Стивън Кинг
Способен ученик (9) (Лятото на покварата)

9

Март 1975 година.

— Коте-коте — каза Дюсандър. — Тууука, коте-коте. Пис-пис? Пис-пис?

Той седеше на задната площадка с розова пластмасова паничка до десния крак. В купичката имаше мляко. Часовникът показваше един и половина, денят беше горещ, небето леко забулено. Огньовете, които горяха някъде далеч на запад, изпълваха въздуха с есенен мирис, който някак странно се разминаваше с календара. Ако момчето беше решило да дойде, то щеше да се появи до един час. Ала сега момчето невинаги идваше. Вместо седем пъти седмично то идваше само четири-пет пъти. Малко по малко интуицията на стария човек се разви и му подсказваше, че момчето си има своите неприятности.

— Коте-коте — обади се пак Дюсандър. Бездомната котка беше в другия край на двора, изчакваше до оградата върху тревната ивица, обрасла с бурени. Беше мъжкар, рошав като бурените, сред които клечеше. Всеки път, когато се обаждаше, ушите на котарака щръкваха. Очите му не изпускаха купичката с млякото.

Може би момчето има неприятности в училище, помисли си Дюсандър. Или го мъчеха кошмари. А може би и двете.

Той се усмихна на последната мисъл.

— Коте-коте — обади се той нежно. Ушите на котарака пак щръкнаха. Той стоеше неподвижен и продължаваше да съзерцава млякото.

Дюсандър също беше налегнат от грижи. През последните три седмици си лягаше с униформата, носеше я като уродлива пижама, и тази униформа го предпази от безсъница и кошмари. Отначало сънят му беше като звука на банциг. Сетне сънищата се върнаха не малко по малко, а изведнъж, вкупом, много по-тежки от предишните. Сънища за бягане и сънища за очите. Бягане през влажна, невиждана джунгла, където тежки листа и мокра папрат го шибаха в лицето, оставяйки струйки, които той усещаше като мъзга или кръв. Бягаше и бягаше, а светещите очи бяха все край него, пронизваха го бездушно, докато излезеше на една поляна. В тъмнината той повече усещаше, отколкото виждаше стръмнината, която се издигаше в другия край на поляната. Горе на стръмнината беше Патин с неговите ниски циментови сгради, с дворове, оградени с бодлива тел и електрически жици, с караулните кули, които стърчаха като марсиански кораби, дошли направо от „Война на световете“. В средата валма дим на талази отлитаха към небето, а под онези тухлени колони бяха пещите, строени и готови за действие. Нощем те светеха като очите на свирепи демони. На жителите в околността казваха, че лагерниците в Патин шият дрехи и правят свещи. Местните жители не вярваха на това, също както местните жители около Аушвиц не вярваха, че лагерът е завод за колбаси. Това нямаше значение.

Когато на сън поглеждаше през рамо, той най-сетне ги виждаше как те излизат от прикритието си — неспокойни мъртъвци, евреи, тътрещи се към него със сините номера, които светят върху бледата плът на протегнатите им, извити като нокти ръце, с лица, оживени единствено от омразата, живи с отмъщението, одушевени от убийството. Малчуганите, които се въртяха около майките и дядовците си, бяха родени с помощта на по-големите деца. На лицата им беше изписано отчаяние.

Отчаяние? Да. Защото в сънищата знаеше, те също, че ако изкачи хълма, ще се спаси. Назад, в тази влажна и блатиста низина, в тази джунгла, където цъфтящите нощем растения смучеха кръв вместо сок, той беше преследван звяр. Плячка. Ала тук, горе, командваше той. Ако това беше джунгла, тогава лагерът на върха беше зоопарк, дивите животни дремеха живи и здрави в клетките си, а той беше пазачът на глави, той решаваше кое животно да нахрани, кое да живее, кое да предаде за вивисекция, кое касапите да откарат с транспортни фургони.

Започваше да тича нагоре по хълма, да тича с цялата припряност на кошмара. Усещаше първите ръце на скелет около врата си, усещаше техния студен и вонящ дъх, подушваше тяхното гниене, слушаше птичите им победоносни викове, когато го измъкнат и спасението не е пред него, а вече е в ръцете му…

— Коте-коте — обади се Дюсандър — Мляко. Хубаво мляко.

Най-подир котаракът дойде. Пресече половината заден двор, пак приклекна, този път леко, а опашката му потрепваше угрижено. Той не му вярваше, не. Но Дюсандър знаеше, че подушва млякото и е жаден. Рано или късно щеше да дойде.

В Патин никога нямаше проблеми с контрабандата. Някои затворници пристигаха с ценностите си, пъхнати дълбоко в задниците им в малки велурени торбички и много често се разбираше, че това изобщо не са ценности — снимки, шноли, фалшиви бижута. Напъхваха ги с пръчка толкова дълбоко, че даже дългите пръсти на затворника, когото наричаха „Вонящите пръсти“, не можеха да ги открият. Помнеше една жена и нейния малък диамант с пукнатина. После се разбра, че той няма никаква стойност, но в нейното семейство се е предавал шест поколения от майка на най-голямата дъщеря. Така каза тя, но беше еврейка, а те всички лъжеха. Беше го глътнала, преди да влезе в Патин. Като се изходила, пак го глътнала. И продължи да го прави, докато диамантът започнал да разкъсва нейните вътрешности и тя започна да кърви.

Знаеше и други хитрости за пъхане на дребни предмети, като щипка тютюн, панделка за коса, нещо такова. Нямаше значение. В стаята, която Дюсандър използваше за разпити на затворници, имаше котлон и проста кухненска маса. В тенджерата на котлона винаги къкреше агнешко. При подозрение за контрабанда (то къде ли я нямаше?) довеждаха хората от заподозряната група в тази стая. Дюсандър ги слагаше близо до котлона, откъдето се носеха облаци пара. Питаше ги меко: Кой? Кой краде злато? Кой краде скъпоценности? Кой има тютюн? Кой даде на жената таблетка за детето й? Кой? Никога не обещаваше ядене, но неговият аромат винаги развързваше езиците. Разбира се, палките щяха да свършат същото или пък дулата на автоматите, насочени към мръсните им слабини, но вареното месо беше… беше чудесно. Да.

— Коте-коте — извика Дюсандър. Ушите на котарака се наостриха. Той се полуизправи, после си спомни някой отколешен ритник или пък кибритена клечка, която е опърлила мустаците му, и седна пак на задните си лапи. Но скоро щеше да се поразмърда.

Дюсандър намери начин да умилостиви кошмара си. Начинът чисто и просто беше да си носи есесовската униформа… но той прерастваше в огромна власт. Дюсандър беше доволен от себе си, жалко само, че никога преди не беше мислил за това. Мислеше, че трябва да благодари на момчето заради този нов метод за самоуспокоение, като му покаже, че ключът към миналите ужаси не се крие в отхвърлянето, а в разглеждането и дори в нещо като приятелска прегръдка. Вярно, че преди неочакваното появяване на момчето миналото лято сънищата не бяха го спохождали дълго време, но сега му се струваше, че се е отнасял като страхливец към миналото си. Беше принуден да остави част от себе си. Сега той си я искаше обратно.

