Любомир Николов
Десетият праведник (3)

3

Тревата и бурените бяха навсякъде из мъртвото село. Гъсталаци от коприва обсаждаха старите каменни стени, див бръшлян пълзеше нагоре към хлътналите покриви, където вече се бяха вкоренили млади дръвчета; бучиниш, магарешки тръни и тлъсти репеи задръстваха изоставените дворове. Макар и приглушени от тревата, стъпките на Николай кънтяха някак тревожно в зловещата тишина, като че дори и най-малкият звук можеше да разбуди покойниците, чиито кости още лежаха в полумрака зад прашните стъкла на прозорците. Яркото утринно слънце и младата зеленина странно контрастираха с изтлелия спомен за отдавна отминала смърт, още тегнещ из въздуха като едва доловим дъх на пепел от изгаснало огнище.

Отляво тясната тревясала пътека се спускаше надолу към кръстовището. Никой нямаше да дойде по нея, тукашните селяни заобикаляха със суеверно страхопочитание местата, където някога бе върлувала чумната епидемия. За всеки случай Николай се озърна през рамо нататък. Пустош. Синьо небе и мълчаливи планински склонове над разбитото шосе. Бесилката на кръстопътя се тъмнееше в сянката на околните дървета и полуразложеният труп под нея бавно се полюшваше и въртеше. Отдалече табелката върху гърдите му почти не се забелязваше, но той знаеше какво пише на нея. Пироман^[1]. Дума, събрала в едно последния удар на Колапса и кошмара на хората, средновековната подозрителност и абсолютната власт на местните управници.

Е, няма как, човек трябва да избира между страха от живите или страха от мъртвите, помисли Николай, крачейки под безжизнените погледи на замрежени с паяжини прозорци. С живите всичко беше ясно: едно надникване в раницата му бе достатъчно, за да го прати на мястото на онзи с табелката и изкълвалите от гарвани очи. Колкото до мъртвите… всеки контрабандист на кибрит трябваше да свикне с тяхното мълчаливо присъствие. Стигаше му това, че бе намерил къде да прекара отминалата нощ под покрив и с пълната увереност, че никой няма да се приближи до прокълнатото село, освен може би друг пътник като него, принуден да избира потайни и забравени пътеки. Цената за нощувката не беше толкова голяма — неясното напрежение, което го съпровождаше още от приближаването към изоставените постройки и се засилваше със скърцането на открехнатите врати, с облачетата прах под стъпките му, с бързия поглед към мумифицираните останки на пода в хола и търсенето на нова къща, слава Богу, този път празна. Отново му бе помогнал огънят — благословия и проклятие на днешното време. Знаеше, че червеникавите отблясъци в прозорците се виждат отдалече сред нощния мрак… но кой ли би дръзнал да провери дали пламъците са дело на човешка ръка? Те прогонваха живите… и още по-важно, прогонваха призраците на тази прашна стая, успокояваха Николай и поне отчасти смекчаваха странното чувство на натрапничество, когато отвори шкафа и измъкна отвътре грижливо сгънатите, пожълтели от времето чаршафи. В трептящата светлина на огъня беше по-лесно да отхвърли другите мисли и да се съсредоточи върху непосредствената задача — да одере и изпече хванатия през деня заек. Но тягостната, неопределена тревога бе само отпъдена, тя чакаше, стаена в дебелите стени, и през нощта го караше да се буди час по час и заслушан в далечните крясъци на кукумявки, да се взира в червеното сияние на жаравата, изпитвайки странната вина, че е жив.

Последните къщи останаха назад и Николай излезе на стар, сравнително добре запазен асфалтов път сред запустели ябълкови градини. Тотенвег, Пътя на мъртвите, така го наричаха тукашните жители и той знаеше от опит, че това е най-безопасната част от прехода. Чумната епидемия в началото на тридесетте години бе изтребила до крак населението на няколко села край шосето и суеверният страх от Черната смърт тегнеше и до днес над тези места. След време споменът щеше да избледнее, мълвата да затихне и хората отново щяха да се заселят тук, ала дотогава имаше още много години, може би десетилетия.

Ако Вселената им отпусне това време, напомни му дълбоко спотаената безнадеждност, която никога не задрямваше напълно. Ако! Никой не знае отминал ли е окончателно вихърът на Колапса, или злокобните сили са си дали само кратка почивка, но нейде дълбоко продължават да прегризват корените на света, за да изтрият с един замах целия човешки род. Никой не знае. Последният човек, който можеше да разбере нещо — който бе разбрал нещо! — загина преди четиринадесет години, обвинен в измяна срещу човечеството.

Не искаше да мисли за това, още повече че в днешния почти лишен от комуникации свят всичко би могло да се окаже само слух. Мълвата за Въглеродната афера и разстрела на Жак Бержерон се носеше от уста на уста в най-различни, понякога направо фантастични варианти. Но Арденският ядрен взрив беше реалност. Николай бе срещал очевидци на тази катастрофа, възродила почти век след Хирошима старите страхове на човечеството, за да ги смеси с новите заплахи и да зазида още един — може би последния — изход от безизходицата.

