Любомир Николов
Десетият праведник (2)

2

Последните дървета се източваха като език напред към седловините между двете долини. Отляво долу лъкатушеше сравнително добре поддържан землен път, над него лъщяха релсите на теснолинейката за Алтщуфе. Близо до седловината беше гаричката — прясно белосана малка сграда от началото на миналия век — с островърх червен покрив и часовникова куличка. Зад нея имаше зеленчукова градина, няколко плодни дръвчета и навес за дърва. В тази зелена гориста долина всичко изглеждаше удивително мирно и спретнато, дори насипът на железопътната линия бе изравнен с типично немска педантичност и очертан с бели линии, макар че влакове едва ли минаваха по-често от три-четири пъти месечно. Самото село не се виждаше, закриваше го планинският склон, обрасъл с гъста смесена гора. Само тънка струйка дим издаваше къде е общинското Огнище. По-нататък във висинето се забиваха сиво-синкавите отвесни зъбери на Ветерхорн с полепнали по тях искрящи ивици сняг. Няколко бели раздърпани облака висяха неподвижно в ясното небе над върха.

В долината отдясно стадо угоени петнисти крави пасяха буйната алпийска трева. От време на време в тишината се разнасяше звън на хлопатари. Едро рошаво куче обикаляше между краката на невъзмутимите добичета и душеше нещо по земята. Застанал малко под седловината, един човек в синя униформа и с фуражка на главата се подпираше на тоягата си и гледаше разсеяно към стадото. Явно не бързаше за никъде.

Николай седеше в покрайнините на гората и се мъчеше да измисли решение. Човекът с униформата бе досадна пречка. Ако минеше през дясната долина, нямаше начин да убегне от погледа му. Отляво не се мяркаха хора, но в гарата сигурно имаше някой, а освен това по-нататък склонът ставаше открит и се забелязваше от селото. Оставаше му само една възможност — да се отклони през гората далече надясно и да заобиколи зад следващия хребет. Това щеше да отнеме около час, обаче друг изход просто не виждаше. След днешния обир всяка среща криеше рискове.

Нещо изшумоля наблизо. Той се обърна стреснато, очаквайки да зърне случайно минаващ дървар или пастир. И застина. Само на десетина метра зад гърба му в зеления полумрак стоеше едър елен с огромни разклонени рога. Животното гледаше към Николай с лек интерес и без страх, сякаш разбираше нежеланието му да издаде присъствието си. Няколко крачки по-назад сред сенките пристъпваха от крак на крак пет или шест кошути с малки. След Колапса планините постепенно се превръщаха в истинско животинско царство. Цивилизацията отстъпваше позициите си и зверовете се размножаваха с изумителни темпове, бързайки да наваксат узурпираната от векове свобода.

Внезапно животното трепна и леко изви уши назад. Човекът също се ослуша. Отначало не чу нищо, после долови глухо ритмично потракване, долитащо нейде отляво и отзад. Еленът изпръхтя, с един скок се озова пред кошутите и ги поведе навътре в гората. След половин минута стадото се изгуби сред дебелите дъбови стволове.

Униформеният на пасището също бе чул звука и, изглежда, го позна, защото нарами тоягата, подсвирна на кучето и с отмерена планинарска крачка се заизкачва към седловината. Достигна билото тъкмо навреме, за да види как отдолу се задава източникът на шума — малка ръчна дрезина. Застанали на нея, двама потни мъже ритмично люлееха дългия лост нагоре-надолу. Човекът в униформа размаха фуражката си, не дочака отговор на поздрава и взе да слиза към гаричката, следван от песа, който все се отклоняваше насам-натам да души из тревата.

Николай намести раницата. Сега беше моментът, по-добър случай нямаше да дочака. В лявата долина дрезината и железничарят се доближаваха към гарата с еднаква скорост, но железничарят все пак имаше по-големи шансове за успех. Като се поприведе, Николай изскочи от гората и изтича надолу и надясно.

Пасящите крави не обърнаха никакво внимание на минаването му. Сега те бяха аристократките на тези планински краища, от тях до голяма степен зависеше животът на тукашните селяни. И изглежда, че го разбираха, ако се съдеше по ленивото им господарско придвижване из пасището.

Под слънчевите лъчи ставаше горещо, но Николай нямаше време да сваля якето. Задъхан, той се изкачи тичешком към отсрещното било и преди да го прехвърли, метна поглед над седловината отляво. Дрезината стоеше пред гарата; хората не се виждаха никъде, навярно бяха влезли да пийнат по глътка студено вино. Николай слезе малко по-надолу, за да не го зърнат, ако случайно надникнат през прозореца, дръпна се десетина метра по-надясно и прекоси хребета. От другата страна склонът беше открит чак до тъмнеещите се в низините гори. Дъбов гъсталак имаше и нагоре, към Алтщуфе. Това поне бе добре, от селото нямаше да го забележат. Далече долу пасяха овце и пастирът сигурно можеше да го види, обаче това беше приемлив риск, от такова разстояние никой не би разбрал кой точно минава по склона.

Спря за момент, смъкна раницата, съблече якето и го закрепи при одеялото. Багажът не беше тежък, но все пак той с удоволствие разкърши плещи, преди отново да го намести на гръб и да поеме напред по наклонените алпийски ливади. Петдесетина метра по-долу, успоредно на пътя му, се редяха през равни интервали решетести стълбове от стара високоволтова линия. Обрулени и изкривени от зимните бури, те напомняха схематично нарисувани човешки фигури, вдигнали безпомощно ръце пред непознаваемото коварство на материята и битието. От върховете им висяха разбити изолатори и парчета синкаво-черни проводници, обгорели някога в страшните минути на Колапса.

Високата трева тихо свистеше край коленете му, докато крачеше енергично напред. Движението го успокояваше. Не искаше да мисли за нищо, освен за предстоящия маршрут. След двадесетина минути щеше да бъде под гората на Алтщуфе, още толкова път имаше от там до подножието на Ветерхорн. Скалистият проход между Ветерхорн и Зилберванд бе неудобен и тежък път, но тъкмо това беше и неговото предимство. Овчарите и случайните пътници предпочитаха да заобиколят върха от юг, край селото. Само редки смелчаци или хора, които имаха какво да крият, се решаваха да поемат рисковете на мъчителното и опасно изкачване.

Вече бе стигнал под гората, когато отпред долетя първият изстрел.

Николай спря и по гърба му пробягаха хладни тръпки. Склонът отсреща беше нагънат на широки дипли и близката гърбица на терена не му позволяваше да види кой стреля. Ловец, опита да се убеди той, сигурно е ловец от селото. Но какво би търсил авджия тук, на откритото? Отекването на втория гърмеж окончателно прогони тази успокоителна мисъл. Стреляха с бойна карабина — звукът беше по-мощен и по-остър от глухия пукот на ловна пушка. И още нещо… раздаде се по-близко от първия.

