Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът (5)

* * *

Небесната чакалня бе пълна с новопристигнали, които се озъртаха и се мъчеха да се ориентират. Дежурният ангел получи нареждане да сложи на вратата на заседателната зала табела „НЕ ВЛИЗАЙ“. На няколко пъти бивши шефове, несвикнали да чакат, бяха издебвали ангелът да се обърне с гръб и бяха нахълтвали вътре.

Небесният съвет следеше с изострено любопитство от заседателната зала действията на Стърлинг.

— Забелязахте ли колко се натъжи, задето Мариса дори не е забелязала присъствието му в ресторанта? — попита монахинята. — Наистина беше сломен.

— Това е една от първите поуки, които искаме да си извлече — заяви монахът. — Приживе не е забелязвал доста хора, сякаш изобщо не са съществували.

— Как мислите, дали мама Хеди-Ана ще ни се изтърси в скоро време в чакалнята? — поинтересува се пастирът. — Каза на синовете си, че беряла душа.

Медицинската сестра се подсмихна.

— Приложи най-старата хватка на тоя свят, само и само да накара синовете си да идат да я видят. Здрава е като бик.

— Никак не ми се иска на арената да ми се изпречва бик като нея — подметна кисело матадорът.

— А адвокатът е закъсал не на шега — отбеляза светицата, която според Стърлинг приличала на Покахонтас. — Ако начаса не предприеме нещо, когато му дойде времето, няма да си има работа с нас.

— Клетият Ханс Крамер, колко е отчаян! — ахна монахинята. — Братя Баджет нямат милост.

— Мястото им е в ареста на бойния кораб — оповести сурово адмиралът.

— Чухте ли, моля ви се? — възкликна изумена царицата. — Наумили са си да опожарят склада на горкия човек!

Светиите поклатиха глави и се умълчаха, натъжени и замислени колко жестоки са хората един към друг.

* * *

Слугите се спуснаха трескаво да докарват автомобилите на гостите, изсипали се от къщата. Стърлинг се облегна на колоната пред входната врата и се позаслуша да чуе кой какво мисли.

— Ама че работа!

— Върнете им парите! Аз ще ги дам тия два милиона за новото крило — сопна се престаряла бабка.

— Покрай всичко това се сетих за филма „Изхвърлете мама от влака“. Готов съм да се обзаложа, че сега тия долни типове ги сърбят ръцете да направят точно това — отсъди съпругът на една от жените в управителния съвет на старческия дом.

— Добре поне, че храната се ядваше — намеси се трети.

— Дано сте разбрали, че откакто са напуснали Валония, не се престрашават и да припарят до границата. Сетете се защо!

— Майката не си поплюваше, а?

Стърлинг мярна двамата сенатори, които профучаха като хали покрай него — крещяха колкото им глас държи на своите съветници. „Сигурно се притесняват, че по жълтите вестници ще ги одумват, задето си пият питието с разни мафиоти — реши Стърлинг. — Само да знаеха, че тия негодници се готвят да подпалят склада на някакъв клетник!“ Стърлинг изгаряше от нетърпение да се метне в автомобила на Нор и Били и да чуе какво ще кажат те за случилото се.

Един от гостите, почерпил се с водка в не по-малки количества от ракийката, изпита от мама, запя: „Честит рожден ден, Хеди-Ана“, при това на валонски, само дето нямаше пред себе си нотния лист, за да гледа думите. Премина на английски и към него се присъединиха още гости, които явно не се измъчваха от угризения на съвестта.

Стърлинг чу как един от слугите пита някакъв гост дали автомобилът му е мерцедес. След миг момчето докара един от ония малки джипове. „Значи сега мерцедесите изглеждат така“, рече си Стърлинг.

Автомобилът на Били бе спрян отзад. „Само това оставаше да ги изтърва“, завайка се Стърлинг. Две минути по-късно, когато Нор и Били се появиха, понесли апаратурата и инструментите, той вече се беше настанил на задната седалка.

По лицата им личеше, че са много притеснени.

Без да проронят и дума, натовариха всичко в автомобила, метнаха се и се сляха с колите, пъплещи по дългата алея. Не проговориха, докато не излязоха на шосето. Чак тогава Нор попита припряно:

— Как мислиш, Били, сериозно ли се заканваха да подпалят склада на онзи човечец?

— Повече от сериозно. Пак извадихме късмет: не разбраха, че сме ги чули.

„Друг път не са разбрали! — помисли Стърлинг. — Адвокатът… как му беше името? А, да, Чарли Сантоли. Той ви видя да излизате от кабинета. Спукана ви е работата, ако каже на Баджетови.“

— Все ми се струва, че и друг път съм чувала онзи глас… От съобщението върху телефонния секретар, де — проточи Нор. — Направи ли ти впечатление, че когато помоли за още време, каза „мълко“, а не „малко“?