Не се залъгвай, каза си той, Въглеродната афера не е слух. Тя е доказателството, че всички сме само прашинки сред бурята, която няма да се успокои, докато не ни изтрие от лицето на света. Тя е железният закон, който превърна огъня във враг, а тебе — в контрабандист на кибрит, вечно гонен, вечно бягащ между пачките вехти банкноти и клупа на бесилото. Мисли за себе си както искаш, като за благодетел на измъчените хора или циничен престъпник, така или иначе това няма да промени нищо. Просто всички сме в една и съща продънена лодка, която бавно потъва, и вече са забранени всички възможни начини да запушим пробойната. Цивилизацията се олющи като овехтяла боя, слой след слой. Отначало ядрените технологии, след това финансовата система, електричеството… Природните закони се рушаха и ни заставяха стъпка по стъпка да се връщаме към все по-стари изобретения на човека. Но Въглеродната афера очерта последната граница, последното и първото откритие, без което вече нищо няма да ни дели от животните. Огъня.

Пъстра сврака прелетя ниско над пътя, кацна на един клон и любопитно огледа самотния странник. Наоколо беше тихо, само равномерните му стъпки по напукания асфалт нарушаваха покоя на птичите песни в короните на дърветата и нейде много далече отекваха ударите на брадва — единственият признак за човешки живот сред тези планини. Стори му се, че някакво разкъсване на времето го е хвърлило в древното минало. И всъщност наистина беше така, само че не той, а цялото човечество постепенно се връщаше назад, губейки малко по малко властта над природата и над собствената си съдба. В началото все още имаше надежда. Дори след Медната катастрофа, когато в целия свят посинелите проводници изгаряха в последния електрически фойерверк — дори тогава съществуваше вероятност цивилизацията да се приспособи. Плановете се съставяха стремително, в движение; замяна на медта с алуминий, приоритетно развитие на парните двигатели, строеж на балони и дирижабли, докато се намери начин за възстановяване на електрониката в самолетите, жестока икономия на горива и енергия, по дяволите милионите умиращи от глад и студ, сега става дума за бъдещето на прогреса, господа!

Но този път бе твърде късно. Прекалено дълбока бе пропастта и опитите за измъкване от нея бяха предварително обречени на провал. Разпадането на световната комуникационна система бе довело след няколко месеца кървави безредици до стабилизиране на почти средновековно ниво — хиляди разпокъсани държавици, управлявани с желязна ръка от новоявили се диктатори. Един след друг рухваха плановете за възстановяване на блестящото минало, провалени от липсата на координация, от недостига на материали, от бдителната завист на въоръжени до зъби съседи и от унилото отчаяние. Хората просто бяха изгубили вяра в каквото и да било, освен в днешното парче хляб. Животът в градовете замираше; селата, макар и обезлюдени от епидемии, посрещаха тълпите пришълци с пушки и вили. Прогрес ли? Отпиши го, мой човек, утре ще дойде ред и на алуминия.

Това беше главната пречка пред опитите за възстановяване на електротехниката — неверието в бъдещето на алуминия. Но този метал си оставаше и до днес незасегнат от Колапса. Вместо него нестабилен се оказа друг елемент и страшното ехо на Арденския взрив разнесе по целия свят вестта за последното откритие на Жак Бержерон. Вселената бе нанесла поредния си удар по основата на живота — въглерода.

Николай неволно тръсна глава. И сега, както и тогава, идеята не беше лесна за осъзнаване. Трудно бе да си представи, че изкривените природни закони са създали възможността да се предизвика ядрен взрив в купчина въгленов прах. Човешката мисъл просто отказваше да навлезе по-навътре в лабиринта от предположения и догадки. Там, в мрака на незнайното, дебнеше вледеняващ страх, защото, Господи, това означаваше атомна бомба, достъпна за всеки безумец! Дори след разстрела на Бержерон рано или късно щеше да се намери друг, който да уточни технологичните подробности. И тогава…

Страх. Гибелната люта зима на тридесет и четвърта година. Глад и студ, злобни въоръжени патрули по улиците и пътищата, внезапни нахълтвания през разбити врати, обиски, разстрели за намерена клечка кибрит, стража с бинокли на покривите, съсредоточено взиране за най-малките признаци за дим на хоризонта, обяд със суров картоф или парче сурово месо, замръзнали трупове по тротоарите, вкочанена полудрямка в ледената стая под куп завивки, бесилки и табелки с надпис „Пироман“… После — пролетта, първите слънчеви лъчи и първите зелени стръкчета между разклатени от скорбут зъби, нови масови погребения и бавно осъзнаване, че още една такава зима ще означава смърт за всички. Повсеместните яростни бунтове на отчаяни, превърнати в скелети хора родиха компромиса. Употребата на огън се разрешаваше — при строг режим на контрол, включващ цяла система от правила за пълното изгаряне на горивата и разпръскване на въглеродосъдържащите остатъци от горенето. Кибритът и запалките оставаха извън закона, за носенето на огниво се издаваха разрешителни след строга проверка. Малко по малко властите неохотно допуснаха създаването на общински Огнища, употребата на свещи и кандила, ограничена употреба на отопление чрез огън в най-студените дни. И всичко това напомняше ежедневно ходене по въже между най-простите жизнени потребности и престъплението, за което имаше само едно наказание — смърт.

