Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът (4)

* * *

Всеки път, когато в къщата на Джуниър и Еди Баджет имаше празненство, Джуниър изпадаше в нервна криза. „Почна се!“, помисли си Чарли Сантоли, докато следваше по петите двамата братя: бейзболната бухалка и топката за боулинг. Джуниър, бейзболната бухалка, де, беше с малки студени очички. Еди — топката за боулинг, пък вечно подсмърчаше, станеше ли дума за мама, колкото и коравосърдечен да беше във всичко останало.

Всички се суетяха, както винаги преди празник. Цветарите притичваха напред-назад и слагаха навред из къщата огромни букети. Хората от фирмата за организиране на тържества редяха масите. Джуъл, вятърничавото двайсет и две годишно гадже на Джуниър, потракваше с високи токчета и се пречкаше на всички. Издокарани в смокинги и папионки, доверените хора на Джуниър и Еди се бяха събрали на тумба и приличаха на изпечени негодници, каквито всъщност си бяха.

Преди да излезе от къщи, Чарли волю-неволю изслуша поредното конско на жена си.

— Чарли, тия Баджетови са си мошеници — каза му тя. — Всеки ще ти го каже. Крайно време е да им заявиш без недомлъвки да си търсят друг адвокат. Чудо голямо, като са построили ново крило в старческия дом! Да не би да са ги спечелили с честен труд тия пари? Предупредих те аз преди петнайсет години да не се хващаш с тях! Но кой да слуша! Пак ще извадиш късмет, ако не свършиш в багажника на някоя кола. Разкарай се оттам. Имаш предостатъчно пари. На шейсет и две години си, толкова си се изнервил, че подскачаш насън. Искам внуците ти да те познават жив, а не да целуват преди лягане снимката на дядо си.

Нямаше смисъл адвокатът да обяснява на жена си Мардж, че не може да се махне. Навремето бе смятал да поеме само правните проблеми на братя Баджет. Но колкото и да му беше криво, не можеше да не признае, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Не веднъж и дваж братята го бяха карали да попритисне свидетелите на обвинението и да им намекне, че е в тяхна изгода — финансова и чисто физическа, да забравят едно или друго. Така бе спасил от затвора братята, обвинявани в какво ли не: лихварство, уговорени баскетболни срещи, букмейстърство. Ако откажеше да изпълни някое тяхно искане, ако ги напуснеше, все едно да сложеше край на живота си.

Братя Баджет се бяха изръсили с тлъста сума — цели два милиона долара, за крилото в старческия дом, което щеше да носи името на майка им, и благодарение на това можеха да разчитат, че на празника по случай осемдесет и петия рожден ден на майка им, която бе далеч от тук, ще се стече каймакът на обществото: двамата сенатори от щат Ню Йорк, председателят на Комисията по здравеопазване към Конгреса, какви ли не кметове и знаменитости, целият управителен съвет на старческия дом. Само той включваше някои от най-известните имена в Лонг Айланд.

Щяха да присъстват общо седемдесет и пет души — все хора, способни да дадат на братята ореола на достопочтеността, до който те така усърдно се домогваха.

Беше много важно празникът да мине добре.

Гостите щяха да бъдат посрещнати главно в големия салон, помещение, което в много отношения приличаше на бална зала в дворец на френските крале. Варакосани стени, позлатени столове с усукани тънки крачка, изящни масички от скъпо-прескъпо екзотично червеникаво дърво, атлазени завеси, гоблени. Над всичко това властваше високата два етажа мраморна камина в стил от петнайсети век, окичена с какви ли не херувимчета, еднорози и ананаси. Джуниър беше обяснил, че „ананасовото дърво олицетворява късмета“, и бе наредил на декоратора да се постарае в копието на камината да има повечко такива дървета и да забрави другите заврънкулки.

Така се бе получило помещение — паметник на лошия вкус, каза си Чарли. Направо не му се мислеше с какво око ще погледнат тузарите на всичко това.