— Коте-коте — помами животинката Дюсандър и усмивка цъфна на лицето му, една сърдечна, окуражаваща усмивка, усмивката на всички стари хора, които някак си са минали през жестоките превратности на живота и са стигнали на безопасно, относително непокътнато място, където има поне малко благоразумие.

Котаракът се надигна на задните си лапи, поколеба се само миг, сетне бързо пресече останалата част от задния двор с изящна пъргавина. Изкачи стъпалата, хвърли на Дюсандър последния недоверчив поглед и започна да лочи млякото.

— Хубаво мляко — продума Дюсандър и захвана да слага гумените ръкавици „Плейтекс“, които държеше през цялото време в скута си. — Хубаво мляко за хубаво котенце. — Беше купил ръкавиците в супермаркета на специална опашка и жените го гледаха одобрително, със съчувствие. Ръкавиците бяха рекламирани по телевизията. Те имаха маншети. Бяха толкова гъвкави, че можеше да хванеш всяка дреболия с тях.

Докосна гърба на котарака с единия си зелен пръст и занарежда успокоително. Под ласките му гърбът на животното се изви като дъга.

Малко преди да свърши млякото, старият човек хвана котарака.

Той беше като наелектризиран в сключените му ръце, извиваше се, дърпаше се и дращеше гумата. Жилавото му тяло се мяташе насам-натам и Дюсандър не се съмняваше, че ако зъбите или ноктите му го бяха докопали, щеше да излезе победител. Котаракът беше стар боец. „Той знае и може“, помисли си Дюсандър.

Като държеше предпазливо котката по-далеч от тялото си, с печата на болезнена усмивка върху лицето Дюсандър отвори задната врата с крак и влезе в кухнята. Котката съскаше, мяташе се и дереше гумените ръкавици. Триъгълната й дива глава се стрелна и се впи в един от зелените палци.

— Лошо коте — укорително каза Дюсандър.

Вратата на печката беше отворена. Дюсандър запокити котката вътре. Ноктите й започнаха да дращят със стържещия звук, който изтръгваха от ръкавиците. С едното си коляно Дюсандър затръшна вратата на печката и това му причини болезнено щракане в ставите. Продължаваше да се усмихва. Здравата запъхтян, почти без дъх, той за миг се притисна към печката с наведена глава. Това беше газова печка. Рядко я използваше за нещо по-специално от телевизионните вечери и умъртвяването на бездомни котки.

Докато се изправяше край газовите горелки, той чуваше напразното драскане и врещене на котката да я пусне.

Дюсандър завъртя ключа на печката на 500 градуса. Чу се едно ужасно „буф“, когато въртящата се запалка на печката запали два двойни реда съскащ газ. Котката спря да врещи и захвана да скимти. Това звучеше… да… почти като малко момче. Малко момче с ужасни болки. От тази мисъл Дюсандър се усмихна още по-широко. Сърцето му бумтеше в гърдите. Котката дращеше и се мяташе все по-слабо, ала продължаваше да скимти. Скоро горещ дъх на изгоряла козина лъхна от печката и изпълни кухнята.

 

 

След половин час той изгреба от печката останките от котката с лопатка за скара, която придоби за два долара и деветдесет и осем цента в магазина на Грант в търговския център на километър и половина оттук.

Обгореният скелет на котката отиде в празна кесия от брашно. Той сложи кесията в избата. Подът на избата не беше циментов. Дюсандър се върна веднага. Напръска кухнята с дезодорант и насити въздуха с изкуствен боров аромат. Отвори прозорците. Изми лопатката за скара и я окачи до другите прибори. После седна и зачака да види ще дойде ли момчето. Той продължаваше да се усмихва.

 

 

И Тод дойде пет минути след като Дюсандър се качи в спалнята за следобедна почивка. Носеше топло яке със знака на своето училище. Носеше и бейзболна шапка на „Сан Диего падрес“. Беше пъхнал учебниците под мишница.

— Юка-дука — рече още с влизането си в кухнята, като душеше с нос. — Каква е тази воня? Отвратително!

— Опитах печката — отвърна Дюсандър и запали цигара. — Боя се, че обедът ми изгоря. Трябваше да го изхвърля.

 

 

Подир ден през същия месец момчето дойде доста по-рано от обикновено, далеч преди края на часовете. Дюсандър седеше в кухнята, пиеше бърбън „Старо време“ от нащърбена избеляла чаша, на която личеше надписа: „ТУК Е КАФЕТО ЗА ТВОЯ СТОМАХ. АХ! АХ! АХ!“, съчинен в рими. Беше преместил люлеещия стол в кухнята. Пиеше и се люшкаше, люшкаше се и пише, а чехлите му удряха охлузения линолеум. Беше приятно извисен. От оная нощ лошите сънища изобщо не идваха. От времето на котарака с изгризаните уши. Макар че последната нощ мина ужасно. Не можеше да се отрече. Те го влачиха, след като преполови пътя по хълма, те правеха разни гадости с него, преди да успее да се събуди. След първоначалното си победоносно завръщане в света на истинските неща той беше преизпълнен с вяра. Можеше да прогони кошмарите, когато си поиска. Този път навярно нямаше да мине само с котка. Наоколо винаги се навъртаха помияри. Да, винаги помияри.

Тод нахълта в кухнята с бледо, смутено, напрегнато лице. Беше отслабнал, съвсем сигурно, помисли си Дюсандър. Имаше странния празен израз на очите, който Дюсандър никак не обичаше.

— Трябва да ми помогнеш — каза той рязко и предизвикателно.

— Така ли? — меко възкликна Дюсандър и изведнъж проумя всичко. Той не промени израза на лицето си, когато Тод хвърли учебниците си на масата с рязък и зъл замах на ръката. Един от учебниците се плъзна по мушамата и падна на пода до крака на Дюсандър.

— Да, ти си шибано прав! — пищеше Тод. — Ти ще повярваш! Защото грешката е твоя! Изцяло твоя! — на бузите му се появиха болезнени червени петна. — Но ти ще ми помогнеш да се измъкна, защото те държа в ръцете си! Ще те сложа там, където искам!

— Ще ти помогна с каквото мога — каза спокойно Дюсандър. Той забеляза, че беше стиснал ръце право пред себе си. Стори го съвсем несъзнателно, точно както го правеше някога. Наведе се напред в стола си, докато брадата му стигне над стиснатите юмруци, както правеше някога. Лицето му беше спокойно, дружелюбно, отзивчиво, не издаваше никое от нарастващите опасения. И както си седеше, той си представи тенджерата с вареното агнешко зад него. — Кажи ми каква неприятност те сполетя.

— Шибана неприятност — рече злобно Тод и хвърли някаква папка срещу Дюсандър. Тя го удари в гърдите и падна в скута му. Идеше му да стане и хитро да фрасне момчето отстрани. Вместо това запази добродушния израз на лицето си. Видя, че това е ученическият бележник на хлапака, а пък за училищните грижи беше смешно да се вдига патардия. Вместо бележник или „Свидетелство за успеха“, там имаше „Свидетелства за срока“. Той изсумтя и отвори бележника.