За миг Николай спря и се огледа. Бе го обзело чувство за нереалност, като че целият свят наоколо не беше нищо друго, освен зле нарисуван декор, зад който се крие някаква друга, по-дълбока реалност. Зеленината на дърветата и тревите, пъстрите пера на прелитащите птици, собственият му пулс — всичко това беше живот. Живот, основан все на същия загадъчен и страшен елемент, въглерода. Както неведнъж се бе случвало, съзнанието му затрепера от илюзорното усещане, че нейде съвсем наблизо, току под пръстите на мисълта, е отговорът на мъчителните въпроси. Защо битието продължава като преди? Защо изменените атоми на въглерода — ако наистина са изменени — не отказват да участват в непостижимо сложните метаболични процеси? Дали всичко беше само въпрос на мащаб, както твърдяха някои слухове? Дали явлението бе започнало на по-високо и по-просто ниво, за да се спусне постепенно към съкровените микроскопични светилища на хлорофила и хемоглобина и да унищожи завинаги искрицата, просветнала на тази планета преди четири милиарда години?

Илюзията се скъса изведнъж и реалността се сгъсти пред очите му, оставяйки го с танталовата болка на недостигнатото. Въпросите нямаха отговор, всъщност нямаше и кой да им отговори в тези години на подозрение, а често и открита омраза към малцината оцелели учени. След Арденския взрив страхът бе сложил преграда пред развитието на науката и за човечеството оставаше само другият път — пътят на бавно приспособяване към новите условия. Подир време изпитаният метод на пробите и грешките щеше все да доведе донякъде… ако все още имаше време.

А дали изобщо съществува друг изход, запита се той, докато навлизаше в ново мъртвешко село. Би ли могла науката, дори с всичките си чудеса отпреди Колапса, да ни посочи спасителната тактика? Или просто Провидението се е отвърнало от нас, както се е отвърнало от оная полусрутена камбанария в центъра на селото? Тогава нищо не би запазило смисъл и тези обрасли с бръшлян каменни стени са единственото, което ни чака — тлен и забрава сред бавно настъпващите пясъци на времето.

Безпомощното отчаяние на мисълта внезапно изкристализира в ненавист — към Вселената, към Колапса, към глупавата хорска суета, към самия себе си. Малкото площадче с няколкото прогнили от ръжда коли, с църквата и безжизнените сгради наоколо му се стори непоносимо омразно. Искаше да закрещи, да смъкне раницата и да побегне накъдето му видят очите, но нещо му подсказваше, че така няма да се спаси, че селото ще го преследва гдето и да отиде. Трябваше да разкъса връзката на паметта, за да се изтръгне от властта на настоящето. В кратък миг на странно прояснение той съжали, че не пуши „трева“, ала сега навярно и тя нямаше да помогне.

Погледът му несъзнателно се спря върху олющена стара фасада. Къщата бе двуетажна и над прозорците на първия етаж все още личеше полуизтрит от дъждовете надпис GOLDEN LÖWE^[2]. Почти без да разбира какво прави, Николай пристъпи натам. Потъмнялата дъбова врата беше заключена. Край стената бяха подпрени останки от велосипед, обагрили порутената мазилка наоколо в ръждивочервени ивици. С треперещи от злоба ръце той грабна разкапаните железа и ги запокити към широкия зацапан прозорец. Стъклото се строши с оглушителен трясък сред гробната тишина, лъскави късове зазвънтяха в полумрака отвътре и по тротоара пред краката му. Николай изби с лакът оставащите по рамката назъбени парчета, захвърли раницата на улицата и с един скок се озова в малката кръчма.

Познатият прашен дъх на застояло стегна гърлото му. Огледа се, едва различавайки каквото и да било в процеждащата се отвън сива светлина. Няколко полирани дъбови масички, пейки с високи облегалки, които оформяха нещо като сепарета, три табуретки пред стойката на бара, мътно блестящо огледало зад нея… и бутилки, много бутилки, строени в акуратни редици една до друга. Бяха стари — това си личеше от пръв поглед, въпреки сумрака и прашасалите етикети. Добри, отлежали питиета, дестилирани още в блаженото време преди Колапса.

Николай направи няколко крачки по хрущящите под краката му стъкла, мина зад бара, взе първото шише и избърса етикета с ръкав. Перно. Не, мамка му, изруга той и запрати бутилката през разбития прозорец. Тя се пръсна на тротоара като малка бомба и отвън тутакси нахлу натрапчивият дъх на анасон. Следващото шише се оказа американско. Бърбън „Дива пуйка“, Хубаво де, нека да е дива пуйка. Сви рамене, развинти капачката и отпи дълга глътка. Алкохолът опари гърлото му, плъзна надолу като бавна гореща вълна и това бе добро, то щеше да помогне срещу всякакви мисли. Без да изчаква да се уталожи първата топлина в стомаха, той отново надигна бутилката, задави се в бързината и закашля, но това също беше добро.

