Стивън Кинг
Способен ученик (7) (Лятото на покварата)

7

Януари 1975 година.

След последния звънец Тод излезе от училище сам, грабна велосипеда си и го подкара към парка. Намери отдалечена пейка, сложи своя „Шуин“ на стойка и извади бележника си от задния джоб. Огледа се да види няма ли наблизо някой познат, ала единствените хора, които забеляза, бяха двама гимназисти край езерото и двама едри пияници, които си подаваха книжна торбичка. Мръсни скапани дебелаци, мина му през ума, но те не го безпокояха. Отвори бележника си.

Английски: 4. История на Америка: 4. География: 3. Твоят кръг и ти: 5. Начален френски: 1. Основи на алгебрата: 1.

Гледаше бележките си и не можеше да повярва. Знаеше, че върви зле, но това беше катастрофа.

Може би така е по-добре, обади се неочаквано вътрешният му глас. Може би даже го правиш нарочно, защото част от теб иска това да свърши. Трябва да свърши. Преди да е станало нещо лошо.

Той отклони с усилие мисълта си. Нищо лошо нямаше да се случи. Въртеше Дюсандър на малкия си пръст. Само на малкия си пръст. Дъртакът мислеше, че у един приятел има писмо, но не знаеше у кой приятел. Ако нещо се случи с Тод — каквото и да е — писмото ще отиде в полицията. Преди години Дюсандър сигурно щеше да опита някакъв номер. Сега беше много стар да бяга, даже с летящ старт.

— Той ми е в кърпа вързан, по дяволите — въздъхна Тод и напрегна бедрото си, за да усети мускулите. Да говориш със себе си е кофти работа, сами си приказват шантавите. От шест седмици имаше тоя навик и изглежда не можеше да го преодолее. Беше забелязал колко много хора го гледат някак особено заради това. Двама от тях бяха учители. А оня задник Бърни Евърсон дойде да го попита дали прави плодови бисквити. На Тод му оставаше малко, много малко да шибне в устата ситното педерастче, но тези неща — кавги, боричкания, тупаници — не бяха подходящи. Такива неща ти се пишат във всяко отношение зле. Да си приказваш сам е лошо, така де, ама…

— Сънищата също са гадно нещо — въздъхна той. Този път не се усети.

Едва по-късно сънищата бяха станали кошмарни. В сънищата винаги се явяваше с униформа, макар че и те се променяха. Понякога обличаше книжна униформа и се строяваше със стотици други като него; мирисът на изгоряло се носеше във въздуха и той можеше да чуе насеченото бумтене на булдозерните мотори. Друг път Дюсандър се приближаваше до строя и посочваше тоя или оня. И те оставаха. Другите отиваха в крематориума. Някои от затворниците ритаха и се съпротивляваха, но повечето от тях бяха много недохранени, много изтощени. Дюсандър заставаше срещу Тод. Очите им се срещаха за един дълъг, парализиращ миг и Дюсандър вдигаше избелелия чадър към Тод.

— Заведи го в лабораторията — казваше Дюсандър в сънищата. Устната му се повдигаше и откриваше изкуствената челюст. — Хванете това американско момче.

В друг сън той носеше есесовска униформа. Високите му ботуши лъщяха като огледало. Появяваше се като олицетворение на смъртта, блясваха светкавици. Ала той стоеше насред булевард „Санто Донато“ и всички го гледаха. Започваха да го сочат. Някои от тях се смееха. Други бяха потресени, разгневени или възмутени. В този сън на шумната спирка заковаваше със скърцане стара кола и Дюсандър се появяваше пред него, Дюсандър на двеста години, почти мумифициран, а кожата му приличаше на пожълтял пергамент.

— Аз те познавам — крещеше остро Дюсандър от съня. Той поглеждаше към зрителите и после към Тод. — Срещу теб е повдигнато обвинение за Патин. Гледайте всички! Това е Кръволокът на Патин! Квалифицираният експерт на Химлер! Аз те изобличавам, душегубецо! Аз те изобличавам, касапино! Аз те изобличавам, убиецо на деца! Изобличавам те!

А в друг сън той носеше раирана затворническа униформа и беше захвърлен в коридор с каменни стени от двама надзиратели, които приличаха на родителите му. Двамата носеха ярки жълти ленти с еврейската звезда на тях. Зад двамата вървеше министърът и четеше цитати от Книгата на Второзаконието. Тод поглеждаше назад през рамото си и виждаше, че министърът е Дюсандър и носи бяла куртка на офицер от СС.

