Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът (8)

* * *

Небесният съвет следеше с изострено внимание какво става на земята. Телефонният разговор на Чарли Сантоли с Били Камбъл отприщи моментален отклик.

— Чарли Сантоли да внимава в играта! — рече угрижен монахът.

— Дано, когато му дойде времето, да не ни се домъкне тук и да седне да ни плаче — отсече пастирът и очите му проблеснаха гневно.

— На това ли са го учили сестрите в „Сейнт Франсис Ксавиер“! — възкликна натъжена монахинята.

Царицата се беше умърлушила.

— Дано се опомни, преди да е станало прекалено късно.

— Иска му се да е добър — намеси се отново монахинята.

— И таз добра, искало му се. Щом толкова му се иска, драга ми госпожо, по-добре да влезе в правия път, докато е време — избоботи адмиралът.

— Според мен Стърлинг пак ще поиска съвет от нас — взе да разсъждава на глас светицата — коренна жителка на Америка. — Много смирен е. Старае се да изпълни задачата и не се страхува да помоли за помощ.

— Винаги си е бил грижовен и обичлив — отбеляза вече разнежено пастирът. — Останах много доволен от израза в очите му, докато седеше и се любуваше на заспалата Мариса.

* * *

Стърлинг успя да отиде при Мариса точно след като тя сложи кънките в калъфа и се завтече към автомобила. Беше разбрал, че Били смята да подремне някой и друг час, и се беше отправил към Марисини — да види как е момиченцето.

Дойде тъкмо навреме: Рой щеше да откара Мариса до ледената пързалка, смяташе да вземе и близначетата, та да се повозят и те. Сместен между момченцата, Стърлинг току навеждаше глава, за да избегне ръчиците, нападащи го и от двете посоки. Челюстта още го наболваше от удара, който бе получил от телефонната слушалка, докато се беше опитвал да чуе какво си говорят Сантоли и Били, а Рой младши имаше страхотно дясно кроше, макар и да беше едва на две годинки.

„Много са умни тия момченца! — призна си волю-неволю Стърлинг. — Наистина е прекрасно да ги наблюдаваш как попиват всичко с поглед. Лошото при мен бе, че си нямах нито сестричка, ни братче. Ако имах поне някакъв опит с деца, сигурно нямаше цял живот да се страхувам да създам семейство.“

Спомни си как е бил кръстник на едно невръстно момченце: по време на кръщенето му олигави раирания костюм, който той бе облякъл за пръв път.

Рой каза на Мариса, седнала до него на предната седалка:

— Подочух, че баба ти щяла да те учи да правиш щрудел.

„Колко вълнуващо“, помисли Стърлинг и долови, че и Мариса изпитва съвсем същото. Въпреки това момиченцето отвърна вежливо:

— Вярно е. Баба е много добричка.

Рой грейна в блага усмивка.

— Да ми оставиш най-малко две парчета, чу ли?

— Добре, щом толкова искаш, но не забравяй, че трябва да заделя по едно и за тати и Нор-Нор.

„Никак не е лесно да си втори баща — отсъди състрадателно Стърлинг. — Мариса винаги го държи на разстояние. Ако познавах Рой по-добре, преди да го срещна догодина, нямаше да бързам да го обявявам за досадник. И все пак пъпли като змия с прекършен гръбнак“, съгласи се той с онова, което минаваше през главицата на припряното момиченце.

— Побързай, де! Докато се довлечем, нищо чудно тренировката да свърши.

„Одрала е кожата на Нор“, реши Стърлинг.

Щом пристигнаха на ледената пързалка, Мариса благодари на Рой, задето я е докарал, млясна го по бузата и махна на близнаците, сетне се завтече към входа.

Стърлинг прескочи седалчицата на Рой младши и забеляза удивеното изражение върху личицето на детето. „Усети ме — каза си. — И двамата ме усетиха. Невръстните деца имат изострено чувство към метафизичното. Колко жалко, че после го губят!“

Настигна Мариса и се заслуша в оживения разговор между нея и приятелчетата й отстрани на ледената пързалка.