Излезе иззад бара, подритна настрана ръждивия велосипед и без да обръща внимание на праха, се отпусна върху най-близката пейка. Кой знае защо, в главата му се завъртя мисъл за някаква влюбена двойка, седяла тук преди двайсет години, и той побърза да прогони мъгливото видение с поредната глътка. Не го интересуваха нито призраците на тази забравена кръчма, нито какво е било някога, нито дори какво е днес. Искаше само да се натряска до козирката, кротко и целенасочено, за да смъкне от плещите си товара на всички глупави въпроси без отговор. Жалко, че не можеше сега да приседне с Мишин, хитрият руснак умееше да напие човека. И разговор умееше да води — дълъг пиянски разговор, пълен с мирова скръб и блажено самобичуване, но някак освободен от тревогата за утрешния ден. Наздраве, проклети фаталисте, наздраве, стари приятелю, надигна бутилката Николай и след като отпи, критично се втренчи в нея. Правеше му номера, прекалено бързо се бе изпразнила почти до средата. Не на мен, скъпа, заплаши я той с пръст. Имам цял бар на разположение, как ще ми попречиш да се накъркам? Хайде, опитай се де!

Стана и предизвикателно се отправи към стойката, а кръчмата наистина опита да му попречи, като взе да се люшка под краката му, но такива евтини трикове не минаваха. С елегантна чупка в кръста Николай свърна надясно и се озова до целта. Грабна една бутилка — лимонов ликьор според етикета — и коварството на заведението веднага пролича, защото вътре липсваше съдържание, само някаква засъхнала утайка се тъмнееше на дъното. Нищо, нямаше защо да се отчайва. Ето нещо по-добро. „Курвоазие“, добър стар коняк, отлежаващ тук поне петнайсет години. Хей, Мишин, гледай! Къде ще намериш такова чудо? Не, Ваня също липсваше. Изчезнал беше проклетият руснак и отгоре на всичко бе катурнал бутилката уиски на прашната маса. Жалко… Николай опечалено отпи от коняка. Ех, Мишин, Мишин, скъпи приятелю, защо събираш тези пари? Знаеш ли колко ще ти струва подмяната на всички проводници в един самолет? Знаеш ли колко подкупи ще трябва да дадеш, та да не те закачат? Знаеш ли, че само горивото ще ти глътне цяло състояние? И защо? За да ме зарежеш някой ден и насред пътя към Русия да те запукат със зенитни оръдия. За какво ти е Русия, братко, вярваш ли, че там ще е по-добре?

Някак без да усети, той се озова отново на масата, този път с три различни бутилки пред себе си. По ръкавите му имаше кални петна от разлятото уиски. Загледа се съсредоточено в тях и реши, че с всичко хубаво в живота е така — не знаеш кога ще те окаля, ако допуснеш да се смеси с праха. Мъдра сентенция, трябваше да я запомни и да я каже на Мишин. Щеше да му хареса, бе тъкмо в неговия стил.

Мислите му се заплитаха. Обземаше го приятно вцепенение и тялото му сякаш бавно потъваше в скамейката. Не си спомняше да е ставал, но масата изглеждаше отрупана с бутилки, които плавно танцуваха и бягаха от ръката му, когато посягаше към тях. После изведнъж всичките се втурнаха към него. Чакайте, искаше да извика той, чакайте, всяка по реда си! Ала не му остана време да ги усмири, успя само да ги отблъсне с лакът, преди дъбовата дъска глухо и съвсем безболезнено да го удари по челото. С безразличие чу звъна на натрошено стъкло по пода и се отпусна под товара на внезапно връхлетялата умора. Нещо пулсираше зад спуснатите му клепачи и пейката се полюшваше равномерно като лодка в спокойно море… като гъсталак от водорасли в синкавия полумрак на морето, където е тихо… и Мишин няма да си замине, нали, Мишин?… Да, знаех си… лека нощ, Мишин… лека нощ, Ваня…

Събуди го мъчителна жажда. Вцепененото му съзнание висеше на границата между реалността и безчувствието, отказвайки да заработи отново, но забравата постепенно отстъпваше пред болката в пресъхналото гърло и глухото, настойчиво гукане на гълъби, долитащо от камбанарията. Под клепачите му плаваха червени петна. Той с усилие отвори очи и веднага замижа от косо падащите слънчеви лъчи, в които играеха безброй прашинки.

Размърда се и седна, преодолявайки съпротивата на вдървените мускули. В главата му сякаш се плискаше гнусна рядка чорба, размесена с тъпа мъчителна болка, от която му се искаше да се свие на топка и тихичко да мучи. Езикът му беше толкова сух и грапав, че той недоверчиво го пипна с пръст. Това е то, ранното пиене. Трябваше да намери вода. Стана. Зави му се свят и едва не му прилоша от долитащата отвън миризма на анасон. С несигурни крачки мина зад тезгяха и почти без надежда завъртя крана на мивката. За негова огромна изненада след кратка начална съпротива кранът засъска, забуча и яростно изплю струя ръждивокафява течност. Николай отстъпи от пръските и полюшвайки се на несигурни нозе, зачака мътният поток да се избистри. Наложи се да чака дълго — старите тръби се изчистваха трудно. Накрая той не издържа, подложи шепи и жадно загълта прохладната вода с блудкав метален привкус.

