Стивън Кинг
Способен ученик (19) (Лятото на покварата)

19

Тод не завърши пръв по успех в класа само заради лошата си бележка на изпита по тригонометрия, за който се готвеше вечерта, когато Дюсандър получи сърдечен пристъп. Той получи окончателна бележка малко под 6 минус.

Седмица след дипломирането Боудънови отидоха да посетят мистър Денкър в Общата болница на Санто Донато. Тод нервничеше през петнайсетте минути баналности от рода на „благодаря“ и „как се чувствате“ и беше благодарен за прекъсването, когато човекът от съседното легло го попита може ли да отиде при него за малко.

— Ще ме извините — заоправдава се другият човек. Той лежеше в огромно гипсово корито и по някаква причина беше закачен към система от макари и жици. — Името ми е Морис Хайзел. Счупих си гръбнака.

— Това е много лошо — рече натъртено Тод.

— О, много лошо, каза той! Това момче има дар да избира хората!

Тод започна да се извинява, ала Хайзел вдигна ръка със слаба усмивка. Лицето му беше бледо и уморено като лицето на всеки стар човек в болницата, изправен пред бъдещите промени, от които някои със сигурност са на лошо. В това отношение, помисли Тод, те си приличат с Дюсандър.

— Не трябва — възпротиви се Морис. — Не трябва да отговаряш на недодялани забележки. Ти си чужденец. Мога ли да натрапвам проблемите си на чужденец?

— Човек не е остров сам за себе си… — започна Тод и Морис се засмя.

— Виж ти, отговаря ми с цитати! Хитро момче! Твоят приятел как е?

— Ами докторът казва, че се оправя, като се има предвид възрастта му. Той е на осемдесет години.

— Толкова стар! — зачуди се Морис. — Знаеш ли, той не говори много с мен, но от думите му разбрах, че е натурализиран. Като мен. Аз съм поляк, нали разбираш? По произход, имам предвид. От Радом.

— О! — вежливо каза Тод.

— Да. Знаеш ли на кое му викат „оранжевият люк“ в Радом?

— Не — усмихна се Тод.

— На Хауърд Джонсън — рече Морис и се засмя. Засмя се и Тод. Дюсандър хвърли поглед към тях, объркан от смеха, и се понамръщи. После Моника каза нещо и той пак погледна към нея.

— Твоят приятел натурализиран ли е?

— Да — отвърна Тод. — Той е от Германия. От Есен. Познавате ли този град?

— Не — каза Морис, — но съм бил веднъж в Германия. Мисля си дали той не е участвал във войната?

— Всъщност не зная. — Очите на Тод станаха съвсем далечни.

— Не знаеш? Е, няма значение. Войната беше преди много години. След три години според конституцията в тази страна ще има хора, които биха могли да станат президент — президент! — и са родени след края на войната. За тях сигурно няма да има разлика между чудото на Дюнкерк и Ханибал, който минава със слонове през Алпите.

— Вие участвахте ли във войната? — запита Тод.

— Мисля, че участвах, в известен смисъл. Ти си добро момче, идваш да видиш толкова стар човек. Двама стари хора, ако броим и мен.

Тод се усмихна скромно.

— Много съм уморен — въздъхна Морис. — Може да подремна.

— Надявам се, че скоро ще се оправите — каза Тод.

Морис кимна, усмихна се и затвори очи. Тод се върна при леглото на Дюсандър, където родителите му тъкмо се канеха да тръгват. Баща му погледна часовника си и въздъхна с фалшива сърдечност колко късно е станало.

 

 

Подир два дни Тод дойде в болницата сам. Този път Морис Хайзел спеше дълбоко, зазидан в гипсовото корито на другото легло.

— Ти се справи добре — каза спокойно Дюсандър. — Върна ли се после в къщата?

— Да. Изгорих проклетото писмо. Мисля, че никой не се интересува от това писмо и се боях… не зная от какво. — Той сви рамене. Не искаше да каже на Дюсандър за суеверния страх от писмото, страх, че някой, който знае немски, може да влезе в къщата и да разбере по съдържанието, че то е остаряло с десет или двайсет години.