Госпожица Кар, същата треньорка, която той щеше да види и догодина на пързалката в Рокфелеровия център, наду свирката и на леда излязоха десетина деца, всичките с година-две по-големи от Мариса.

Някои се пързаляха чудесно, но Мариса се открояваше най-много. „Наистина, каква купонджийка!“, засмя се наум Стърлинг, докато я гледаше как на два пъти тупва с все сила по дупе. Момиченцето обаче веднага скачаше на крака, изтръскваше костюмчето и отново опитваше скока или аксела.

Малко по-късно, след като децата си обуха обувките или ботушките, едно от момичетата дойде при Мариса.

— Сестра ми получи за Коледа диск на баща ти. Дали той ще й даде автограф?

Стърлинг забеляза развеселен как Мариса грейва от гордост и се прави, че не й пука.

— Ама разбира се — отвърна нехайно тя. — Тати обича да дава автографи на приятелките ми.

— Пише ли ново парче? — поинтересува се другото момиченце.

— Той винаги пише ново парче.

— Кажи му да напише нещо и за нас!

— Първо ще напише за мен — изкиска се Мариса.

„На двайсет и трети ще стане на седем години, а прелива от любов към баща си! — Стърлинг въздъхна тежко. — И съвсем скоро ще се раздели за дълго с него. Е, аз да поемам!“ На изпроводяк погледна още веднъж грейналото усмихнато лице на момиченцето и си тръгна от ледената пързалка.

Намести бомбето и се запъти към жилището на Били. Смяташе да го придружи на срещата с шефа на звукозаписната компания и изгаряше от нетърпение отново да отиде в Манхатън.

„Но наистина трябва да науча пътя през Мадисън Вилидж — каза си, както стъпваше по заледения сняг, чието пукане чуваше единствен той. — Защо да си кривя душата! Хубаво местенце за живеене!“

* * *

— Е, какво стана с онзи с китарата? — попита Еди.

Беше застанал зад Джуниър, който, подобно на съдия, канещ се всеки момент да произнесе присъдата, седеше като глътнал бастун на стола.

— Не се разбрахме — заоправдава се Чарли с длани, плувнали в пот. Щеше му се да говори спокойно, но какво да се прави, отвътре му вреше и кипеше и това личеше и в гласа му. — Разговарях с Били Камбъл, предложих му да включим във фонда за стипендии и дъщеря му, обясних му и че ще се ядосате много, ако се раздрънка за думите, които сте казали на шега.

— Това ясно. Знаем какво си казал — прекъсна го припряно Еди. — Да чуем сега какво ти каза той.

Адвокатът нямаше как да се измъкне от отговора.

— Да съм ви предадял, че щял да изучи сам щерка си и че нямал и понятие за какви шеги и неволно изтървани думи ставало въпрос. После ми затръшна телефона.

Чарли знаеше, че няма как да смекчи реакцията на Били, а и да го направи, братята веднага ще надушат. Това, че Еди подпитваше, вече показваше недвусмислено каква ще бъде следващата им стъпка. Сплашване. Ако и това не свършеше работа…

— Разкарай се оттук, Чарли — подвикна Джуниър. — Чак ми се гади от теб. Ти си виновен — погледна той брат си и кимна.

Адвокатът се изниза на пръсти от кабинета. До довечера Били Камбъл и Нор Кели щяха да получат предупреждение, което щеше да ги уплаши и да им затвори устата. „Дано погледнат сериозно на него“, замоли се Чарли и поклати съкрушен глава.

За кой ли път прокле деня отпреди петнайсет години, когато братя Баджет му се бяха изтърсили в скромната адвокатска кантора в Куинс и го бяха помолили за юридически съвет при покупката на верига от ателиета за химическо чистене. „Давах мило и драго за работа като тази и не си направих труда да поразпитам — укори се той. — Пък и защо да си кривя душата, не исках да научавам отговорите. Е, сега вече ги знам.“

* * *

След като се прибра, Нор се отпусна в джакузито, изми си косата, изсуши я със сешоара и понеже смяташе да подремне, си облече пижама. Но точно тогава се обади Били, разсеял всякакво желание за сън.

На гърлото й заседна буца, докато тя слушаше сина си — разказваше й за разговора с представителя на „Баджет Ентърпрайзис“.

