Любомир Николов
Десетият праведник (4)

4

Коза, вироглава коза, яростно помисли Николай, прокарвайки с резки движения бръснача по изпънатия колан. Трябваше да я пратя да си върви без повече приказки. Проклет народ са това жените — дай им пръст, ще ти отхапят цялата ръка.

Острието проблясваше в жълтеникавата светлина на свещта. Той го опипа с показалец и се обърна към мивката. В полумрака на тясната баня огледалото приличаше на прозорче към съседно помещение, откъдето надзърташе някакъв съмнителен тип — гол до кръста, рошав, брадясал, с тъмни кръгове под кръвясалите очи. Николай го огледа изпитателно и поклати глава. Физиономията отсреща не вдъхваше доверие. Нищо чудно, че жената го бе помислила за човек на Баумщед.

Обаче няма да се преобличам, упорито си каза той, докато топеше четката в канчето с топла вода и я разтъркваше върху парчето груб кафяв сапун. Няма да се преобличам… и точка! За каква се мисли тая досадница? Мишин ме харесва и такъв, отец Донован също, даже Гастон ме харесва, само тя ще ми се прави на благородна девица. Да беше срещнала мосю Гастон, че да видим каква песен щеше да запее тогава.

Бръсначът със скърцане взе да смъква тридневната четина по бузите му и след малко отражението отсреща придоби съвсем поносим вид.

Той изплакна пяната от лицето си, позареса се с мокра ръка и реши, че е сторил достатъчно. Взе свещта, мина в тъмната спалня и неуверено спря пред широкото легло, върху което бе проснат тъмносин костюм. Чувстваше се озлобен и недодялан като дресирана мечка. Положение, по-лошо и от губернаторското, както обичаше да казва Мишин. Психологически мат, би добавил отец Донован. Или по-точно — цунгванг^[1]. Откъдето и да погледнеше ситуацията, нямаше изход, който да задоволи самолюбието му. Естествено, можеше да пратя оная коза по дяволите, да грабна раницата и да се измъкна тихичко в нощта. Той се усмихна, представяйки си как жената чака още половин час, накрая не издържа и се качва горе, за да открие, че е зарязана заедно с всичките си приготовления. Не ще и дума, мисълта беше приятна, само че бягството би означавало да отстъпи пред нея, да се предаде. Както преди малко, когато бе слязъл долу, без да подозира каква клопка му е подготвена. Непочтено беше от нейна страна — меко казано, непочтено — да подреди масата, да се наконти и да го посрещне с гнуслива гримаса на крайно неодобрение.

Споменът за унижението го накара да стисне зъби. Добре, драга, помисли той, посягайки към закачената на стола бяла риза, щом ще се преструваме на елегантни и изискани, имаш картбланш от мене. Батко ти Николай също е видял това-онова по дипломатическите приеми, нищо че още беше дребосък.

Вратовръзката го затрудни. Наложи се да направи три-четири опита, преди да се получи що-годе поносим възел, но затова пък успехът му вдъхна увереност. Облечен в синия костюм, той отново мина в банята и застана пред огледалото.

Дъхът му спря.

Отсреща го гледаше съвсем друг човек, образ от отдавна отминала епоха. Гладко избръснатото лице беше почти красиво, с високи изпъкнали скули, орлов нос и проницателни тъмни очи под гъстите вежди — лице на авантюрист от някогашните филми. Вехтият костюм изглеждаше като връх на елегантността в сравнение с предишните му дрехи. И в същото време тези дрехи на мъртвия стопанин на къщата бяха също тъй безсмислени и нелепи, както висящата над главата му електрическа крушка. С почти физическа болка той усети как безвъзвратно е отминало величието на един свят. Sic transit gloria mundi^[2]…

Обърна гръб на огледалото и със свещта в ръка бавно слезе на долния етаж. Чувстваше се уморен и някак не на място. Призраците на миналото сякаш се криеха в мрачните ъгли, дооглозгвайки унило безплътните спомени за презокеански кораби и електрически миксери, телевизори и космически полети, мотоциклети и компютри. Милиарди изчезнали предмети нахлуваха от безкрайната нощ, призовавани като по магия от стария син костюм. Милиарди белези на рухналата цивилизация, на които нямаше право да посяга другояче, освен в спомените.

