали говедата, след тях овцете, които могат да изпасат и най-дребната тревичка, накрая стада непридирчиви кози довършвали останалото. Подир тях се задавала пустинята. Така човекът причинил първата от многото екологични катастрофи в своята история. Първата, но не и последната. Семената на злото са заложени у нас и докато не се освободим от тях, всичко ще бъде напразно. Ти ми говориш за прости и безопасни ядрени реактори. Съгласен съм, с тях навярно ще успееш да възродиш цивилизацията и дори да постигнеш стократно повече, ала тези реактори могат да се превърнат в прости и достъпни за всеки безумец атомни бомби. Колко време ще съумееш да опазиш гибелната им тайна? Едва ли задълго, защото, както е казано в Евангелието: и когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са вкъщи. Това е, Жак. Не помислиш ли най-напред за доброто и злото у човека, науката не ще ти помогне.

— Съгласен съм, отче — Бержерон повъртя празната си чашка и без да се смущава, отпи направо от каничката. — Дотук всичко в разсъжденията ти е нормално. Ние сме способни да унищожим планетата, доказвали сме го неведнъж. Но ти искаш от мен да приема нещо много повече — че сме способни да унищожим цялата Вселена. Как, по дяволите, как? Обясни ми, ако можеш!

Отец Донован въздъхна.

— Не те карам да повярваш в брадатия Господ нейде над облаците или в светиите с арфи и палмови вейки. Искам само да допуснеш, че доброто и злото у всеки от нас могат да имат огромна собствена сила. Вселената е необятна — и въпреки това ние успяваме да я обхванем с нищожното си човешко съзнание. Наречи го както си щеш, няма да споря с теб. За мене то е Божията искра, която ни изравнява със Създателя. И нека у всеки от нас тази искра да е нищожна, но защо да не допуснем, че и тя може да създаде ефект, подобен на твоята радиоактивна самоиндукция? Шест милиарда Вселени, отразени в главите ни — това рано или късно трябваше да повлияе на истинската Вселена. За добро или за зло. И уви, злото у нас се е оказало по-силно. Не знам, може би ние всички заедно сме решили подсъзнателно, че е време да отървем света от присъствието си. Обаче в своята неизмерна гордост сме избрали смърт, чрез която да го повлечем подир себе си. А може би малкото добро, пазено от някои сред нас, ни удържа все още на ръба? Наш дълг е да раздухаме гаснещото пламъче на това добро, да го разпалим… и да се надяваме на спасение. Защото, ако наистина ние сме виновни за Колапса, просто нямаме правото да умрем.

Бержерон яростно зарови пръсти в дългата си коса.

— Това е само безумна хипотеза, отче, изтъквал съм ти го вече. Аз не мога да я опровергая и ти не можеш да я защитиш. Дай доказателства, останалото са празни думи!

— Няма да ти дам! — отсече Донован с внезапен гняв. — Дори да имам, не бих ти ги дал, защото все едно, няма да им повярваш или ще ги наречеш непонятни физични явления, както парадокса на симултанността. За мене това е чудо, за тебе — загадъчен процес. Само вярата може да ни спаси, а с доказателства тя не е вяра.

— С други думи, не предлагаш нищо в подкрепа на твърденията си.

Свещеникът притвори очи. Гласът му зазвуча глухо и замислено:

— Добре… Ще опитам да ти разкажа една история, макар да знам, че и с нея няма да те убедя. Слушай, Жак. Споменавал съм ти, че преди години служех в секретна военна част, наречена ЕКЮ. Не бях единственият свещеник, имаше още неколцина, всички подбрани под лупа. Но един от нас беше… съвършен, просто не намирам по-подходяща дума. Казваше се Майкъл и беше израснал в бедняшките квартали на Детройт. Няма да ти го описвам, пък и трудно бих го сторил. Повтарям, всички бяхме подбрани, ала той изпъкваше с някаква изумителна душевна сила. В него по-ярко гореше Божията искра, или доброто, или наречи го както щеш. Някои твърдят, че доброто не е достатъчно силно. Лъжа! Майкъл беше потресаващо силен — и физически, и духовно. И ето, с този човек бях, като ни вдигнаха по тревога в деня на Колапса. Всъщност отначало тръгнахме цяла група със защитни костюми и прочие. Но когато до крайния срок оставаха само четири часа, започнаха да изникват сведения за свръхсекретни военни бази, където още нищо не бе направено. Ние бяхме между доброволците, които трябваше да се заемат с тях.