В края на каменния коридор двойна врата се отваряше към осмоъгълна стая със стъклени стени. В центъра й се издигаше ешафод. Зад стъклените стени, строени в редици, стояха съсухрени мъже и жени, всичките голи, всички с едно и също мрачно, безлико изражение. На всяка ръка имаше син номер.

— Всичко е добре — каза си шепнешком Тод. — Всичко е наред, наистина, аз държа конците.

Двамата край езерото погледнаха към него. Тод се взря в тях свирепо — само да кажат нещо! Най-подир те обърнаха погледи в друга посока. Дали се хилеше момчето?

Тод стана, пъхна бележника в задния си джоб и възседна велосипеда си. Подкара към магазина на две преки оттук. Там купи шишенце с течност за изтриване на мастило, писалка с тънко перо и синьо мастило. Върна се в парка (двойката ученици си беше отишла, но пияниците все още бяха на мястото си) и смени оценката си по английски на 5, по история на Америка на 6, по география на 5, по начален френски на 4 и по основи на алгебрата — на 5. Изтри „Твоят кръг и ти“ и след това само го преписа, така всички бележки изглеждаха като в униформи.

Правилно, униформи.

— Няма значение — въздъхна той. — Държа ги всичките. Държа ги всичките, точно така.

 

 

Една нощ в края на месеца, някъде след два часа, Курт Дюсандър се събуди, вкопчил ръце в чаршафите, запъхтян и стенещ в мрака, който го потискаше и ужасяваше. Чувстваше се почти задушен, парализиран от страх, като че тежък камък напираше върху гърдите му. Помисли, че е получил сърдечен пристъп. Посегна в тъмнината към нощната лампа и едва не я катурна от нощното шкафче, докато я запали.

„Аз съм в спалнята си, помисли си той, в моята собствена спалня тук, в Санто Донато, в Калифорния, в Америка. Ето, същите кафяви пердета се спускат над същия прозорец, върху същите полици са наредени евтини издания от книжарницата на Сорен стрийт, виждам същия сив килим, същите сини тапети. Нямам сърдечен пристъп. Няма джунгла. Няма очи.“

Ала страхът беше полепнал по него като воняща кожа и сърцето му блъскаше до спукване. Сънищата се бяха върнали. Знаеше си, че с това момче рано или късно ще се върнат. Проклето момче! Помисли си, че неговото писмо до полицията е само блъф, и то доста елементарен. Нещо, което е видял в телевизионните детективски програми. На кой приятел момчето може да вярва, че няма да прочете толкова важно писмо? Не, приятелче, на никой. Или поне така си мислеше. Ако беше сигурен…

Ръцете му се свиха с болезнено ревматично скърцане, после бавно се отвориха.

Взе пакета от масата и запали една цигара, като драсна кибритената клечка на облегалката на леглото. Стрелките на часовника показваха 2:41. За него нямаше да има сън тази нощ. Вдъхна дълбоко дима, ала низ от болезнени спазми го изхвърли с кашлица навън. Никакъв сън, докато не слезе долу и не изпие една-две чаши. Или три. Толкова пиене му се събра последните шест седмици! Не беше вече толкова млад, че да ги обръща една след друга, както правеше като млад офицер в Берлин през трийсет и девета, когато ароматът на победата се носеше във въздуха и навсякъде, където кънтеше гласът на фюрера, можеше да видиш неговите огнени, повеляващи очи…

Момчето… проклетото момче!

— Дръж се! — произнесе той високо и звукът от собствения му глас в спокойната стая го накара да подскочи. Нямаше навика да си приказва сам, но не му беше и за първи път. Спомни си, че му се случваше да си говори ту тук, ту там през последните няколко седмици в Патин, когато войната стигна до ушите им и от изток грохота на руските оръдия нарастваше отначало с всеки изминал ден, а след това — с всеки час. Съвсем естествено беше да си говори сам тогава. Усещаше напрежение, а напрегнатите хора правят странни неща — пипат си тестисите през джоба на панталоните, тракат със зъби… Волф беше велик тракач със зъби. И се хилеше като тракаше. Хуфман щракаше с пръсти и пляскаше с бедра в бърз, сложен ритъм, без да се усеща. Той, Курт Дюсандър, понякога си приказваше сам. Ала сега…

— Сега си под напрежение — произнесе гласно. Беше сигурен, че този път говори на немски. От много години не говореше на немски и сега езикът му се стори топъл и благ. Той го приспиваше, носеше покой. Беше приятно и тъмно.

