Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
He Sees You When You’re Sleeping, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

ISBN 954-585-304-2

История

  1. —Добавяне

* * *

Отвори очи и видя, че се намира в голям препълнен ресторант насред водата. „Освен ако братята не са тръгнали на пътешествие, сигурно съм се озовал в залива на Лонг Айланд“, отсъди той. Надзърна през рамото на една жена, зачела се в листа с менюто. В горния край пишеше:

ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ „САЛС“.

Тук предлагаха главно скара и морски дарове. Пъхнали в яките си салфетки, хората разтваряха блажено щипците на омари, мнозина си бяха поръчали и цвърчащи филенца. Както забеляза Стърлинг, не бяха малко и онези, които си бяха взели от любимия му ордьовър: коктейл с раци.

Но къде ли бяха Джуниър и Еди? Стърлинг обикаляше за втори път масите, когато мярна усамотено сепаре с формата на подкова и с прекрасен изглед към залива. Взря се и разпозна хората в сепарето: Джуниър, Еди и Джуъл в оскъдно облекло.

Братята бяха разговаряли с мама Хеди-Ана и както обикновено, бяха притеснени до смърт за нея. Джуъл бе предложила да се поразтушат в някое хубаво заведение.

Вече си пийваха от коктейлите, а келнерът събираше листовете с менюто.

Стърлинг седна на перваза, под прав ъгъл спрямо масата. „Какво ли са си поръчали?“, запита се.

— Не мога да хапна нищо — проплака Еди. — Сърцето ми се къса, като си помисля колко зле е мама.

— Стига си хленчил, Еди, че ти почервеня носът — каза Джуъл и потупа Джуниър по дланта. — Твоят също, агънце.

Джуниър й изтика ръката.

— Настинал съм.

Джуъл веднага разбра, че е допуснала грешка.

— С тия твои алергии, скъпи, наистина не ти е никак лесно. Точно сега е сезонът на алергиите.

— Да, да — отвърна Джуниър и вдигна чашата.

— Мама пак е паднала — завайка се Еди. — Навехнала си е крака, за капак и венците й са се възпалили. Не може да дъвче, жената.

„Последния път май не спомена нищо за венците“, опита да си спомни Стърлинг.

— Приятелките я молят как ли не да хапне нещо. А на нея не й се яде.

— Повтаря го вече три години, откакто ви познавам — отбеляза Джуъл. — Едва ли кара на единия въздух, все яде нещо.

„Телешко задушено — помисли Стърлинг. — В големи количества.“

— Не беше падала от януари — продължи Еди. — Все се надявах краката й да са се пооправили. — Той се извърна към брат си. — Трябва на всяка цена да видим мама. Чу ли?

— Невъзможно е, знаеш го не по-зле от мен — тросна се Джуниър. — Затова пък й пратихме нови дрешки, да се поободри.

— Много ще ги хареса — изгука разпалено Джуъл. — Избирала съм ги специално за нея. Два чифта сатенени пижами, официална рокля и шапка с много цветя, да иде с нея на църква на Великден.

Еди се вкисна.

— Мама се оплаква, че дрехите, които сме й пращали, не ставали за нищо.

— Я не ме обиждай — нацупи се Джуъл. — Ако я познавах, щях да й подбера нещо като за нея. Всяка жена си има малки недостатъци. Например в ханша, кръста, дупето…

— Млъквай, Джуъл — избоботи Джуниър. — Наслушах се на твоите уроци по анатомия.

„На мен пък ми беше забавно“, рече си Стърлинг.

Джуъл стана от масата — явно се беше засегнала.

— Нали ще ме извините? — натърти тя.

— Къде тръгна? — попита Еди.

— До тоалетната — отвърна Джуъл и заситни нататък.

— Защо се муси, защото казах, че мама не й харесва дрехите ли?

— Остави ги дрехите — излая Джуниър. — Обадиха ми се по телефона, докато ти беше до кенефа.

— Кога пък съм бил в кенефа?

— Ти не излизаш от там.

— Няма такова нещо.

— Има, има, Еди. Потърся ли те, все си в кенефа. Та слушай сега. Момчетата не могат и не могат да открият Нор Кел и и Били Камбъл.

— Некадърници! — отсече Еди.

— На мен ли го разправяш това! Мълчи и слушай сега. Не могат да ни кажат и копче, ако Кели и Камбъл не се явят пред съда. Трябва да се отървем от тях.

— Страната е голяма. Как ще се отървем, щом не можем да ги открием?

— Длъжни сме да ги открием. Вече съм обмислил всичко. Свързах се с един наемен убиец.

Еди се взря в Джуниър.

— С Игор ли?

— Да, с него — потвърди Джуниър. — Разбира си от работата. Обясних му, че сега-засега знаем само едно: намират се някъде в западните щати.

