Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (39)

38

Ейми наистина се обади отново — към седем, и този път той успя да говори с нея съвсем нормално — сякаш горната баня не беше съсипана и нямаше никакви двама мъртви мъже зад стената от храсти по пътеката към езерото, вкочанясващи с настъпването на мрака.

Била говорила с Фред Еванс след последното си обаждане, така каза, и била убедена, че той или знае нещо, или подозира нещо за пожара, нещо, което не бил искал да им каже. Морт се опита да я успокои и мислеше, че до известна степен е успял, но самият той беше разтревожен. Ако Шутър не беше предизвикал пожара — а Морт се чувстваше склонен да повярва, че той му беше казал истината — то това трябва да е било просто съвпадение… нали така?

Не знаеше дали е прав, или не.

— Морт, тревожа се за тебе — каза внезапно тя.

Това го откъсна от мислите му.

— За мене? Аз съм добре.

— Сигурен ли си? Когато те видях вчера, помислих, че изглеждаш… напрегнат. — Тя направи пауза. — Всъщност помислих, че изглеждаш както преди твоето… знаеш.

— Ейми, не съм имал нервно разстройство.

— Е, не — каза бързо тя. — Но знаеш какво имам предвид. Когато хората от киното се държаха така ужасно по въпроса със „Семейство Делакорт“.

Това беше една от най-неприятните случки в живота на Морт. От „Парамаунт“ бяха запазили правата над книгата за 75 000 долара с цена на откупуване 750 000 — страшно много пари. И тъкмо се канеха да упражнят запазените си права, когато някой изнамери в архивите някакъв стар сценарий — нещо, наречено „Домашният отбор“, което достатъчно приличаше на „Семейство Делакорт“, за да създаде възможни правни проблеми. Това беше единственият случай в кариерата му — във всеки случай преди този кошмар, — когато той беше заплашен от възможно обвинение в плагиатство. Така че директорите оставиха срокът за запазване на правата да изтече. Морт не разбра дали наистина се бяха разтревожили от плагиатство, или просто се бяха усъмнили, че от романа му може да не излезе добър филм. Ако наистина се бяха разтревожили, то би им казал, че такъв букет теменужки като тях изобщо не може да прави филми. Хърб Крийкмор беше намерил екземпляр от сценария на „Домашен отбор“ и Морт видя в него само най-общо сходство. Ейми се съгласи.

Бъркотията се случи точно когато беше стигнал до задънена улица в романа, който отчаяно се стремеше да напише. По същото време имаше кратка рекламна кампания за литературния вариант на „Семейство Делакорт“. Всичко това накуп го беше докарало до голямо напрежение.

Но това не беше нервно разстройство.

— Добре съм — настоя той отново. Говореше спокойно. Беше открил едно удивително й трогателно качество на Ейми преди много години — ако говориш с нея достатъчно спокойно, тя е склонна да повярва почти на всичко, което казваш. Често беше мислил, че ако това беше характерна черта за целия човешки род, то войните биха престанали преди хиляда години.

— Сигурен ли си, Морт?

— Да. Ако чуеш новини от нашия застрахователен приятел, обади ми се.

— Ще ти се обадя.

Той направи пауза.

— У Тед ли си?

— Да.

— Как се разбирате с него напоследък?

Тя се поколеба, после каза просто:

— Обичам го.

— А-ха.

— Не съм ходила с други мъже — каза тя изведнъж. — Винаги съм искала да ти го кажа. Не съм ходила с други мъже. Но Тед… той погледна зад твоето име и видя мен, Морт. Видя мен.

— Искаш да кажеш, че аз не те виждах.

— Виждаше ме, когато беше тук — каза тя. Гласът й звучеше слаб и изоставен. — Но толкова често те нямаше.

Очите му се разшириха и той мигновено се подготви да води битка. Справедлива битка.

— Какво? Не съм бил на обиколка от „Семейство Делакорт“ насам. А и тя беше кратка!

— Не искам да споря с тебе, Морт — каза тя тихо. — Това скоро ще свърши. Опитвам се да ти кажа, че дори и когато беше тук, тебе почти те нямаше. Ти си имаше своя любовница, знаеш. Работата ти беше твоята любовница. — Гласът й беше спокоен, но той усещаше сълзи, скрити дълбоко в него. — Как мразех тази кучка, Морт. Тя беше по-хубава от мен, по-умна от мен, по-забавна от мен. Как можех да се състезавам с нея?

— За всичко съм виновен аз, защо не? — попита я той с неприятното чувство, че още малко и ще се разплаче. — Какво трябваше да направя? Да стана водопроводчик? Щяхме да сме бедни и щях да съм безработен. Няма нищо друго, което да мога да правя! — Надяваше се сълзите да отминат поне за малко, но те приближаваха. Кой беше потъркал тази магическа лампа отново? Той ли беше този път, или тя?

— Не си виновен ти. И аз имам вина. Ти никога не би ни открил… по този начин… ако не бях слаба и страхлива. Не беше заради Тед. Тед искаше двамата да отидем при теб и да ти кажем. Постоянно ме молеше. А аз не му давах. Казвах му, че не съм сигурна. На себе си казвах, че все още те обичам, че нещата могат отново да бъдат такива, каквито са били… но мисля, че нещата никога не се връщат обратно. Аз ще… — Гласът й прекъсна и Морт разбра, че тя също плаче. — Никога няма да забравя как изглеждаше лицето ти, когато отвори вратата на онази мотелска стая. Ще го помня до гроб.

„Добре! — му се искаше да й кресна. — Добре! Защото ти само го видя как изглежда! А аз трябваше да нося това лице!“

— Ти знаеше за моята любов — каза той развълнувано. — Никога не съм я крил от тебе. Знаеше от самото начало.

— Но не съм знаела — каза тя, — колко силна може да бъде прегръдката й.

— Е, можеш да се радваш — каза Морт. — Сега тя, изглежда, ме е напуснала.

Ейми плачеше.

— Морт, Морт — аз исках само да живея и да бъда щастлива. Не можеш ли да видиш това? Не можеш ли да направиш това?

Това, което беше видял, беше едното от голите й рамене, докосващо се до едно от голите рамене на Тед Милнър. Беше видял очите й — разширени и уплашени, и косата на Тед — рошава като фъндъците на Алфалфа. Помисли си да й го каже — поне да се опита — и да я остави. Беше достатъчно. Достатъчно се бяха наранили взаимно един друг. Друг път може би щяха пак да се върнат към това. Макар че и той желаеше тя да не беше споменавала за нервното разстройство. Той не беше имал нервно разстройство.

— Ейми, имам работа.

— Да, и двамата имаме работа. Тед не е тук — показва някаква къща, но скоро ще се върне. Трябва да приготвя вечеря.

— Съжалявам за това, че се карахме.

— Ще се обадиш ли, ако имаш нужда от мен? Все още се тревожа.

— Да — каза той, каза довиждане и затвори. Остана така до телефона за миг, мислеше че сигурно ще избухне в сълзи. Но му мина. Може би точно това беше истинският ужас.

Мина му.