Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
He Sees You When You’re Sleeping, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

ISBN 954-585-304-2

История

  1. —Добавяне

* * *

От небесната заседателна зала следяха с изострено любопитство всяко негово движение.

— Веднага установи връзка. Сече му пипето, както се казваше едно време — отбеляза одобрително адмиралът.

— А момиченцето е толкова нещастно — завайка се монахинята.

— И устато — вметна монахът. — Но по мое време беше друго. Стърлинг се кани да поиска съвет от нас. Мисля да му го дадем.

— Така да бъде — викнаха в хор всички.

 

Погълнат от мислите си, Стърлинг постоя известно време под стряхата на Марисини, която го предпазваше от бавно сипещия се сняг. „Ще взема да пообиколя из града и да поразпитам за бащата и бабата“, помисли си той, после обаче реши, че има по-лесен начин да добие пълна представа, но първо трябваше да поиска разрешение от Съвета.

Затвори очи. Още преди да е попитал, се озова в заседателната зала. Камък му падна от сърцето, когато видя лицата на своите свети наставници — гледаха го със сдържано одобрение.

— Опита се да намериш старица, изпаднала в беда — рече бодро-бодро адмиралът. — Момъкът, който те изпревари, остана доста изненадан. Бабката се оказа много проклета.

— Все пак, след като се озова на земята, Стърлинг не губи и миг — намеси се одобрително монахинята.

Стърлинг грейна, зарадван от похвалата.

— Благодаря, много ви благодаря. Както сами разбирате, точно сега не искам да губя и миг. Според мен ще помогна на Мариса най-бързо, ако знам корена на проблема й. Навръх миналата Нова година баща й и баба й са смятали да я заведат в „Рейдио Сити“. Но тъкмо да отидат, и се е случило нещо. Пътем двамата са се отбили рано-рано сутринта да й кажат, че ще заминат за известно време.

Монахът кимна.

— За да разбереш корена на повечето проблеми, трябва да се поразровиш в миналото.

Най-неочаквано се обади пастирът, който дотогава бе мълчал като гроб.

— Повечето проблеми на хората наистина се коренят в миналото. Само да познавахте майка ми и баща ми! Защо според вас съм станал пастир? Защото единствено в планината можех да намеря малко спокойствие.

Всички се засмяха.

— А мен питате ли ме! — каза царицата. — Цялото царство ми одумваше семейните проблеми.

Монахът се прокашля.

— Влизаме ти в положението, Стърлинг. Знаем защо си тук. Искаш разрешение да се върнеш назад във времето и да разбереш защо се е наложило бащата и бабата на Мариса да напуснат под пара града.

— Точно така, драги ми господине — потвърди смирено той. — Вероятно се досещате, че ако ми разрешите да го направя, ще облекчите задачата ми. Не че очаквам някакво специално благоволение, де.

— Щом видиш каква е работата, може и да го поискаш — сопна се матадорът. — Лично аз съм на мнение, че ще се бориш на арената не с един, а с два бика…

Монахът го прекъсна.

— Нека Стърлинг сам разбере за какво става дума — отсече той и се пресегна да натисне копчето.

 

„Стана бързо — помисли Стърлинг, след като отново се понесе с шеметна бързина през Слънчевата система. — Сега ме пращат по друг път. Сигурно защото се връщам назад във времето.“

След миг вече стоеше на паркинга на ресторант, който сякаш го примамваше да влезе вътре. Направи му впечатление, че е доста пълен. Видя през прозорците, че вътре сноват хора. За да се ориентира, отиде в дъното на алеята и прочете табелата: „НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА“.

„Прекрасно! — рече си. — Ресторантът на бабата на Мариса.“ Не му се налагаше да е Шерлок Холмс, за да се досети, че трябва да влезе и да се поогледа. Върна се бързо на алеята, качи се по стълбите, прекоси верандата и понечи да отвори вратата.

„За какво да я отварям, като мога да мина през нея — скастри се той. — Защо да си хабя патроните?“ Влезе заедно с талаз студен въздух и видя красива жена към шейсетте с руса коса, прихваната отзад с обсипана със скъпоценни камъни шнола. Стоеше зад малко писалище и разлистваше тефтера с резервациите.

Жената вдигна очи. По челото й паднаха няколко руси кичура.

„Прелестна е. И много представителна“, отбеляза наум Стърлинг.

— Ах, тази врата! Я да я затворя по-добре! — прошепна Нор Кели, после мина като хала покрай Стърлинг и дръпна с все сила вратата.

— Идвай, Нор-Нор! Донесоха ти кафето — извика някакво дете.