Малката столова го посрещна със светлината на свещите, с пламъците в камината и мириса на готвено. Контрастът с мрака на мъртвото село беше толкова рязък, че Николай изтръпна като от леден повей. Лекомисленият уют на тази топла стая му се стори безразсъдно предизвикателство срещу силите на нощта и студа, срещу легионите мъртъвци, пометени от Колапса. Бялата покривка, грижливо излъсканите прибори, кристалните чаши и порцелановите чинии — всичко това не беше тяхно, не бе дори ничие.

— Не биваше да го правим — тихо каза той.

Жената откъсна очи от камината и се обърна към него. Беше облечена в тъмнозелена вечерна рокля с дълбоко деколте и сега изглеждаше съвсем непозната, сякаш бе дошла да замени досадницата от площада. Дългата черна коса беше навита на кок, закрепен с шнола от слонова кост; белотата на изящната шия привличаше погледа и така само засилваше впечатлението за нереалност.

— Кое не биваше да правим?

— Това… — той неопределено размаха ръка наоколо. — То е като… като да оскверниш гробница. Или като да се веселиш по време на чума.

Настана кратка мъчителна пауза. Сега жената го гледаше с изненада и интерес. Тя плъзна длан по мраморната лавица над камината и прекрачи към него.

— Чумата е отминала преди петнадесет години.

— Знам — кимна Николай. — Но когато попадам в тези села, ми се струва, че времето е спряло… или се е утаило в праха на празните стаи. Понякога си мисля, че духовете на мъртвите са още тук и трябва да имаме уважение към тях… да бъдем по-сдържани, дявол да го вземе!

— Това и за кръчмите ли се отнася? — осведоми се тя с коварно мек глас.

Забележката не успя да го раздразни. Той само въздъхна и поклати глава.

— Денем е съвсем друго… Но че беше глупаво от моя страна — глупаво беше. И както виждаш, понасям си заслуженото наказание в твое лице.

— Охо! — Тънките й вежди се надигнаха въпросително. — Не ставаш ли прекалено романтичен? Проклятието на мъртвото село…

— Не знам — каза той. — Може и да греша, може и да пресилвам нещата. В края на краищата оттук вече минават хора като теб и мен. Животът навярно просто не търпи задълго такива забранени места. Нищо чудно скоро насам да почнат да идват мародери — да претърсват изоставените къщи, да грабят…

— Да пият перно — подсказа жената.

Николай се задъха от възмущение.

— Аз не обичам перно! — яростно възрази той. — Ако го бях пил, нямаше да ми видиш очите!

Рязко се завъртя на пети и искаше да тръгне към вратата, но дланта на непознатата легна върху рамото му — едва доловимо, като докосване на пеперуда, и все пак жестът беше изпълнен с настоятелност и сила.

— Извинявай…

Николай изви поглед към ръката й. Трогателно тънките пръсти бяха загрубели, с изпочупени нокти и той изведнъж разбра, че в този контраст с елегантната вечерна рокля се крие цялата дълбоко противоречива същност на нейното поведение. Агресивността и грубата язвителност бяха маска, щит срещу още по-агресивния свят, където просто нямаше място за женственост и мекота.

— Не желаех да те обидя — каза тя. — Просто… мислех, че щом си от хората на Баумщед…

— Искаше да ми вземеш ума — кисело се усмихна Николай. — Голяма идея! Скъпо момиче, ако бях от хората на Баумщед, досега поне три пъти да съм те пребил и изнасилил. Без да се тревожа за топките си. А ако по някакво чудо още не го бях сторил, щях да те катурна на масата преди малко.

Нефритените очи го изгледаха развеселено.

— Сега остава да кажеш, че си Робин Худ или Зоро.

— Не съм — призна той. — Контрабандист съм, както предполагаш, само че работя за по-свестен шеф — мосю Луи, може и да си го чувала. И ако искаш да знаеш, възпитан съм в почтено семейство. Баща ми беше дипломат… от България, има такава държава.

— Знам — кимна тя. — Минах оттам тази зима.

Николай трепна и смаяно се вгледа в дребната, крехка жена, застанала пред него. За момент бе забравил откъде идва — или пък подсъзнателно не желаеше да приеме, че е способна да преодолее пътешествие, самата мисъл за което го изпълваше с колебание и неясен страх.