— С голи ръце — обади се Николай.

Отец Донован кимна.

— Да, с голи ръце. Но това не ни плашеше, нали тъкмо за подобни мисии бяхме подготвени. На нас с Майк ни се падна съвсем мъничък таен склад, само с четири бомби в него. И без персонал — напълно автоматичен. Беше в някакво затънтено кътче на Невада. Стигнахме дотам със самолет и скочихме с парашути, защото самолетът возеше и други доброволци. После не ми провървя… или напротив, знам ли? Бяха забравили да споменат, че базата се охранява от стрелкови робот — кръвожадна машинка на колелца с единствената задача да унищожава всичко живо в радиус от една миля. Още с първия откос бях улучен в крака. Залегнахме, Майк ме превърза, но повече не можеше да стои при мен. В края на краищата и двамата бяхме тръгнали на смърт.

Свещеникът въздъхна и поклати глава. Невиждащият му поглед се рееше някъде отвъд стената на стаята.

— Майк се справи с робота. После влезе в базата — поне кодовете за отваряне не бяха пропуснали да ни кажат. А аз останах да лежа сред камънаци и сухи храсти. До края имаше само три часа. Бяха ни снабдили с малки, свръхмощни радиостанции и дори изпод земята Майк успяваше да се обади от време на време. Беше открил склада с инструменти и започваше да разглобява бомбите.

Николай неволно изтръпна, представяйки си как младият свещеник лежи в пустинята с окървавен крак и напукани устни, докато часовникът отброява минутите до края на света.

— От щаба обещаха да ме приберат с хеликоптер — продължаваше Донован. — Не им вярвах много — бяхме прекалено далече, а и бъркотията през онзи ден бе страхотна. Лежах и слушах как Майк разговаря с бомбите. Връзката не беше добра, особено след като той се справи с първата. Пък и аз се унасях от време на време. Но все пак го слушах. Радиостанцията пращеше ужасно — йонизация, нали разбираш. Понякога схващах отделни думи, понякога шумът заглушаваше всичко, обаче общият смисъл беше ясен. Той не просто се бореше с бомбите, а се мъчеше да ги победи с волята си, заповядваше им да не избухват, докато не е разбил зарядите им. Заповядваше и на себе си — да издържи до края…

Отец Донован замълча. В тишината нахлу тръпнещата тревога на ония последни часове преди страшната неизвестност. Николай изтри мокрите си длани о панталона.

— И после? — подкани Бержерон свещеника.

— После… Хеликоптерът все пак дойде. В последните минути и само с един пилот. Пилотът беше тексасец и ужасно ругаеше „ония страхливи кучи синове, дето зарязват човека да умира в пустинята“. Майк беше приключил с три бомби, оставаше му четвъртата. Опитах се да го убедя да излезе. Той дълго не ме разбираше, но накрая проумя и отказа. И без това щеше да умре след няколко часа. Рече, че има още малко работа, и ни помоли да отлитаме. Тук ми се губят минути, мисля, че съм буйствал. Така или иначе, свестих се по-късно в хеликоптера. Радиостанцията беше до мен и чувах как Майкъл продължава да заповядва на бомбите, макар че вече езикът не му се подчиняваше. А времето бе изтекло. Разбираш ли, Жак, предсказаното от тебе време беше изтекло и все пак Майк още се бореше със самия Колапс. Отначало не повярвах на часовника си. Но пилотът държеше връзка с щаба и потвърди, че моментът е отминал. Започваха да пристигат съобщения за отделни взривове в Русия, в Бразилия, у нас в Щатите. Всички неунищожени заряди бяха избухнали като по график, на секундата. Само долу, в пустинята Невада, един човек постигаше невъзможното. С воля и с упование в Бога — защото той беше най-искрено вярващият християнин, когото някога съм срещал. Или да го наречем просто вяра в доброто… — От гърдите на свещеника се отрони тежка въздишка и за момент той огледа стаята така, сякаш не разбираше как е попаднал тук. — Сигурно съм бил като луд тогава. Смеех се, плачех, ругаех, крещях по радиостанцията, а Майк не ме чуваше и през пращенето на йонизацията продължаваше да бъбри нещо несвързано. Така беше още минута или две, после той изведнъж изрече със странно ясен и спокоен глас: „Безполезно… Ръцете не слушат… Прости ми, Господи, и приеми…“ В ефира се раздаде оглушителен трясък и зад хоризонта пламна бяла, режеща очите светлина. Пилотът разбра какво става и насочи рязко хеликоптера към земята, преди да ни е настигнала ударната вълна…