Гласчето се стори познато на Стърлинг. Той се извърна рязко и погледна към ресторанта. Стени с махагонова ламперия, маси с колосани бели покривки и широки червени свещи, които създаваха гостоприемна обстановка. Под прав ъгъл спрямо бара имаше пиано. По стените и прозорците мигаха светещи коледни гирлянди, някъде от дъното се носеше тиха празнична музика.

— Нор-Нор! — провикна се пак детето.

Стърлинг огледа пълното помещение. На масата в ъгъла вдясно от вратата седеше момиченце. Гледаше към него. Мариса! Беше по-малка, косата й бе по-къса, ала най-очебийната разлика беше в това, че тя изглеждаше много щастлива. Очите й направо грееха, устните й бяха извити в усмивка. Детето беше в яркочервено екипче за фигурно пързаляне. До него седеше изумително красив мъж със сини очи и черна коса, явно наближаваше трийсетте.

„Били Камбъл — помисли Стърлинг. — Красив е като киноактьор. Защо ли не изглеждах така, докато бях жив! Е, всъщност и аз не мога да се оплача!“

Нор вдигна глава.

— Идвам, идвам, Риса!

Момиченцето явно не виждаше Стърлинг. „Ами да! — рече си той. — Писано ни е да срещнем чак догодина.“

Отиде при масата и седна точно срещу Мариса. „Колко различна е!“, помисли разнежен.

Двамата с баща й приключваха с обяда. Върху чинията на детето имаше препечена филийка със сирене. „И аз не ги обичах тия филийки“, спомни си Стърлинг.

— Тате, много те моля, не може ли и аз да дойда с теб на празника? — попита Мариса, както си играеше със сламката в чашата с безалкохолно. — Много обичам да ви слушам как пеете с баба. Обещавам, ще слушам.

— Ти винаги слушаш, Риса — рече Били и я подръпна за косата. — Но празникът не е за деца, наистина.

— Искам да видя какво има вътре в голямата къща.

— Много хора искат — прошепна Били и вдигна вежда. — Слушай, в навечерието на Нова година ще идем в „Рейдио Сити“. Там е много по-забавно, повярвай.

— В училище едно дете каза, че собствениците на къщата били като ония типове от „Сопрани“.

Били прихна.

— Още една причина да не те водя, моето момиче.

„Какви ли са тия Сопрани?“, учуди се Стърлинг.

Нор Кели седна на стола до Мариса.

— Не забравяй, че другата ти баба ще дойде у вас за вечеря. Нали искаше да я видиш?

— Тя ще остане три дни. Мога да я видя и утре. Не искам да пропускам възможността да ви чуя как пеете.

Очите на Били светнаха.

— Малка си ми още, за да ми ставаш купонджийка.

„Купонджийка ли? Колко много нови думи!“, помисли Стърлинг.

— Всички, татко, харесват новото ти парче. Ще се прочуеш, така да знаеш!

— На всяка цена ще се прочуе, Риса — потвърди баба й.

„Чак сега виждам защо на Мариса й е толкова мъчно за баща й и за Нор-Нор — каза си Стърлинг. С тях е в стихията си.“ Нор Кели и Били Камбъл вече му бяха симпатични. Веднага си личеше, че са майка и син и че Мариса е наследила тъкмо от тях сините очи, светлата кожа и красотата. Нор и Били имаха вроденото обаяние на артиста, Мариса също вече даваше признаци, че притежава това качество.

Ресторантът малко по малко се опразваше, хората поспираха да се сбогуват.

— Ще се видим на Нова година — казваха мнозина. — За нищо на света не бихме пропуснали празненството при теб, Нор.

— На това празненство ще дойда пък! — отсече решително, с вдигнато пръстче Мариса.

— Но до десет часа — склони Били, — после си тръгваш.

— И без номерата от миналата година! Да не вземеш пак да ми се скриеш под барплота — предупреди я през смях Нор. — Понеже стана дума за прибиране, майка ти ще дойде да те вземе всеки момент, пък и ние с баща ти трябва да тръгваме. След час трябва да се явим у Баджетови.

— Ето я и майка ти, Риса — изправи се Били.

Дениз Уорд вървеше през помещението към тях.

— Здрасти, Били! Здравей, Нор! Извинявайте, че закъснях — подхвана тя. — Трябваше да напазарувам, а пред касата се беше извила една опашка, не е за разправяне! Все пак взех продуктите за курабийките, Мариса.