— Как е там? — запита той и веднага съжали за въпроса си. Беше запазил от България откъслечни детски спомени за малкото планинско стопанство на дядо си, за оцветените стъкла на небостъргачите в новия център на София и веселите тълпи по морските плажове. Това бе страна, останала за него в друга, щастлива епоха — също като онази Русия, към която отчаяно се стремеше Мишин.

Жената сви рамене.

— Както навсякъде… Всъщност не видях много. Нали знаеш как е през зимата — всичко утихва, хората се свиват на топло и чакат пролетта. Големите градове са опустели, но като цяло страната комай не е пострадала много. Поне не чух за глад… Изглежда, че са успели навреме да се ориентират изцяло към селското стопанство. Доста се оплакваха от дивите животни — вълци, мечки, глигани… И ние си имахме неприятности с вълците, докато минавахме през Балкана.

Тя замълча. Тишината отново се сгъсти в стаята, нарушавана само от попукването на въглените в камината и тихото съскане на свещите. Николай гледаше замислено малката ръка на жената и му се струваше, че съзира в нея пистолета, насочен срещу зиналата паст на огромен звяр с присвити уши и настръхнала козина по врата… някъде сред белите проходи на Балкана, където жалната песен на вятъра се смесва с воя на глутницата и снегът достига до кръста… вълци, по дяволите, вълци през зимата — мръсна работа, направо отчаяна, ако групата е по-малка или зле въоръжена. Виждал бе следи от подобна схватка във Френските Алпи — кървави петна по утъпкания сняг, пръснати гилзи, парченца плат и чисто оглозгани човешки кости, разчупени от мощни челюсти. Една от безбройните заплахи в занаята… Но ние поне знаем защо рискуваме, помисли той. А защо го прави тая глупачка? Заради няколко листа, изписани с безсмислици от полусмахнати старци, които още не са разбрали, че миналото е безвъзвратно погребано и поне в близките сто години светът не ще може да си позволи лукса да издържа учени. Австралия, Боже мили! Пътешествие от Австралия до Европа! Ами че това си е чисто самоубийство!

— За какво мислиш? — запита тя.

Николай трепна и алените петна по снега бавно се разсеяха, отстъпвайки място на зелената рокля с широко деколте, разкриващо наполовина малките стегнати гърди. Смутен, той вдигна поглед към лицето на жената.

— Не те разбирам. Мисли каквото щеш за мен, обаче не те разбирам. Колко пъти си залагала живота си на карта? Днес можех да те застрелям, преди да усетиш какво е станало. А ако бяхме група… Ти само си чувала за хората на Баумщед, но всъщност не ги знаеш що за стока са. Не, не… — Той махна с ръка. — Това последното го взимам назад. Сигурно си срещала и по-лоши. С две думи… ясно ти е какво искам да кажа. Защо го правиш? Защо всички вие — ти и другите като теб — отказвате да приемете тая проста истина: светът е полетял в пропастта и нищо не може да го спре? Остава ни само едно — да се вкопчим кой в каквото намери и да изчакваме последния удар с надеждата да оцелеем. Цялата ваша наука не ви помогна, когато беше на върха на славата си, когато разполагахте с огромни мощности, техника, хора, компютри. С какво ще ви помогне сега?

Тя се усмихна, разкривайки редица ситни бели зъби.

— Сеньор Калвера…

— А? — сепна се Николай.

— Сеньор Калвера — повтори жената. — Имаше един такъв филм, много стар — „Седемте храбреци“ или нещо подобно… Седем стрелци решават да защитят мексиканско село от банда разбойници. Повечето от тях загиват, но в крайна сметка спасяват селото. И шефът на бандата, сеньор Калвера, преди да умре, отчаяно пита: защо? Какво ги е накарало да се пожертват за някакви си дрипави селяни?