След като наплиска лицето и врата си, Николай спря чешмата и донякъде освежен, надникна навън през разбития прозорец. Слънцето висеше над отсрещните керемидени покриви и площадчето тънеше в дрямката на късния следобед. Скоро щеше да се свечери. Залутал безцелно поглед към издължените сенки по паважа, той мрачно помисли, че всички планове за днес се провалят. Досега щеше вече да е минал границата, но след пиянското интермецо изобщо нямаше смисъл да тръгва натам. Трябваше да се примири с още една нощувка сред призраците на чумата…

Тялото му реагира много преди да осъзнае какво означава тихият звук, който се бе примесил към гукането на гълъбите. В гърдите му подскочи гореща вълна, той се отдръпна към бара и замръзна неподвижно, наклонил глава настрани. Звукът се засилваше — все още далечен, но остър, отчетлив и вече нямаше съмнение: някой идваше по каменните улици, някой с подковани обувки и бавна, безгрижна крачка. Кой? Местен селянин? Изключено! Патрул? Не, човекът беше сам, пък и патрулите също се бояха от Пътя на мъртвите. Оставаше една възможност — контрабандист като него — и това би било най-лошото, защото между клановете в занаята от години тлееше застаряла кръвна вражда. Вече на няколко пъти му се бе случвало да се сблъсква с хората на хер Баумщед, примитивни типове, които убиваха конкурентите заради стоката, за престиж, от желание да напакостят на задграничния съперник или заради всичко това, взето заедно. Е, да не си кривим душата, помисли Николай, вадейки пистолета от кобура, и нашите им го връщат тъпкано при първа възможност. Само че потърпевшите отмъщението никак не ги грее…

Той внимателно мина зад бара, придърпа едно ниско столче и седна, като положи оръжието в скута си. Позицията бе отлична; очите му се намираха точно на нивото на плота, полумракът щеше да го прикрива от външния наблюдател, а в най-лошия случай стойката щеше да го предпазва от куршуми.

Стъпките се засилваха, приближаваха се и изведнъж човекът излезе на площада. Нисък, това бе първото, което биеше на очи. Дребен мършав тип, облечен в овехтели брезентови дрехи и с огромен каскет на главата. Издутата раница зад гърба му потвърждаваше догадката на Николай. Контрабандист. Крачеше спокойно, но лекото напрежение на изпънатия врат издаваше, че не се доверява докрай на тишината в изоставеното село. Кобурът на кръста му беше разкопчан и дясната ръка се полюшваше едва-едва, оставайки през цялото време близо до оръжието.

Добре, помисли Николай, сега ще те видим дали имаш късмет. Накъде ще се насочиш? Избирай грижливо, приятел, от това може да зависи животът ти.

Като да бе усетил предупреждението, непознатият за момент забави стъпка, после обърна гръб на кръчмата и тръгна да заобикаля от лявата страна на площада. Николай се отпусна, искаше да въздъхне от облекчение, но дъхът заседна в гърлото му, защото нещо се бе променило мигновено и недоловимо. Човекът сякаш се стегна изведнъж. Не бе свърнал настрани, не бе направил нито едно излишно движение и все пак от цялата му фигура бликна първата вълна на удивена изненада. Ето, сега щеше да обърне глава надясно. Защо, защо? Николай надигна пистолета и в този момент разбирането го връхлетя заедно с натрапчивата миризма на анасон. Счупената бутилка, по дяволите! И раницата, която бе зарязал на тротоара като последен идиот!

Изумен от собствената си бързина, той прелетя над стойката, озова се до прозореца сред хрущене на стъкла и дори намери време да оближе устни, преди противникът да погледне към кръчмата.

— Halt!^[3] — Изрече го тихо, като се насилваше да се усмихва; от опит знаеше, че така заплахата звучи най-страшно. — Hände hoch!

Да, непознатият явно беше професионалист. Не трепна, просто спря съвършено спокойно и бавно вдигна ръце пред гърдите си с леко разперени лакти, сякаш се готвеше за ръкопашен бой. Без да го изпуска от прицел, Николай прекрачи през ниския прозорец. Докато излизаше навън, с крайчеца на окото си забеляза раницата на тротоара и още веднъж се изруга за глупостта. Така свършваха мнозина в занаята — заради някоя дребна небрежност.

— Разкопчай колана и го пусни долу — нареди той все със същия кротко заплашителен глас. — Без шеги, приятел. Ще те надупча, преди да се обърнеш.

Онзи се подчини с бавни, отмерени движения. Коланът с кобура тупна до краката му. Николай пристъпи напред, като се питаше какво всъщност трябва да прави сега. Беше се забъркал в невероятно тъпа история. Най-простото бе да застреля досадника и да се отърве от него веднъж завинаги, но знаеше, че не е способен хладнокръвно да убие обезоръжен човек, та бил той дори и от хората на хер Баумщед. Значи трябва да го върже и да потърси място, където да го затвори за през нощта. Цял куп грижи заради едно недомислие. Ако беше обратното, досега да ми е видял сметката тоя мръсник, помисли той с безпомощна злоба и направи още една крачка към пленника.

— Така… Сега свали раницата и я пусни до колана.

— Не мога — отвърна дребосъкът с пресипнал момчешки глас. Говореше на немски бавно, със силен акцент. — Багажът ми е чуплив.

Странно, колко приятно беше да чуе жива реч след повече от два дни мълчание. Независимо от враждата и оръжието, няколкото разменени думи ги превръщаха в части от човешкия род и прехвърляха помежду им крехкото мостче на разбирането. Само това ти остава, да се разнежиш, глупако, помисли той. А помниш ли какво направиха с Валешински? Ами с Дик Гароу и Китаеца? Хлапаци като тоя са най-опасни, те бързат да се утвърдят в йерархията, да се прочуят като костеливи орехи. Тъй че опичай си ума…

— Добре — каза Николай. — Тогава я остави отляво. Отляво, нали ме чу, не отдясно. И никакви резки движения, сам схващаш.

