Метаданни
Данни
- Серия
- Четири след полунощ (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Secret Window, Secret Garden, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йосиф Леви, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Мистично фентъзи
- Психологически трилър
- Психологически хорър
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- NomaD(2009)
- Разпознаване, начална корекция
- maskara(2009)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2014)
Издание:
Стивън Кинг. Четири след полунощ. Сборник (в две части)
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
Художник: Петър Станимиров
Редактор: Иван Димитров
Технически редактор: Душка Кордова
История
- —Добавяне
- —Корекция на граматически и правописни грешки
1
— Вие сте откраднали разказа ми — каза мъжът на прага. — Вие сте откраднали разказа ми и нещо трябва да се направи. Правото си е право, справедливото си е справедливо и нещо трябва да се направи.
Мортън Рейни, който току-що се беше събудил от дрямката си и все още беше на половината път към реалния свят, нямаше ни най-малка представа какво да каже. Това никога не се беше случвало в работата му — болен или здрав, напълно буден или наполовина заспал; той беше писател и едва ли някога се беше затруднил, когато трябваше да сложи в устата на някой свой герой хаплив отговор. Рейни отвори уста, не намери никакъв хаплив отговор в нея (всъщност не намери и недодялан), и я затвори пак.
Помисли си: „Този човек не изглежда съвсем истински. Прилича на герой от роман на Уилям Фокнър.“
Това не помагаше за разрешаване на ситуацията, но безспорно беше истина. Човекът, който позвъни на външната врата на Рейни в това затънтено място в западен Мейн, изглеждаше на около четиридесет и пет години. Беше много слаб. Лицето му беше спокойно, почти ведро, но прорязано от дълбоки бръчки. Те минаваха хоризонтално през високото му чело на равни вълни, пресичаха вертикално надолу лицето му — от тънките устни до линията на челюстта, тръгваха радиално на малки снопчета от краищата на очите му. Очите му бяха оцветени в ярко, неизбледняло синьо. Рейни не можеше да каже какъв цвят е косата му — човекът носеше широка черна шапка с кръгла периферия, нахлупена здраво на главата му. Долната страна на периферията докосваше върховете на ушите му. Приличаше на шапка, каквито са носили квакерите. Нямаше бакенбарди и всичко, което знаеше Мортън Рейни, беше, че под тази филцова шапка с кръгла периферия човекът спокойно можеше и да е плешив като Юл Бринър.
Носеше синя работна риза. Тя беше закопчана грижливо догоре, чак до увисналата, зачервена от бръснача плът на врата му, въпреки че не носеше вратовръзка. Долната част на ризата се губеше в колана на сини джинси, които изглеждаха малко прекалено големи за човека, който ги носеше. Те свършваха с подгънати маншети, които лягаха плътно върху чифт избелели жълти работни обувки, вероятно направени за ходене в разорана бразда на метър зад задника на мулето.
— Е? — попита той, докато Рейни продължаваше да мълчи.
— Не ви познавам — каза най-после Рейни. Това бяха първите му думи, откакто беше станал от канапето, за да отвори вратата, и звучаха безкрайно глупаво дори в собствените му уши.
— Знам това — каза човекът. — Това няма значение. Аз ви познавам, господин Рейни. Това е важното. — И после потрети: — Вие сте откраднали разказа ми.
Той протегна ръка и Рейни видя, че държи нещо в нея. Пачка листа. Но не просто някаква си стара хартия — това беше ръкопис. След като си бил в занаята известно време, помисли си той, винаги познаваш как изглежда един ръкопис. Особено един нежелан ръкопис.
И със закъснение си помисли: „Имаш късмет, че това не е пистолет, Морт, момчето ми. Щеше да си отишъл в ада, преди да си разбрал, че си умрял.“
И с още по-голямо закъснение разбра, че вероятно си има работа с един от Лудите. Отдавна трябваше да го очаква, разбира се — въпреки че последните му три книги бяха бестселъри, днес беше първата визита на член на това прословуто племе. Той усети смесица от страх и огорчение и мислите му се завъртяха около един-единствен момент — как да се отърве от този тип колкото може по-бързо и с по-малко неприятности.
— Аз не чета ръкописи — започна той.
— Вече сте чели този — каза гладко мъжът с отруденото лице на жетвар. — Вие сте го откраднал. — Каза го, като че ли отбелязваше обикновен факт, като човек, който отбелязва, че е бил слънчев и приятен есенен ден.
Всички мисли на Морт този следобед като че ли закъсняваха и той осъзна колко е самотен тук. Беше дошъл в къщата в Ташмор Глен в началото на октомври, след два тягостни месеца в Ню Йорк — разводът му беше приключил едва миналата седмица.
Къщата беше голяма, но беше за лятна почивка, а и Ташмор Глен беше летен град. Имаше поне двайсет вили само на тази алея, която минаваше покрай северния залив на Ташморското езеро, и през юли или август щеше да има хора във всички или почти всички… но сега не беше юли или август. Беше краят на октомври. Звукът от изстрел, осъзна той, би отшумял, без да бъде чут. Дори и някой да чуеше, просто би помислил, че стрелят по пъдпъдък или фазан — беше разгарът на сезона.
— Мога да ви уверя…
— Знам, че можете — каза мъжът с черната шапка със същото неземно търпение. — Знам това.