— Другият път като дойдеш, донеси ми нещо за пиене — каза Дюсандър. — Разбрах, че мога без цигари, но…

— Няма да дойда вече — равно изрече Тод. — Никога. Край. Ние сме квит.

— Квит. — Дюсандър скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. Усмивката му не беше съвсем блага, ала се задържа за малко, докато премине към същността на въпроса. — Мислех, че това се отнася за картите. Другата седмица ще ме пуснат от това гробище или поне така обещават. Лекарят каза, че в тази кожа ми остават няколко години. Попитах го колко и той се засмя. Подозирам, че не повече от три, най-вероятно не повече от две. И все пак, мога да ги изненадам.

Тод мълчеше.

— Но между нас казано, момче, не се надявам да векувам.

— Искам да те питам нещо — каза Тод, като погледна настойчиво Дюсандър. — За това дойдох днес. Искам да те питам за нещо, което ми спомена веднъж.

Тод хвърли поглед през рамо към човека в другото легло и придърпа стола си към кревата на Дюсандър. Той усети как мирише изсушената плът на Дюсандър — от нея се носеше същия дъх, както от Египетската зала в музея.

— Питай.

— За оня пияница. Ти говореше нещо за мен, спомена, че съм имал опит. Опит от първа ръка. Какво искаше да кажеш?

Усмивката на Дюсандър се поразшири.

— Аз чета вестници, момче. Старите хора винаги четат вестници, но не като младите. В краищата на някои писти по летищата на Южна Америка някои мишелови се събират, когато насрещните ветрове станат опасни, знаеш ли това? Така старците четат вестници. Преди месец в неделния вестник излезе една статия. Не уводна, никой не се интересува от скитници и алкохолици, че да ги слага на първа страница, беше един истински разказ в раздела за сензационни материали. ДЕБНЕ ЛИ НЯКОЙ ИЗМЕТА НА САНТО ДОНАТО? — така се казваше статията. Недодялана. Жълта преса. Вие, американците, сте прочути с нея.

 

 

Ръцете на Тод се свиха в юмруци, ноктите му се впиха в дланите. Той не четеше неделните вестници, използваше времето за по-хубави неща. Преглеждаше всекидневно вестниците поне една седмица след всяко от своите малки приключения, но нито веднъж материал за тези скитници не се появи на трета страница. Мисълта, че някой е направил връзката зад гърба му, го вбесяваше.

— Статията разказваше за няколко убийства. Изключително жестоки убийства — пребиване, съсичане. Зверска жестокост, така пишеше, но нали ги знаеш репортерите? Авторът на тази прискърбна история предполагаше, че смъртността на несретниците е много висока и че Санто Донато има прекалено голям дял в сиромашията години наред. За една година не всички такива хора умират естествено или от собствените си навици. Често ги убиват. В повечето случаи убиецът е един от сънародниците на починалия, поводът е дребна игра на карти или бутилка мускат. Убиецът обикновено е щастлив да се изповяда. Той е изпълнен с угризения. Но тези последни убийства не са изяснени. И най-зловещото в мислите на този жълт журналист е високата степен на изчезвания през последните години. Разбира се, той отново допуска, че повечето от тях са съвременни пътуващи работници — идват и си отиват. Някои от тях заминават, без да си получат надницата за един ден с чек от Бюрото по труда, което плаща в петък. Не са ли те жертви на Убиеца на пияници, пита жълтият журналист. Жертви, които няма да бъдат намерени. Буф! — Дюсандър размаха ръка във въздуха, сякаш за да прокуди тази крещяща безотговорност. — Гъделичкане, не ще и дума. Дай на хората малко удобна уплаха в неделя сутринта. Той изважда стари бакии — ужасяващи, но все още полезни: Кливландският убиец, Зодиака, загадъчният мистър X, който убиваше Черните Гергини, Спрингхийл Джак. Ей такова лигавене. Но то ме накара да се позамисля. Какво да прави един старец, освен да мисли, когато старите приятели не идват да го видят? — Тод сви рамене. — И си помислих: ако исках да помогна на тоя гаден журналист, което съвсем сигурно няма да направя, бих могъл да обясня някои от изчезванията. Не говоря за труповете, намерени пребити или съсечени, не за тях, да даде Господ покой на оглупелите им души. Защото поне някои от изчезналите скитници са в моето мазе.