Отец Донован отново притихна. Мълчанието се изпълваше с някакъв особен, тържествено дълбок смисъл и Николай едва събра смелост да го наруши:

— Разказа ли на някого за това?

Свещеникът поклати глава и тъжно се усмихна.

— Не… Все пак в ЕКЮ ни подбираха и по ум. Какъв смисъл да говоря? Щяха да го сметнат за бълнуване на тежко ранен човек. По-късно, след като напуснах армията, реших да се добера до папата и да му разкажа всичко. Само че не ми провървя… С много мъки неколцина добри познати ми бяха уредили аудиенция и вече пътувах за Европа, когато се случи ядреният атентат в Рим. После се завъртяха катастрофа след катастрофа… и останах тук…

Тишина. Дълга и пълна с размисъл. Бержерон се закашля, смутен потърси думи.

— Отче… не искам да те обидя, обаче… това не е доказателство. Още древните римляни са казвали: един свидетел — никакъв свидетел. Разбери ме добре, не оспорвам искреността ти, но тогава си бил ранен, навярно си имал температура. Лесно е било да сбъркаш с няколко минути, да смесиш събитията. А дори да не грешиш… Знаеш ли, че още в края на миналия век са правени експерименти за въздействие чрез пси-енергия върху ядрените процеси?

— Друго не съм и очаквал от теб, Жак — някак прекалено охотно се съгласи отец Донован. — Какво пък, това ти е работата — да се съмняваш. За теб е важно да установиш всичко със сигурност. А пък аз просто вярвам. Вярвам, че може би малкото останало добро в сърцата на хората ни крепи все още на ръба на пропастта. Както в Стария завет, помниш ли? Ако има поне десет праведници, Содом ще бъде спасен. Всеки от нас е като тъничка нишка в дебелото спасително въже на Доброто. Колко нишки правят здраво въже? Не знам и мога само да се боря със слабите си човешки възможности, за да го укрепя.

Телефонът на масичката в ъгъла звънна. Свещеникът стана и отиде да се обади.

— Да? Да, аз съм… Тук е, разбира се… Добре, Луи, след малко ще бъде при теб. — Той остави слушалката и се обърна. — Мосю Луи иска да те види, Ник. Да вървим.

Николай стана и го последва към вратата. Коридорът отвън рязко контрастираше с уютната стаичка, в която бяха разговаряли. Голи бетонни стени с изпънати по тях снопове дебели кабели, черни железни врати с бели номера, редки електрически крушки по грапавия таван — всичко това внушаваше потискащо чувство за несигурност и теснота. Гумената пътека по пода заглушаваше стъпките им.

— Откога са тия подземия? — запита младежът, вървейки зад свещеника.

— Отдавна — отговори отец Донован, без да се обръща. — Сградата е построена през осемнадесети век. Преди стотина години, по време на първата атомна криза, дядото на мосю Луи превърнал подземията в противоядрено убежище. Синът му продължил работата, а и внукът доста се е постарал, тъй че сега под имението се простира истинска крепост. Но през последните десет години основните усилия бяха насочени към подмяна на електрическата инсталация. И естествено — към реактора на Бержерон.

— Без да усети Буше? — недоверчиво възкликна Николай.

Отец Донован спря пред вратата на асансьора и посегна към бутона за повикване.

— Отначало нещата не бяха много подозрителни. По принцип електричеството е достъпно за всекиго, стига да има пари. За алуминиеви проводници, за квалифицирани майстори, за подкупи. Останалото е въпрос на време. А и мосю Луи умее да пази тайна.