— Сега, като ми каза, се сетих, че наистина говореше с акцент — съгласи се Били. — Но може би е бил толкова притеснен, горкият, че е провлачвал думите.

— Не, не, говореше си с акцент. Струва ми се, че е идвал в ресторанта. Ако разберем кой е, можем да го предупредим.

— Щом стигнем в ресторанта, ще се обадя в полицията — отсече Били. — Не е за клетъчния.

Продължиха нататък, без да казват и дума. Стърлинг седеше на задната седалка, не по-малко притеснен от тях.

 

Наближаваше девет часът, когато влязоха в заведението на Нор. Празничната вечеря беше в разгара си. Нор поздрави припряно някои от посетителите. В същия миг те двамата с Били зърнаха на бара един свой стар приятел, пенсионирания детектив Шон О’Брайън.

Спогледаха се.

— Ще го поканя да седне при нас. Той ще ни посъветва какво да правим — рече Били.

Волю-неволю, Нор се усмихна и отиде на запазената за нея маса в предната част на ресторанта. Оттам виждаше като на длан всички маси, следеше за обслужването и махаше с ръка на някой и друг клиент. Стърлинг я последва и се настани на стола, където тя бе седяла преди няколко часа.

При тях дойде и Били заедно с Шон О’Брайън, едър мъж някъде на около петдесет и пет с буйна, вече прошарена грива, будни кафяви очи и сърдечна усмивка.

— Весели празници, Нор! — подхвана той, ала начаса надуши, че има нещо гнило. — Какво е станало? — попита, докато сядаха с Били.

— Днес следобед у братя Баджет имаше тържество и ни бяха наели да пеем — обясни Нор.

— Братя Баджет ли? — вдигна вежда О’Брайън и заслуша напрегнато, докато двамата му разправяха за съобщението върху телефонния секретар и заканата на Джуниър Баджет.

— Гласът ми е познат — рече накрая Нор. — Сигурна съм, че човекът е идвал тук.

— От доста години в полицията се опитват да спипат тия двама хубостници. Но те вечно се измъкват сухи, много хлъзгави са, не ти трябва риба в зехтин. Изпечени мошеници, злодеи! В случай че мъжът се е обаждал някъде от тук, няма да се изненадам, ако утре прочета по вестниците, че складът му е изгорял до основи.

— Няма ли начин да ги спрем? — попита Били.

— Мога да предупредя в полицията, но тия типове са разпрострели пипалата си навсякъде. Знаем със сигурност, че въртят далавери и в Лас Вегас, и в Лос Анжелис. Човекът може да се обаждал и от там, но откъдето и да е звънял, това не означава, че складът е някъде наблизо.

— И през ум не ми е минавало, че братя Баджет са чак такива злодеи — каза Били. — Носят се какви ли не слухове, но все пак те държат автоборси, продават и яхти…

— Занимават се и със законен бизнес, но колкото за параван — прекъсна го О’Брайън. — Така перат пари. Ще звънна тук-там. Ако не друго, ченгетата ще ги държат под око, макар че те, хитреците му с хитреци, никога не си мърсят ръцете.

Нор разтърка чело, беше много разтревожена.

— Не току-така помня този глас. Я чакайте малко. — Тя махна на един от келнерите. — Повикай Денис, Сам. А ти застани на бара.

О’Брайън я погледна.

— По-добре не казвайте на никого, че сте чули този разговор.

— Имам пълно доверие на Денис — отвърна Нор.

„На масата се събра доста народ — помисли Стърлинг. — Налага се да постоя прав.“ Усети как му издърпват стола и подскочи като ужилен. Нямаше намерение Денис да му сяда в скута.

— … И, Денис, сигурна съм, че съм чувала този глас в ресторанта — каза в заключение след малко Нор. — Говореше с акцент. Не е изключено да е бил притеснен, но ми хрумна, че може би е посядал при теб на бара и сте си приказвали.

Денис поклати глава.

— Не се сещам, Нор, кой може да бъде. Но съм сигурен, че ако Баджетови са го взели на мушка, ще има много да пати.

Всички се засмяха нервно.

„Опитват се със смях да прикрият колко са притеснени — помисли Стърлинг. — Ако братя Баджет наистина са чак такива злодеи, каквито ги изкарва Шон О’Брайън, ако се наложи и Нор и Били да свидетелстват пред съда, че наистина са чули този разговор… Клетата Мариса! А днес беше толкова щастлива!“

О’Брайън стана от масата.