От него падна напечатан лист хартия. Дюсандър го остави встрани за по-късен оглед и първо обърна внимание на бележките на момчето.

— Изглежда падаш отвисоко, моето момче — каза Дюсандър с известно удоволствие. Момчето беше изкарало само по английски и история на Америка. Всички останали бележки бяха единици.

— Не съм виновен — злъчно рече Тод. — Ти си виновен. Всички тези разкази. Те ми се явяват в кошмарите, знаеш ли това? Сядам, отварям учебника и мисля какво си ми разказал през деня, после мама ми казва, че е време за сън. Е, не е моя вината! Не е! Чуваш ли? Не е!

— Чувам много добре — каза Дюсандър и прочете напечатаната бележка, приложена към бележника на Тод.

Уважаеми мистър и мисис Боудън,

С тази записка ви уведомявам, че имахме групово обсъждане за успеха на Тод през втория и третия срок. Като се има предвид предишната добра работа на Тод в това училище, сегашният му успех показва някои особени трудности, които могат да се отразят пагубно на обучението му. Такива проблеми обикновено се решават в искрен и откровен разговор.

Бих искал да ви обърна внимание, че макар Тод да е минал половината от учебната година, крайният му успех може да се намали, ако не подобри рязко работата си през четвъртия срок. Ниските оценки ще изискват работа в лятното училище, за да се избегне оставането му в същия клас и по-сериозни неприятности в образователната му програма.

Бих желал също така да отбележа, че Тод е в групата за обучение в колежи и че работата му през тази година е много под нивото за приемане в колеж. То е и под общото ниво на обучение съгласно тестовете на САТ. Моля бъдете сигурни, че съм готов да направя възможното, за да се срещнем в подходящо време. В подобни случаи колкото по-рано, толкова по-добре.

 

Искрено ваш

Едуард Френч

— Кой е тоя Едуард Френч? — попита Дюсандър, слагайки записката в бележника (част от самия Дюсандър още се чудеше на американската любов към жаргона; с такова елементарно послание да известиш родителите, че техният син го е закъсал!), после отпусна ръце. Предчувствието му за катастрофа беше по-силно от всякога, ала той отказа да му обърне внимание. Преди година щеше да го направи; преди година беше готов за катастрофа. Сега не беше, но очевидно проклетото момче му я натресе. — Да не е директор на училището?

— Галоша Ед? По дяволите, не. Той е педагогически съветник.

— Педагогически съветник? Какво е това?

— Можеш ли да си представиш? — поде Тод. Гласът му стигаше почти до истерия. — Ти прочете проклетата бележка. — Той ходеше бързо из стаята и мяташе към Дюсандър остри убийствени погледи. — Няма да допусна някое от тези лайна вкъщи. Изобщо няма да допусна. Няма да ходя на никакво лятно училище. Това лято мама и татко отиват на Хавайските острови и аз заминавам с тях. — Той посочи бележника на масата. — Знаеш ли какво ще направи татко, ако го види? — Дюсандър поклати глава. — Ще измъкне от мен всичко. Всичко. Ще разбере, че причината си ти. Не може да е друга, защото друга промяна няма. Ще ме блъска, ще си пъха носа и ще измъкне всичко от мен. А после… после ще… ще падна в ямата. — Той погледна с възмущение към Дюсандър. — Те ще ме следят. По дяволите, те може да ме пратят на лекар. Не зная. Откъде мога да зная? Но аз няма да падна в ямата. Няма да ходя на никакво шибано лятно училище.

— Нито в поправителен дом — продължи думите му Дюсандър. Каза го много спокойно.

Тод спря да обикаля стаята. Лицето му се вкамени. Бузите и челото му, и без друго бледи, още повече пребледняха. Той се втренчи в Дюсандър и на два пъти отвори уста, преди да успее да проговори.

— Какво? Какво каза току-що?

— Скъпо момче — каза Дюсандър и сложи маската на голямото търпение, — през последните пет минути само те слушах да хленчиш и да скимтиш и от твоето хленчене и скимтене става ясно това: ти си натясно. Могат да те разкрият. Можеш да попаднеш във враждебна среда. — Като забеляза пълното внимание на момчето — най-сетне! — Дюсандър сръбна замислено от чашата си. — Мое момче — продължи той, — това е много опасно положение за теб. Опасно е и за мен. За мен възможната вреда е много по-голяма. Притеснява те бележника. П-ф-ф-ф! Тоя твой бележник.

Той го подметна от масата на пода с единия си жълт пръст.

— Мен ме е грижа за моя живот!

Тод не отговори, той само продължи да зяпа Дюсандър с оцъклен, леко откачен поглед.

— Израелците не ги е еня, че съм на седемдесет и шест години. Там все още се отнасят извънредно благосклонно към смъртното наказание, знаеш това, особено когато човекът на подсъдимата скамейка е нацистки военен престъпник, свързан с лагерите.

— Ти си американски поданик — възрази Тод. — Америка няма да допусне да те вземат. Четох за това. Аз…

— Ти четеш, но не чуваш. Аз не съм американски поданик! Документите ми са от „Коза ностра“. Ще бъда депортиран и агентите на „Мосад“, израелските тайни служби, ще ме чакат където и да сляза.

— Ще ми се да те обесят — смънка Тод, сви ръце в юмруци и погледна надолу към тях. — Отначало бях полудял да се забъркам с теб.

— Няма съмнение — рече Дюсандър и тъничко се усмихна. — Ти вече си забъркан с мен. Трябва да живеем в настоящето, момче, а не в миналото на „аз-никога-не-бих“. Трябва да разбереш, че нашите съдби са здраво преплетени. Ако ти „надуеш тръбата за мен“, както казват у вас, мислиш ли, че ще се колебая да надуя тръбата за теб? Седемстотин хиляди умряха в Патин. За широкия свят аз съм престъпник, чудовище, всяка отрепка може да се гаври с мен. Ти си допълнение към всичко това, мое момче. Знаеш за престъпление и незаконни връзки, но не си съобщил. Ако ме хванат, ще разкажа на света всичко за теб. Когато репортерите натикат микрофоните си в лицето ми, аз ще повтарям и ще повтарям твоето име. „Тод Боудън, да, това е името му… откога? Почти една година. Искаше да знае всичко… всяка гадна подробност. Така стана, да. Всяка гадна подробност“.

Дъхът на Тод секна. Тялото му се обля в пот. Дюсандър му се усмихна. Сръбна си от бърбъна.

— Мисля, че ще те тикнат в затвора. Могат да го нарекат поправителен дом или училище за превъзпитание. Могат даже да го нарекат „Свидетелство за успеха“ — устната му се повдигна леко, — но както и да го наричат, ще има решетки на прозорците.

Тод облиза устни.

— Ще те нарека лъжец. Ще им кажа, че току-що съм научил. Те ще повярват на мен, а не на теб. Запомни добре това.

Дюсандър запази тъничката си усмивка.

— Нали ми каза, че баща ти ще измъкне всичко от теб?