Вратата се отвори. Влязоха в асансьора, свещеникът натисна най-горното копче и Николай отново усети почти забравеното чувство на стремителен тласък нагоре. Колко отдавна не се бе возил в асансьор? Повече от осемнадесет години — откакто бе рухнала цивилизацията, отстъпвайки сцената на вихър от насилие, мизерия, глад и нищета.

Кабината спря и се отвори. Пред тях изникна къс коридор, завършващ с висока бяла врата, до която стоеше неподвижно като статуя телохранителят Лукас. Синият му безизразен поглед небрежно се плъзна по Николай, сякаш изобщо не си спомняше, че неотдавна е стрелял по него. После — същинско чудо! — Лукас се усмихна на отец Донован и леко кимна.

— Влизайте, отче. Шефът ви чака.

Озоваха се в просторно помещение със сводест таван, под който висеше полилей със свещи — избягваха да демонстрират, че имат електрическо осветление, досети се Николай. Белите стени бяха украсени с позлатени гипсови орнаменти и стенописи, изобразяващи сцени от селския живот. През широките прозорци отляво се виждаха планинските склонове, част от близкото езеро и високата каменна ограда около двора. Мебелите бяха малко — няколко канапета и масички край стените, столове и тежко махагоново бюро отсреща, иззад което ги гледаше Луи. Освен него в кабинета имаше още един човек — Мишин, седнал кротко и смирено в ъгъла, като че не искаше да се набива на очи.

— Добър ден, господа — любезно поздрави домакинът и посочи двата стола пред бюрото. — Заповядайте, настанявайте се.

Докато крачеше напред, Николай любопитно се вглеждаше в собственика на кабинета. Мосю Луи бе много стар, навярно наближаваше осемдесет години. Възрастта личеше по костеливите китки, от които ръкавите на елегантния кариран костюм изглеждаха прекалено широки; по изтънялата като пергамент кожа, покрита с кафяви старчески петна; по дълбоките бръчки, превръщащи лицето му в пейзаж от разорани ниви. Но въпреки товара на годините в него не се усещаше слабост. Старецът седеше изправен, с високо вдигната глава, прилепил гръб към облегалката на стола си. Гъстата снежнобяла коса, щръкнала нагоре, големият орлов нос и живият тъмен поглед придаваха на лицето му благородство и дори красота — навярно и досега жените го харесваха не само заради богатството.

Докато се настаняваше, Николай обърна внимание на огромната картина зад гърба на мосю Луи. Като дете я бе виждал в музея „Прадо“ — портрет на Карл V от Тициан. С лъскава метална броня и шлем на главата, императорът препускаше на буен жребец през тайнствена мрачна гора. В ръката си стискаше дълго копие, насочено право напред към невидим звяр или противник.

Мосю Луи забеляза погледа му.

— Харесва ли ви? — запита той с лек оттенък на собственическа гордост. Гласът му беше мек и тих, без старческа хрипливост.

— Виждал съм я в Мадрид — каза Николай.

— Да, разбира се. „Прадо“… купих я преди десетина години. Кой знае как е стигнала дотук. Да си призная, мосю Бенев, често се удивлявам, че дори и в най-тежките времена търговията с произведения на изкуството не е западала напълно. Изглежда, има у човека нещо, което го кара да цени картините наравно с хляба. — Старецът стана, бавно заобиколи бюрото и се обърна към портрета. — Погледнете го, драги. Погледнете лицето му, вижте тая странна усмивка на неудържимия устрем напред. Към целта, каквато и да е тя… Понякога ми се струва, че майсторът е вложил в творбата си много повече, отколкото е възнамерявал. Не сме ли всички ние като този отдавна починал владетел? Препускаме към своето с цената дори на живота си. На младини гоним парите и удоволствията, по-късно се стремим към власт. Но идва старостта и от върха на годините човек открива, че всичко е било суета. Тогава остава само един истински въпрос; какво ще завещая на хората? Аз съм щастлив човек, мосю Бенев… Получих от съдбата в пълна мяра и удоволствия, и пари, и власт. А когато дойде време за вечния въпрос, появи се и отговорът в лицето на Бержерон. Можех да оставя на хората зародиша на бъдещата цивилизация и да спестя на цялото човечество десетилетия, може би векове.