— Трябва да звънна по телефона — рече той. — Може ли от кабинета ти, Нор?

— Ама разбира се.

— Елате и вие с Били. За да повторите какво точно сте чули.

— Аз ще бъда на бара — изтика Денис стола.

„Ако бях жив, щеше да ми премаже палеца на крака“, каза си Стърлинг.

— Нор! Мислехме, че тази вечер ще ни попеете с Били за празника! — провикна се един от клиентите на съседната маса. — Дошли сме специално да ви послушаме.

— И това ще стане — усмихна се Нор. — До петнайсетина минути сме тук.

 

В кабинета О’Брайън се обади на един свой познат във ФБР и Нор и Били повториха какво са чули. След разговора Нор сви рамене.

— Ама че работа! Ако не си спомня на кого е гласът, не мога да им помогна.

Клетъчният телефон на Били иззвъня.

— Риса е — каза той, след като провери на екранчето кой го търси. Лицето му стана по-ведро. — Здравей, мъничкото ми… Току-що се връщаме… Не, не видяхме басейна и пътеката за боулинг… Не бих казал, че приличат на Сопраните.

— Аз пък бих казала — прошепна Нор.

— Да, изкарахме обичайния репертоар… — Той се засмя. — То се знае, че обрахме овациите. Викаха ни отново и отново на бис. Виж какво, мъничкото ми, сега ще чуеш за малко Нор-Нор и бързо в леглото. Ще се видим утре. Обичам те.

Връчи телефона на Нор, после се обърна към О’Брайън.

— Нали познавате дъщеря ми Мариса?

— То оставаше да не я познавам! Мислех, че заведението е нейно.

— И тя така си мисли.

Нор се сбогува с Мариса и с тъжна усмивка сгъна телефона и го върна на Били. Погледна О’Брайън.

— Все се питам дали онзи клетник, който молеше за отсрочка на дълга, гледа семейство.

Били я прегърна през раменете и за миг я притегли към себе си.

— Изглеждаш уморена, мамо, и колкото и да ми е неприятно да ти го напомням, твоите почитатели те чакат…

— Знам, знам. Трябва да им попеем. Но нека първо се пооправя.

О’Брайън бръкна в джоба си.

— Визитната ми картичка. Ако се сетите кой е човекът, звъннете ми, колкото и да е часът. Ще дам една и на Денис.

 

В девет и половина, когато Нор и Били излязоха на подиума, в заведението нямаше и една-едничка свободна маса. Пяха два пъти по два и половина часа, в девет и половина и после в единайсет — за нощните птици.

„Професионалисти са — помисли Стърлинг. — По нищо не им личи, че са притеснени.“ Веднага след края на първия концерт Нор се затвори в кабинета заедно с тефтерите с резервациите от последните две години. Стърлинг седеше до нея, докато тя изговаряше на глас едно по едно имената в тефтерите.

Току спираше и повтаряше някое от имената, сетне клатеше глава и продължаваше нататък. „Мъчи се да види дали името на мъжа с акцента й говори нещо“, отсъди Стърлинг.

Лицето й ставаше все по-угрижено. По едно време Нор си погледна часовника и подскочи като ужилена — отвори дамската си чанта и извади кутийката с пудрата. За броени секунди се поосвежи, сложи си малко сенки за очи и червило. Махна гребена със скъпоценните камъни от косата си и тръсна глава. Стърлинг остана изумен колко чевръсто приглажда тя с пръсти дългите кичури и отново ги прихваща с гребена.

— Като влачена от порой съм — изрече Нор на глас, — но шоуто трябва да продължи.

„Каква ти влачена от порой! — идеше му на Стърлинг да възрази. — Изглеждаш чудесно. Наистина си голяма красавица.“

На излизане от кабинета Нор въздъхна тихичко, след миг обаче вече се разтапяше в усмивки и току спираше на някоя от масите да размени две-три думи с посетителите.

„Няма къде игла да падне — забеляза Стърлинг — и от начина, по който Нор си бъбри с всички, се вижда, че са й постоянни клиенти. Мед им капе от устата, докато говорят с нея. Но и Нор си я бива.“ Стърлинг заслуша как тя ту пита как е със здравето майката на едного, ту се интересува от сина на друг, ту любопитства кога трети излиза в отпуск и къде заминава, ту поздравява мъж и жена за наскорошния им годеж.