Момчето наистина схващаше. Внимателно откачи от плещи ремъците на раницата, отпусна я надолу и бавно я остави на паважа до краката си, после се изправи в същата напрегната, изчакваща поза.

— Три крачки напред.

Сега стъпката на момчето беше съвсем друга, лека и безшумна като на дебнеща котка. То послушно се отдалечи и отново спря в напрегната поза. Очакваше едно от двете неща — куршум в гърба или момент за действие. Навярно паузата му се стори прекалено дълга, защото се изкашля и с пресилена предизвикателност подхвърли:

— Е, обезоръжи ме. Какво ще правим по-нататък?

Николай се усмихна. Хитростта беше твърде плитка — да повярва, че вече е овладял положението. Досега момчето не бе опитало нито веднъж да погледне назад: мъчеше се да го успокои с безпрекословно послушание. Стар, изпитан номер. Залъгваш противника и светкавично нападаш, щом се отпусне. Не ме карай да стрелям, приятел, помисли той. Продължавай да слушаш и всичко ще бъде наред. Вече би трябвало да си разбрал, че не искам да те убивам, иначе защо ще си губя времето с теб? Освен ако предполагаш… Не! Майната ви, шибани копелета, не всички са садисти като вас! Това, дето го сторихте с Китаеца…

Тръпка на омраза и отвращение разтърси раменете му. Той потисна спомена за края на Китаеца и прекрачи напред. Мъчеше се да стъпва безшумно, но не успя да го направи така ловко, както момчето. По-тежък съм, мислено се оправда младежът и протегна ръка. Пръстите му веднага напипаха ножа там, където бе очакват да бъде — отзад на кръста, надеждно закрит от дрехата. Обезоръжен, а? Николай се ухили доволно, ала в гърдите му се разля студът на лошо предчувствие и той понечи да отстъпи назад.

Още не бе направил крачката, още само се канеше, когато каскетът пред очите му се надигна и изпод него се разсипа нещо дълго, черно и лъскаво. В първия момент Николай се втренчи недоумяващо в блестящия тъмен поток, затрептял по гърба на момчето. Съзнанието му се колебаеше да възприеме невероятното преображение, а когато се реши да го стори, изненадата за миг блокира реакцията — и в този миг той беше беззащитен.

Фигурата пред него се превърна във вихър от движение. Пистолетът изтрещя, но хлапакът вече се бе озовал отдясно и куршумът отлетя нейде по отсрещната улица. Нещо блъсна ръката на Николай настрани и същевременно тежък удар в слепоочието подметна мозъка му като топка на ластиче. Камбанарията отпред сякаш се кандилна надясно и сетне излетя в небето, докато земята се изплъзваше изпод нозете му. „Ключ“ с крака, успя да помисли той, падайки към сивата стена на паважа. Дотук, момче, всичко беше дотук! Ръката му инстинктивно изпусна пистолета и оръжието отлетя напред, но това още не беше страшно, това бе в реда на нещата. Приземи се на длани, препънатите лакти поеха силата на удара и извъртяха тялото наляво, командвани като че все от същата застинала мисъл. Дотук, момче! Противникът се появи пред замъгления му поглед — точно така — дотук, момче! — извърташе се като котка във въздуха без никаква опора, за да скочи и да се хвърли към пистолета — но Николай някак го бе разбрал още докато падаше — ето какво било, осъзна той изумено собствения си удар — все още дотук, момче! — грубата му обувка се стовари под ребрата на хлапака и го отхвърли по гръб — дотук… Какво ти момче, да го вземат мътните? Жена!

Дишайки тежко, той се изправи на крака. Непознатата лежеше на една страна, стиснала с две ръце корема си, и хрипливо се мъчеше да си поеме дъх. Николай се намръщи като от зъбобол и вдигна пистолета от земята. Само жена му липсваше сега. Отстъпи няколко крачки назад, седна върху раницата и се помъчи да отпусне треперещите си мускули. Жена! Изпълваше го някакво неясно, обидно чувство за непочтеност. Ами че тя можеше да ме убие, без да й мигне окото, възмутено помисли той. И какво щеше да каже после Мишин? Ник Бенев, прострелян от една фуста. Това е то, с години градиш репутация, а сетне първата срещната уличница… Поне момче да беше, по-нормално е някак си…

Постепенно замътеният поглед на жената се проясни. Тя отпусна корема си, надигна се на лакти и седна. Беше на около тридесет години, с издължено овално лице, придобило лъскав матов отблясък от вятъра и слънцето. Дълъг тънък нос с леко разширени ноздри, стегнати устни и остра брадичка — всичко издава отвратителен характер, реши Николай. Очите бяха пъстрозелени като нефрити и в момента го гледаха съсредоточено и навъсено, сякаш искаха да пробият дупка някъде между ключиците му.

— Хайде, ставай — грубо заповяда той. — И без повече номера. Щях да те застрелям като нищо, глупачко!

Непознатата презрително изкриви устни и се изправи с бавни и някак предизвикателни движения. Явно не изпитваше страх и от това цялата ситуация ставаше още по-обидна.

— Съблечи якето — нареди Николай.