Мосю Луи се върна зад бюрото си и помълча, гледайки замислено дългите си костеливи пръсти. После продължи:

— Говоря ви всичко това, защото за разлика от нашия общ приятел Буше, имам известни морални скрупули. Разбирам колко е обидно да бъдеш пионка в тайнствена игра и смятам, че ви дължа някои обяснения. И тъй Бержерон е мой гост вече повече от десет години. По природа той е отшелник, така че не беше трудно да скрия присъствието му. По-трудно се оказа да потуля връзките с учени от цяла Европа… и даже от други континенти. На няколко пъти бяхме пред ръба на провала, както в случая с познатата ви мис Диксън.

— Джейн! — трепна Николай. — Къде е тя?

Старецът се усмихна топло, с разбиране и съчувствие.

— Замина… Всеки се стреми към нещо, нали така? За нея най-важното е да отнесе научните данни до онзи, който би могъл да ги използва. Ще се опита да стигне до Америка… Но нека оставим мис Диксън. Говорех за това, че от престъпно гнездо моето имение постепенно се превърна в нещо много по-опасно — в нелегален научен център. Успях да събера отлични специалисти и сред всеобщия упадък да създам островче на цивилизацията. За трудностите няма да споменавам — сам можете да си представите колко проблеми отваря преработката на един-единствен електромотор, а какво остава за стократно по-сложни системи. Истинската трудност обаче… истинската заплаха идваше от Аренс и Буше — хора властолюбиви и коварни, забравили интересите на човечеството заради собствената си дребнава суетност. До известно време успявах да ги сдържам благодарение на връзките си с мафията. Преди половин година, когато стана ясно, че и това няма да помогне, започнах по сигурни канали да прехвърлям хора и капитал към Сицилия. Там имам влиятелни познати, които донякъде споделят възгледите ми… без да забравят и личните си интереси, разбира се. Мисля, че ще мога да започна отново.

— Но какво общо имам аз с това? — запита Николай.

— Съвършено нищо. Първоначално Буше се заинтересува от вас, защото предполагаше, че сте свързан с научната организация. След като разбра грешката си, той реши да ви използва като примамка. От различни източници му бе станало известно, че събирам информация за експериментите на йоанитите. Трябваше да ви замеси в тяхната дейност и после да ви тласне към мен. По този начин можеше да бъде сигурен, че ще вкара свой човек в организацията. А аз нямаше да му попреча, дори да се досетя, понеже (според сполучливото сравнение на мосю Мишин) това бе приет дамски гамбит. Единствената пречка — Гастон — беше умело отстранена от приятели на Буше. Но в бързината уважаемият полицай допусна и малка грешка. Идиотска грешка, както става и в най-добрите планове. Слухът за участието ви в акцията бе разпространен още преди нейното осъществяване. И все пак, ако прескочим този незначителен дефект, гамбитът бе разигран безупречно. Скъпият Буше не знае само едно — че след два-три дни просто няма да има с кого да играе. Евакуацията почти е приключила. Скоро заминавам и аз. За три години моите майстори успяха да възстановят нещо, с което навярно не разполага никой друг в Европа — транспортен самолет „Скайхорс 2015“ с вертикално излитане. Сега той е долу, в подземията, и чака да ме отнесе към Сицилия. Може да отнесе и вас, Бенев. Място има, а в малкото години, които ми остават, ще се нуждая от сигурни хора. Какво ще кажете?

Николай се озърна към Мишин.

— Приеми, Коля — кимна руснакът. — Аз заминавам. Буше няма да ти прости провала. Съгласен си, нали така? Съгласен е, мосю Луи, няма какво да го питате.

За момент изпитателният поглед на стареца се спря върху лицето на Николай.

— Добре… Така и предполагах. Остава да убедим нашия стар отец Донован.

— Няма да дойда, Луи — тихо каза свещеникът. — Вече говорихме за това. Пък и с какво мога да ти помогна? Не съм нито учен, нито мафиот.

— Не одобряваш плановете ми — огорчено поклати глава мосю Луи.

— Грешиш — възрази Донован. — И двамата с Бержерон грешите. Никога не съм отричал необходимостта от възраждане на цивилизацията. Просто смятам, че докато вие строите нейната материална основа, някой трябва да се погрижи и за душите на хората.

— Значи оставаш заради сиропиталището?

Свещеникът кимна.