Тод заговори бавно, както говорят хората, когато мислите и говорът става едновременно.

— Може и да не стане. Може би не този път. Това не ти е да счупиш прозорец с камък.

Дюсандър трепна безмълвно. Подозираше, че преценката на момчето е вярна — при толкова голям залог той може би ще съумее да убеди баща си. В края на краищата, когато се сблъска с толкова неприятна истина, кой родител ще се откаже да го убедят?

— Може би да. Може би не. А как ще обясниш всичките книги, които си ми прочел, защото бедният мистър Дюсандър е полусляп? Очите ми не са каквито бяха, но аз мога да чета хубав текст с очила. Мога да го докажа.

— Ще кажа, че си ме баламосвал.

— Така ли? За какво ставаш, че да те баламосвам?

— За… за приятелство. Защото си самотен.

Това, помисли си Дюсандър, е много близо до истината, могат да повярват. Веднъж, в самото начало, момчето би могло да го каже. Ала сега момчето е скапано; беше станало на дреб като палто, стигнало до края на своята полезна работа. Ако малко дете извадеше на улицата пистолет с капси, това момче щеше да подскача и да пищи като момиче.

— Твоите училищни бележници ще подкрепят моята теза — каза Дюсандър. — „Робинзон Крузо“ ли ти намали така рязко успеха, а, моето момче?

— Затваряй си човката, разбра ли? Стига за това!

— Не — поклати глава Дюсандър. — Няма да си затварям устата за това. — Той запали цигара, като драсна дървената клечка на вратата на печката. — Поне докато те накарам да видиш голата истина. Ние сме вътре, натопени и мокри. — Той погледна към Тод през полегатата струйка дим без усмивка. Със старото си набраздено лице приличаше на влечуго. — Ще те повлека, момче. Обещавам ти. Ако нещо излезе наяве, всичко ще излезе наяве. Обещавам ти.

Тод се взря в него навъсено и не отговори.

— А сега — каза бодро Дюсандър като човек, който е оставил зад гърба си полезната неприятна работа, — въпросът е какво да направим в това положение? Имаш ли някаква идея?

— Това ще оправи бележника — рече Тод и измъкна от джоба на якето си ново шишенце с течност за изтриване. — А за шибаното писмо нямам представа.

Дюсандър погледна одобрително шишенцето с течността. Преди години беше фалшифицирал много от собствените си рапорти. Когато цифрите стигнаха до границата на фантазията и още, още по-надолу. И както в сегашното положение, бяха хлътнали — съществуваха такива неща като фактурите… онези, които изчисляваха загубите от войната. Всяка седмица щеше да получава кутии със скъпоценности, всички за изпращане в Берлин със специални железопътни вагони, които приличаха на огромни сейфове на колела. Отстрани на всяка кутия имаше кафеникав плик, а в плика имаше проверен опис на съдържанието на кутията. Толкова пръстени, колиета, синджирчета, толкова грама злато. Обаче Дюсандър си имаше своя кутия със скъпоценности — не много скъпи, но не и толкова незначителни. Нефрит. Турмалин. Опал. Няколко перли с дребни дефекти. Промишлени диаманти. А когато видеше сред материала за Берлин нещо, което хващаше окото или изглеждаше добро капиталовложение, той щеше да го вземе и да го замени с изделие от своята кутия. Използваше течност за изтриване, променяше съдържанието със своето. Беше станал голям експерт по шашмите, талант, който щеше да му помага много често след края на войната.

— Добре — рече той на Тод. — Колкото до останалото…

Дюсандър пак се залюля, като си пийваше от чашата. Тод дръпна един стол към масата и започна да се труди над бележника си, който вдигна от пода, без да пророни дума. Видимото спокойствие на Дюсандър му повлия и сега той работеше мълчаливо. Главата му беше прилежно наведена над бележника, като на американско момче, намерило най-хубавата работа на божия свят, без значение дали е питчър в Малката лига на Световните серии, дали отглежда царевица или фалшифицира оценки в бележника си.

Дюсандър гледаше леко помургавелия му, чист тил между косата и кръглата яка на тениската. Очите му се плъзнаха към горното чекмедже на бюфета, където пазеше месарските ножове. Един бърз удар — той знаеше къде да го стовари — и ще прекъсне гръбначния му мозък. Устата му щеше да замлъкне завинаги. Дюсандър се усмихна със съжаление. Много въпроси можеха да се повдигнат, ако момчето изчезнеше. Твърде много. Някои отправени към него. И дори да нямаше писмо у приятел, не можеше да избегне внимателното разследване. Жалко.

— Тоя тип Френч — започна той, като размахваше писмото, — познава ли общественото положение на родителите ти?

— А? — Тод произнесе това с презрение. — Мама и татко не ходят никъде, че да го знае.

— Срещал ли се е с тях професионално? Разговарял ли е някога с тях?

— Не. Винаги съм бил сред първите в класа. До сега.

— Какво знае той за тях? — попита Дюсандър, загледан сънено в чашата си, вече почти празна. — А, той знае всичко за теб. Водил си е бележки и може да ги използва. И сбиванията ти в двора на детската градина. Но какво знае той за тях?

Тод сложи настрани писалката и шишенцето с течност за изтриване на мастило.

— Ами, знае как се казват. Разбира се. На колко са години. Знае, че всички сме методисти. Може и да не личи, но моите хора винаги са били. Не ходим много на църква, но той знае какви са. Навярно знае какво работи татко; това също го има във формулярите. Те попълват данните всяка година. Аз съм съвсем сигурен, че това е всичко.

— Може ли да научи, ако родителите ти имат неприятности вкъщи?

— Какво ще рече това?

Дюсандър допи остатъка от бърбъна в чашата.

— Кавги. Побоища. Баща ти спи на кушетката. Майка ти се напива. — Очите му искряха. — Стигат до развод.

Тод се възмути.

— Нищо подобно не е ставало. Никога.

— Не съм казвал, че е имало. Помисли си само, момче. Да предположим, че нещата у вас „отиват с трамвай по дяволите“, дето се вика.

Тод само го гледаше навъсено.

— Ти ще си разтревожен — продължи Дюсандър. — Много разтревожен. Ще загубиш апетит, ще спиш зле. И най-неприятното от всичко: успехът ще пострада. Нали? Неприятно е за децата, когато вкъщи стават такива работи.

В очите на момчето проблесна разбиране. Разбиране и безмълвна признателност. На Дюсандър му бяха признателни.

— Да, безрадостно е положението, когато семейството крета до ръба на разрухата — величаво каза Дюсандър, наливайки си нова чаша бърбън. Беше си подпийнал. — Делнична телевизионна драма, правят ги съвсем точно. Има злъч. Има заяждане и лъжи. Нещо повече, има болка. Болка, моето момче. Нямаш представа в какъв ад живеят родителите ти. Те са така погълнати от собствените си грижи, че не им остава време за проблемите на техния син. Неговите проблеми изглеждат нищожни в сравнение с техните, нали? Един ден, когато белезите започнат да зарастват, те без съмнение отново ще проявят целия си интерес към него. Ала сега единственото съгласие е да изпратят при мистър Френч любимия дядо на момчето.