Трети изстрел. Николай се огледа отчаяно. По голия склон нямаше никакво укритие. До гората оставаха поне петстотин метра изкачване, долината с кравите бе останала далече назад, а наоколо планината бе гладка като хълбок на някакво охранено праисторическо чудовище. Сред буйната трева стърчаха само стълбовете на далекопровода. Мизерно скривалище, но все пак…

Препъвайки се в жилавите стъбла, той хукна надолу, захвърли раницата в тревата и се сви край подножието на стълба. Обгърна го тишина, изпълнена с дъх на дребни алпийски цветчета. Напечената от слънцето бетонна площадка под дланите му беше топла, топли вълни повяваха и от грапавото почерняло желязо. За миг го обзе странното чувство, че греши, че в толкова спокойно място не може да се случи нищо лошо.

После съвсем наблизо изтрещя кратък автоматен откос. Отвърнаха му два бързи изстрела с карабина и миг по-късно малко по-горе над чупката на терена се подаде нечия глава, после рамене, подскачащи в напрежението на безнадеждно бягство. Човекът се очерта в цял ръст на фона на небето и макар да изглеждаше като плътен черен силует, Николай го позна веднага.

Баска!

Обзе го желание да се слее със земята, да потъне зад десетте сантиметра пропукан бетон или да изтънее дотолкова, че да се прикрие зад металната плетеница на стълба. В движенията на Баска имаше някаква обреченост, някаква твърда окончателност на човек, който знае, че наближава сетният му час. И наистина беше така — Николай го разбра, когато заплахата изплува бавно и неумолимо иззад ръба на склона.

В първия момент дирижабълът му се стори огромен, чудовищното червено туловище сякаш запълваше цялото небе и едрите бели букви биеха право в съзнанието му: POLIZEI. Едва когато първоначалният шок отмина, той осъзна, че всъщност машината е малка, двуместна и лети съвсем ниско. Пилотите в кафяви кожени облекла седяха един зад друг в тясната плетена гондола; предният държеше лостовете за управление и с всичка сила въртеше педалите, които задвижваха разположеното отзад витло. Вторият човек също въртеше своя чифт педали, но не толкова настървено, защото бе насочил цялото си внимание към карабината. Намираше се в идеална позиция — двадесетина метра над склона и на около шестдесет метра зад бягащия контрабандист. Въпреки разстоянието Николай виждаше отчетливо всяка черта по лицето на стрелеца: присвитите сини очи, грижливо подстриганата руса брада, кафявата бенка на лявата буза, дългият кичур ленена коса, избил изпод коженото боне. Леко наклонил глава на една страна, полицаят съсредоточено хапеше устни и се взираше над дулото на пушката, подпряна върху ръба на гондолата.

От дълбините на паметта неканена изплува сцена от забравен филм, който Николай навярно бе гледал някога по телевизията — в ония щастливи времена, когато още имаше телевизия. Стар, архивен кадър: лов на вълци от въздуха нейде в руските степи. Вълкът се носи в безумен бяг през равнината, търси скривалище, но скривалище няма никъде, няма спасение от разперената сянка на самолета, а ловецът се е подал от кабината и стреля методично, със сладострастното упоение на безнаказаната жестокост. И в последния момент преди смъртта звярът спира, обръща муцуна нагоре, за да изрази с оголени зъби цялата си ненавист — могъща дори когато е безпомощна.

Двете сцени — реалната и въображаемата — се преплитаха пред погледа му, наслагваха се една върху друга като диапозитиви (диапозитиви, отново почти забравено понятие!) и той с цялото си същество усети, че сега ще стане нещо невероятно, не може да не стане. Не бе забравил за собственото си опасно положение, чувстваше се по-гол и уязвим от когато и да било, ала личните страхове оставаха на втори план, засенчени от величието на драмата, която се разиграваше пред очите му. Дирижабълът въплъщаваше властта, силата, жестокостта на действащите от години закони на военното положение. Но от другата страна беше вълкът — Баска — и кой знае защо, Николай вярваше повече в него, отколкото в самонадеяните млади авиатори с новички кожени униформи.

Тихо. Наоколо бе станало съвсем тихо, даже сухият планински вятър бе престанал да шушне сред тревите. Дирижабълът се плъзгаше безшумно над заобления склон и в целия свят остана само един едва доловим звук — хрипливото дишане на стария контрабандист, който в момента бягаше само на тридесет метра над Николай, но не го забелязваше, както не го забелязваха и мъжете в гондолата. Горе стрелецът се приведе напред, изпъна шия, сякаш искаше да се слее с пушката, да потече по наклонената цев и да излети с куршума в онзи миг — да, сега! — когато показалецът му с плавна непреклонност се свие върху спусъка.

Изстрел!

Куршумът удари лявото бедро на Баска, прониза го и излетя отпред сред пръски кръв и ситни парцалчета от панталона. Старецът се завъртя като пумпал надясно, разпери ръце и се преметна по склона. Тревата го спря и той остана да лежи неподвижно по очи, докато горе грамадната червена пура продължаваше да напредва с бавна, неудържима мощ. Пилотите бяха престанали да въртят педалите. Предният човек държеше въжето на клапана за газа; спътникът му бе отпуснал пушката настрана и с хладно любопитство се взираше в неподвижно лежащата жертва. Но двамата не виждаха онова, което виждаше Николай.

Баска беше жив и в съзнание. Мърдаха само ръцете му, прикрити от тялото. С бързи, сръчни движения на пръстите той свали пълнителя на автомата, измъкна нов от вътрешния джоб на грубата вълнена дреха и рязко презареди, без да трепне нито едно мускулче по изпънатия му гръб. Главата му бе извита наляво и за момент неговият поглед се кръстоса с този на Николай. Какво имаше в тия старчески очи, запита се младият мъж. Във всеки случай не страх. Нито омраза или заканително очакване. По-скоро само умора и проблясваща под нея желязна воля за победа независимо от всички удари на враждебния свят.

Погледите им се разминаха. Баска притвори клепачи и пресъхналите му устни се раздвижиха в нечут шепот — може би молитва, може би ругатня или спомен за нещо най-важно в дългия му живот. Пръстите на дясната му ръка се плъзнаха в процепа на разкопчаната риза, после бързо се измъкнаха и се вкопчиха в дръжката на автомата. Раковия струпей ли бяха докоснали, черното златно кръстче ли?

Дирижабълът забавяше ход. Дългата мрачна сянка пъплеше по тревата към лежащия човек като някакъв призрачен всеяден хищник. Първият пилот продължаваше да гледа надолу; стрелецът като че бе загубил интерес към жертвата. Озърна се наляво — и в погледа му изведнъж лумна хладен, пресметлив огън. Сините очи се впиха в Николай, приковаха го зад стълба, дулото на карабината се люшна из въздуха.