— Заради него… и всичко друго.

Мишин скочи от мястото си — смешен, нелеп и до болка трогателен в порива.

— Ела, отче! Ще ти намерим и там сираци. Сто, хиляди… Селяните ще те обожават…

Той не довърши. Прекъснаха го едновременно два звука — внезапната стрелба зад прозореца и звънът на телефона върху бюрото.

Мосю Луи вдигна слушалката.

— Да? Спокойно, Алфюнс, спокойно… Така… Да, разбирам… Без паника, няма нищо страшно. Действай по план номер две. Пилотите и хората за евакуация да се явят веднага при самолета. Специално внимание обърни на Бержерон и на книжата му… Да, точно така. Охраната да държи половин час, после всички да се изтеглят, както е уговорено.

Той затвори телефона и невъзмутимо се изправи иззад бюрото. Стрелбата за момент затихна, после се разгоря с нова сила.

— Атакуват ни — промърмори старецът. В гласа му не се усещаше тревога, той по-скоро изглеждаше развеселен от неочакваните събития. — Буше се оказа хитрец, дължа му извинение за подценяването. Водил е играта не като шах, а като покер… какъв номер, а? Всичките му ходове са били блъф, за да повярвам, че още не е готов за нападение. Е, да вървим, господа.

С широка и удивително лека за годините му крачка той се отправи към вратата, където стоеше неизвестно кога влезлият Лукас.

— Горкият Буше — тихичко се изсмя мосю Луи, докато се наместваше в тясната кабина на асансьора. — Рискува всичко… и в крайна сметка ще остане с празни ръце. Жал ми е за него.

В подземието вече ги чакаха няколко души, между които нервно пристъпваше от крак на крак Бержерон с черно куфарче в ръка. Очевидно плановете за спешна евакуация бяха разработени безупречно. Ален Буше щеше да завладее само празното имение и един ядрен реактор — без специалисти, които да му обяснят как действа.

Мосю Луи направи три крачки по коридора, после спря и се обърна към отец Донован.

— Все още има време да размислиш. Няма ли да дойдеш?… Добре, добре. Разбрах. Можеш да вземеш моторницата, тя вече няма да ми трябва. Сбогом, приятелю. Моли се за мен.

— Ще се моля — обеща свещеникът и отвори една желязна врата, зад която се виждаше дълъг, зле осветен тунел.

— Почакай, отче — каза Николай. — Идвам с теб.

Изведнъж го обзе страх. Кога бе взел това решение? Защо допреди секунда не бе подозирал, че ще постъпи така безумно? И с какво, с какво можеше да помогне, ако заложеше живота си на карта? И все пак разбираше, че вече нищо не би го отклонило към лекия, спасителен път. В спокойните замислени очи на свещеника откри същото разбиране.

— Ти си луд! — избухна Мишин. — До довечера Буше ще ви види сметката и на двамата!

— Късно е за увещания, Мишин — властно изрече мосю Луи. — Всеки прави избора си. Довиждане, Бенев. Ако някога успеете да се доберете до Сицилия, ще бъдете добре дошъл.

Той рязко се обърна и закрачи по коридора, следван от своите хора, Бержерон и руснака, който все се озърташе през рамо и тихо ругаеше. Няколко секунди Николай стоя неподвижно до асансьора, гледайки как се отдалечават, после изтича да догони отец Донован.

— Защо го направи? — запита свещеникът, когато чу стъпките му зад гърба си.

Николай тръсна глава. Беше невероятно трудно да облече в думи онова, което изпитваше в момента.

— Защото… Просто не бях в състояние да те оставя сам. Струваше ми се, че ако се измъкна, това ще бъде предателство. Преди малко ти говореше за доброто, което задържа света над пропастта. Ако си прав… тогава човек не бива да мисли само за себе си, нали? Тогава всичко придобива по-друг смисъл… не знам дали ме разбираш. И дори глупавата, наивната постъпка става важна… Знам, че звучи нелепо… но сякаш за момент моето решение се оказваше най-главната от безбройните нишки във въжето.