Очите на Тод все повече засияха, техният блясък стана огнен.

— Грандиозна работа! — мънкаше той. — Грандиозна, да, грандиозна работа, грандиозна… — Думите му секнаха внезапно. Очите му пак помръкнаха. — Не, не става. Не приличаш на мен, ни най-малко. Галоша Ед никога няма да повярва.

— О, небеса! Боже, който си в небесата! — провикна се Дюсандър. Стана на крака, прекоси малко несигурно кухнята, отвори вратата на килера и извади нова бутилка „Старо време“. Подложи чашата и щедро я напълни. — За едно хитро момче ти си празна глава. Приличат ли изобщо дядовците на внуците си? А? Аз съм побелял. Ти имаш ли бяла коса?

Отново се приближи до масата, като се движеше с изненадваща бързина. Сграбчи в шепата си русата коса на Тод и я дръпна рязко.

— Отрежи я — озъби се Тод, ала той се усмихна леко.

— Освен това — каза Дюсандър, сядайки в люлеещия стол, — ти имаш руса коса и сини очи. Моите очи също са сини, а преди косата ми да побелее, беше руса. Можеш да ми разкажеш историята на цялото семейство. Разкажи за твоите лели и чичовци. Хората, с които работи баща ти. Навиците на майка ти. Аз ще запомня всичко. Ще го науча и ще го запомня. След два дни пак ще го забравя, паметта ми вече е като платнена чанта, пълна с вода. Но ще го запомня достатъчно дълго. — Той се усмихна сурово. — По мое време бях начело на Визентал и хвърлях прах в очите на самия Химлер. Аз, ако един американски даскал от обществено училище не изпързалям, грабвам си мушамата и започвам да пълзя към гробищата.

— Може би — бавно произнесе Тод и Дюсандър видя, че е на път да приеме предложението. Очите му светеха от облекчение.

— Не, сигурно! — извика Дюсандър.

Той се изкикоти, а люлеещият стол се мяташе насам-натам. Тод го погледна, озадачен и малко стреснат, ала след миг и той прихна. Те дълго се смяха в кухнята на Дюсандър — Дюсандър до отворения прозорец, откъдето полъхваше топлият калифорнийски ветрец, Тод отметнат назад на задните крака на кухненския стол, с гръб към вратата на печката, чийто бял емайл беше покрит с тъмни опушени черти — следи от кибритените клечки, които Дюсандър палеше на вратата.

 

 

Галоша Ед Френч (това е прякор, обясни Тод на Дюсандър, защото във влажно време винаги носи галоши върху гуменките си) беше невзрачен човек. Правеше се на интересен, като се разкарваше с кецове из училище. С този знак на неофициалност той се надяваше да спечели симпатиите на сто и шест деца на възраст от дванайсет до четиринайсет години, на които му беше възложено да бъде наставник. Сменяше пет чифта кецове в цветовата гама от убито синьо до крещящо лимоненожълто и изобщо си нямаше представа, че зад гърба му го познаваха не само като Галоша Ед, а като Гуменката Пит и Човека с кецовете, а още и като Кометата с кецовете. В колежа му викаха Темерута и за него щеше да бъде крайно унизително, ако научеше, че даже и този позорен факт е изровен от миналото.

Рядко слагаше връзка, предпочиташе пуловери с висока яка. Носеше ги от средата на шейсетте, когато Дейвид Маккалъм ги популяризираше в един нашумял филм — „Човекът от Ч.И.Ч.О.“ В дните на следването състудентите му бяха известни с това, че го дебнеха, когато пресичаше карето, и викаха: „Иде Темерута с пуловера на своя Ч.И.Ч.О.“. Дипломира се по педагогическа психология и лично се смяташе за единствения добър педагогически съветник, който някога е срещал. Той имаше истински отношения с хлапетата. Можеше да стигне право до тях; можеше да се потупва с тях и да бъде извънредно симпатичен, ако те крещяха и ритаха меда. Можеше да се вмъкне в кожата им, защото разбираше каква мъка е да си на тринайсет години и някой да ти мъти главата, а ти да не можеш да си събереш лайната.

Работата беше там, че се чувстваше дяволски зле всеки път, когато си спомнеше какво е да си на тринайсет години. Намираше, че тази е върховната цена, която трябва да платиш за израстването си през петдесетте години. Това и пътуването в славния нов свят на шейсетте му навлякоха прякора Темерут.

Сега, когато дядото на Тод Боудън дойде в кабинета му и затвори вратата с матово стъкло зад гърба си, Галоша Ед стана почтително, но не за да заобиколи бюрото и да поздрави стареца. Беше забелязал гуменките му. Понякога хората от старото време не разбират, че гуменките са психологическа помощ в общуването с хлапетата, ако имат прикрепен учител. Което ще рече, че някои по-стари хора не могат да отидат по-далеч от класния наставник с кецове.

Ето ти един много приятен дядка, помисли си Галоша Ед. Бялата му коса беше грижливо сресана назад. Неговият костюм с жилетка беше безупречно чист. Гълъбовосивата му връзка стоеше безупречно. В лявата си ръка носеше свит черен чадър — вън ръмеше още от уикенда. В начина, по който носеше чадъра, имаше нещо военно. Преди няколко години Галоша Ед и жена му ходиха на един купон у Дороти Сойър след като прочетоха всичко достъпно, което тази достопочтена дама беше написала. Сега му се стори, че този човек е рожбата на нейната фантазия — лорд Питър Уимсли в живота. Това беше Уимсли на седемдесет и пет години, дълго след като и Бънтър, и Хариет Вейн са си получили заслуженото. Отбеляза си наум, че трябва да разкаже на Сондра за това, когато се върне вкъщи.

— Мистър Боудън — каза той и протегна ръка.

— Приятно ми е. — Боудън се ръкува с него.

Галоша Ед внимаваше да избегне твърдото и безкомпромисно стискане, което прилагаше към ръцете на бащите, дошли за среща. Предпазливият начин, по който подаде ръка, говореше красноречиво, че старото момче страда от ревматизъм.

— Приятно ми е, мистър Френч — повтори Боудън и седна, като внимателно придърпа панталоните си. Сложи чадъра между краката си и се наведе напред като стар градски хищник, дошъл в кабинета на Галоша Ед Френч, за да бъде опечен. Той леко засегна старините, спомни си Галоша Ед, но това не беше сдъвканата интонация на английския последен клас, какъвто трябваше да е Уимсли, неговата беше по-широка, по европейска. Както и да е, приликата му с Тод беше поразителна. Особено в носа и очите.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза му Галоша Ед и седна на мястото си, — макар в такива случаи бащите и майките на учениците…

Започнаха с отворен гамбит, разбира се. Почти десетгодишният опит в работата с учениците го беше убедил, че когато лелята, чичото или дядото идваха на среща, това обикновено е знак за неприятности вкъщи, и то от онези, които в крайна сметка предизвикваха проблема. За Галоша Ед това дойде като облекчение. Семейните неприятности са досадни, ала за момче с интелигентността на Тод тежкото отравяне трябва да е било много по-жестоко.