Сред тревата сякаш избухна мина. Баска излетя нагоре като подметнат от взрив и с див, победоносен смях здраво стъпи на широко разкрачени нозе. Левият крачол беше подгизнал от кръв, забеляза Николай. Но старецът не усещаше болка, той гледаше с отметната глава към идващото червено чудовище и зъбите му бяха оголени в тържествуваща усмивка. Автоматът пред гърдите му се затресе, загърмя, изхвърляйки в дълга дъга мътно лъщящи синкави гилзи. Куршумите летяха косо нагоре, чертаеха през чистия въздух трепетен огнен пунктир. Запалителни, изохка Николай, запалителни! Авиаторите също бяха разбрали — предният пусна въжето на клапана и се приведе към дъното на гондолата, въртейки отчаяно педалите на заден ход. Човекът зад него насочваше карабината напред и надолу, а лицето му се кривеше в болезнена гримаса от безпомощност, от съпротивата на неотстъпчивото, жилаво време. Късно, късно, късно! Огнените куршуми потъваха един след друг в издутия червен търбух и продължаваха да излитат от късата цев, но като по чудо още нямаше експлозия. Пропелерът се въртеше все по-бързо, превърна се в трептящ прозрачен кръг и бавно затегли дирижабъла назад. Карабината на стрелеца намери целта и изтрещя — веднъж, два пъти — през сухия пукот на автомата. Неточно! Първият пилот се изправяше с чувалче пясък в ръка. Трети изстрел се заби в тревата край краката на Баска. Чувалчето полетя зад борда и в същия момент от продупчената обвивка на дирижабъла блъвна струя горящ водород. Четвърти изстрел, пети. Върху гърдите на стареца разцъфна кърваво цвете и той се просна по гръб, вперил изцъклен поглед в небето, където огнени вихри лудо пробягваха по червеното гумирано платно, поглъщаха го и оголваха ребрата на падащата машина. Заобленият нос се стовари край главата на Баска и сред трясъка на дървената арматура наоколо се разля езеро от жълто-бели пламъци, в което като в истинско езеро потъваха одраният скелет на корпуса, гондолата с двете мятащи се фигури, въртящият се пропелер и все още цялата опашка.

Вълна от нажежен въздух облъхна Николай. Тялото му реагира инстинктивно, отхвърли го назад и надолу по склона и когато се опомни, вече беше двадесет метра по-ниско, всичко се въртеше пред очите му, но стискаше в лявата си ръка ремъка на раницата. Ушите му бяха заглъхнали като натъпкани с памук и през ударите на кръвта в слепоочията му едва проникваха свирепото бучене на пламъците, прекъслечният трясък на избухващи патрони, нечий адски, нечовешки проточен вой. Безформен горящ силует се изтръгна неестествено бавно от пожарището, направи още една-две механични крачки и се свлече неподвижно сред димящата трева. Нова, по-слаба експлозия люшна огненото езеро — навярно това беше скъпоценният кибрит в раницата на Баска.

Хипнотизиран от страшната гледка, Николай стоеше неподвижно на колене и почти не усещаше непоносимата жар, която болезнено обтягаше кожата на лицето му. Няма кой да го измие за полагане в гроба, бръмчеше като досадна муха натрапчивата мисъл. Няма кой да го измие за полагане в гроба, няма кой… Последните останки от дирижабъла се топяха сред пожара, изпускайки облаци мазен черен пушек. Из въздуха тегнеше гъста воня на топена гума, смесена със страшния сладникав мирис на горяща човешка плът. Няма кой да го измие, няма кой… От огъня продължаваше да долита пукот на патрони. Случаен куршум рикошира от железния стълб на далекопровода и това накара Николай да се опомни донякъде. С треперещи ръце намести раницата на гръб и бавно се затътри към синеещия в далечината Ветерхорн. Краката му бяха омекнали, едва издържаха тежестта на тялото и той сам не разбираше какво ги кара все пак да пристъпват напред.

Няма кой, няма кой, няма…

Няколко минути по-късно спря и се обърна да погледне назад. Гънката на склона закриваше горящите обломки, виждаше се само плътната колона от гъст сиво-черен пушек, обагрен отдолу с трептящо оранжево и червено сияние. Но не от това секна дъхът му, а от трите ситни фигурки, изправени на хоризонта — там, където бе минал преди половин час. Железничарите!

Николай ядно стисна зъби, завъртя се и бързо закрачи напред. Тепърва из тия планини наистина щеше да стане адски напечено. Ония от хребета нямаше да гледат още дълго, скоро щяха да се метнат на дрезината и да се отправят към най-близкия полицейски пост. Времето беше ясно (той безнадеждно се вгледа към редките облачета над върха) и нищо не би попречило на сигналните огледала да разпратят вестта от пост на пост: започва лов на човек. И сега, след загубата на двама от своите, патрулите щяха да бъдат настървени като хрътки по кървава диря.

Оставаше му само една, макар и слаба надежда: да заблуди очевидците, че отива на изток, покрай планинската верига, и няма намерение да прехвърли билото. Той леко кривна надясно, избра за ориентир група дървета долу в низината и се насочи натам. Губеше време, разбира се. Всяка четвърта крачка го отдалечаваше от прохода, но това бе неизбежно зло. Важното беше да създаде впечатление, че слиза, докато се добере до укритието на гората под Ветерхорн.

Озърна се през рамо. Фигурките на хоризонта бяха изчезнали. Сега би могъл да промени посоката, обаче предпочиташе да не го прави — не се знаеше дали горе няма да изникне някой любопитен селянин от Алтщуфе, привлечен от изстрелите и пушека. И без това еловата гора вече беше съвсем наблизо, отклонението щеше да му отнеме само още една-две минути в повече, а можеше да спести огромни неприятности.

Усещаше, че действа на предела на силите си, черпейки енергия от някакъв последен резерв на тялото и мозъка. Потресението го бе оставило изпразнен, изтънял, прозрачен, лишен от тегло и плътност. Успяваше да разсъждава сравнително ясно само защото станалото преди малко беше блокирано в дъното на съзнанието му, но и оттам то продължаваше да излъчва психическа отрова, която вцепеняваше краката. Няма кой да го измие за полагане в гроба, надигна се отново натрапчивата мисъл. Няма кой да прочете книгата на грешките, изписана с олово и хладна стомана…

Тъмната стена на гората израсна пред него изведнъж и той пресече първите жилави клонки с изпънати гърди като маратонец на финала. После рухна изпънат в цял ръст, готов да понесе с безразличие удара в лицето — и изненадан от мекотата на този удар, защото ръцете сами бяха излетели напред да поемат тежестта на тялото.