— Може би, Ник — замислено промърмори Донован. — Може би…

Тунелът ги изведе към неголяма подземна зала, сред която тъмнееше правоъгълен басейн. Върху водата леко се полюшваше моторницата, за която бе споменал мосю Луи. Отляво тесен канал водеше към езерото и през отвора нахлуваше червеникавата светлина на късния следобед. Край ръба на басейна бяха оставени два варела с бензин. Чисто прахосничество, помисли Николай, пресмятайки с инстинктивната комбинативност на контрабандист, че един подобен варел би могъл да му осигури безгрижен живот поне за две години.

Отец Донован скочи в моторницата, провери резервоара и махна с ръка.

— Качвай се, момче! Да се измъкваме, докато е време.

Седнал отпред до него, Николай изпита още едно почти забравено усещане — мощната тръпка на двигателя, която разтърси моторницата и изпълни със силно пулсиращ рев малката зала. Водата в басейна закипя. Отначало неохотно, после все по-бързо, лодката се плъзна по канала към светлия отвор. След миг мрачният тунел остана назад, наоколо блесна оловносивото огледало на езерото и отец Донован зави надясно — на изток, по-далече от Велтбург.

Но пътят не беше чист. Преграждаха го четири лодки, четири стари спортни яхти, натоварени с въоръжени полицаи. Отзад, откъм града, се задаваха още десетина.

— Дръж се, Ник! — изкрещя свещеникът. — Ще минем помежду им!

Моторът изрева, носът се вирна напред и мощен тласък прилепи гърба на Николай към облегалката. Отсреща яхтите се приближаваха с шеметна бързина. Дулата на автоматите бяха насочени право към тях. Няма да се измъкнем, помисли младежът. Верига от ситни фонтанчета пробяга по водата на няколко метра от носа на моторницата. Край, край! Следващите изстрели щяха да бъдат точни, от упор. Но изстрели нямаше и изтръпнал от хладно очакване, Николай Бенев се вгледа в яхтите. Полицаите стояха като вкаменени и смаяно зяпаха някъде към брега. Той също се обърна натам и макар да знаеше какво ще види, дъхът му спря пред поразителното зрелище — над замъка бавно се издигаше огромен бял самолет.

С усилие на волята Николай отново завъртя глава напред. Яхтите вече бяха съвсем близо. Всички полицаи продължаваха да гледат нагоре… всички освен един.

Буше!

За секунда погледите им се кръстосаха. В очите на полицая пламтеше бясната злоба на измамен хищник. Загубих, казваха тия очи. Загубих всичко и някой ще ми плати за това, та дори ако трябва да загина, за да си отмъстя.

Бастунчето в ръцете му беше насочено към бегълците. Сред рева на моторницата не се чу изстрел, но върху защитното стъкло, отпред и малко вляво на отец Донован, разцъфна бяла звездичка. Изпълненият с ненавист поглед на Буше се плъзна край тях и остана назад.

Хората от яхтите се опомняха от вцепенението. През бученето на двигателя долетяха приглушени гърмежи, куршумите се забиваха във водата наоколо, Николай ги усещаше с тялото си как барабанят по корпуса, ала всеки изминат метър увеличаваше шансовете за спасение. Лодката летеше право към издаден навътре в езерото нос, обрасъл с храсталак. Наколо се сипеше град от куршуми. Дъното пронизително изскърца по песъчливата плитчина, моторницата подскочи във въздуха, стовари се във водата оттатък сред гейзер от пръски и веднага свърна надясно, под прикритието на гъстата растителност. Живи сме, тържествуващо помисли Николай, докато се носеха с главозамайваща скорост отново на изток. Живи сме! Измъкнахме се, и мосю Луи се измъкна, и Мишин… Някой ден може пак да се видим.

Обърна се назад. Яхтите не се виждаха. Нямаше и да се опитват да ги догонят, ясно беше, че всякакво преследване би било безнадеждна работа. Моторницата летеше успоредно на гористия бряг. Той се завъртя наляво и посегна да тупне отец Донован по рамото, но ръката му застина във въздуха. Свещеникът бе отметнал глава назад и по гърдите му се разширяваше кърваво петно.