„И Денис, и Били още нямат и трийсет години — каза си Стърлинг. — Явно са се оженили младички и макар да са разведени, както личи, са си останали приятели. Но се вижда и че не са настроени на една вълна: тя е облечена строго, а Били е по черни дънки и боти.“

Били Камбъл със сигурност не се вместваше в старата мъдрост, че всеки мъж се жени за майка си. Никой не можеше да обвини Нор Кели, че се облича строго. Днес беше в изумително сако и панталон от бял кашмир, на врата си бе сложила пъстър щампован копринен шал, на ревера й проблясваше бижу, което веднага приковаваше погледа.

— Как са малките? — поинтересува се Нор.

— Тъкмо проходиха — оповести гордо-гордо Дениз. — Когато Рой младши направи първата си стъпка, Рой старши стоя до среднощ, за да слага прегради из къщата.

На Стърлинг му се стори, че Били върти едва забележимо очи. Дениз искаше да се похвали пред бившия си мъж колко й помага Рой. „Готов съм да се обзаложа, че всеки път, когато го види, превъзнася Рой за поредното му постижение.“

Мариса се изправи и прегърна баща си и баба си.

— Приятно прекарване със Сопраните — пожела им тя.

Дениз се изненада.

— Какви Сопрани?

— Шегува се — побърза да каже Нор. — Отиваме да пеем на приема, който братя Баджет дават по случай откриването на старческия дом.

— Те не живееха ли в голямата къща… — подхвана Дениз.

— Да, там живеят — избълва Мариса. — Чувала съм, че си имат вътре в къщата басейн и пътека за боулинг.

— После ще ти разкажем всичко от игла до конец — обеща Били. — Ела да ти облечем якето.

Докато вървяха към гардероба, Стърлинг поизостана, за да разгледа снимките в рамки по стените. На много от тях Нор беше с един или друг посетител на ресторанта. Някои бяха с автографи — вероятно на знаменитости, отсъди той. Имаше и снимки на Нор заедно с оркестър на сцената — беше неотразима. На други пък се виждаше Били с китара и със състав, на трети Нор и Били пееха заедно, на четвърти се виждаха Били и Нор с Мариса.

От по-старите снимки си личеше, че навремето Нор е била кабаретна певица. На някои пееше заедно с някакъв мъж. Отдолу пишеше: „НОР КЕЛИ И БИЛ КАМБЪЛ“. „Очевидно бащата на Били — отсъди Стърлинг. — Какво ли е станало с него и откога тя притежава ресторанта?“ После видя плакат отпреди двайсетина години — беше за празненство по случай Нова година в заведението на Нор и той разбра, че жената отдавна се занимава с ресторантьорство.

Мариса целуна за довиждане Били и Нор и си тръгна. Макар и да знаеше, че момиченцето не го вижда, Стърлинг се почувства изоставен и разочарован, задето то не е усетило присъствието му и може би не му е „дало лапа“.

„Я не ставай за смях“ — скастри се той. Но след като видя Мариса заедно с Били, се замисли за детето, което е могъл да има, ако те с Ани се бяха оженили.

Били и Нор се разбраха да тръгнат след петнайсет минути и хукнаха да се преобличат. Колкото да убие времето, Стърлинг отиде на бара, където един самотен клиент си бъбреше с бармана. Разположи се на близкия стол. „Ако още бях жив — помисли си, — щях да си поръчам едно уиски. Догодина Мариса ще ме попита дали някога огладнявам или ожаднявам. Всъщност не ми се пие и яде — даде си сметка Стърлинг, — въпреки че, изляза ли навън, ми става студено, а ако се кача на кола с две бебешки седалки, ми е тясно. Както би се изразила Мариса, «Ама че работа!»“

— Прекарах добре Коледата, Денис — каза посетителят. — За пръв път съм без Пеги и си мислех, че ще ми е страшно мъчно. Бог ми е свидетел, когато оная заран слязох долу, ми идеше да си тегля куршума, но дойдох тук и се почувствах сред близки хора.

„Майко мила, я кой е тук! — изуми се Стърлинг. — Та това е спортният коментатор Чет Армстронг! Появи се по Канал 11 малко преди да ме фраснат по главата. По онова време си беше кльощаво хлапе, но коментираше така, та си мислиш, че от мача зависи съдбата на света. Сега е широкоплещест, беловлас и има набръчканото лице на човек, прекарвал много време на открито.“

— Чак се почувствах виновен, че съм си изкарал толкова весело Коледата — продължи Армстронг, — знаех обаче, че Пеги ми се усмихва отгоре.

„Дали тая Пеги се е позаседяла в небесната чакалня?“, запита се Стърлинг. Прииска му се Чет да си отвори портфейла — може би там носеше нейна снимка.

— Беше върхът — съгласи се Денис, едър като канара риж мъж с големи чевръсти ръце, който бършеше халбите и изпълняваше поръчките, оставени му върху листче от келнерите.