Не загуби съзнание. Просто лежеше отпуснат, разлят като купчинка превтасало тесто. Сухите елови иглички бодяха бузата му и тая лека болка му доставяше странно удоволствие, защото беше връзка с живота, беше нещо, което Баска вече никога нямаше да изпита. Тревогата бе изчезнала, оставяйки зад себе си само бледа сянка, смътно усещане, че трябва да бърза нанякъде. Нищо, нашепваше ленивата мисъл, има време. Стига толкова припряност, тичане, суета. Стига тревоги и страхове. В целия свят няма нищо толкова важно, заради което да се откъснеш от топлата земя, от почивката и небрежния поглед към тази пъплеща пред очите ти мравка.

Наблизо пробяга катеричка, протегнала зад себе си дълга пухкава опашка. Спря за момент, огледа се и стремглаво излетя нагоре по стъблото на близката ела. Николай се надигна и седна. Протегна ръка, взе една паднала шишарка и дълго я въртя пред очите си, изследвайки с нелепо, самовглъбено любопитство всяка отделна люспица. Навярно се нуждаеше от това, защото силите постепенно прииждаха и когато загуби интерес към шишарката, вцепенението се разсея като утринна мъгла. Споменът за престрелката и пожара бе потънал там, където му беше мястото — сред другите спомени, сред архива от абстрактни картини, лишени от силата на непосредственото преживяване.

Време беше да тръгва. Той се изправи, усещайки с удоволствие обтягането на отпочиналите мускули, и пое навътре в гората, като предпазваше с лакът лицето си от ниските жилави клони. След малко излезе на тясна пътека, обрасла тук-там с бледозелени хилави стръкчета трева. Личеше, че насам рядко минават хора. За момент го разтревожи следа от подковано копито, но отпечатъкът беше стар, поне на два дни. Успокоен, Николай тръгна нагоре. Нямаше от какво да се страхува засега; за засади бе още рано, а идването на случаен пътник щеше да чуе отдалече и да се укрие в гората, докато човекът отмине.

Напред теренът ставаше все по-стръмен и пътеката започна да лъкатуши сред плътната тъмнозелена стена. От време на време високо горе се мяркаха процепи сред островърхите корони и в тях проблясваха преспите на Ветерхорн. Това му стигаше, за да се ориентира и да прецени, че върви в нужната посока.

Мислите му отново се връщаха към Баска. Сега можеше да си го позволи, след като бе превъзмогнал първоначалното потресение. В края на краищата старецът беше прав, като говореше за книгата на грешките, изписана по собственото му тяло. За всеки контрабандист би трябвало да важи едно желязно правило: учи се от чуждите неуспехи, ако не желаеш да плащаш опита с кожата си. Смъртта на Баска бе жесток — и тъкмо заради това полезен урок. Занапред трябваше да избягва този район, напоследък местните полицейски сили явно се бяха организирали добре. Както впрочем и в много други области. С всяка изминала година след Колапса занаятът ставаше все по-труден. Полицията и армията се снабдяваха с най-модерна техника: балони, дирижабли, делтапланери, локомотиви; говореше се, че на места използвали дори автомобили и леки самолети.

И все пак не са непобедими, каза си той. Днешното сражение го показваше достатъчно ясно, няколко куршума можеха само за минута да превърнат прехвалените дирижабли в купчинка димяща пепел. Не знаеше дали има запалителни куршуми за пистолет, но се зарече да провери веднага след завръщането. Мишин трябваше да е наясно, той имаше солидни връзки с оръжейния черен пазар.

И най-важният урок — че контрабандата не е професия за цял живот. Това не беше откритие, знаеха го всички в занаята. Съзнаваха, че благоразумието налага да се оттеглиш навреме, преди една непредпазливост, една престрелка или един курс в повече да сложи край на всичко. И все пак продължаваха: някои, тласкани от гонитбата на неосъществима мечта като Мишин, други — от гордост и презрение към опасността като Гастон, трети — просто от алчност и липса на достатъчно въображение, за да си представят, че някога и техният труп ще лежи пред безразличните погледи на полицаите. Колкото до Баска… Баска беше друго нещо, истински професионален контрабандист и навярно още от рождение му бе писано да загине така. Само че… как бе разбрал, че ще се случи точно днес?

Изтръпнал от внезапно налетял леден хлад, Николай за миг изпита чувството, че в плетеницата от събития се разкрива някаква нова, свръхестествена закономерност, свързваща живота му с този на Баска. Всичко изглеждаше просто и логично: разговорът преди днешната акция, неочакваната среща, престрелката, с която старецът всъщност бе спасил живота му… Сетне връзката се скъса и лишени от мимолетното мистично просветление, фактите се превърнаха в купчинка банални случайности. Нямаше закономерност, нямаше логика; Баска би могъл да избере друг маршрут или железничарите можеха да закъснеят и Николай да заобиколи склона отдолу, или по-силен вятър да отклони дирижабъла, или… Хиляди „или“.

Но въпреки всичко Баска знаеше.

Ненадейно Николай се сепна. Унесен в мисли, не бе забелязал, че пътеката става прекалено полегата и се отклонява наляво, към Алтщуфе. Не, натам нямаше работа. Той решително зави нагоре и навлезе сред дънерите на вековните смърчове. Пътеката остана назад, клоните над главата му се сляха в непроницаем тъмнозелен, почти черен балдахин. Въздухът тук беше застоял, тежък, наситен с утаявана от десетилетия прашна тишина. Купища крехки мъртви вейки преграждаха пътя и техният пукот под нозете му бе единственият звук из този задрямал пущинак. С всяка крачка нагоре препятствията се множаха, но Николай стискаше зъби и облян в пот, продължаваше да се изкачва натам, където би трябвало да се намира Ветерхорн. Черен прах от прогнили дървесни кори полепваше по мокрото му лице. На места клоните на смърчовете провисваха до самата земя и се налагаше да извива глава и да напъва с цяло тяло, за да си пробие път през бодливата преграда. По косата и дрехите му се размазваше гъста смола. Времето сякаш бе изтляло сред трошливата дървесина и той имаше чувството, че катеренето никога няма да свърши. Но наоколо постепенно просветля, между короните взеха да се мяркат късчета синьо небе, а и смърчовете вече бяха по-ниски. Появиха се млади ели и борчета, наклонът понамаля, сетне стана съвсем равно и изведнъж гъсталакът свърши. Отпред блестеше малко езеро, обкръжено от рядка елова горичка, а горе, съвсем близко, надвисваха отвесните сиви стени на Ветерхорн и отраженията им потъваха в тъмната, нетрепваща огледална повърхност.

Николай бавно коленичи на обляната от слънчеви лъчи трева, седна на една страна с неудобно подвити крака и дълго остана така, изпитвайки само благодарност, че най-после се е измъкнал на открито. Но под умората се криеше бавно тлееща тревога и очите му през цялото време се плъзгаха по непристъпните зъбери около прохода.