Началото на празника беше насрочено за пет часа, а краят — за осем. За гостите бяха подготвени коктейли, ордьоври и отрупана с какво ли не шведска маса. За забавленията щяха да се погрижат изгряващата рок-звезда Били Камбъл и майка му Нор Кели, бивша кабаретна певица. Бяха много популярни на Северния бряг. Апогеят на тържеството беше насрочен за седем и половина, когато щеше да бъде осъществена сателитна връзка с майката на братя Баджет във Валония, та тя да чуе как насъбралите се пеят „Честит рожден ден, Хеди-Ана“.

— Сигурен ли сте, че храната ще стигне? — попита Джуниър шефа на фирмата за организиране на тържества.

— Не се безпокойте, господин Баджет, поръчали сте храна, с която ще нахраните цяла войска — усмихна се мазно-мазно Конрад Вогел.

— Не съм ви карал да храните войска. Питам ви има ли достатъчно отбрани ястия, така че, ако на някого му се услади нещо и той излапа цял тон, да не ми кажете, че то се е свършило.

Чарли Сантоли видя как Вогел се гърчи под смразяващия поглед на Джуниър. „Недей така, бе, Джуниър, ще умориш човека“, помисли си.

Вогел начаса разбра какво му казват.

— Уверявам ви, господин Баджет, че храната е изключителна и гостите ви ще останат много доволни.

— Дано.

— Ами тортата на мама? — намеси се и Еди. — Надявам се да е безупречна.

Над горната устна на Конрад Вогел избиха ситни капчици пот.

— Направена е в най-добрата сладкарница в Ню Йорк. Тортите им са толкова хубави, че една от най-взискателните клиентки ги е поръчвала и за четирите си сватби. Тук е и главният сладкар, в случай че щом я извадим от кутията, тортата се нуждае от малки поправки.

Джуниър подмина като фурия шефа на фирмата за организиране на тържества и се отправи към портрета на мама Хеди-Ана, който официално щеше да бъде подарен на съвета на надзорниците в старческия дом, та да бъде окачен на видно място — в приемната на новото крило. Беше дело на валонски художник, скъпата рамка беше сложена в една нюйоркска галерия. Джуниър бе дал по телефона на художника престроги напътствия: „Да изобразиш майка ми красавица, каквато си е.“

Чарли беше виждал моментални снимки на мама. Поне според него жената в зряла възраст, облечена върху портрета в черна кадифена рокля, по която проблясваха перли, изобщо не приличаше на лелката от снимките. Художникът бе възнаграден от щедро по-щедро за усилията си.

— Наистина е прелестна — зацъка Джуниър. Ала след миг от задоволството му не остана и следа. — Къде са тия типове, на които плащам, за да ми пеят? Трябваше вече да са тук.

Джуъл се беше приближила и беше застанала зад него. Хвана го за ръката и рече:

— Току-що ги видях, миличък, завиваха по алеята. Не се притеснявай. Добри са, наистина.

— Дано. Ти ми ги натресе.

— Чувал си ги как пеят, любов моя. Не помниш ли, веднъж те водих да вечеряме в заведението на Нор.

— Да бе, забравих. Ядват се. Ресторанта си го биваше, кухнята също. И мястото е добро. Нямам нищо против и аз да притежавам такова заведенийце. Дай да видим тортата.

Хванал все така за ръка Джуъл, чиято огненочервена коса се спускаше на водопад по раменете, а късата й поличка едвам стигаше бедрата, Джуниър тръгна на инспекция в кухнята. Главният сладкар стоеше с царствено кацнала на главата му висока бяла шапка до пететажната торта.

Грейна от гордост, щом съгледа отдалеч Джуниър, изгората му и останалите.

— Не е ли великолепна? — попита сладкарят и Целуна връхчетата на пръстите си. — Истински шедьовър от захар. Моето върховно постижение. Достойно е за драгата ви майчица. Само да знаете колко е вкусна тортата! Направо се топи в устата.

Джуниър и Еди отидоха благоговейно да огледат шедьовъра. Изведнъж се разпищяха в един глас:

— Глупак!