— Гледал съм го — прекъсна я Николай. — Три пъти съм го гледал и за твое сведение се казва „Великолепната седморка“. Хубаво, нека да съм Калвера… или онзи, Хари, дето умря спокойно едва когато го излъгаха, че залогът е планина от злато. Е, добре, къде е ТВОЕТО злато? Шепа хартии, с които си въобразяваш, че правите нещо. Нищо не правите! Нищо! Тъкмо вашата проклета наука ви стяга като с окови и ви кара дори пред смъртта да вярвате в чувалите със злато. Днес то е черно, скъпа! И радиоактивно. Включвате ли това в сметките си? Не, вие се вкопчвате в спомените за някогашното могъщество на науката и искате да мерите живота с вехтите мерки. Ех, няма да стане! Няма да стане, и толкоз. Защото старата наука е изградена на старите природни закони. Новата ще трябва да изчака — петдесет, сто или Господ знае колко години, но да изчака. Ще трябва да се отърси от всичко, което е било вярно някога, обаче днес не е. Да събере сведения за истинския свят, да натрупа опит. И този опит да ви го дадем ние, които се мъчим да оцелеем. Ако две и две вече е пет, можете цял живот да седите над мухлясалите си книги, без да го разберете… Някой ден ще го открие най-обикновен селянин — и това ще бъде истинската наука. Останалото е заблуда.

Докато говореше, той бе минал до прозореца и гледаше навън, към буренясалия двор, призрачно осветен от синкавите лунни лъчи. Сега се обърна, готов да отбие възмутените протести на жената, но вместо сърдит поглед срещна все същата доволна котешка усмивка.

— Как се казваш? — запита тя.

— Николай Бенев — отвърна той, леко объркан от липсата на съпротива. — Може и просто Ник.

— Приятно ми е да се запознаем… най-сетне. Аз съм Джейн Диксън.

Жената пристъпи към него с протегната ръка. Прекалено високо протегната за ръкостискане, разбра той в последния момент и непохватно я повдигна към устните си. Усети как ушите му пламват. Очакваше нова язвителна забележка, но тази вечер тя, изглежда, бе решила да го изненадва непрекъснато с реакциите си.

— Слушай, не си ли гладен? Разговорът може да изчака пет минути, а яхнията ще изстине. И не мисли, че се измъквам от спора. Ще продължим на масата.

— Учили са ме да не говоря с пълна уста — възрази той.

Джейн се разсмя и от този ясен, звънък звук в стаята като че стана по-светло.

— Толкова по-зле за възпитанието. Сядай, аз ей сега ще дойда.

Без да чака отговор, тя изчезна зад кухненската врата. Николай се поколеба с ръка върху облегалката на стола. Изискано подредената маса все още му се струваше неестествена, но спорът някак бе притъпил напрежението. Какво пък толкова, каза си той, все едно че съм на гости.

Седна.

Вратата към кухнята се отвори и Джейн се появи с поднос, върху който имаше бутилка вино и димяща тенджера.

— Няма да ме съдиш прекалено строго — предупреди тя, оставяйки товара си пред него. — Това е кулинарна импровизация от твоето заешко, моя салам и малко диви зеленчуци от градината. Подай си чинията… Така… И не стой като наказан. Знам какво си мислиш — пир по време на чума и прочие, само че не си прав. Никак. — Жената сипа и на себе си и приседна срещу Николай. — Приеми селото около нас не като храм на смъртта, а като наследство.

— Наследство?

— Да, това е най-точната дума. Само древните египтяни са изпращали покойниците към отвъдното с всичкото им имущество. Ако последваме примера им, ще трябва да се откажем от целия свят. Животът продължава, Ник. И най-добрата почит към мъртвите е да сторим така, че смъртта им да не е била напразна. Нещо да възразиш?

Той мълчаливо протегна ръка към виното. Нямаше какво да възрази, а и не искаше да го прави. Всичко, което бе казал преди минута, всичко, което бе мислил, имаше едно значение за самотника — и съвсем друго в разговор между двама.

Тъмночервената струя с бълбукане се лееше в кристалната чаша. Изправяйки бутилката, Николай я отдръпна малко по-рано, отколкото трябваше, и няколко капки паднаха върху бялата покривка.

— В България има поверие, че щом се разлее вино, значи някой покойник е жаден — каза той.

Джейн надигна чашата си и замислено се вгледа в рубинените отблясъци от свещите.

— Може и да е така… Но на тяхно място аз бих се радвала, че има кой да разлее виното. Бих се радвала, че животът продължава, че в стаята отново е светло и мирише на готвено. И знаеш ли, не бих искала тия двамата, седнали в моя дом, да пият за упокой на мъртвите.

За миг Николай изпита чувството, че гледа тази светла стая отвън, от мрака на пустото село, и по гърба му пробягаха хладни тръпки — обаче тя беше права. Не обида, не възмущение или омраза би изпитал призракът зад стъклото, а само тъга и лека, тиха завист, каквато изпитват старците, когато виждат влюбена двойка.