— Звъннах на агента от ФБР, на Рич Майърс, де, и му оставих съобщение. После се обадих и на Шон, но и него го нямаше. Мислех да поизчакам и да не те безпокоя, мамо, после обаче реших, че и ти трябва да знаеш какво става.

— Трябва да знам, естествено. Тия типове са разбрали отнякъде, че сме били във външния кабинет. Може би имат скрити камери.

— Възможно е. Или пък някой ни е видял, когато сме излизали.

Нор усети, че трепери.

— Знаеш ли кой ти се е обадил?

— Не се представи по име, но според мен беше същият, който вчера ни обясни какво да пеем.

— Сещам се. Един такъв нервен и хлъзгав.

— Точно той. Знаеш ли, по-добре да тръгвам. Смятам да взема влака за Манхатън в три часа.

— Пази се, Били.

— Дано, както се изрази, не си изпотроша краката. Хайде, мамо, до скоро.

Нор остави по инерция слушалката върху вилката. Да си изпотроши краката! Навремето беше работила в нощен клуб, чийто собственик беше закъснял с вноските за негодници като братя Баджет. Първия път го предупредиха да побърза, като му счупиха крака.

А Били още не беше обърнал внимание, че който и да му се е обаждал, е говорил за Мариса. „Дали Баджетови няма да се опитат да се доберат до нас чрез Мариса?“, запита се със свито сърце Нор.

Позвъни на Шон О’Брайън с надеждата, че все пак ще го намери у тях. Той знаеше много за братята. Сигурно щеше да й каже какво ще предприемат оттук нататък. „Дадохме писмени показания — помисли си жената. — И да искаме, как да се откажем от тях?“

Знаеше отговора. Ами ако все пак ги принудеха да се откажат?

* * *

„Тръгнех ли някъде по работа, задължително си слагах костюм“, помисли Стърлинг, докато вървеше зад Били към гарата — щяха да хванат влака в три часа за Манхатън.

За срещата с шефовете от звукозаписната компания Били си бе облякъл маркови дънки, широка тъмносиня блуза, ботуши и кожено яке.

„Така и няма да свикна с тая нова мода. Всъщност през осемдесетте години на деветнайсети век, когато е била млада, мама е носела дантелени корсети, обуща с копченца, бонета и дълги до земята рокли.“ Стърлинг въздъхна тежко — изведнъж му беше домъчняло за спокойния живот в отвъдното, където никой не се притесняваше за облеклото.

Седна на мястото до пътеката, току до Били, който си намери свободно местенце при прозореца. „Навремето, когато пътувах с влак, и аз все се бутах да седна до прозореца — спомни си Стърлинг. — Тръгнехме ли с Ани да погостуваме на приятелите си в Уестпорт, вечно се намърдвах до прозореца, а тя, клетата, и дума не продумваше. Дали пък Небесният съвет не е имал предвид точно това, когато ме нарече «нападателно вял»?“

Виждаше колко притеснен е Били — личеше му по погледа и лицето. Добре, че по едно време затвори очи. „Дано си почине малко — рече си с надежда Стърлинг. — Трябва да е във форма за срещата с тоя Чип Холмс.“

За четирийсет и пет минути мотрисата вече беше в Джамейка в Куинс. Оттам взеха метрото, което ги откара на Петдесет и девета улица в Манхатън.

„Подранили сме с цял час“, забеляза Стърлинг, когато излязоха на улицата. Вече се мръкваше. Движението беше доста оживено, по витрини и прозорци се виждаше коледна украса. „Дано Били убие времето в разходки. Не съм идвал в тази част на Манхатън от цели четирийсет и шест години.“

Уж си беше същото, а имаше и промени. „Блумингдейлс“ обаче едва ли щеше да се промени някога. „Нещо не виждам «Алегзандърс» — помисли Стърлинг. — Беше много хубаво да живееш там — спомни си той и продължи да оглежда всичко наоколо. — Никъде под слънцето няма такова местенце.“

Както креташе след Били, стигна на Парк Авеню. Дърветата по островчето в средата на улицата грееха, отрупани с бели светлинки. Беше студено и ясно. Стърлинг си пое дълбоко от въздуха, макар и да не му се налагаше да диша. Долови лъха на вечно зелени клонки и това го върна към други Коледи.