„Небесният съвет няма как да я обвини, че не е обръщала внимание на другите — каза си Стърлинг. — Жалко, че и аз не съм бил като нея.“

Били беше погълнат от разговора с мъж и жена на масата в ъгъла. Стърлинг реши да се присламчи. „Дано не дойде и някой друг“, помисли си, докато се разполагаше на свободния стол. Чу какво си говорят и вдигна вежди. Хората на масата бяха важни клечки от „Емпайър Рекординг Къмпани“ и искаха да подпишат договор с Били.

Мъжът рече:

— Не е нужно да ви обяснявам кого сме наложили на пазара. От известно време следим кариерата ви, Били, и решихме да ви предложим договор за два албума.

— Много съм поласкан, наистина твърде щедро от ваша страна, но трябва да поговорите с агента ми — отвърна с усмивка той.

„Опитва се да скрие, че е развълнуван — усети Стърлинг. — Всеки млад певец си мечтае да подпише договор със звукозаписна компания. Какъв шантав ден!“

 

Последните посетители си тръгнаха от ресторанта в дванайсет и половина. Нор и Били седяха на бара при Денис, който довършваше с почистването. Нор вдигна чашата.

— Знам, че е на лошо да се чукаш с вода, но все пак ще рискувам. За Били и за договора, който ще подпише!

— Баща ти щеше да се гордее с теб — отбеляза Денис.

— И още как! — потвърди Нор. — А сега ще пием за теб, Бил, където и да си. Детето ти не те подведе.

„Със сигурност съм го срещал — каза си Стърлинг. Забеляза, че всички са се просълзили. — Били е бил горе-долу на годините на Мариса, когато е загубил баща си. Сигурно и на него, и на Нор им е било ужасно трудно.“

— Да стискаме палци всичко да мине по вода — каза им Били. — Още е рано да се радвам. Нека първо видя всичко черно на бяло.

— Ще го видиш, то оставаше да не го видиш — увери го Нор. — Но и на Коледа догодина пак ще пееш с мен тук.

— Разбира се, мамо, при това безплатно — прихна младежът.

— Няма да е зле да си намериш телохранител, да те пази от тълпите — заяви Денис и сгъна кърпата. — Хайде да те откарам до вас, Нор, виждаш ми се много уморена.

— Виж какво, ако живеех на четвърт час път оттук, на драго сърце щях да приема поканата ти. Но до къщи са някакви си три минути. Предпочитам утре заран автомобилът да ми е подръка. Все пак отнеси вместо мен тефтерите с резервациите. Ще ги позадържа. — Тя целуна лекичко Били по бузата. — До утре.

— До утре. Аз се качвам горе. Но не се опитвай сега да преглеждаш резервациите. Остави за сутринта. — Двамата се погледнаха. — Знам, знам, може и да е късно.

„Ето къде, значи, живеел Били — отсъди Стърлинг. — Горе сигурно има жилище. Интересно, какво ли представлява къщата на Нор? Тя каза, че живеела само на три минути с кола оттук. Ще имам време и да се върна.“ Отново забърза през паркинга, този път следвайки Нор и Денис.

През последните няколко часа се бе застудило. Стърлинг погледна нагоре. Бяха се струпали облаци, затулили луната и звездите. Той си пое въздух. Дъхтеше на сняг. „Обичах зимата повече, отколкото лятото — каза си той. — Ани ме мислеше за луд. А тя си умираше да се попече поне ден край морето. Техните май имаха вила край Спринг Лейк.“

Нор караше красив мерцедес. „И аз навремето си падах по тази марка — помисли Стърлинг. — Не се е променила много през годините.“ Докато Денис слагаше тефтерите с резервациите на пода отзад и държеше вратата на Нор, Стърлинг се пъхна на предната седалка. „Никога не съм обичал да се возя отзад — рече си. — Краката ми вечно изтръпваха.“

Нор заключи вратата и пристегна колана. „Днес всички си слагат колани — учуди се Стърлинг. — Сигурно така е по закон.“

Намести бомбето и се подсмихна при мисълта, че догодина Мариса ще има да му се присмива за него. Тъкмо излизаха от алеята, и той подскочи от изненада — Нор каза на глас:

— Мама Хеди-Ана. Бог да ни е на помощ!

Стърлинг се почувства малко гузен. „Нор си мисли, че няма друг в автомобила, а е от хората, които си говорят сами. И аз го правех и щях да си умра от срам, ако разберях, че някой ме е подслушвал. Всъщност няма нищо лошо и да подслушвам — успокои се той. — Нали съм дошъл да им помогна.“

За щастие Нор включи радиото и до края на пътя слуша новините.

Къщата й се намираше в края на задънена улица, насред огромна градина. Стърлинг начаса видя, че това е дом точно като за нея. Къщата приличаше на обновена ферма. Отвън бе обкована с бели дъски, капаците на прозорците бяха боядисани в черно. Лампата на верандата беше запалена и озаряваше с мека светлина входната врата.