— Ето ме и мен — изчурулика Джуъл, после се намести на стола и целуна Джуниър по бузата. — Простих ви, задето не оценявате усилията ми да ощастливя мама Хеди-Ана, и искам да ви кажа нещо. Трябва да се видите лично с майка си, при това час по-скоро, докато не е станало късно.

Джуниър я изгледа на кръв.

— Я не се занасяй.

Сервитьорът им донесе ордьоврите. „Научих каквото имаше да научавам — отсъди Стърлинг. — Братя Баджет са решили да правят, да струват, но да намерят Нор и Били и да им попречат да свидетелстват срещу тях.“

Реши да се поразходи и чак тогава да помоли да го пренесат другаде. След час знаеше кого иска да види. Затвори очи и прошепна:

— Нека бъде лято. И ако е възможно, нека отида при Нор и Били.

* * *

„Със сигурност не са отседнали тук“, реши посърнал Стърлинг. Стоеше на балкона в стая на втория етаж на занемарен мотел, разположен само на хвърлей от оживена магистрала. Беше горещо като в пещ, инак околността беше красива. Както и в селцето на мама Хеди-Ана, се откриваше великолепна гледка към планините.

От шестте автомобила, спрени пред мотела, четири бяха с номера на щат Колорадо.

Стърлинг забеляза едър мъжага с тъмни очила, който чакаше в мерцедес. Току поглеждаше в огледалото за обратно виждане, после отново извръщаше очи към входа точно отпред.

Стърлинг се обърна и надзърна през прозореца. Били стоеше с ръце в джобовете насред неуютната стая. Гледаше Нор, която бе приседнала на крайчеца на леглото и стискаше телефонната слушалка.

Не приличаха на себе си. Сега русата коса на Нор беше светлокестенява и бе прибрана на строг нисък кок. Били си беше пуснал брада и се бе подстригал много по-късо.

„Сигурно оттук се обаждат у дома — реши Стърлинг. — Ако са включени в Програмата за защита на свидетелите, могат да говорят само по линии, за които е сигурно, че не се подслушват. И двамата са притеснени до смърт. — Той влезе вътре, свали си бомбето и долепи ухо до слушалката. — Ставам все по-добър в подслушването“, зарадва се.

Чу в другия край на линията познат глас и разбра, че Нор говори с Денис.

— Излишно е да ти обяснявам, Нор, че всичко тук се върти около теб — рече барманът. — Е, мога да забъркам някой и друг коктейл, сервитьорите ни са много оправни, няма по-добър готвач от Ал, но отсъствието ти пак се усеща. Когато дойдат, клиентите очакват да те видят на масата си.

— Знам, знам. Какви са загубите този месец?

— Големи, не е за разправяне. Вечерно време дори в събота три четвърти от местата са свободни.

— А това, разбира се, означава, че келнерите получават по-малки бакшиши — отсъди Нор. — Виж, Денис, надали ще продължава така още дълго. Ще се приберем веднага щом делото мине и Баджетови се озоват зад решетките. Изчисли с колко са спаднали бакшишите на сервитьорите и добави половината към заплатите им.

— Ти май не ме разбра. Губиш страхотни суми.

— Ти май също не си ме разбрал — ядоса се Нор. — Знам, ресторантът има нужда от мен. Но той съществува благодарение на теб, на Ал, на келнерите, кухненските работници и чистачите. Трябваше да минат години, докато събера такъв отличен екип, нямам намерение да го губя току-така.

— Не се притеснявай, Нор, опитвам се да ти помогна заведението да не закъса съвсем.

— Извинявай, Денис — рече със свито гърло жената. — Всичко това направо ме съсипва.

— Как е Били?

— А ти как мислиш, че е? Току-що се свърза с Мариса и със звукозаписната компания. Детето отказва да говори с него, а и с мен. А от звукозаписната фирма го предупредиха, че ако не се яви в скоро време, ще развалят договора. — Двамата помълчаха, после Нор допълни: — Денис, нали я знаеш оная импресионистична картина при камината в хола ми? Имаш пълномощно. Вземи документите от сейфа. Занеси всичко в галерия „Рубън“. Сигурна съм, че ще откупят платното. Струва най-малко шейсет хиляди долара. Не са малко пари, все ще запушим някоя и друга дупка.

— Но ти си обичаш картината, Нор.

— Не толкова, колкото ресторанта. Е, Денис, май нямам други добри новини — поне засега. Ще ти звънна пак след около половин месец.

— Ще чакам, Нор. Не се притеснявай.

След това Нор се обади на Шон О’Брайън — да провери дали делото е насрочено. Още не било.