Зад него Морт видя колата, с която бе дошъл. Беше старо комби, което изглеждаше на страшно много мили и много малко от тях по добри пътища. Видя, че номерът на комбито не беше от щата Мейн, но ме можа да разбере от кой щат беше; от известно време знаеше, че трябва да отиде на очен лекар и да смени очилата си, даже вече беше планирал да свърши тази малка неприятна работа миналото лято, но тогава, един ден през април, Хенри Йънг го беше повикал, за да го пита кой е човекът, с когото е видял Ейми и парка — може би някой роднина? — и подозренията, които после доведоха до необичайно бързия и тих развод по взаимно съгласие, започнаха — суматоха, която зае цялото му време и енергия през тези последни няколко месеца. През това време беше добре, когато се сетеше да смени бельото си, а какво оставаше за по-специални неща, като например посещение при очен лекар.
— Ако искате да говорим за някакви неприятности, които мислите, че имате — започна Морт несигурно, ненавиждайки надутия, металически звук на собствения си глас, но без да знае какво друго да отговори, — можете да говорите с моя посред…
— Това е между вас и мен — каза търпеливо мъжът на прага. Бъмп, котаракът на Морт, се беше свил върху ниския сандък, вграден в стената на къщата — боклуците трябваше да се събират в затворено място, иначе през нощта енотите преобръщаха всичко, — и сега скочи и пъргаво се изниза между краката на непознатия. Яркосините очи на непознатия не се отделяха от лицето на Рейни. — Ние нямаме нужда от външни хора, господин Рейни. Това е само между вас и мен.
— Не обичам да ме обвиняват в плагиатство, ако това е, което правите — каза Морт. В същото време една част от ума му го предупреждаваше, че трябва да бъде много внимателен, когато си има работа с човек от племето на Лудите. Да се съгласява с тях? Да. Но този човек не изглеждаше да има пистолет, а Морт беше най-малко с двайсет килограма по-тежък от него. „Също съм и с пет или десет години по-млад, ако се съди по вида му“ — си каза той. Беше чел, че лудите могат да проявяват невероятна сила, но проклет да бъде, ако останеше да стои така и да слуша как човек, който никога преди не го е виждал, му казва как той — Мортън Рейни, е откраднал разказа му. Трябваше по някакъв начин да го опровергае.
— Не ви обвинявам, че това не ви харесва — каза мъжът с черната шапка. Каза го по същия търпелив и спокоен начин. Като терапевт, чиято работа е да учи малки деца, които са леко изостанали в развитието си, помисли си Морт. — Но вие сте го направили. Откраднали сте разказа ми.
— Трябва да си отидете — каза Морт. Вече беше съвсем буден и не се чувстваше толкова объркан, нито толкова неудобно. — Нямам какво да ви кажа.
— Да, ще си тръгна — каза човекът. — По-късно ще поговорим пак. — Той протегна ръкописа и Морт в този момент осъзна, че посяга към него. Дръпна ръката си и я пусна надолу точно преди неговият неканен и нежелан гост да пъхне ръкописа в нея — като разсилен, който най-после връчва призовката на човек, избягвал я с месеци.
— Нямам намерение да взимам това — каза Морт, а част от него се чудеше какво приспособяващо се животно е наистина човекът: когато някой ти подава нещо, първата ти реакция е да го вземеш. Няма значение дали е чек за хиляда долара или пръчка динамит със запален съскащ фитил — първата ти реакция е да го вземеш.
— Не е хубаво да си играете с мен, господин Рейни — каза човекът тихо. — Това трябва да се уреди.
— Що се отнася до мен, то е уредено — кача Морт и затвори вратата пред това набраздено, изхабено и сякаш вечно лице.
Само за момент беше усетил страх — когато отначало, объркан и сънен, осъзна какво му казваше този човек. След това всичко потъна в гняв — гняв от това, че са го събудили от дрямката му, и още повече, че му досажда представител на Лудите.
След като затвори, страхът му се върна. Той стисна устни и зачака мъжът да започне да удря по вратата. И когато това не стана, Морт беше убеден, че човекът просто си стои отвън, неподвижен като камък и точно толкова търпелив, в очакване той отново да отвори… което щеше да направи рано или късно.
Тогава чу глухо тупване, последвано от поредица леки стъпки, прекосяващи дъсчената веранда. Морт отиде в голямата спалня, която гледаше към алеята. Имаше два големи прозореца — през единия се виждаше алеята и склонът на хълма зад нея, а другият предлагаше изглед към склона, който слизаше до синия, приятен простор на Ташморското езеро. И двата прозореца бяха огледални — той можеше да гледа навън, но ако някой се опиташе да погледне вътре, би видял само своя изкривен образ, освен ако не допреше носа си до стъклото и не присвиеше очи срещу блясъка.
Видя как мъжът с работната риза и подгънатите джинси се върна до комбито си. От този ъгъл успя да разчете и в кой щат е издаден номерът — Мисисипи. Когато човекът отвори вратата на колата, Морт си помисли: „По дяволите. Пистолетът му е в колата. Не го е носил, защото е мислил, че може да се разбере с мен… каквото и да смята за «разбиране». Но сега отива да го вземе и ще се върне тук. Сигурно е в жабката или под седалката…“
Но човекът седна зад волана, като се забави само толкова, колкото да свали черната си шапка и да я хвърли до себе си. Когато затръшна вратата и запали двигателя, Морт помисли: „Сега в него има нещо различно.“ Чак когато неговият нежелан следобеден посетител изкара колата на заден ход от алеята и се скри от погледа зад дебелата стена от храсти, Морт осъзна, че много добре знае какво беше различното.
Когато човекът влезе в колата си, той вече не държеше ръкописа.