— Колко са там? — попита с тих глас Тод.

— Шест — спокойно отговори Дюсандър. — Включително тоя, който ми помогна да положа.

— Ти си голям боклук — рече Тод. Кожата под очите му побеля и лъсна. — В един момент ти изпотроши собствените си шибани колела.

— Изпотроших собствените си колела. Какъв очарователен израз! Може и да се прав. Но после си помислих: този вестникарски чакал с удоволствие ще припише и убийствата, и изчезванията на един и същи човек — на хипотетичния Убиец на пияници. Но ми се струва, че това няма да стане. После си рекох: познавам ли някого, който може да направи такива работи? Някой, който е бил под голямо напрежение, както бях през последните няколко години? Някой, който е чувал как старите призраци дрънкат вериги? Отговорът е „да“. Познавам теб, момче.

— Никого не съм убил.

Образът, който се появи в съзнанието му, не беше на пияницата. Те не са хора, не са никакви хора. Той се видя зад падналото дърво, окото му наднича в оптическия прицел на неговата пушка калибър 7,62 милиметра, видя жената с русата коса, мъжа с претенциозната брада, другия с пикапа.

— Може и да не си — съгласи се доста дружелюбно Дюсандър. — Но се държа толкова добре оная нощ. Твоята изненада беше гневът, че си въвлечен в това опасно положение заради някакви старчески болести, предполагам. Греша ли?

— Не, не грешиш — каза Тод. — Пикал съм ти на мутрата и пак ще го направя. Прикрих те, защото имаш нещо в банковия сейф, което може да съсипе живота ми.

— Не, нямам.

— Какво? Какви ги дрънкаш?

— Това беше блъф като твоето писмо, оставено у приятел. Никога не си писал такова писмо, не е имало такъв приятел, а аз никога не съм написал нито дума за нашето… съдружие, мога ли да го назова така? Сега свалям картите си на масата. Ти спаси живота ми. Не казвай, че само си защитил живота си, това не променя нищо, ти действаше бързо и ефикасно. Не мога да те нараня, момче, казвам ти го свободно. Гледал съм смъртта в лицето и тя ме е плашила, но не толкова, колкото можеше да ме уплаши. Няма документ. Ние сме квит, както каза.

Тод се усмихна. Това беше само едно фатално усукване на устните нагоре. Странна язвителна светлинка танцуваше и пърхаше в очите му.

— Хер Дюсандър — каза той, — де да знаех това.

 

 

Вечерта Тод слезе по склона над магистралата, прескочи събореното дърво и седна на него. Вече се здрачаваше. Вечерта беше топла. Автомобилните фарове пресичаха мрака на дълги жълти редици от маргаритки.

Няма документ.

Той така и не разбра колко непоправимо е цялото положение, докато разговорът не продължи. Дюсандър предложи на Тод да претърси къщата за ключ от банковата касетка и ако не намери ключ, значи няма касетка, няма и документ. Но ключа можеше да е скрит някъде — може да е заровен в стъклен буркан, може да е сложен в консервна кутия и мушнат под някой шкаф. Може даже да е отнесен с автобуса в Сан Диего и да е пъхнат зад един от камъните на декоративната стена, ограждаща територията на мечките. В това отношение, продължаваше мисълта си Тод, Дюсандър можеше просто да хвърли ключа. Защо не? Той имаше нужда от него само веднъж — да сложи писмените документи вътре. Ако умре, някой друг ще ги извади.

При тази мисъл Дюсандър кимна неохотно, но след като помисли малко, направи друго предложение. Когато той се оправи достатъчно и се прибере вкъщи, ще остави момчето да се обади във всяка банка на Санто Донато. На чиновника във всяка банка ще излезе с номера, че се обажда заради дядо си. Бедният дядо, ще каже, много е остарял през последните две години, а сега си е изгубил ключа за личния сейф. И още по-зле, той не може да си спомни в коя банка е неговата касетка. Могат ли да проверят в папките си за Артър Денкър, без инициали в средата? И когато Тод позвъни на всички банки в града…

Тод вече клатеше глава. Първо, тази история със сигурност ще предизвика подозрения. Много е плоска. Ще заподозрат, че се готви някаква измама и ще се свържат с полицията. Даже всички банки да приемат обаждането за чиста монета, то няма да свърши работа. Ако никоя от стотината банки в Санто Донато няма сейф на името на Денкър, това не значи, че Дюсандър не е наел сейф в Сан Диего, Лос Анджелис или в някой град между тях.