— Слава Богу, най-после се прибрах! — въздъхна жената.

„Знам какво имаш предвид — каза на глас Стърлинг и завъртя очи. — Добре, че Нор не ме чува. Инак щеше да получи сърдечен пристъп. Няма да се заседявам“, обеща си, а Нор затърси из дамската чанта ключа, после слезе от колата и взе тефтерите с резервациите.

Докато вървеше към входната врата, Стърлинг се възхити на живия плет, покрит с лек снежец.

Щом отвори, Нор изключи алармата, светна лампите и Стърлинг видя, че жената има и изтънчен вкус. На първия етаж имаше едно-единствено просторно помещение с бели стени и дъсчен под. Холът се падаше зад повдигнатата на поставка камина. Под прав ъгъл спрямо нея се извисяваше огромна коледна елха, окичена с лампички във формата на свещи. Последните три реда отдолу определено носеха почерка на Мариса. От хартиените украшения ръчна изработка, множеството гирлянди и няколкото захарни пръчки се виждаше как тя си представя коледната елха.

В стаята имаше канапета с тумбести възглавници, персийски килими, старинни мебели и прелестни картини. Всичко беше белязано от жизненост и ведрост.

— Чаша какао! — прошепна Нор и си изхлузи обувките.

Отиде в кухненския бокс, остави на масата тефтерите с резервациите и отвори хладилника. Стърлинг не обичаше да е припрян: тръгна бавно от картина на картина. „Ценни са — отсъди той. — Жалко, че не мога да ги разгледам по-хубавичко.“ Особено прелестен му се стори един английски пейзаж с ловна сцена.

Приживе беше адвокат на доста богати семейства и бе развил вкус към изкуството. Спомни си как все са му повтаряли, че преспокойно може да стане и оценител.

Стълбата към горния етаж сякаш го зовеше. „Само ще хвърля едно око, и беж да ме няма“, обеща си той.

Най-голяма беше спалнята на Нор. По писалището, тоалетката, нощните шкафчета бяха наслагани снимки в рамки. Всички бяха лични, на доста от тях се виждаше много по-младата Нор заедно с бащата на Били. Имаше най-малко пет-шест на самия Били заедно с майка си и баща си — младежът сякаш гледаше Стърлинг от времето, когато е бил съвсем мъничък. На последната, където тримата бяха заедно, Били беше на, има-няма, шест годинки.

Стърлинг надзърна в първата от другите две спални. Беше тясна, ала уютна, с малко мебели.

Третата врата беше затворена. На порцелановата табелка пишеше: „СТАЯТА НА МАРИСА“. Стърлинг открехна вратата и усети как на гърлото му засяда буца. „Догодина детето ще изгуби толкова много“, помисли си той.

Стаята беше прелестна. Бели ракитови мебели. Синьо-бели тапети. Плетеното на една кука бяло покривало върху леглото, бели перденца. Лавици с книги на една от стените. Писалище с поставка до другата.

Стърлинг чу, че Нор се качва по стълбите. Беше време да тръгва. Сети се, че вратата е била затворена, придърпа я лекичко и загледа как Нор се прибира в спалнята си. Вдигнал яката на балтона, нахлупил чак до очите си бомбето, след миг Стърлинг вече беше на улицата.

„Имам да убивам няколко часа — помисли си. — Били сигурно вече спи. Дали да не отскоча да видя как е Мариса? Но къде ли точно живееше? Винаги съм се ориентирал зле.“

Дотук му се намираше предостатъчно работа, сега обаче всички си бяха легнали и докато той обикаляше по притихналите улици, му стана самотно.

„Дали да не опитам да се свържа с Небесния съвет? — зачуди се. — Ами ако решат, че не мога да се справя? И тогава какво?“

Изведнъж нещо привлече погледа му.

„Това пък какво е?“

От небето падаше листче хартия. Точно пред Стърлинг застина. Той го взе от въздуха, разгъна го и отиде да го прочете под близката улична лампа.

Беше карта на селището. Съвсем ясно бяха отбелязани къщата на Мариса и домът на Нор. От точка, под която пишеше „Намираш се ето тук“, започваше пунктирна линия, после имаше напътствия: „На четири пресечки източно… след първата завий наляво, после надясно“, обясняващи как Стърлинг да стигне до Марисини. С втора пунктирна линия беше очертан пътят от там до ресторанта.

Стърлинг се взря отвъд месечината, отвъд звездите — във вечността. „Благодаря. Много съм ви признателен“, пророни той.