Накрая той стана, отиде до песъчливия бряг и дълго отмива лепкавата чернилка от ръцете и лицето си. Водата беше леденостудена и прозрачна като кристал; зъбите му изтръпнаха, докато пиеше от шепи. Откачи манерката, напълни я и тръгна да заобиколи езерото.

Отвъд елите имаше само няколко недорасли бора, изкривени в причудливи форми от напора на зимните бури. По-нататък беше подножието на върха — отначало полегати тучни ливади, после стръмни тревисти склонове и израстващи от тях грамадни скални бастиони, издялани сякаш от ударите на някакъв титаничен чук. Николай се катереше бавно, с пестелива крачка през пасищата, отбелязвайки мислено пръснатия тук-там засъхнал кравешки тор. Нищо страшно, стадата отдавна не бяха идвали насам. Поляните под селото бяха по-удобни.

С изкачването тревата наоколо ставаше по-ниска и по-жилава; от земята изникваха камъни, изваяни от ветровете на времето като кости на праисторически зверове. Понякога иззад тях надничаха любопитните муцунки на алпийски мармоти^[1]. Податливият, пружиниращ торф изтъняваше и тревата вече не се издигаше, а се разстилаше по него на дребни стегнати туфички. Отпред бяха скалите на Ветерхорн с разсипани в подножието им купища зъбести канари. Из въздуха се разливаше суха, леко опияняваща планинска прохлада. Николай спря да си почине за малко и облече якето. Топлината на дрехата носеше мек, домашен уют и колкото и да беше нелепо, стори му се, че ако не я бе свалил долу, край Алтщуфе, би могъл да избегне всички неприятности.

Пътеката трябваше да е някъде тук, към Зилберванд. Той зави надясно и скоро я откри — едва забележима следа между камъните, покрити с кора от сиви и жълтеникави лишеи. Отначало тя криволичеше в подножието на върха, после заобикаляше един остър скален гребен и излизаше под отвесната стена на Зилберванд, излитаща в небето на шеметна висота.

Преди да навлезе в тежката сянка на прохода, Николай спря и се обърна назад. Планините се простираха чак до хоризонта — меко заоблени пасища, гористи склонове, дълбоки долини и безжизнени сиво-синкави върхове, увенчани с ослепително бели снежни шапки. Нямаше и следа от някогашната безгранична власт на човека. Така ще бъде някой ден, неволно помисли той. Още един удар на Колапса и целият този свят ще остане владение на зверовете и птиците.

И все пак цивилизацията още напомняше за себе си. В далечината погледът му откри останките от някогашен зимен курорт. Сред плътния пръстен на тъмна елова гора развалините изглеждаха като някаква уродлива рана от полусрутени стени със зеещи дупки вместо прозорци и изкривени решетести метални конструкции. Но природата щеше да се погрижи за това; между руините вече растяха млади дръвчета, устремени нагоре, за да засенчат завинаги това кътче, което човекът преди време бе отвоювал за собствено развлечение.

Той въздъхна и продължи по пътеката напред и нагоре. Скоро последните треви останаха назад и в сянката на Зилберванд се разкри мъртвото каменно царство на огромни сипеи и замайващо високи скални стени. Цветовете бяха изчезнали, властваха само безброй оттенъци на сивото и единственото пъстро петно беше триъгълният къс синьо небе в прореза между върховете с бавно лазещите през него раздърпани бели облаци. Пътеката водеше все напред и напред през канарите, утаили в себе си бавния, неотстъпен ход на милиони години. Тишината тук бе съвсем друга, нямаше нищо общо с напрегнатото враждебно мълчание на еловата гора. Изпълваха я безкрайното търпение на камъка и високомерното пренебрежение към мимолетната искрица живот, дръзнала да навлезе във владенията на вечността.

Ето го истинското лице на света, помисли той, газейки предпазливо през първата пряспа от сипкав зърнест сняг. Не горите, не цивилизацията и не ние. Само тези корави кости на Земята, които ще са тук и когато нас отдавна няма да ни има. Те ще издържат всичко, трябва да издържат, нали на тях се крепи битието…

Захладняваше. Наоколо притъмня още и това не се дължеше само на сянката или на отминаващия следобед. Облаците в небето отпред прелитаха по-стремително, по-често и цветът им постепенно се променяше от бял на мръсносив. Времето се разваля, тревожно помисли Николай и ускори крачка, тласкан в гърба от долитащия по прохода вятър. Трябваше да бърза, тепърва предстоеше най-трудният участък от пътя.

Половин час по-късно той стоеше задъхан и мокър от пот на превала. Отпред склонът рязко падаше надолу, към другата страна на планината. Пътеката се отклоняваше надясно и започваше да пълзи по тесен корниз, издаден от отвесната стена на Зилберванд. Светът бе помръкнал под плътния похлупак от ниски сиви облаци и далечните върхове се губеха в мъглива дрезгавина.

Николай стъпи на корниза. Тук, над първата рискована крачка, в изгладената от вятъра скала бе изсечен голям кръст. Кой го бе издълбал и кога? Какво бе искал да каже на бъдните пътници из това пустинно място? Да помислят за бренността на живота? Да се уповават на Божието милосърдие? Или просто да помнят, че всяко невнимание може да ги прати незабавно при праотците? Кръстът мълчеше, криейки спомена за отдавна изтлялата човешка ръка под тънката грапава корица от сиви лишеи.

Преди да тръгне напред, той дълбоко си пое дъх и се помъчи да освободи съзнанието си. Влизаше в сила старото планинарско правило: не мисли за целта, не мисли за нищо, важна е само следващата крачка. Отдай се на мига, стъпвай бавно и отмерено, винаги проверявай опората, преди да се отпуснеш на нея с цяла тежест. Помни, че колкото и да е дълъг, пътят не е нищо друго, освен наниз от крачки…

Съзнанието му се разливаше, поглъщайки с изумителна яснота всяка най-дребна подробност, всяка пукнатина и издатина по грапавата повърхност на канарата. Всичко беше неизменно и в същото време безкрайно променливо; гранитът течеше пред погледа му като бавен горски ручей, устремен към равнините. Останалият свят бе изчезнал и Николай не усети как наоколо съвсем се смрачи, как облаците слязоха още по-ниско и заръсиха гъсти ситни капки. Разбра за дъжда само по това, че скалата стана коварно хлъзгава и трябваше да стъпва още по-предпазливо.

Неочаквано корнизът свърши. Под краката му се появиха неравни ръбести камъни и той спря да си отдъхне, все тъй притиснат към скалата. Огледа се. Намираше се върху грамаден гранитен насип в северното подножие на Зилберванд. Склоновете надолу едва се различаваха в гъстеещия мрак, върховете чезнеха сред прелитащите тежки облаци. Дъждът заплющя по камъните с удвоена сила и Николай тревожно изви ръка назад да опипа раницата. Всичко беше наред, мушамата щеше да пази товара. Но идваше лоша буря и трябваше час по-скоро да намери укритие.