— Негодник!

— Тъпанар.

— Казва се ХЕДИ-АНА, а не БЕТИ-АНА — разфуча се Еди. — Майка ми се казва Хеди-Ана!

Главният сладкар се ококори от изненада и сбърчи чело и нос.

— Хеди-Ана ли?

— Я не се подигравай с името на майка ми! — изкрещя Еди и очите му се напълниха със сълзи.

„Дано не стане още някой гаф! — замоли се Чарли Сантоли. — Инак ще има да хвърчат глави!“

* * *

За Ханс Крамер представляваше огромно усилие дори да излезе от дома си в Сиосет и да се отправи към къщата на братя Баджет край залива на Лонг Айланд, докъдето имаше петнайсетина минути път. „Какво ме прихвана да взимам пари от тях? — запита се той за стотен път, докато завиваше към магистралата за Лонг Айланд. — Защо просто не обявих фалит, да ми е мирна главата!“

Допреди две години шеф в голяма компания за електроника, четирийсет и шест годишният Ханс напусна работа, изтегли пенсионния си фонд и всичките си спестявания, ипотекира къщата си и регистрира фирма за продажба на софтуер, негова разработка, по Интернет. След многообещаващото начало, когато поръчките направо валяха, а складът беше задръстен с инвентар, технологичната промишленост се срина. Всички започнаха да отказват поръчките. Ханс беше закъсал за свежи пари и за да спаси фирмата, взе заем от братя Баджет. За нещастие поне засега усилията му не се увенчаваха с успех.

„Откъде да ги взема тия двеста хиляди долара, които им дължа, да не говорим пък за тлъстия процент, който ми поискаха? — вайкаше се отчаян той. — Изобщо не биваше да ходя при тях. Все пак притежавам мощна производствена линия — взе да се успокоява Ханс. — Стига да се задържа над повърхността, нещата сигурно ще потръгнат. Трябва само да убедя някак братя Баджет да ми удължат срока.“

За една година, откакто бяха започнали неприятностите, Ханс беше отслабнал цели десет килограма. Светлокестенявата му коса бе започнала да побелява. Жена му Лий направо се беше поболяла от притеснение за него, макар и да нямаше представа колко са закъсали. Ханс не й беше казал за заема, само я бе предупредил, че се налага да свият разходите. Напоследък не ходеха дори на ресторант.

Следващата отбивка на магистралата водеше към къщата на братя Баджет. Ханс усети, че дланите му са плувнали в пот. „Бях прекалено самонадеян — призна си той, докато даваше мигач. — Дойдох тук от Швейцария едва дванайсетгодишен, не знаех и дума английски. Завърших с отличие Масачузетския технологичен университет и смятах, че целият свят е в краката ми. Всъщност в началото си беше така. Въобразявах си, че е невъзможно да се проваля.“

След пет минути пред него изникна имението на Баджет. Портата беше отворена. Автомобилите се бяха подредили на опашка и чакаха да ги пусне мъжът от охраната, застанал в началото на дългата, извита на подкова алея. Братя Баджет явно имаха гости.

Ханс хем почувства облекчение, хем се разочарова. „Ще взема да звънна по телефона и да оставя съобщение — реши той. — Може пък хората да ми дадат отсрочка.“

Докато правеше обратен завой, не послуша вътрешния си глас, предупредил го, че типове като Баджет никога не дават отсрочки.

* * *

Стърлинг, Нор и Били влязоха през черния вход в къщата на Баджетови точно когато клетият главен сладкар слушаше сипещите се по негов адрес обиди. Стърлинг забърза към кухнята — да види какво става, и видя, че сладкарят оправя нещо в буквите по тортата.

„Дали не е сбъркал годините?“, запита се Стърлинг. Навремето беше ходил на един рожден ден — дванайсетгодишната щерка на рожденичката бе направила торта, за да изненада майка си. Внесе гордо-гордо тортата със запалените свещички, а майката само дето не припадна. Годините, които толкова усърдно криеше, бяха изписани с крещящорозови цифри върху крема.