Стърлинг забеляза, че Армстронг поглежда към една от снимките в рамки над барплота. Понаведе се, за да я види по-добре. Беше на Нор и Чет, който бе прегърнал дребничка жена — вероятно Пеги.

„Точно така, виждал съм я — отсъди той. — Седеше два-три реда зад мен в чакалнята. Но не стоя дълго, бързо се уреди.“

— Пеги беше много забавна, не й се сърдя, задето си беше и проклета — отдаде се на спомени Чет и се усмихна.

„Такава ли била работата! Затова значи са я позадържали — помисли Стърлинг. — Била е доста сприхава.“

— Виж какво — поде Денис — същински отец изповедник, — знам, струва ти се невероятно, но съм готов да се обзаложа, че все някой ден ще срещнеш жена като за теб. Още си млад.

„Само внимавай с кого играеш голф“, предупреди го наум Стърлинг.

— Миналия април, Денис, чукнах седемдесетака.

— В днешно време още минаваш за млад.

Стърлинг поклати глава. „Аз пък щях да съм на деветдесет и шест. Никой не би ме обвинил, че съм още млад-зелен.“

— Откога работиш тук, Денис? — поинтересува се Чет.

„Благодаря ти, мой човек“, рече си Стърлинг, обнадежден, че покрай отговора на Денис ще добие представа за положението.

— Нор отвори заведението преди двайсет и три години. Бил почина точно когато Били тръгна на училище. Тя не искаше и занапред вечно да е на път. Познавам я от един клуб в Ню Йорк. След половин година ми звънна по телефона. Оплака се, че била хванала бармана да бърка в касата. Децата бяха поотраснали, жена ми искаше да се махне от града. Оттогава съм все тук.

Стърлинг видя с крайчеца на окото, че Били и Нор излизат от ресторанта. „Ще взема да ги изтърва и да оплескам работата“, укори се той и побърза да ги настигне, докато те прекосяваха паркинга.

Не беше изненадан, че се качват на един от малките джипове. Явно сега бяха на мода. Подсмихна се при мисълта как Мариса се е качила на допотопния автомобил на Рой. Като повечето деца, сигурно и на нея й беше неприятно приятелчетата да я свързват с нещо толкова отегчително.

Стърлинг се намести на задната седалка точно когато Били включи двигателя и погледна през рамо калъфите — в тях явно имаше музикални инструменти. „Само да знаеха, че с тях се вози един купонджия!“, подсмихна се Стърлинг.

Намести се и изпружи крака. „По-приятно е, когато не се налага да се свивам между две бебешки седалчици“, каза си той. Изгаряше от нетърпение да отиде на празненството. Спомни си сбирката вечерта преди последната игра на голф, бяха пускали плочи на Бъди Холи и Дорис Дей. „Дано Нор и Били изкарат някое тяхно парче“, помисли си натъжен.

Автомобилът подкара по заснежените улици на Мадисън Вилидж. „Напомня ми на «Къриър и Айвс[1]»“, помисли Стърлинг, загледан в добре поддържаните къщи, много от които бяха окичени с красиви празнични светлинки. Входните врати бяха украсени с венци, сплетени от елови клонки и зеленика. През прозорците блещукаха коледни елхи.

Стърлинг зърна на една от моравите красива ясла с подредени около нея фигурки от дърво и се усмихна тъжно.

Сетне минаха покрай къща с десетина пластмасови ангели с човешки ръст, които палуваха по моравата. „Онзи ангел пред вратата на Небесния съвет, дето само си придава важности, сигурно ще припадне, ако ги види отнякъде“, рече си Стърлинг.

По едно време зърна залива на Лонг Айланд. „Винаги съм обичал Северния бряг“, помисли си, докато, извил врат, се мъчеше да види по-добре водата, сега обаче брегът бе застроен много повече, отколкото преди.

На предната седалка Нор и Били обсъждаха през смях опитите на Мариса да дойде с тях, за да видела, моля ви се, с очите си какво имало вътре в голямата къща.

— Не си поплюва това дете — рече гордо-гордо Били. — На теб се е метнало, мамо. Вечно слухти, да не би да изтърве нещо.

Нор също прихна — беше съгласна със сина си.

— Предпочитам да го нарека здравословно любопитство към света. Това показва колко ни е умничка.

Докато ги слушаше, Стърлинг се умърлуши. Знаеше, че животът им ще се промени из корен и че в скоро време им предстои да се разделят с това дете, превърнало се за тях в център на Вселената.

Де да беше по силите му да го предотврати!

Бележки

[1] Литография, където са се печатали картини с историческо съдържание и градски пейзажи. — Б.пр.