— За живота — каза той и надигна чашата си.

— За живота — кимна Джейн и кристалните ръбове се чукнаха с тънък звън. — Радвам се, че го разбра най-сетне. Сега яж, докато не е изстинало.

Яхнията се оказа по-вкусна, отколкото бе очаквал, или може би просто му се струваше така, защото отдавна не бе хапвал нещо топло. За няколко минути Николай забрави и разговора, и мястото, където се намираха. Едва когато обираше с парче хляб последните остатъци от сос по чинията, погледът му падна върху ръкава на синия костюм.

— Откъде взе дрехите? — запита той.

Ъгълчетата на устните й трепнаха насмешливо.

— Пак ли започваш? Успокой се, никой не ги е обличал. Докато ти дремеше горе, аз успях да обиколя из селото. Наблизо има магазин — ужасно прашен и пълен с молци, но ако човек се порови по-старателно…

— Наследство — промърмори той и огледа етикета на бутилката, преди да си налее още два пръста вино. — Хей, видя ли това? „Шато Каре 2027“?

— Последната година — тихо каза тя.

Този път тишината бе по-дълбока и по-дълга. Джейн мълчаливо стана и отнесе чиниите в кухнята. Останал сам, Николай въздъхна, притвори очи и отпи от виното. Сега то имаше вкус на меланхолия. Вкус, напомнящ за малки квартални кръчмички с телевизор и грамофон автомат, с вестници и спорове около последните футболни мачове, с мирис на пресни кроасани и кафе. Стори му се, че наистина усеща тежкия горчив аромат на горещо кафе и той се облегна назад, вдъхна по-дълбоко, чу как чашката издрънча върху чинийката…

Отвори очи и тя действително бе тук, такава, каквато я помнеше — бяла, димяща, пълна с великолепно, черно, гъсто питие. От другата страна на масата Джейн тихо се разсмя на смаяната му физиономия. Я се стегни, каза си той, но изненадата беше прекалено голяма и ръката му леко трепна, докато вдигаше чашката пред лицето си, за да почувства по-отблизо почти забравения мирис.

— Кафе… — Усмивката му бавно се разширяваше и като че никога нямаше да спре. — Откъде го имаш?

— Пазех си малко за специални случаи — неопределено отвърна тя, отвори кожената кесийка на масата пред себе си и сръчно се зае да свива цигара.

— Аз специален случай ли съм?

— Много специален. Контрабандист философ, такова чудо не се среща всеки ден. Цигара?

— Благодаря… — Той взе самоделката и я запали от пламъчето на свещта. — Само че комплиментът е незаслужен. Трябваше да е тук моят приятел Иван Мишин, тогава щеше да видиш какво се казва контрабандист философ.

— И много ли сте от този сорт при мосю Луи? — заинтересува се тя.

— Доста… — Николай отпи от чашката и леко се намръщи на горчивия вкус. — Занаятът ни е такъв — подтиква към размисъл. Като побродиш малко повече насам-натам, като се сблъскаш с цялата разруха по Земята, няма начин да не се замислиш… Както и да го въртиш, излиза, че всичко е безполезно, че сме обречени просто да се мъчим да оцелеем — ако можем. Това е единствената истина и нищо не може да я промени, нито ти, нито твоята наука. Не те осъждам, имай предвид. Всеки запълва живота си, както умее. Но днес учените са чист анахронизъм, шепа стари наивници, пръснати из целия свят. Като някогашните алхимици, търсещи тайната на философския камък. Крият се, мечтаят да възродят Златния век, извършват някакви тайни експерименти… докато се разчуе за тях и селяните от околността дотърчат да ги линчуват.

— И сигурно ще кажеш, че селяните са прави? — подигравателно подхвърли Джейн.

— Не… — Цигарата му бе изгаснала и той отново я запали. — Мразя убийствата. Но дявол да го вземе, ако някой наистина има повече ум, нека се обърне към реалността, нека да стори нещо за света, вместо да преследва нелепи химери.

Жената срещу него облегна лакти на масата, приведе се напред и в очите й припламнаха войнствени светлинки.