За щастие грешката на сладкаря сега бе съвсем дребна. С няколко завъртания на шприца той промени „Бети-Ана“ на „Хеди-Ана“. Нор и Били също дойдоха в кухнята, привлечени от врявата.

— Внимавай да не изпееш „Честит рожден ден, Бети-Ана“ — изшушука Нор на сина си.

— Изкушавам се да го направя, но искам да изляза жив оттук.

Двамата тръгнаха към салона и Стърлинг ги последва. Нор прокара пръсти по пианото, Били извади от калъфа китарата и пробва заедно с майка си микрофоните.

Чарли Сантоли имаше задължението да им връчи списъка с любимите парчета на братята.

— Те не искат да дъните до дупка и хората да не си чуват приказката — предупреди ги изнервен адвокатът.

— Ние сме музиканти. Не дъним, а пеем — тросна му се Нор.

— Но когато майката се свърже по сателита с нас, ще дадете тон за „Честит рожден ден“, гледайте да не объркате нещо.

Звънецът иззвъня и в салона нахълта първият талаз гости.

Стърлинг открай време обичаше да е сред хора. Взря се в гостите и докато ги слушаше, схвана, че тук има доста важни клечки.

Остана с впечатлението, че са дошли единствено заради огромното дарение, направено за старческия дом, и веднага след тържеството на драго сърце ще забравят, че братя Баджет изобщо съществуват. Ала имаше и такива, които поспряха да се полюбуват на портрета, който щеше да виси в новото крило на старческия дом.

— Каква красавица е майка ви! — възкликна чистосърдечно председателката на управителния съвет на дома и кимна към портрета. — Каква изисканост, какво достойнство. Често ли идва да ви гостува?

— Милата ни майчица не е много-много по пътуванията — отвърна Джуниър.

— Страда от морска болест, призлява й и от самолет — пророни покрусен Еди.

— Значи вие ходите да я видите във Валония — предположи жената.

При тях беше дошъл Чарли Сантоли.

— Разбира се, че ходят, при всеки възможен случай — вметна той мазно-мазно.

Стърлинг поклати глава. „Какъв изпечен лъжец!“

Били и Нор запяха първата песен и тутакси бяха наобиколени от признателната публика. Нор беше добра певица с приятен, леко дрезгав глас. А Били беше направо невероятен. Стърлинг застана сред множеството и заслуша кой какво казва.

— Същински Били Джоуел на младини…

— Ще стане звезда…

— Неотразим е — изгука дъщерята на един от членовете на управителния съвет.

— Били, дай да чуем „Бъди до мен, когато се събудя“.

Молбата отприщи бурни ръкопляскания. Били прокара леко пръсти по струните на китарата и запя:

— „Знам какво искам… Знам от какво имам нужда.“

„Това сигурно е от диска, пожънал небивал успех — помисли Стърлинг. — Вкусът ми е демодиран, но парчето ми харесва много.“

Благодарение на музиката гостите се поотпуснаха. Започнаха да си бъбрят, да поднасят чашите, за да им сипят повторно от отлежалото вино, да пълнят чиниите с още и още от наистина отбраните гозби.

В седем и петнайсет братя Баджет грееха от щастие. Празникът минаваше като по вода. Бяха успели.

Джуниър взе микрофона и се прокашля.

— Искам да пожелая на всички добре дошли и да ви кажа, че ние с брат ми се надяваме да прекарвате добре. За нас е удоволствие да ни гостувате и сме много, наистина много щастливи, че ви дадохме парите, дарихме ги, де, за новото крило на старческия дом: в чест на тази светица — майка ни Хеди-Ана, която днес навършва осемдесет и пет години, то ще носи нейното име. А сега благодарение на това чудо на чудесата — сателита, ще видим мама в историческото село Кижкек, където сме израсли с брат ми. Ще помоля всички да се включат и да поздравим мама с „Честит рожден ден“. Тон за песента ще дадат неотразимият Били Камбъл и майка му, прелестната Нор Кели.