— Да. Ти си под напрежение. Заради момчето. Но бъди честен пред себе си. Сега е ранно утро и не можеш да лъжеш. Ти не отхвърляш напълно говоренето. Отначало се уплаши, че момчето не ще може или не ще иска да запази тайната си. Ще каже на приятел, а той на друг приятел и приятелите ще кажат на двама. Но ако е запазил тайната толкова време, той ще продължи да я пази. Ако ме приберат, той ще загуби говорящата си книга. Това ли съм за него? Струва ми се, да.

Потъна в мълчание, ала мислите му напираха. Беше самотен, но не от онези, които някога ще разберат колко са били самотни. Преди години мислеше сериозно за самоубийство. Имаше лошо отшелничество. Гласове чуваше само по радиото. Единствените хора, с които се срещаше, живееха от другата страна на чашата. Беше стар човек и се страхуваше от смъртта, а още повече се страхуваше да е стар и самотен.

Пикочният мехур му създаваше ядове. Често насред пътя до банята върху панталоните му се появяваше тъмно петно. Във влажно време ставите му отначало изтръпваха, сетне започваше остра болка и имаше дни, в които между изгрева и залеза гълташе цяла опаковка противоартритни таблетки… а само аспирина надвиваше болките. Дори такива неща, като вземането на книга от полицата или превключването на друг канал му причиняваха мъка. Очите му бяха зле; понякога събаряше предмети, ожулваше си пищяла, блъскаше си главата. Живееше в страх да не си счупи крайниците и да не може да се обади по телефона, страхуваше се да влезе в болница и някой доктор да открие истинското му минало, след като е заподозрял мистър Денкър поради липса на медицинска карта.

Момчето облекчаваше някои от тези неща. Когато момчето беше тук, той можеше да върне отминалите дни. Паметта му за тези дни беше маниакално ясна; съдържаше безкраен каталог от имена и събития, дори и времето в тоя и тоя ден. Помнеше редника Хенрайд до картечницата на североизточната кула и буцата, която растеше между очите му. Някои от неговите хора го наричаха Триокия или Стария Циклоп. Помнеше Кесел, който беше снимал любовницата си гола, легнала на канапето с ръце зад главата. Кесел караше хората да я гледат. Помнеше имената на лекарите и техните експерименти — прага на болката, мозъчните вълни на умиращи мъже и жени, психологическото забавяне, ефекта от различните видове излъчване, десетки други. Стотици други.

Предполагаше, че говори на момчето така, както говорят всички стари хора, но се надяваше да е по-щастлив от повечето старци, към които слушателите се отнасяха нетърпеливо, с липса на интерес и открита грубост. Неговата аудитория изглеждаше безкрайно очарована.

Бяха ли кошмарите прекалено висока цена, която трябваше да плати?

Угаси цигарата, полежа за миг с очи, вперени в тавана, премести крака си и стъпи на пода. Той и момчето се мразеха, предполагаше, подхранвайки се един друг… изяждайки се един друг. Ако неговият собствен корем го болеше понякога от лошата, но калорична храна, която двамата поглъщаха следобед в кухнята, какво ли му е на момчето? Спеше ли добре? Навярно не. По-късно Дюсандър си помисли, че момчето изглежда много бледо и по-слабо, отколкото когато нахлу в живота му.

Пресече стаята и отвори вратата на дрешника. Премести закачалките на дясно, пресегна се в полумрака и извади фалшивата униформа. Тя увисна на ръката му като кожата на хищник. Докосна я с другата ръка. Докосна я… и пак я закачи.

След дълго колебание той я свали, за да е готова. Облече я бавно, без да гледа в огледалото преди униформата да е напълно стегната с колана и закопчана (и дюкяна с фалшивия цип също).

Погледна се в огледалото и кимна.

Върна се в леглото и запали нова цигара. След като я изпуши, усети, че пак му се доспива. Угаси я и не можеше да повярва, че всичко е толкова лесно. Но той заспа след пет минути, този път без кошмари.