— Много добре. Науката не трябва да преследва нелепи химери. А кой твърди обратното, скъпи мосю? Кой? Самите селяни, които живеят със спомена за Колапса и търсят виновници за всичките си беди. Трябва да има виновници за всичко — за сланите, за сушата, за градушките… Лов на вещици като в доброто старо средновековие… Ако земетресение разруши къщата ти, значи виновни са магьосниците учени. Е, хубаво, така мислят неграмотните селяни. А ти? Какво ще направиш, ако земетресение разруши предишния ти уютен дом?

— Ще построя нов — предизвикателно отговори Николай. — Ще дялам греди, ще мъкна камъни, ще изпичам вар. И там ще е ролята на всички вас, учените — да ме съветвате как да работя по-добре, а не да чертаете планове на небостъргачи от стъкло и стомана.

Тя поклати глава.

— Не става, приятел. Домът е един, с друг просто не разполагаме. Ние дори не успяхме да създадем база на Марс. И тъй, къщата ти е полусрутена, но стените все още се крепят като по чудо. Навън, да речем, е зима. Какво ще правиш?

— Не ми оставяш изход — възрази той.

— Както Колапсът. Е?

Николай се замисли, отпи от кафето и също се приведе напред. Сега лицата им бяха съвсем близо. Като заговорници, помисли той.

— Ще укрепя сградата, както мога. Ще запуша пукнатините, ще прехвърля мебелите… и ще живея. Какво друго ми остава? След време може би ще успея да изградя нов дом от старите тухли.

— Пропускаш нещо много важно — меко каза Джейн. — Ето я картината. Зимна нощ, виелица, студ. Ти и твоите приятели сте навън. Стените на къщата още пукат и се разместват, готови да рухнат всеки момент, но вие нямате избор — или ще влезете, или ще замръзнете. И един ще трябва да се погрижи за ранените, друг да запали огън, трети да потърси храна, дюшеци, топли дрехи… А някой чудак ще тръгне да обиколи къщата с бележник и молив, за да запише къде има пукнатини и колко са широки, коя част от пода е оцеляла и коя се клати, откъде духа, къде тече вода от спуканите водопроводни тръби… Представи си още как тичащ из коридорите, мозъкът ти се цепи от напрежение, трябва да се решават хиляди неотложни въпроси, а този очилат идиот се мотае наоколо, драска в бележника и си мърмори нещо под носа. Какво ще го направиш?

— Не е честно!

— Цялата ситуация не е честна. Как ще постъпиш?

— Ще го пребия — неохотно призна той. — Сигурно ще съжалявам после, ама ще го пребия… Не, чакай! Може и да не съжалявам, ако го заваря да зяпа звездите през дупката на покрива. Какво ще ни помогнат звездите сега и тук? Спектри, йонизация, кванти… Те ще са ни нужни след двеста години, ако човечеството оцелее дотогава. Но днес бъдете любезни да вършите точно това, което каза — проучвайте къщата!

— А какво друго смяташ, че правим? — Джейн ядно смукна от цигарата си, закашля се и разгони с ръка облачето дим. — Заради тези записки, които нося, загинаха осем души. Мислиш, че си видял нещо в твоите обиколки из тукашните планини? Знаеш ли какво е да те обстрелват с тежка картечница от пиратска джонка? Или да се промъкваш нощем из територии, където човекоядството е обичайна практика? И всичко това, защото няма друг начин да предадем едно съобщение, което някога би обиколило целия свят за част от секундата! Звездите… — Тя се изправи, заобиколи масата и застана пред догарящия огън в камината. Долитащият през рамото й глас изведнъж зазвуча глухо и уморено. — Там е работата, че не можем да заровим нос в земята. Трябваше да гледаме звездите. И не просто да гледаме, а да сравним резултатите от наблюденията от различни точки на земното кълбо.

— Защо? — запита той, усещайки как всичко вътре в него изтръпва от хладното предчувствие за нещо съдбоносно и страшно.

— Защото се потвърди точно онова, което предполагахме. Колапсът не е само локално явление, не е дори само космическа вълна, налетяла отнякъде към нас. Надявахме се да е така, надявахме се всичко да отмине, както е дошло. Но и тук, в Европа, има стари наивници, както ги наричаш. И техните наблюдения съвпадат с нашите. Измененията са навсякъде, в цялата Вселена. Обаче не ме питай как и защо. Просто приеми, че Земята е в окото на циклона…

— Значи все пак е дошъл краят на света — прошепна Николай с внезапно пресъхнало гърло.