Той заслиза, като се препъваше и подхлъзваше по мокрите канари. Вятърът се въртеше от всички страни, блъскаше го, заслепяваше го с шепи вода. Невидим в тъмното остър ръб го удари жестоко през пищяла и Николай изсъска от болка, сетне задъхано взе да сипе злобни, мръсни ругатни. Небето му отвърна с режещ синкаво-бял блясък и оглушителен гръм. Пороят се засили още. Сред плисъка на струите нейде наблизо се раздаде стържещият пукот на свличащи се камъни. Забравил за болката в крака, Николай се втурна надолу с цялата бързина, която можеше да си позволи. Вече не виждаше нищо, само блясъците на мълниите му разкриваха от време на време стърчащите скали, лъснали като покрити с черен лак.

Опората под нозете му изчезна, той се подхлъзна напред и се запремята по мократа трева на стръмен склон. Спря, надигна се и опипа наоколо. Да, трева, камъните бяха свършили. Нова светкавица се стовари горе върху темето на Ветерхорн и в нейното мимолетно сияние Николай успя да се огледа сред милиардите застинали водни диаманти. На прав път беше, сега трябваше да поеме наляво, край подножието.

При нормални обстоятелства би стигнал до Грот дю Берже само за няколко минути. Но сега за всяка крачка трябваше да се бори с напора на бурята, която ту се мъчеше да го отблъсне назад, ту мощно го тласкаше в гърба и го караше да размахва ръце, за да запази равновесие. Като се плъзгаше и падаше по калното надолнище, той взе да се спуска в плитката низина под прохода. Отпред долиташе бучене, заглушаващо воя на вятъра. Някъде вляво громолеше водопад. Краката му нагазиха в буйния поток, течението се вкопчи в глезените му и едва не го събори. С непосилно напрежение на гръбнака успя да се задържи прав, неестествено извит настрани, после разпери ръце и направи две бързи крачки. Водата стигна до коленете му, през прасците го заудряха дребни камъчета. Жестока болка процепи кокалчето на левия му глезен. Николай задавено изпъшка и падна напред. Потъна до кръста, намери опора с изподраните си длани и за момент остана на колене сред кипналата смес от пяна и скални отломки. Потокът се плискаше пред лицето му, задушаваше го, бясното течение го провлачи няколко метра надолу. Той намери сили да се изправи и с отчаяни подскоци се хвърли към отсрещния бряг. Струваше му се, че не докосва земята, а лети мъчително бавно, като в кошмарен сън, но пороят и камъните се надигат сами, за да оплетат краката му в смъртоносна примка.

В тъмнината не забеляза кога се е измъкнал от потока, усети го само по разхлабването на хватката, в която го държеше течението. Изкатери се нагоре по склона, като си помагаше с ръце. Под блясъка на нова мълния видя съвсем наблизо тъмна каменна стена и сред нея едно още по-тъмно петно — вход на пещера.

Още няколко крачки и скалният свод го приюти. Чувството за покой и избавление бе толкова силно, че Николай едва не загуби съзнание. Борейки се със замайването, той остави раницата и захвърли край нея подгизналото яке. След това обърна гръб на входа и зачака. Когато сиянието на поредната светкавица нахлу за част от секундата в пещерата, той беше готов и погледът му запечата като на снимка всичко: ниската дървена ограда в дъното, купата сено край нея и по-близо — огнище и камара сухи дърва. Наоколо отново се възцари непрогледен мрак, но Николай вече не се нуждаеше от светлина. Като се ориентираше по памет, бързо отнесе наръч сено до огнището и затършува из джоба си. Макар че кожената кесийка с огнивото беше влажна, вътре не бе проникнала нито капка. Мина му мисълта да използва клечка кибрит, ала той веднага я прогони. Не беше чак толкова богат, че да си позволява подобен разкош. Опипа с длани, намери подходяща вдлъбнатина в камъка и сложи там прахан, после изви глава, за да не протече вода от мократа му коса, и усърдно зачатка с огнивото. От петия или шестия опит една искра се задържа в праханта и се превърна в мъждукаща червена точица. Николай я раздуха, сложи отгоре пет-шест сухи сламки и продължи да духа, докато най-сетне в тъмнината подскочи жълтеникаво пламъче. Предпазливо, за да не го угаси, добави още малко сено, после се пресегна за съчки. Скоро огънят се разгоря. Младежът намери няколко кола, разпъна наоколо одеялото и подгизналите си дрехи и седна полугол до огнището, като се въртеше ту на една, ту на друга страна под горещия полъх.

Плющенето на дъжда навън правеше топлината още по-приятна. От напечените дрехи взе да се вдига пара. Николай подхвърляше дърва в огъня, без да икономисва. Овчарите оставяха запас от гориво за случайни пътници като него. Не от великодушие, разбира се — просто това беше предпазна мярка против изгаряне на прътите от оградата за овце в дъното на пещерата.

Огънят беше приятел. И днес, както в праисторически времена, човекът търсеше в него подкрепа и закрила от силите на студа и мрака. Ала от дълбините на битието се бяха надигнали още по-страшни сили, за да му отнемат огъня, и човекът не можеше да направи нищо друго освен онова, което бе вършил в цялата си хилядолетна история — да се приспособява. С безброй грешки, с жестокости и фанатизъм, с животинска глупост и гениална изобретателност, упорито, отчаяно или наивно — но да се приспособява и да оцелее на всяка цена.

Мрак, помисли той. Винаги сме били като слепци в мрака на тясната, уютна стаичка, където всичко е толкова познато. Пет крачки от леглото до масата, осем до вратата, четири до банята… Достатъчно е обаче някой да размести мебелите и слепецът става безпомощен, поне докато отново опознае жилището си. А ако тази промяна е първата от хилядолетия насам? Ако последва втора, трета…

Страх и безпомощност. Познатото чувство на безсилие изпълзя от стените на пещерата, от огъня и влажните дрехи заедно с поразително ясния спомен за първия удар на Колапса. Това чувство караше човека да замре, да застине като вцепенен край радиоапарата… или да потърси изход в дивата, животинска ярост — като обезумялата тълпа, която в онзи страшен ден бе унищожила Двореца на нациите в Ню Йорк, помитайки кордоните на полицията и Националната гвардия. Колко бе минало оттогава? Деветнадесет… не, двадесет години, а сякаш беше вчера. Пред мисления поглед на Николай изплува изкривеното от безпомощен гняв лице на баща му, по онова време културен аташе на българското посолство в Мадрид. Неизвестно защо не можеше да си припомни очите, но съвършено ясно виждаше как треперят устните, плюещи с ненавист дума подир дума — всяка дума самостоятелна, подчертана, натъртена и грижливо подбрана с механичния навик на професионален дипломат: „Те са знаели! Знаели са и са мълчали, осъждайки милиарди хора на смърт! А сега светът разполага само с двадесет часа и единствено чудо може да ни спаси…“