— Да, разбира се — каза Боудън, като се опитваше да изглежда едновременно опечален и сърдит. — Синът ми и съпругата му ме помолиха да дойда и да поговоря за тези лоши работи с вас, мистър Френч. Внукът ми е добро момче, повярвайте ми. Тези неприятности с успеха са само временни.

— Е, всички се надяваме, че е така, нали? Можете да пушите, ако искате. Смята се, че е забранено в района на училището, но аз не го правя на въпрос.

— Благодаря.

Мистър Боудън извади смачкан пакет „Кемъл“ от вътрешния си джоб, сложи в устата си една от последните две цигари, които се прескачаха вътре, извади клечка „Дайъмънд Блу Тир“, драсна на една от черните си обувки и я запали. При първото всмукване се закашля със суха кашлица, угаси клечката и сложи почернелия остатък от нея в пепелника, който извади Галоша Ед. Галоша Ед следеше като омагьосан тоя ритуал, който изглеждаше толкова официален, колкото и обувките на стареца.

— Откъде да започнем? — запита Боудън, а напрегнатото му лице гледаше Галоша Ед през многобройните извивки на цигарения дим.

— Тъй — рече вежливо Галоша Ед, — самият факт, че идвате тук вместо родителите на Тод, ми подсказва нещо, нали разбирате?

— Да, предполагам, че е така. Много добре. — Той стисна юмруци. Цигарата между показалеца и средния пръст на дясната му ръка отиде малко напред. Той изправи гръб и леко повдигна брадичката си. Имаше нещо пруско в неговия начин на мислене, нещо, което го накара да си спомни старите военни филми от детството. — Синът ми и снаха ми имат неприятности вкъщи — продължи Боудън, като изговаряше старателно всяка дума. — Много големи неприятности, доколкото разбирам.

Очите му — старчески, но удивително ясни, следяха как Галоша Ед отваря папката, сложена върху попивателната на бюрото точно пред него. В нея имаше няколко листа хартия.

— И чувствате, че тези неприятности влияят върху успеха на Тод?

Боудън се наведе напред най-малко петнайсет сантиметра. Сините му очи не изпускаха кафявите очи на Галоша Ед. Настъпи тежка напрегната пауза, сетне Боудън каза:

— Майката пие.

Той възстанови предишното си положение и застана прав като шомпъл.

— О! — каза Ед.

— Да — потвърди Боудън и кимна решително. — Момчето ми каза, че два пъти се връщало вкъщи и я намирало захлупена на кухненската маса. То знае как синът ми се отнася към пиенето и често си готви обеда само̀. Дава й да пие много кафе, та поне да се събуди, когато се връща Ричард.

— Лошо! — каза Галоша Ед, макар да беше чувал и по-лоши неща — майки, които си бият хероин, бащи, които са си втълпили в главите, че трябва да бъхтят дъщерите си… или пък синовете си. — Мислила ли е мисис Боудън да потърси професионална помощ за нейния проблем?

— Момчето се мъчи да я убеди, че това е най-добрият изход. Тя се срамува, така си мисля. Ако й се даде малко време… — Той направи движение с цигарата и остави кръгче цигарен дим, който се разсея във въздуха. — Разбирате ли?

— Да, разбирам — кимна Галоша Ед, тайно възхитен от жеста, който пусна кръгче дим. — Синът ви… бащата на Тод…

— И той не е без кусури — каза прегракнало Боудън. — Часовете на работа, нередовното хранене, нощите, когато трябва да излезе внезапно… ще ви кажа, мистър Френч, той по-скоро е венчан за работата, отколкото за Моника. Възпитан съм във вяра, че за човек семейството е преди всичко. За вас не е ли така?

— Точно така — сърдечно отвърна Галоша Ед. Неговият баща беше нощен пазач в огромни складове в Лос Анджелис и той виждаше татко си само в почивните дни и през ваканциите.

— Това е другата страна на проблема — рече Боудън.

Галоша Ед кимна и се замисли за момент.

— А как стои въпросът с другия ви син, мистър Боудън? Ъ… — Той погледна в папката. — Харълд, чичото на Тод.

— Хари и Дебора сега са в Минесота — каза Боудън. — Той си е извоювал добро положение в Медицинския факултет на Университета. Ще му бъде трудно да напусне, много нечестно е да искам това от него. — Лицето му придоби праведен израз. — Хари и жена му имат щастлив семеен живот.

— Разбирам. — Галоша Ед надникна пак за малко в папката и я затвори. — Мистър Боудън, аз високо ценя вашата искреност. Ще бъда също така откровен.

— Благодаря — каза мъжествено Боудън.

— На равнището на съвета ние не можем да направим за нашите ученици това, което ни се иска. Тук имаме шест съветника и всеки от тях носи тежестта на повече от сто ученици. Най-новият ми колега Хепбърн има сто и петнайсет. На тази възраст в цялото общество всички деца имат нужда от помощ.

— Разбира се. — Боудън със замах угаси цигарата си в пепелника и сви още по-силно юмруци.

— Понякога лошите неща стигат до нас. Домашната среда и наркотиците са две от най-често срещаните причини. Тод поне не е замесен с разни треви и други гадости.

— Опазил ни господ!

— Понякога — поде Галоша Ед, — ние просто нищо не можем да направим. Това ни потиска, но то е факт от живота. Обикновено слагат прът в машината ни побойниците в клас, мрачните затворени деца, онези, които даже отказват да опитат с помощ. Те са горещи глави, които чакат системата да ги преведе през бележките или чакат да пораснат, за да драснат без знанието на родителите си, да отидат в армията, да си намерят работа на някоя въртележка или да се оженят за приятелките си. Аз съм смаян. В нашата система, както казват, не всички колела са смазани добре.

— Високо ценя вашата откровеност.

— Сърцето ти се къса да гледаш как машината мачка момче като Тод. Той бяга от час, пропуснал е общо деветдесет и два часа от изтеклата година и това го поставя сред застрашените ученици. От английски е пропуснал най-много. Той има вкус към писането, а това е нещо особено сред поколението на децата, които си мислят, че културата започва пред телевизора и свършва в кварталното кино. Говорих с жената, която му е била класен ръководител миналата година. Твърдеше, че Тод е написал най-хубавото съчинение, което е виждала за двайсет години като учител. Темата била за германските лагери на смъртта през Втората световна война. Писала му шест плюс — единствената оценка, която е дала на ученик за двайсет години.

— Четох я — кимна Боудън. — Беше чудесна.

— Той показва способности над средните в науките за живота и обществото и ако това не е най-големият сапунен мехур на века, всичките му бележки са на нивото на доброто старо училище… до тази година. Това е цялата история в нейната сърцевина.

— Да.

— Адски мразя да гледам как Тод се плъзга по наклонената плоскост, мистър Боудън. А лятното училище… е, нали ви казах, ще бъда откровен. Лятното училище носи на момчета като Тод повече вреда, отколкото полза. Летните занятия в прогимназията са зоопарк. Пълно е с маймуни и лаещи хиени, а за капак на всичко имате и пълен комплект изчезнали безкрили птици. Неприятна компания за момче като Тод.

