Стивън Кинг
Способен ученик (4) (Лятото на покварата)

4

Октомври, 1974 година.

Дюсандър беше отслабнал. Те седяха в кухнята, оставили между тях на масата, покрита с мушама, купената на старо „Том Джоунс“. Тод, който обичаше да не допуска грешки, беше прелистил обяснителните бележки на Клиф за книгата и старателно прочете цялото съдържание, защото майка му и баща му можеха да го попитат нещо за сюжета. Тод ядеше шоколадова вафла, която купи в магазина. Беше донесъл и една за Дюсандър, но той и не я докосна. Само я поглеждаше навъсено и си пиеше бърбъна. Тод мразеше да гледа как се похабява нещо толкова вкусно като шоколадовата вафла. Ако не я изяде веднага, Тод щеше да го попита може ли да я вземе за себе си.

— Е, как отровният газ стигаше до Патин? — попита той Дюсандър.

— В железопътни вагони — рече Дюсандър. — В железопътни вагони с надпис „Медицински доставки“. В дълги сандъци, които приличаха на ковчези. Непроницаеми, предполагам. Затворниците ги разтоварваха и нареждаха на стелажи в лечебницата. По-късно наши хора ги прехвърляха в складови бараки. Работеха нощем. Складовете бяха зад душовете.

— Винаги ли пускахте „Циклон-Б“?

— Не, от време на време докарваха нещо друго. Експериментален газ. Върховното командване искаше да повишим ефективността. Веднъж ни изпратиха газ с кодово наименование „ПЕГАС“. Нервно-паралитичен. Благодаря на бога, че не повториха. Той… — Дюсандър видя, че Тод се наведе напред, видя изострения му поглед, спря внезапно и направи небрежно движение с безплатната чаша от бензиностанцията. — Той не действаше много добре — каза, — беше… неприятен.

Ала Тод изрази недоволство, особено от последните му думи.

— Какво правеше той?

— Убиваше ги. Какво мислиш правеше, караше ги да се разхождат по водата ли? Убиваше ги, това е.

— Разказвай.

— Не — каза Дюсандър, неспособен да прогони нахлулия страх. Не беше мислил за „ПЕГАС“… колко години? Десет? Двайсет? — Няма да ти разказвам. Не искам.

— Разказвай — повтори Тод, облизвайки разтопения шоколад от пръстите си. — Разказвай или знаеш какво.

Да, помисли си Дюсандър. Зная какво. Наистина зная какво, скапано малко чудовище.

— Караше ги да танцуват — неохотно каза той.

— Да танцуват?

— Както и „Циклон-Б“, газът идваше от решетките на душовете. И те… започваха да подскачат. Някои крещяха. Повечето се смееха. Повръщаха и… безпомощно изпускаха изпражнения.

— Уха! — рече Тод. — Насираха се, а? — той посочи вафлата на Дюсандър. Беше свършил своята. — Ще я ядете ли?

Дюсандър не отговори. Спомени замъглиха очите му. Лицето му стана далечно и студено като тъмната страна на планета, която не се върти около оста си. В главата му се смесиха главозамайващо отвращението и — така ли беше? — носталгията.

— Започваха да се тресат, гърлата им издаваха странни звуци. Хората ми… наричаха „ПЕГАС“ йодлерски газ. Най-после им призляваше и падаха на пода в собствената си мръсотия, те лежаха там, да, те лежаха там, на бетона, крещяха и издаваха йодлери с окървавени носове. Но аз излъгах, момче. Газът не ги убиваше или защото не беше достатъчно силен, или защото ние не издържахме дълго. Накрая изпратих вътре петима въоръжени войници да прекратят агонията им. В досието ми това щеше да звучи зле, ако беше станало известно — да хабиш патрони в момент, когато фюрерът обяви всеки патрон за национален ресурс. Но на петимата аз вярвах. Беше време, момче, когато си мислех, че никога няма да забравя звуците, които издаваха. Йодлерите, смеха.

— Да, бас държа — рече Тод. Той довърши вафлата на Дюсандър на две хапки. Майката на Тод би казала, че това е един от редките случаи, когато Тод съжалява за неизядената храна. — Разказът беше много хубав, мистър Дюсандър. Винаги разказвате добре. Откакто ви подтикнах.

Тод му се усмихна. И невероятно — сигурно защото не искаше, Дюсандър усети, че му се усмихва.