Да, „те“ знаеха. Тъкмо това бе превърнало 11 юли 2028 година в ден на гнева. Анонимните, безлики фигури, управляващи в сянка съдбините на Земята, бяха узнали отрано за приближаването на Колапса. Колко по-рано, никой не можеше да каже със сигурност, но най-вероятно около осем месеца — доказваше го серията от странни събития в научните среди. В навечерието на Коледа 2027 в Лондон при загадъчни обстоятелства се бе самоубил геният на ядрената физика Едуард Морхед, изгаряйки преди това всичките си книжа. По онова време малцина обърнаха внимание на още едно странно обстоятелство — на погребението на Морхед не бе дошъл най-добрият му приятел, академик Курагин от Санкт Петербург. Първият истински тревожен сигнал прозвуча в уводната статия на „Российская газета“ от 6 януари 2028 година, озаглавена „За лъженаучните заблуди в ядрената физика“. Веднага след публикацията заглъхнаха имената на челните фигури в руската физика, а малко по-късно взеха да изчезват учени и в други страни…

Николай въздъхна и обърна гръб на огъня. Сред най-неизменните неща в този свят е психиката на властника, помисли той. Все едно в коя епоха живее и как се нарича: император, мандарин, президент, фюрер, губернатор или генерален секретар. Запазвай статуквото на всяка цена. Крий лошите вести, не позволявай да избухнат вълнения, защото властта е крехко нещо и всяко сътресение може да я строши. А ако дойде най-лошото… е, все нещо ще се измисли.

И управляващите по цялото земно кълбо бяха приложили добрата стара щраусова политика с пълната гама от средства за налагането й — натиск, подкупи, шантаж, информационно затъмнение. Необяснимата епидемия от самоубийства на учени през първата половина на 2028 година очевидно не беше случайност, макар че никой не успя да го докаже — секретните служби си знаеха работата. Чрез тях човечеството продължаваше древната традиция да унищожава авторите на злокобни пророчества. Но Колапсът не можеше да бъде спрян с мълчание, той неумолимо наближаваше и истината трябваше да излезе на бял свят рано или късно.

Въпреки топлината на огъня Николай изтръпна, припомняйки си лепкавото студено чувство на обреченост, което го бе обзело, когато баща му изпсува (както никога не си бе позволявал), после злобно ритна изпречилия се на пътя му стол и изтича навън, оставяйки четиринайсетгодишното момче само пред телевизора. На екрана гореше сградата на ООН в Ню Йорк.

11 юли 2028 година. Големият ден на коментаторите от световната информационна мрежа. Беше се сбъднала върховната им мечта: да предават на живо деня на Страшния съд. Пресована до предел, истината бе избухнала с убийствена сила и стъписаният свят бе узнал присъдата си, изразена в няколко кратки и не съвсем разбираеми думи: прогресиращо спадане на критичната маса. Не, не знаем причината, неохотно признаваха от екраните брадати стари професори и нервни млади учени. Да, това противоречи на всички природни закони… и все пак е истина. Навярно трябва да приемем, че и природните закони подлежат на промяна, макар да не се е случвало нито веднъж в цялата история на науката. Нестабилността на определени елементи… Какво? Ах, по-просто? Казано накратко — експлозия на всички ядрени боеприпаси. Да, разбира се, вероятно и горивото за атомни електроцентрали… Кога? Ами… хм… щом настоявате… но не е сигурно, имайте предвид… Е, прав сте, Мастерсън наистина е капацитет в тази област и щом говори за двадесет часа… Откога сме знаели? Но моля ви се, тази тема…

Телевизорите се бяха превърнали в кутии на Пандора, пълни с гняв, насилие и омраза. Улични бунтове в Бостън, Равалпинди, Кайро, Новосибирск, Манила, Киев, Хараре, Ню Йорк, Калкута, Монтевидео, Хамбург и още стотици градове. Масови самоубийства, горящи квартали, нападения на военни бази, оръдия и напалм срещу милионни тълпи, разстрел на мародери, групови оргии, хиляди хора, стъпкани на безумната молитва в Мека, разбити затвори, линчувани физици, разгромени университети, истерични проповедници пред ридаещо паство, учени с подути от безсъние очи пред огромни загадъчни апарати, бодлива тел и барикади пред лабораториите им, мрачни лица на въоръжената охрана, не са виновни те, братче, в тях ни е надеждата, ако искаш да знаеш…

Сетне Бунтът на генералите — незабелязан в първия момент сред толкова огън и кръв. Човечеството вече не се надяваше на нищо след влудяващото с безплодието си четиричасово заседание на Съвета за сигурност, което доведе взрива на отчаяние. Правителствата продължаваха да се лутат из лабиринтите на стари политически противоречия като слепци в горящ дом. Държавни глави изливаха потоци от импотентни думи, партийни лидери разчистваха отдавна трупани сметки с язвителни речи или улични щурмове… и никой не вдигаше ръка поне за опит да изгаси пожара, който след по-малко от денонощие щеше да превърне Земята в радиоактивна пустиня. Съобщенията за преврати долитаха едно след друго от всички посоки на света и навярно затова в началото никой не обърна внимание на странната синхронност, с която се развиваха събитията в столиците на двете суперсили. В Москва 283-та въздушно-преносима дивизия под командването на генерал Головешников, подкрепена от части на московския гарнизон, окупираше Кремъл, докато в другия край на света тексаските рейнджъри на генерал Спайк поемаха властта във Вашингтон. До гибелта оставаха осемнадесет часа…

Обръщението на Спайк и Головепшиков към народите отприщи бента на надеждата — също тъй безумна, както предхождалото я отчаяние. Изборът е прост, твърдеше от лявата половина на екрана умореният руски генерал, незабавно действие или смърт. Все още имаме време и шансове да се спасим. А отдясно тексасецът в прашна униформа безцеремонно отхвърляше световните власти с една прастара шега, придобила за пръв път истински зловещо язвителен смисъл: добре де, господа цивилни, като сте толкова умни, защо не сте измислили да вървите в крак?

Те не бяха сантиментални, тези двама генерали, готови допреди няколко часа да застанат един срещу друг с цялата поверена им военна мощ. Лекарството, което предлагаха за най-страшната болест на човечеството, беше не по-малко страшно от самата криза. Двадесет и четири часово глобално военно положение. Разстрел на място за всички саботьори. Безусловно реквизиране на необходимите транспортни средства и материали. Мобилизация на специалисти и изпълнители. Отмяна на каквито и да било задачи освен една — пълно унищожаване на всички ядрени заряди.