— Не знам — каза тя.

В тишината се вмъкнаха жалните въздишки на вятъра зад стъклата на прозорците. Стените на стаята изведнъж се бяха сближили една до друга, като да подчертаят колко нищожно е това последно убежище на светлината сред свят от безброй рухващи звезди. Николай потръпна.

Няколко безкрайни мълчаливи минути по-късно Джейн тръсна глава, върна се на масата и уморено протегна чашата си към него.

— Налей ми.

— По-добре да не те бях срещал — глухо каза той, посягайки към бутилката.

— Не съм те молила да ме спираш. — Тя сухо се изсмя. — Наздраве. И стига големи приказки. Дай да говорим за нещо по-земно. Накъде продължаваш утре? Към…

— Към Велтбург — натърти Николай. — Сега се казва Велтбург и точка. Или в краен случай Мондовил. Не се подлъгвай да употребяваш старото име на града, може да си имаш неприятности.

— Значи е истина… Чувала бях, но мислех, че се шегуват. Толкова ли е сериозно?

— Адски сериозно. Генералният секретар Аренс е луд на тема ООН и световна власт.

— И нищо повече ли? Ако е вярно всичко, което разправят за него, трябва да е луд за връзване.

Николай небрежно махна с ръка.

— Че кой управник в света не е луд? Навремето просто го криеха по-умело, а сега всичко си застана на място. — Той наля в чашата си последното вино и меланхолично огледа празната бутилка. — Забележи, все пак ние във Велтбург имаме късмет. Властта на Аренс е цвете в сравнение например с диктатурата на Баумщед… Или с Триумвирата на докторите… Слушай, няма ли вече нищо за пиене?

— Сега ще донеса — Джейн стана и тръгна към кухнята. — Говори, чувам те.

— Е… Исках да кажа, че според мен властта навсякъде е все същата яма с лайна, само дълбочината е различна. Важното е да намериш начин да си държиш главата над повърхността.

— И успявате ли? — запита тя, оставяйки новата бутилка на масата.

— Справяме се някак. Стига да не отричаш правото на Ханс-Улрих Аренс да бъде генерален секретар на ООН. Между нас казано, той наистина има известно право на това. Преди Колапса е работил за Обединените нации — и то по най-напрегнатото време, след погрома в Ню Йорк, когато цялата работа се пренесе тук.

— Колко трогателно! — подкачи го Джейн. — И ти си седнал да ми говориш за смахнати старци учени!

— Не се залъгвай! — Николай енергично размаха чашата си, без да обръща внимание на това, че част от виното се разплиска върху покривката. — Аренс може да е луд, но не е смахнат. Откакто взе властта преди дванайсет години, не е направил нито един погрешен ход. Разправят, че бил страхотен покерджия. Пък и тая история с поста на генерален секретар понякога ми се струва измислена, колкото да сплашва противниците на режима. А иначе хер Аренс е майстор на компромиса. Първата му работа, след като застана начело, беше да се споразумее с организираната престъпност. Негласно, разбира се, ама ролите са разпределени като по ноти. Той държи властта и либерализира горивния режим, доколкото е възможно, без да си навлече гнева на селяните. Контрабандата върви. Полицията си гледа работата и от време на време хваща някоя дребна риба. Едрите фигури като мосю Луи стоят настрана и само дърпат конците. Мафията пък помага на Аренс да се справя със селяните. Така му се освобождават сили за охрана на границата, особено откъм страната на Баумщед.

— Отсам, искаш да кажеш. И как се минава през охраната? Или за съотечественици правят изключения?

Николай поклати глава.

— Никакви изключения. Патрулите карат по старата система — първо стрелят, после проверяват. Тъй че всеки се спасява, както може. Повечето пресичат нощем…

— Но не и ти — подхвърли Джейн.

— Не и аз. Тогава има кучета. Мразя кучетата… — Той посегна към втората бутилка и с учудване забеляза, че и тя вече е празна.

— Аз също ги мразя. Ял ли си куче?

— И по-лоши работи съм ял. Не ме прекъсвай. Докъде бях стигнал?

— Че не пресичаш нощем — подсказа тя.

— Точно така. Гледай сега — Николай се надвеси над масата. — Тази бутилка тук е селото, в което се намираме. Пътят продължава насам… След около два километра завива наляво, успоредно на границата, и там никой не пази.