Николай трескаво сграбчи яката на старата военна униформа и дръпна с две ръце. Копчетата отлетяха настрани. Разкъса долната фланелка и в лицето му плисна тънка гореща струйка. Раната от малокалибрения куршум изглеждаше съвсем дребна, ала явно бе засегнала важна артерия, защото яркочервената кръв бликаше на пресекливо фонтанче. Отчаяно притисна дупчицата с длан, знаейки, че всичко е безполезно, че само незабавна операция би дала известна надежда. Под ръката му меко пулсираше изтичащият живот.

Ненадейно върху лицето му падна сянка. Чудовищен тласък подметна лодката като играчка, небето и езерото се сляха в луда въртележка, сред грохот и пращене Николай отхвръкна напред и по тялото му от всички страни се посипаха жестоки удари. Нещо се стовари с убийствена сила върху ребрата му. Огнената болка за миг го остави без дъх. Пред очите му причерня, но изглежда, че не бе загубил свяст, защото постепенно осъзна, че лежи на хълбок сред натрошените вейки на някакъв смачкан храст. Наблизо, леко килнат, стърчеше носът на моторницата.

При всяко вдишване болката го прорязваше отдясно като бръснач. Навярно имаше счупено ребро. Преодолявайки страданието, той се надигна на колене и потърси с поглед отец Донован. Забеляза го почти веднага — проснат по гръб между храстите. Като хапеше устни и тихичко стенеше, Николай се дотътри до него. Разгърна дрехата. Кръвта заливаше целите гърди на свещеника, но вече не биеше на фонтанче, а едва струеше от раната. Никаква надежда, замаяно помисли той, гледайки втренчено как нещо златно лъщи сред лепкавата алена кръв. Вътрешен кръвоизлив… Сигурна смърт… И кръстче, също като онова на Баска…

Бенев неволно си пое дълбоко дъх и изохка — едновременно от смайване и болка в счупеното ребро.

Кръстчето не беше същото!

Невъзможно, каза си той. Истинско злато няма отдавна, от две десетилетия насам. Златото не блести, то е черно и радиоактивно.

Но това тук блестеше като огън, като звезда, като изгряващо слънце!

Отец Донован отвори очи. С усилие надигна глава и се вгледа в гърдите си. Усмихна се и по устните му изби кървава пяна.

— До… доказателството, Ник — изхриптя той. — Доказателството, което искаше Бер… Бержерон… Ти повярва… без… доказателства… Вземи го, твое е…

Искаше да каже още нещо, но от устата му бликна тъмна струя кръв. Тръпка разтърси цялото му тяло и свещеникът се отпусна неподвижно. Сините очи безстрастно се вглеждаха в ръждивото вечерно небе, сякаш търсеха там отговора на някаква вечна загадка.

Николай дълго стоя на колене до мъртвеца. Накрая събра сили да протегне ръка и да затвори клепачите му. Беше като зашеметен — не можеше да мисли, не можеше да почувства нищо, не можеше дори да заплаче за човека, когото едва сега откриваше колко е обичал.

Кръстчето… Лъскавото кръстче от истинско злато, опазено благодарение на доброто у свещеника… Само това щеше да остане. Николай посегна да го вземе, усети под пръстите си хладния метал, още топъл и лепкав от кръвта на убития…

И златото почерня.

Свирепата безнадеждност се изля от гърлото му в глух животински полустон-полурев. Той скочи на крака и олюлявайки се, пое през храстите без посока, накъдето и да е, само и само по-далече от нищожното късче черен метал, което завинаги го делеше от отец Донован. В главата му пулсираха несвързани мисли. Злото и доброто… вярата… Колапсът… ако има поне десет праведници в Содом…

Колко праведници оставаха без Донован?

Опомни се седнал на брега. От известно време гледаше със странно чувство за вина към някакво тъмно петно на отсрещния бряг на заливчето. Помъчи се да фокусира зрението си, но сълзите му пречеха. Той ги избърса с ръка, взря се по-внимателно в грамадния безформен парцал, провиснал между дърветата, и най-сетне го позна. Дирижабълът. По ирония на съдбата отново бе попаднал тук, където толкова неотдавна бе завършил опасният му полет с Буше… проклетият полет, заради който не бе посмял да застреля полицая — и сега вината за гибелта на отец Донован беше негова, само негова.

Болката в счупеното ребро продължаваше да го пробожда, но когато закрачи покрай заливчето, стъпките му бяха твърди и уверени.

Знаеше единственото, което му оставаше да извърши.