За миг светът застина със затаен дъх. Това изглеждаше нещо повече от лудост: двама души да се опитат с голи гърди да задържат лавината от паника и обреченост. Но от френския телевизионен канал Антен–2 към тях се присъедини трети човек, никому неизвестният студент по ядрена физика Жак Бержерон. Този младеж също изглеждаше луд — бледо изпито лице, огромни черни очи с безумен поглед, сплъстена дълга коса и нервни, резки движения. Видеозапис, крещеше той, драскайки трескаво по черната дъска графики и изчисления, всички водете видеозапис! Мълчете, идиоти, сега нямаме време за приказки! Кафе, още кафе! Ето, тук, тук, блъскаше Жак по дъската сред облаци тебеширен прах. Не осемнадесет, седемнадесет часа и скоростта на процеса отива към нулата, вижте как завива графиката на интерполацията. Млък, казах! Който трябва, ще разбере. Слушайте всички! Всички! Седемнадесет часа! В течение на осем минути падането на критичните маси ще бъде стремително, после се задържа на новото ниво. Двадесет и три пъти, това е. Двадесет и три пъти под досегашното.

Бержерон беше прав — тези, които трябваше, го разбраха. Други, от които зависеха решенията, не посмяха да възразят. Нови генерали подемаха първите действия в Европа, Америка, Азия… Колебаещите се политически лидери биваха отстранявани със сила. Не навсякъде това минаваше гладко, в много страни разделените армии влизаха в кървави вътрешни сражения, но идеята на Спайк и Головешников вече бе завладяла света. Започваше отчаяна, задъхана надпревара с времето, отброявано от безмилостния ядрен часовник.

Ако доживея до старост, ще бъда от последните, които помнят, помисли Николай. По-малките едва ли са го почувствали истински. За тях са останали страхът, паниката, стрелбата… и не са усетили мига на раждането на новия свят, в който живеят.

За момент той отново изпита със зашеметяваща сила болката на внезапното възмъжаване — четиринайсетгодишно момче, прекалено крехко, за да поеме товара на страха и надеждата, но вече прекалено голямо, за да се укрие в мъглата на детската наивност. Телевизорът го правеше съучастен с предсмъртния гърч на света, с взривовете на върховна жестокост и върховна доблест, с обезумелите животински лица на тълпите и с мрачната съсредоточеност на храбри руски и американски мъже, решени да пожертват живота си. И вцепененото момче гледаше как на екрана огнени колони тласкат към космоса смъртоносните ядрени снаряди; как цивилният пилот Курт Майснер се отправя на полет без завръщане с космоплана „Зенгер — Щайнбок“, натоварен с шестдесет тона радиоактивни материали; как към примера му се присъединяват английски, американски, индийски, руски, китайски пилоти на совалки; как треперещи от напрежение техници товарят в набързо преустроени ракети контейнери със зловещите елементи, извличани десетилетия наред от мрачните земни недра; как се запечатват плутониеви заряди в най-дълбоките шахти, където взривът им би бил поне донякъде безопасен. Но нямаше време, нямаше време — похабено, изтекло през широките пръсти на късогледи политици; осем часа, седем, четири часа; Курт Майснер изпраща от сто хиляди километра последен поздрав към живите; хеликоптерът на генерал Спайк е свален от неизвестен изтребител, оцелели няма; ядрен взрив в Узбекистан… не, причината е неправилна манипулация с ракетна бойна глава; последен призив на генерал Головешников — вече няма време за предпазни мерки, доброволци трябва с голи ръце да разглобят оставащите бомби и да разбият на късчета зарядите; три часа, два часа; телевизионни коментатори питат вярно ли е, че Спайк и Головешников се познават от съвместни военни маневри, проведени преди шест години; истина ли е, че са имали личен план за действие в случай на заплаха от световна война; няма кой да отговори — Головешников е изчезнал, всички предавания от Москва са прекратени; един час, петдесет минути, четиридесет; бомбите от самолетоносача „Сирано“ са били потопени в Тихия океан на дълбочина 8700 метра, това заплашва с радиоактивно замърсяване огромни акватории; двадесет минути, петнадесет, десет…

Час Ч.

Болката в стиснатите юмруци го накара да се опомни. Трепереше цял, сякаш наистина се бе върнал в онзи отдавна преживян кошмар. Сега, както и тогава, спокойствието му се стори почти непоносимо. Бяха очаквали края на света, а всичко се бе разминало само с двадесетина взрива в различни точки на земното кълбо, с неколкостотин подземни труса, с ослепителни далечни проблясъци в нощното небе… и с булдозерите, копаещи общи гробове за милионите загинали през последните осемнадесет часа. Човечеството се събуждаше от кошмара, за да започне първите си уроци по живот в една променена реалност.

Уроци? Дръж ме за оная работа, озъби се в полумрака Николай. Ако имаше някаква поука в човешката история, тя беше, че никой не извлича поука от нея. Изчезването на атомните оръжия вместо да донесе очаквания мир, бе дало сигнал за кратката и свирепа Арабска война, следвана от още половин дузина небивало жестоки локални конфликти в Африка и Югоизточна Азия. Преди да е минал месец след първия удар на Колапса, от военните лаборатории излязоха новите ядрени куршуми и снаряди, чиято мощ вече се измерваше не с килотонове, а „само“ със стотици или десетки тонове и това ги правеше извънредно удобни за тактическо приложение. Ужасяващите резултати от употребата им в Централна Америка стреснаха света и на 26 октомври 2028 година започнаха международни преговори за пълна забрана на ядреното оръжие, но вече беше късно. Десетки заряди бяха попаднали в ръцете на екстремистки групировки и те подхващаха безогледен терор.

Сякаш уморена от толкова лудост, природата нанесе втори удар — Златния крах в средата на януари 2029 година, също тъй необясним по никакви научни закони. Само за няколко дни златото и среброто се превърнаха в нестабилни, черни на цвят радиоактивни елементи. Небивалата борсова катастрофа разтърси икономиката на всички страни, но човечеството преодоля и тази криза, без дори да забави темпото на ескалация на локалните войни. В Сибир се водеха ожесточени сражения с употреба на тактически ядрени средства — според непроверени данни там се отбраняваше оцелелият генерал Головешников. Световната финансова система се окопитваше и продължаваше да работи с условния „златен еквивалент“. В електрониката се търсеха материали, които да заменят вече неподходящите за употреба благородни метали. През март центърът на Рим бе пометен от плутониева минибомба…

Третият удар, истинският удар на Колапса, дойде на 4 април. Този път всичко стана мигновено и катастрофата беше жестока. Защото само за секунди цивилизацията загуби най-важния си материал.

Мед. Метал с червеникав цвят, атомен номер 29, плътност 8,94, висока проводимост, която го прави незаменим във всички области на електротехниката. Но от 11.47 часа по Гринуич на 4 април 2029 година някаква неизвестна сила промени тези свойства и в един миг лишената от електричество цивилизация рухна на колене.

Гладът, епидемиите и сраженията между оцелелите довършиха останалото.