Нефритените очи го стрелнаха изпитателно, после жената все със същата целенасочена мудност разкопча дрехата и я остави да се изплъзне назад от ръцете й. Отдолу беше облечена във виненочервена вълнена риза, степана от пране.

— Сега сваляй колана.

— Ще ме чукаш ли? — В гласа й нямаше тревога, само учудване и хладна погнуса, като да говореше не на човек, а на някаква лигава твар. — Първо ще трябва да ме вържеш, мой човек. Инак ще те оставя без топки, Бога ми!

За какъв го вземаше тая мръсница? Николай неволно се надигна на няколко сантиметра от раницата, преди да срещне изчакващия й поглед и да се отпусне обратно. Разбира се, тя тъкмо това търсеше — да го накара да замахне срещу нея… и пак да почне старата въртележка. Не, маце, стига с тия кофти номера!

— Ще те вържа, щом трябва — обеща той. — Само че ако имам възможност за избор, и с пръчка няма да те пипна. Сваляй колана!

Ядният блясък в очите й го удовлетвори напълно. Това беше типично по женски — да отблъсква и в същото време да се обижда от липсата на интерес. С резки, гневни движения тя разхлаби токата, измъкна колана от гайките и го захвърли настрани. Ножът тупна зад краката й. Жената се зае с копчетата на панталона, но Николай вдигна ръка.

— Остави. Няма кандидат за стоката, казах ти вече. Ритни желязото насам и можеш да си сложиш колана.

Тя го изпепели с поглед и се подчини. Николай прибута с крак ножа до пистолета, стана и се приведе над раницата. Без да изпуска жената от прицел, той разкопча ремъчето с лявата ръка и отметна капака. Най-отгоре имаше някакви провизии, увити в омазнена вехта кърпа. Остави ги на паважа и бръкна по-надолу. Протрит бежов пуловер… огниво… бельо… Аха, ето нещо по-интересно! Кутия от тънки дъсчици с метална закопчалка.

— Хей, кой ти е разрешил да бърникаш там? — високомерно се осведоми непознатата. Откакто бе престанал да я смята за момче, гласът й сякаш звучеше по-гърлено.

— Затваряй си човката — сряза я Николай, докато подпираше кутията върху раницата и се мъчеше да я отвори с една ръка. — Отдавна трябваше да те гръмна и да си гледам спокойствието.

— Чудя се, че не го направи — заяви тя. — Чувала бях лоши работи за вас, ама ти май си от най-големите мръсници на Баумщед. Внимавай, глупако! Ще я изтървеш!

Той машинално удържа кутията. Беше откачил закопчалката, но не бързаше да вдигне капака. Трябваше му време, за да преглътне чутото. Прекалено много неща се бяха преобърнали през последните минути. Първо момчето, което всъщност не беше момче, а сега се оказваше, че не е и от хората на хер Баумщед. За кого работеше тогава? Не за Мишин, не и за някой друг от посредниците на мосю Луи. Да не би пък да въртеше самостоятелен бизнес? И без това с тоя проклет характер никой не би я търпял в организация.

Е, нямаше смисъл да си блъска главата засега. Всичко щеше да се изясни малко по малко. Той открехна капака на кутията. Вътре имаше памук, под него лежаха десетина стъклени ампули с грубо запоени върхове. Пръстите му се провряха още по-надолу, но освен нови слоеве памук не откриха нищо друго.

— Морфин? — надигна той очи към жената.

— Морфин — побърза да се съгласи тя. — Все някак трябва да се живее.

Не, нещо не беше наред. Контрабанда на лекарства — това ясно; при днешното окаяно състояние на медицината болкоуспокояващите се ценяха почти колкото кибрита, а рисковете в търговията бяха далеч по-малки. Само че никой нормален човек не би тръгнал да си рискува живота за някакви десет ампули. Тогава?

За всеки случай той прерови още веднъж памука, после остави кутията до другите неща и бръкна по-дълбоко в раницата. Сега зелените очи го следяха с безпокойство и това го изпълваше със смътно удовлетворение — най-сетне бе успял да пробие проклетата преграда от презрително високомерие. Така е, скъпа, помисли той, всички си имаме уязвимо място и най-често то се оказва някъде в кесията. Дай да видим с какво точно си изкарваш хляба, щом използваш морфина само за прикритие. Тъъй… топче навито въже… вълнени чорапи… пак бельо…

— Хубаво занимание за джентълмен — злобно се обади непознатата. — Да се рови из чуждо бельо. Ти да не би да си падаш по тая част?

— Ти пък си една дама… — презрително промърмори той и я измери с поглед. Всъщност наистина имаше вид на дама, колкото и да не му се искаше да го признае. Или на вироглава коза, всичко зависеше от гледната точка.

Малко по малко съдържанието на раницата се прехвърляше отвън и с всеки нов предмет Николай все повече се разочароваше. Кутия пистолетни патрони… канче… торбичка сушени плодове… оръфана книжка без корици със странното заглавие „Спектрографски константи“… Книгата го заинтересува за момент, но като прелисти страниците, изпълнени с неразбираеми таблици и формули, той поклати глава и я остави върху другите вещи.

— Стига глупости — каза жената. Изрече го сериозно и настойчиво, сякаш смъртната заплаха досега не я бе трогнала, обаче бърникането из раницата вече надхвърляше мярката.