Тръгнаха от центъра и подминаха номер 475 на Парк Авеню. „Шефът живееше тук — сети се Стърлинг. — Винаги ни канеше с Ани на новогодишното тържество у тях. Какво ли е станало с него? Не съм го забелязвал в небесната чакалня, не съм го виждал и да минава покрай небесния прозорец.“

Точно тогава от сградата излезе грохнал старец, който се подпираше на бастун. Извика на портиера:

— Шофьорът нещо закъснява. Я ми спри едно такси, синко!

Стърлинг не можеше да повярва на очите си. „Майко мила, та това е шефът! Джош Гасперо. Сигурно е ударил стотака! Как само ми се иска да му кажа едно «здрасти»! Но както гледам, и без това ще го срещна много скоро.“

Били беше избързал напред и вече наближаваше следващата пресечка, затова Стърлинг ускори крачка — да го настигне, като от време на време поглеждаше през рамо: шефът му почукваше припряно с бастунчето по тротоара. „Същият си е“, каза си разнежен Стърлинг.

Хотел „Сейнт Риджис“ се намираше на Петдесет и пета улица, но Били продължи на юг по Парк Авеню. При Петдесета улица свърна надясно и се отби в Рокфелеровия център на няколко пресечки оттам.

„Ето ме отново тук — каза си Стърлинг. — Къде да отиде човек по Коледа, ако не тук! Готов съм да се обзаложа — знам накъде се е запътил Били.“ След пет минути вече бяха при великолепната елха с хиляди пъстри светлинки по нея. Долу беше ледената пързалка.

„Именно от тук започна всичко — подсмихна се Стърлинг. — Започна догодина.“ Двамата с Били загледаха кънкьорите и се заслушаха в музиката, долитаща откъм пързалката. „Повече от сигурен съм, че Били е идвал да се пързаля тук заедно с Мариса. — Стърлинг се взря в лицето на младежа. — Ето, и сега си мисли за нея.“

Били се обърна и си тръгна. Стърлинг го последва през Пето авеню, после се качи — все така подир младежа, по стъпалата на катедрала „Сейнт Патрик“. „Отбива се да се помоли“, отсъди Стърлинг. Още щом влязоха в притвора, той почувства копнеж. Съзнанието му се преизпълни с радостта и мира, които беше виждал по лицата на хората, наближили отворените двери на рая. Той сведе глава и падна на колене до Били, който тъкмо беше запалил свещичка.

„Моли се за бъдещето си на земята. Аз пък се моля за своето на небето. За това да бъда поне един час там на Коледа… — Стърлинг усети как очите му се пълнят със сълзи и прошепна: — Много те моля, помогни ми да изпълня задачата си на земята, за да бъда достоен за Теб.“

Когато след няколко минути си тръгнаха от катедралата, Стърлинг беше преизпълнен и с признателност, и със скръб. Най-сетне бе започнал да цени живота — и земния, и вечния.

Били влезе в хотел „Сейнт Риджис“ и се отправи към бар „Кинг Коул“, където седна на една от масичките и си поръча минерална вода „Перие“.

„О, променили са всичко тук! — изненада се Стърлинг, след като се огледа. — Само стенописът на Максфийлд Париш зад барплота си е същият. Винаги ми е харесвал.“

Наближаваше пет часът. Най-неочаквано заведението се напълни с хора. „Помня, след работа се отбивахме тук с приятели да се почерпим по чаша вино — рече си натъжен Стърлинг. — Точно както сега хората се събират с приятели и се радват, че са заедно — това поне е извън времето!“

Две момичета на бара стрелкаха с очи Били и се усмихваха, той обаче не ги забелязваше — беше погълнат от тежки мисли.

В пет и двайсет Стърлинг забеляза, че младежът се подготвя за срещата. Изправи рамене, отпи от минералната вода, впери очи във входа. След десетина минути, когато шефът от звукозаписната компания, идвал предната вечер в заведението на Нор, се появи забързано с плешивеещ мъж, Били бе самото въплъщение на обаянието и нехайството.