Чуха се вяли ръкопляскания. Вкараха огромната торта с осемдесет и пет запалени свещички. От тавана се спусна триметров екран, върху който изникна киселата физиономия на мама Хеди-Ана.

Тя седеше на люлеещ се стол и си пийваше ракийка.

Очите на Еди се напълниха със сълзи, Джуниър прати към екрана въздушни целувки, а всички запяха „Честит рожден ден“ на валонски, като се взираха в изписания на английски текст върху нотните листове.

Мама изду бузи, наподобяващи два еднакви червени плондира, и духна свещичките върху тортата, която синовете й бяха пратили с чартърен полет във Валония. Едва тогава се видя, че докато е чакала до среднощ сателитната връзка, е попрекалила с ракийката. Взе да ругае на развален английски и да се жалва, че синовете й хич и не си правели труда да отскочат да я видят, а тя беряла душа.

Джуниър побърза да намали звука, но все пак се чу как бабката крещи:

— Какво толкова вършите там, че не намирате време да дойдете и да видите майка си на смъртния й одър? Веднъж не сте се отбили за толкова години!

Били и Нор начаса подхванаха отново „Честит рожден ден, Хеди-Ана“. Този път никой не запя заедно с тях, а сателитната връзка прекъсна с незабравимия образ на мама, която започна да си бърка в носа и се разхълца, но продължи да пустосва и синовете си, и техните гости.

Джуъл се кикотеше пискливо.

— Мама има страхотно чувство за хумор, нали? Голям образ е.

Джуниър подбра приятелката си и се изнесе от помещението. Еди ги последва по петите. Нор изшушука припряно на Били:

— Какъв ужас! Ами сега? Какво да правим? Каза ни, докато хората ядели тортата, да изпеем „Колко мила е тя“.

— А после и доста други песни за майките, като започнем с „Винаги обичал съм мама, тя ми е любимото момиче“…

„Ами «Пийни си чай, мила старицо»? — помисли Стърлинг. — По мое време беше много нашумяла.“

— Дай по-добре да проверим. Не искам да рискувам и да се губя в догадки — рече Нор и огледа помещението, където всички стояха с каменни лица.

Стърлинг тръгна след Нор и Били и веднага усети, че се задава буря. Джуниър и Еди влязоха в стая в дъното на коридора.

Били и Нор забързаха да ги настигнат, младежът почука по вече затворената врата. Никой не отговори и той се спогледа с майка си.

— Я да опитаме — прошепна Нор.

„Вървете си! Махайте се час по-скоро оттук“, заподканя Стърлинг, ала знаеше, че е закъснял с цяла година.

Били натисна дръжката на вратата и я отвори предпазливо. Двамата с Нор влязоха в тясна стая. Нямаше никого.

— Ето там са — изшушука Нор и посочи вътрешното помещение с открехната врата. — Дали да не…

— Я чакай. Прослушват телефонния секретар.

Гласът от записа оповести:

— Имате само едно съобщение.

Нор и Били се подвоумиха: не знаеха да чакат ли, или да си тръгват, но после чуха съобщението и застинаха като попарени.

Беше от човек, който отчаяно молеше за „още мълко време, за съвсем мълка отстрочка“ на заема.

Телефонният секретар изщрака и Нор и Били чуха как Джуниър крещи:

— Времето ти изтече, мой човек. Еди, заеми се с това. Кажи на момчетата да подпалят пикливия склад. И да не съм чул, че е останала и треска.

— Няма да остане и следа от него — зарече се Еди вече много по-весело, понеже в точно този миг не си мислеше за майка си.

Били долепи пръст до устните си. Двамата с Нор се изнизаха тихо на пръсти от стаята и забързаха към салона.

— Дай да си вземем нещата и да се омитаме оттук — прошепна Били.

За разлика от Стърлинг така и не забелязаха, че Сантоли ги е видял от другия край на коридора как излизат от стаята.