— Безспорно.

— Хайде да теглим чертата, може ли? На педагогическия съвет предложих със серия писма да обърнем внимание на мистър и мисис Боудън. Напълно дискретно, разбира се. Човекът, комуто е възложено това — Хари Акерман, е мой добър приятел. Струва ми се, че не трябва да пращаме Тод при родителите му; според мен вие трябва да съобщите предложението. — Галоша Ед се усмихна щедро. — Надявам се заедно да възстановим нещата до юни. Това е напълно възможно.

Ала Боудън здравата се стресна от тази мисъл.

— Струва ми се, че може да се нахвърлят върху момчето, ако им предложа тази идея сега — заяви той. — Положението е много деликатно. Могат да се обърнат всякак. Момчето ми обеща да залегне здраво над учебниците. Той е много обезпокоен от падането на успеха му. — Боудън се усмихна тъничко — една усмивка, която Ед Френч не можа да разгадае. — По-обезпокоен, отколкото си мислите.

— Но…

— И те ще се нахвърлят върху мен — бързо продължи Боудън. — Бог ми е свидетел, ще го направят. Моника вечно мисли, че съм на всяко гърне мерудия. Опитвам се да не бъда такъв, но виждате ли какво става? Мисля, че е най-добре да оставим нещата да си вървят сами… засега.

— Имам натрупан голям опит в тази област — рече Галоша Ед на Боудън. Той кръстоса ръце над папката на Тод и погледна сериозно стареца. — Наистина мисля, че тук има нужда от консултации. Трябва да разберете, че моят интерес към съпружеските проблеми на сина ви и снаха ви започват и завършват с влиянието, което те имат върху Тод… и точно сега те имат силно влияние.

— Позволете да ви направя контрапредложение — каза Боудън. — Надявам се, че имате система за предупреждение на учениците със слаби бележки?

— Да — предпазливо се съгласи Галоша Ед. — Обяснение на Картите за промяна. Децата ги наричат „карти на провала“. Те ги получават, ако успехът им падне под седемдесет и пет процента. С други думи, ние даваме Картите за промяна само когато учениците получават двойка или единица по даден предмет.

— Много добре — рече Боудън. — Ето моето предложение: ако момчето получи една от тези карти… една-едничка — той вдигна щръкналия си пръст, — ще съобщя на моя син и на жена му за вашите консултации. Ще отида и по-далече. — Той произнесе „даече“. — Ако момчето получи една от картите на провала през април…

— Всъщност ние ги даваме през май.

— Нима? Ако тогава той получи една карта, гарантирам ви, че те ще приемат предложението ви за консултации. Те са загрижени за сина си, мистър Френч. Но сега така са се омотали в собствените си проблеми… — Той сви рамене.

— Разбирам.

— Нека им дадем малко време да си пооправят нещата. Човек се измъква сам, като дърпа връзките на собствените си обувки… това е американският начин, нали?

— Да, струва ми се, че е така — каза му Галоша Ед след кратко размишление и бърз поглед към часовника, който му подсказваше, че след пет минути има друга среща. — Приемам предложението.

Той стана, стана и Боудън. Отново стиснаха ръце и Галоша Ед беше особено внимателен към ревматизма на старата генерация.

— Но за да остана честен докрай, трябва да ви кажа, че малцина ученици могат да се измъкнат от деветнайсетседмично затъване само за четири седмици в клас. Трябва да се прехвърлят огромни камари пръст — огромни камари. Подозирам, че ще стигнете до това с вашата дума, мистър Боудън.

Боудън пак пусна своята тънка объркваща усмивка.

— Така ли? — Той каза само това.

През целия разговор нещо смущаваше Галоша Ед и той сложи пръст в раната докато обядваше в кафето повече от час след излизането на „Лорд Питър“ с чадъра, акуратно окачен на ръката му.

Той и дядото на Тод бяха говорили повече от петнайсет минути, даже по-скоро двайсет, и Ед не си спомни поне веднъж старецът да е споменал внука си по име.

 

 

Тод стигна задъхан до пътеката на Дюсандър и остави колелото си на стойката. Беше излязъл от училище преди петнайсет минути. Прескочи стъпалата с един скок, отключи със собствения си ключ и през коридора мина бързо към слънчевата кухня. На лицето му беше запечатана смесица от ведра надежда и мрачни облаци. Поспря за миг на вратата на кухнята и стомахът му се сви, а гласните му струни се преплетоха, щом видя Дюсандър да се люлее с чаша бърбън в ръка. Седеше все още облечен в най-хубавия си костюм, ала с отпусната вратовръзка и изгубено горно копче на ризата. Лицето му се стори на Тод безизразно, гущерските му очи бяха полузатворени.

— Е? — успя най-подир да изрече Тод.

Дюсандър го остави да тръпне един дълъг миг, един миг, който за Тод продължи най-малко десет години. Сетне Дюсандър сложи предизвикателно чашата си до бутилката „Старо време“ и каза:

— Глупакът повярва на всичко.

Тод изпусна въздишка в креслив порив на облекчение.

Преди още да нададе втори вик, Дюсандър добави:

— Искаше твоите бедни, изстрадали родители да изтърпят едно педагогическо заседание в града. Беше доста настойчив.

— Исусе! Как… какво направи… как успя да оправиш нещата?

— Аз мисля бързо — отвърна Дюсандър. — Като момиченцето в разказа на Саки, измислицата върху дребните факти е една от най-силните ми страни. Обещах му, че твоите родители ще отидат на такова заседание, ако получиш поне една карта на провала през май.

Кръвта изчезна от лицето на Тод.

— Какво направи? — той почти пищеше. — От началото на срока се провалих два пъти по алгебра и веднъж на теста по история. — Той влезе в стаята, бледото му лице лъсна от пот. — Днес следобед ни изпитваха по френски и също се изложих. Зная, че се изложих. През цялото време си мислех само за проклетия Галош Ед и дали ще се разбереш с него. Добре, вие сте се разбрали — завърши той с горчивина. — Да не получа карта на провала? Сигурно ще получа пет или шест.

— Това беше най-доброто, което можех да сторя, без да си навлека подозрения — рече Дюсандър. — Тоя Френч, колкото и голям глупак да е, просто си върши работата. Сега ти свърши твоята.

— Какво искаш да кажеш? — лицето на Тод беше грозно и буреносно, гласът му звучеше рязко.

— Ще учиш. През следващите четири седмици ще учиш така, както не си учил през живота си. Нещо повече, в понеделник ще отидеш при всички свои учители и ще се извиниш за лошото си поведение досега. Ще…

— Това е невъзможно — заяви Тод. — Не можеш да го направиш, човече. Невъзможно е. Закъснявам с пет седмици по история и другите предмети. По алгебра изоставам с десет.

— Въпреки това — каза Дюсандър. Той си наля още уиски.

— Мислиш се за голям хитрец, нали? — кресна му Тод. — Слушай, не можеш да ми заповядваш. Времето, когато си заповядвал, отдавна е минало. Загря ли? — Той рязко понижи глас. — Най-смъртоносното нещо, което ти се е случило през тези дни вкъщи, е липсата-на-лепенки-против-насекоми. Ти си един скапан дядка, който яде макарони, а дриска развалени яйца. Бас държа, че се напикаваш в леглото.