Преместиха се на по-голяма маса. „Винаги има място за още един“, отсъди Стърлинг и се разположи на свободния стол, след което се взря в другите. Трябваше му само миг, за да се досети, че Чип Холмс е най-големият шеф в звукозаписната компания, а Илай Грийн оглавява нюйоркския клон.

Холмс беше делови човек, от хората, които бързат да свършат работа и не се впускат в подробности.

— Добър си, Били, много добър. Има нещо особено в гласа ти, сигурен съм, че те чака бляскаво бъдеще.

„И аз това казах“, помисли Стърлинг.

— Освен това си красив, нещо, което днес се среща много рядко сред певците.

Стърлинг мълком ръкопляскаше на Били: по време на цялата среща, продължила половин час, се беше държал безупречно. Беше уверен в себе си, говореше нахакано и макар да прояви признателност, не взе да се умилква, когато Холмс му предложи договор за баснословна сума и обеща да му осигури подкрепата, от която се нуждае.

— Ще ти дадем един от най-добрите ни продуценти. Той иска да започнете час по-скоро. Догодина по това време, Били, ще бъдеш звезда.

Срещата приключи с ръкостискане, Били благодари най-сърдечно.

„Браво на теб, моето момче! — поздрави го наум Стърлинг. — Докато обсъждахте договора, смая Холмс със своето самообладание, но беше време да покажеш и колко си щастлив. Знам ги що за стока са типове като него. Умират си да се вживяват в ролята на създатели на царе.“

Във фоайето Били провери разписанието на влаковете и си погледна часовника. Стърлинг надзърташе през рамото му и видя, че младежът се кани да хване от Джамейка влака в седем без десет. „Почти нямаме време — каза си Стърлинг. — Но влакът е извънреден, а и следващият ходи само до предградията.“

Стигнаха на Петдесет и девета улица два пъти по-бързо, отколкото на отиване към хотела. „Били сякаш не стъпва по земята, а лети — рече си Стърлинг. — Поне засега. Сигурен съм, че вместо да се притеснява за братя Баджет, си мисли за договора и за блестящото бъдеще, което го чака.“

Забързаха надолу по стълбите на метрото и слязоха на оживения перон. Били отново си погледна часовника, застана на самия край и се наведе напред с надеждата да зърне светлините на задаващия се влак.

Всичко се разигра за секунда. Стърлинг видя едро като канара мъжище: изникна сякаш от дън земя и с едно помръдване на рамото блъсна Били, който политна към релсите. Стърлинг изтръпна и се опита да хване младежа, понеже знаеше, че той не може сам да си възвърне равновесието, ала ръцете му минаха направо през тялото на Били.

Влакът се задаваше със страшна сила към спирката. „Ще падне, няма как да не падне“, помисли безпомощно Стърлинг. Някаква жена се разпищя, а същият бабаит най-неочаквано изтегли Били обратно на перона, после веднага се шмугна в навалицата и се отправи към изхода.

Вратите на влака се отвориха. Били се качи сковано, а слизащите пътници се заизнизваха покрай него.

— Ти добре ли си, бе, човек? — подвикна разтревожен някой.

— Да, добре съм — отвърна младежът и се вкопчи в дръжката по средата на вагона.

— Знаете ли какъв късмет извадихте? — схока го възрастна жена. — Никога не стойте на ръба на перона!

— Знам, знам. Не постъпих разумно — съгласи се Били, сетне се обърна и се замъчи да поуспокои учестеното си дишане.

„Ти нямаш никаква вина — идеше му на Стърлинг да изкрещи, притеснен, че не е успял да предупреди Били. — Явно така и не усети, че те блъснаха. На перона беше пълно с народ, сигурно си решил, че тълпата те е изтикала и си изгубил равновесие, а после някой те е спасил.“

Стърлинг също се хвана до Били за пръчката по средата, а влакът се заклатушка и залюля по завоите. Бяха на Джамейка точно навреме, щяха да хванат влака в седем без десет за Сиосет.

Докато пътуваха, Стърлинг бе направо скован от вледеняващи мисли: онова, което беше станало на перона, не бе случайност. Какво ли още щяха да измислят братя Баджет?