— Защо?

— Защото не може да се мине. Пътят лъкатуши в подножието на отвесна стена. Пет километра по-нататък е проходът, само че на него винаги има патрул.

Джейн се изкикоти.

— Гатанка! Също като онази за зелето, козата и вълка. Откъде минаваш тогава?

— Ето оттук — тържествено посочи той въображаемото място върху покривката. — Теснината Горж дю Созе. Някогашна туристическа атракция, но след Колапса никой не ходи натам… Как си с катеренето? Маршрутът край водопадите е труден, тъй да знаеш.

— Ще се справя — обеща тя.

Николай тежко се надигна от стола. Коленете му бяха омекнали. Не биваше да пия толкова, помисли той. Заобиколи масата и потупа Джейн по рамото.

— Хайде, край на празника. Трябва да си лягаме. Късно е вече, а утре ни чака дълъг път.

Тя се обърна към него и започна да се изправя — някак неловко, забеляза Николай, защото мястото помежду им беше съвсем малко и някой трябваше да отстъпи, но не отстъпваше нито той, нито дамата; столът се люшна, падна назад, телата им се докоснаха и внезапно той почувства как през дрехите прелита разтопената вълна от нещо, което несъзнателно бе сдържал през цялата вечер — отначало с яда и досадата към нея, после с дълбокомисления разговор. Ръцете му се сключиха зад гърба й, докато нейните се вкопчваха в реверите на сакото и го придърпваха надолу и напред, към дълбоките, загадъчни нефритови очи. В стаята сякаш изведнъж бе станало много горещо, челото му пламтеше и не му достигаше въздух — може би от неподозираната сила, с която го стискаше Джейн. Лицата им се докоснаха, той усети с устни ъгълчето на нейните устни, ала когато ги потърси, те се отдръпнаха, бягаха от него и задавеният й дъх пареше ту едната, ту другата му буза. Дясната й ръка го отпусна и през жарката мъгла, изпълнила цялото му съзнание, прелетя тревожната мисъл, че тя иска да го отблъсне. Но вместо това почувства как тънките пръсти хванаха вратовръзката му, трескаво я задърпаха насам-натам, докато възелът се разхлаби, и в този миг устните им най-сетне се намериха — не с нежност, а с грубото нетърпение на някаква непоносима жажда, с яростта на необяснимо съперничество и надпревара към неосъзната, безкрайно далечна и същевременно толкова близка цел. Светът бе изчезнал, оставаха само треперещите от напрежението на копнежа лица, оставаше опората на масата, без която отдавна биха изгубили равновесие… и оставаше тъпата, влудяваща съпротива на дрехите, които не искаха да се поддават, не искаха да отстъпят пред забързаните, несръчни движения. Ръцете им се блъскаха, преплитаха се, дърпаха и късаха, синьото сако полетя на пода, след него ризата; зелената рокля се смъкна надолу през острите мънички рамене и кой знае как и след колко задъхано време вече нямаше преграда между телата им; твърдите като камъчета връхчета на гърдите й изписваха причудливи арабески по голата му кожа. Тя отново се вкопчи в него, повлече го назад с цялата си тежест и плотът на масата се озова под тях. Нейде безкрайно далече, сякаш в друг свят, отзвъня и заглъхна трясъкът на строшени чаши. За момент Николай отвори очи и зърна пред лицето си бялата покривка с винено петно, разпръснато на всички страни като избухваща звезда. Сетне безплътната мъгла го погълна и нямаше нищо освен податливото, жилаво и гъвкаво безименно тяло под него, сляпото дирене, пулсиращото желание и внезапното разтърсващо докосване на нейната ръка, която го поведе, насочи го към още по-дълбок мрак, забрава и всеобятна първична топлина, където падат оковите на времето, пространството и собственото „аз“.

Много по-късно, когато вече лежаха един до друг в спалнята на горния етаж, той се сети да запита:

— Имаш ли при кого да отидеш във Велтбург?

— Жак… Е… жерон — промърмори в просъница Джейн някъде надолу към гърдите му.

Всички ще отидем при него, помисли Николай и още дълго лежа буден — изтръпнал и напрегнат, заслушан в стоновете на вятъра из мъртвото село. Топлината на женското тяло в прегръдките му беше отчайващо крехка и уязвима.