Предава се, помисли той и тази първа истинска победа в сблъсъка помежду им го изпълни с учудващо силно удовлетворение. Беше почти готов да отстъпи, да се откаже от претърсването, ала любопитството се оказа по-силно. Какво толкова можеше да крие в раницата? Надолу почти не оставаше място за нещо сериозно.

Пръстите му напипаха някакъв гладък правоъгълен предмет. Той го изтегли навън и искаше да огледа какво е намерил, но злобата, пламнала в очите на жената, го накара неволно да отстъпи две-три крачки назад. Тая проклетница можеше като нищо да се втурне с голи ръце насреща му.

След като се отдръпна на безопасно разстояние, Николай многозначително разклати пистолета, после хвърли бърз поглед към находката. Не изглеждаше нещо особено. Плосък пакет, обвит в мушама и омотан на кръст с няколко реда канап. Подметна го на длан, за да прецени тежестта.

— Остави го на място! — заповяда непознатата. Гласът й изплющя като камшик — толкова рязко и властно, че той направи крачка към раницата, преди да се опомни. Значи това беше, това я плашеше. Тук, в пакета бе тайната, която можеше да прати една жена на рисковано пътуване през границата.

Сега наистина не трябваше да я изпуска от очи. Като си помагаше със зъби, той разхлаби възела и смъкна канапа.

— Ще те убия — мрачно обеща непознатата.

Той понечи да отговори, но реши, че ще е по-добре да премълчи. Първо щеше да види какво има в пакета и чак после да приказва.

Под мушамата лежеше плик от кафява амбалажна хартия. Николай го разкъса, извади съдържанието и озадачено се почеса по тила с дръжката на пистолета. В ръката му се белееше пачка ситно изписани листове, сгънати на две и пристегнати с ластик. Почеркът беше дребен, но четлив и изпълваше без поле цялата повърхност, като че пишещият се бе стремил да пести хартията. Думите бяха английски, примесени обилно с гръцки символи, цифри и някакви съвсем непознати знаци.

— Добре де, видя каквото искаше — уморено въздъхна жената. — Хайде сега чети, щом си толкова умен.

Той послушно се загледа в листа. Езикът беше познат, повечето думи — също, но събрани заедно, те се превръщаха в непроницаема абракадабра. Погледът му скачаше от ред на ред.

… в тази област атомите с потенциал на йонизация, по-малък от този на водорода — C, Mg, Fe, Ca и др., — се йонизират от излъчване с λ > 912 А…

… необходимост от допълнителна проверка на линиите на поглъщане K в спектрите на горещи звезди…

… други механизми, тъй като L_c квантите не са главният йонизиращ агент…

Николай отпусна ръка. Не разбираше нищо, по дяволите, и най-вече не разбираше едно — какво толкова се криеше в тези записки? Времето на чистата наука бе отминало преди двадесет години и сега с подобни неща биха се занимавали само полусмахнати старци, оцелели по чудо в годините на глад и мизерия. Какво общо можеше да има с тях жената отсреща?

— Остави листовете — каза тя вече без злоба. — Ако искаш, вземи морфина. Ще ти дам и парите си, към двеста франка, нямам повече.

С кисела гримаса Николай остави сгънатите хартии върху празната раница. Добра печалба, няма що! Двеста франка и десет ампули морфин… Сви рамене. Какво пък, на негово място някой от хората на Баумщед не би се поколебал да я застреля и за по-малка сума.

— Откъде идваш? — запита той.

— От Австралия.

— Ъ?

— Австралия — търпеливо повтори жената и за пръв път се усмихна леко, като че се чудеше дали да се смее, или да негодува от глупостта на човешкия род като цяло и на Николай в частност. — Сега остава да ме питаш дали имам австралийски долари.

— И имаш ли?

— Не, колкото и да ти е тъжно. Нямам. Отдавна ми ги измъкнаха по-опитни мошеници от теб.

— Чакай — каза той почти умолително. — Чакай. Будалкаш ме, нали? Ами че Австралия е на хиляди километри оттук…

— Десетки хиляди — поправи го тя. После гласът й изведнъж стана деловит. — Слушай, мой човек, дай да не си губим времето. Видя каквото имаше за виждане, осигури си известна печалба… Какво повече искаш? Да ме убиваш, явно нямаш намерение, а да ме изнасилваш, просто не те съветвам. Тъй че ще бъде във взаимен интерес да се споразумеем — за теб парите и ампулите, за мен записките и останалия багаж, който и без това нищо не струва. Съгласен?

Николай въздъхна. Глупости правя, помисли той, прибирайки пистолета в кобура. Не само хората на Баумщед, даже Гастон, въпреки френската си галантност, би ми се смял за тая идиотска доверчивост. Обаче какво да правя, човек си има и гордост в края на краищата. Собственото достойнство струва повече от двеста франка и малко морфин.

— Прибирай си парцалите — каза той. — Заедно със записките, парите и стъкларията. И без тях ще преживея.

Жената неуверено пристъпи към раницата, спря и изпитателно се вгледа в лицето му.

— А, и още нещо — отмъстително прибави Николай. — Споразумението важи и за двамата, нали? Няма да ме стреляш… и няма да ме изнасилваш.

Този път тя не намери какво да каже.