— Чуй какво ще ти кажа, сополанко — изрече спокойно Дюсандър. При тези думи главата на Тод рязко и сърдито се завъртя. — До днес — внимателно продължи Дюсандър, — беше възможно, напълно възможно да се отречеш от мен и да излезеш чистичък. Не вярвам да стигнеш до някаква работа с твоите нерви в сегашното им състояние, но да оставим това. Все пак щеше да е технически възможно. Ала нещата се промениха. Днес аз се представих за твоя дядо, някой си Виктор Боудън. Никой не прояви и най-малкото съмнение, че го направих с… как му казваха… с мълчаливото ти съгласие. Ако това стане известно, ще станеш по-чер от дявола. Няма да имаш оправдание. Днес се погрижих за това.

— Исках…

— Искаше! Ти искаше! — закрещя гръмогласно Дюсандър. — Твоите желания нямат значение, от твоите желания ме боли глава, твоите желания са като малки купчинки кучешки лайна в канализацията. Това, което искам от теб, е да разбереш положението, в което се намираме!

— Разбирам го — смънка Тод. Стисна здраво юмруци, докато Дюсандър крещеше срещу него — не беше свикнал да му викат. После отпусна пръсти и тъпо забеляза, че по дланите му са останали кървави дъги. Раните можеха да бъдат и много по-големи, ако през последните четири месеца не беше свикнал да си гризе ноктите, така предполагаше той.

— Добре. Сега ще се извиниш сърдечно и ще учиш. През свободното време ще учиш. Докато обядваш, ще учиш. След училище ще идваш тук и ще учиш, през почивните дни ще идваш тук и ще правиш същото.

— Не искам тук — бързо отсече Тод. — Искам вкъщи.

— Не. Вкъщи ще се туткаш и ще се размотаваш както досега. Когато си тук, ще те наблюдавам и ще следя какво правиш. Така мога да защитя собствения си интерес в тази работа. Мога да те изпитам. Мога да чуя уроците ти.

— Ако не искам да идвам тук, не можеш да ме накараш.

Дюсандър отпи.

— Вярно. Нещата ще си вървят, както са вървели досега. Ще се провалиш. Тази ръководна личност Френч ще чака да се възползва от обещанието ми. Ако не го изпълня, ще извика родителите ти. Те ще се досетят, че добрият мистър Денкър се е представил за дядо ти по твоя молба. Ще научат за лошия ти успех. Те…

— Млъкни! Ще идвам.

— Вече си тук. Започни от алгебрата.

— Няма_ смисъл_. Тя е в петък следобед.

— Ще учиш всеки следобед — меко произнесе Дюсандър. — Започни от алгебрата.

Тод го погледна само за миг, преди да наведе очи и да извади учебника по алгебра от чантата си. Дюсандър забеляза в очите на момчето убийство. Не условно, а буквално убийство. Изминаха години от времето, когато беше виждал такива мрачни, изгарящи, несигурни погледи, ала човек никога не ги забравя. Помисли си, че сигурно щеше да го види и в собствените си очи в деня, когато зърна бялата и беззащитна шия на момчето, ако имаше насреща си огледало.

Трябва да се защитя — някак смаяно си помисли той. — Подценяването е за моя сметка.

Той изпи бърбъна, залюля се и погледна как момчето се свежда над уроците.

 

 

Към пет часа Тод се върна с колелото вкъщи. Чувстваше се смачкан, изцеден, очите му горяха от безсилна ярост.

Всеки път, когато погледът му се отклоняваше от печатния лист — от шантавия, неразбираем, шибан тъп свят на множества, подмножества и декартови координати — се обаждаше острият старчески глас на Дюсандър. Иначе той беше съвсем мълчалив, ако не се брои влудяващото шляпане с чехлите по пода и скърцането на люлеещия стол. Седеше си на мястото като лешояд, който очаква плячката му да издъхне. Защо се забърка в тази история? Помия, гадна помия! Беше понаучил нещичко този следобед, нещичко за теорията на множествата, на която го засякоха така жестоко точно преди Коледа и ударът попадна на място с шумно клъцване. Беше му невъзможно да си помисли, че може да научи достатъчно, за да се промъкне следващите седмици през дебрите на теста по алгебра даже с тройка.

Оставаха четири седмици до края на света.

На ъгъла видя сойка, паднала на тротоара. Човката й бавно се отваряше и затваряше. Тя правеше напразни опити да се изправи на птичите си крака и да избяга с подскоци. Едното й крило беше прекършено и Тод предположи, че минаваща кола я е блъснала и я е хвърлила на тротоара като бълха. Едно от очите й, ситни като мъниста, гледаше нагоре към него.

Тод дълго не можа да откъсне поглед от сойката, а ръцете му леко стискаха дръжките на кормилото. Денят беше изцедил последната си топлина, въздухът беше студен. Момчето предполагаше, че приятелите му са се позабавлявали този следобед в игралната зала „Бейб Рут“ на Уолнат стрийт, може би в настолната игра на футбол, но най-вероятно са играли на кегли — три топки — шест фигури. Беше онова време на годината, когато започваш да си пробиваш път в бейзбола. От известно време се канеха да разтурят детския си отбор и да образуват неофициална градска лига. Имаше достатъчно родители, готови да се навъртат около игрището. Тод, разбира се, щеше да бъде питчър. Миналата година той стана звезда в Малката лига. Щеше да бъде питчър.

А сега какво? Трябваше да им каже не. Трябваше само да им каже: Момчета, аз се забърках с един военен престъпник. Хванах го право за макарите, и тогава — ха, ха, това ш’ви убие, момчета — тогава разбрах, че той ми държи топките толкова здраво, колкото аз неговите. Започнах да сънувам странни сънища и да се обливам в студена пот. Бележките ми отидоха по дяволите, аз ги фалшифицирах в бележника, за да не разберат нашите. Сега чета здравата за пръв път в живота си. Никак не се страхувам, че ще остана. Страхувам се да не отида в поправителен дом. Затова, момчета, няма да играя с вас в отбора тази година. Тъй стоят нещата, момчета.

Една ехидна усмивчица, която повече приличаше на подхилкването на Дюсандър, отколкото на неговата широка усмивка, раздвижи устните му. В нея нямаше ведрина, тя беше мрачна усмивка. Нямаше шега, нямаше вяра. Тя просто казваше: Тъй стоят нещата, момчета.

Той подкара велосипеда през сойката изискано бавно, като чуваше как перата й шумолят като вестник, а кухите й кости пращят под гумите. Върна се и мина повторно през нея. Тя още се бъхтеше. Той продължаваше да я мачка, караше напред-назад, напред-назад. Птицата вече престана да мърда, тя беше стъпкана, беше смачкана на пихтия, тя се отправи към огромния птичарник в небето, ала Тод все така си караше напред-назад през раздробеното й тяло. Той продължи така към пет минути и ехидната усмивчица не слезе от лицето му. Тъй стоят нещата, момчета.