Без да продумват и дума, Нор и Били излязоха от мотелската стая, отидоха по стълбите на паркинга и се качиха в мерцедеса, където ги чакаше мъжът с тъмните очила. „Сигурно е агент от ФБР, който ги охранява“, каза си Стърлинг.

Намести се отзад при Нор. Пътуваха в пълно мълчание цели двайсет и пет минути. Стърлинг видя пътен знак, на който пишеше, че Денвър е на четирийсет и пет километра. „Знам къде сме — помисли той. — Някъде тук беше и Академията на военновъздушните сили.“

Били и Нор живееха в най-обикновена двуетажна къща с едно-единствено достойнство — поне според Стърлинг: намираше се сред огромно имение и се беше сгушила сред дърветата, така че никой не я виждаше.

Автомобилът спря и Били каза на агента:

— Ако обичаш, Франк, би ли дошъл с нас? Искам да си поговорим.

— Ама разбира се.

Обзавеждането в хола сякаш бе купувано на разпродажба на мебели от фалирал мотел: канапе и фотьойли с протрита дамаска, различни по размер и форма пластмасови масички, мокет в убито оранжево. Климатичната инсталация пухтеше и се задъхваше.

Стърлинг забеляза, че Нор все пак се е постарала да направи помещението по-уютно. Красивите графики в рамки отклоняваха погледа от ужасните мебели. Вазата с цветя и зелените растения в саксии посмекчаваха потискащото впечатление, което оставяше обстановката тук.

Зад хола имаше нещо като трапезария. Били я беше превърнал в репетиционна: вътре имаше само издраскано пиано, отрупано с нотни листове, уредба и рафтове, по които бяха наредени компактдискове. Китарата беше оставена върху фотьойла до пианото.

— Мога ли да помогна с нещо, Били? — попита агентът.

— Да, можеш да ни помогнеш да си съберем багажа. Няма да стоя тук и ден повече. Писна ми.

— Какво ти е виновен Франк, Били? — опита се Нор да поозапти сина си.

— Мен ако питаш, това дело така и няма да бъде насрочено никога. Нима очакваш да прекарам в тази дупка остатъка от живота си? Нека ти обясня нещо, Франк. Миналата седмица станах на трийсет години. В музикалния бизнес вече минавам за стар, разбираш ли? За стар. Сега, ако искаш да успееш, трябва да се наложиш на седемнайсет, че и по-рано.

— Успокой се, Били — примоли се пак Нор.

— Как да се успокоя, мамо? Мариса расте без нас. Вече ме мрази. Всеки път Дениз ми повтаря само едно: колко била притеснена за Риса, и е права жената. Ще рискувам. И да ми се случи нещо, поне ще знам, че сам си определям как да живея.

— Виж какво, Били — прекъсна го агентът. — Знам, за вас с майка ти всичко това е много потискащо. От хората, включени в Програмата за защита на свидетелите, вие не сте първите, които не издържат. Но наистина сте в опасност. Имаме си начини да научаваме едно-друго. Досега нямаше причини да ти го казвам, но знай, че още през януари онези негодници са наели човек, който да убие теб и майка ти. Техните мутри не успяха да ви открият, затова Баджетови са прибягнали до услугите на наемник.

Нор пребледня като тебешир.

— Кога са го направили?

— Преди три месеца. Знаем кой е и нашите го държат под око. Още ли искаш да ви помогна да си съберете багажа?

Били се поукроти.

— Няма как, оставаме. — Отиде при пианото и седна пред него. — Както е тръгнало, нямам друг избор, освен да пиша музика, която ще изпълнява друг.

Агентът кимна на Нор и си излезе. След малко тя отиде при сина си и отпусна длан върху рамото му.

— Знаеш, това няма да продължава вечно.

— Същински ад на земята!

— Така си е.

„И аз съм съгласен с Били — помисли Стърлинг. — Но съм с вързани ръце.“ Колкото повече научаваше, толкова по-безсилен се чувстваше.

Погледна състрадателно Нор и Били и също излезе навън. „Свикнал съм с височината на небето, но не и на Колорадо“, рече си — виеше му се свят.

„Направо не мога да повярвам, че Нор и Били ще бъдат тук и през декември. Сигурно дотогава ще бъдат сломени. Къде ли още да отида? Какво да направя? Всичко зависи от това проклето дело. Дали да не се отбия при адвоката на Баджетови? Така де, нали тъкмо той видя, че Били и майка му излизат от кабинета на Джуниър! Добре, че ще се махна от тази жега — отсъди Стърлинг, докато затваряше очи. — Лятото никога не ми е било любимото годишно време.“

За пореден път се обърна към Небесния съвет:

— Пренесете ме, ако обичате, при Чарли Сантоли. И ако може, нека бъде началото на декември. Амин! — добави той.