Най-сетне Дюсандър поде:

— Ти имаш готови всички отговори, момче. Всички без един. Какво печеля, ако те излъжа? Съчиних тази история, за да се предпазя от теб, това е причината. Сега се мъча да я премахна. Каква полза виждаш в това?

Дюсандър се надигна мъчително на лакът.

— Защо ми е документ за тая работа? Мога да съсипя живота ти от това болнично легло, ако си го поставя за цел. Мога да отворя уста пред първия минаващ лекар, те всички са евреи и сигурно знаят кой съм или поне кой бях. Но за какво ми е това? Ти си добър ученик. Имаш блестяща кариера пред себе си. Освен ако си небрежен с твоите пияници.

Лицето на Тод застина.

— Казах ти…

— Зная. Никога не си чувал за тях, никога не си докосвал и косъм от пълните им с пърхот и паразити коси, правилно, добре, чудесно. Не казвам нищо за това. Само ми обясни, момче, защо да те лъжа за това? Ние сме квит, викаш. Но аз ще ти кажа, че не можем да бъдем квит, докато не си вярваме.

 

 

Сега, седнал зад поваленото дърво на склона, който се спускаше надолу към магистралата, загледан в анонимните светлини на фаровете, движещи се безкрайно като бавни трасиращи куршуми, той знаеше много добре, че се страхува.

Дюсандър се разприказва за доверие. Това го плашеше.

Мисълта, че Дюсандър е скътал дълбоко в сърцето си мъничко, но съвършено пламъче омраза, също го плашеше.

Омразата на Тод Боудън — млад, спретнат, без нито една бръчица, е нещо съвсем друго; Тод Боудън, способният ученик с целия бляскав живот пред него.

Но това, което го плашеше най-много, беше отказът на Дюсандър да го нарича по име.

Тод. Толкова ли е трудно даже за някакъв стар шваба с изкуствени зъби? Тод. Една сричка, лесно, се произнася. Сложи си езика до небцето, отвори леко зъбите, отпусни езика — и готово! А Дюсандър винаги го наричаше „момче“. Само така. Презрително. Анонимно. Да, това беше анонимно. Толкова анонимно, колкото серийния номер в концентрационните лагери.

Може би Дюсандър казваше истината. Не, не само „може би“. Вероятно. Ала се надигаха едни такива страхове, най-лошият от които беше отказът на Дюсандър да го нарича по име.

И за капак на всичко идваше собствената му неспособност да вземе окончателно решение. За капак на всичко идваше горчивата истина: даже след четири години посещения при Дюсандър той не знаеше какво се мъти в главата на стареца. В края на краищата беше ли наистина способен ученик?

Коли, коли, коли. Пръстите го сърбяха да грабне оръжието. Колко може да очисти? Три? Шест? Или даже дванайсет? И колко километра има до Вавилон?

Той се движеше непрекъснато, мъчително.

Само смъртта на Дюсандър можеше да разкрие окончателната истина, мислеше си. Някога през следващите пет години или пък още по-рано. Три до пет — това звучеше като затворническа присъда. Тод Боудън, този съд ви осъжда на три до пет години за съучастничество с известен военен престъпник. Три до пет години кошмари и студена пот.

Рано или късно Дюсандър просто ще се гътне. Тогава ще започне очакването. Буца в стомаха при всяко позвъняване на телефона или звънеца.

Мислеше, че няма да издържи това.

Пръстите го сърбяха за пушката. Тод ги стисна в юмрук и ги мушна между чатала си. Остра болка сви корема му и той полежа малко на земята, свит на кълбо, оголил зъби в застинал вик. Болката беше ужасна, но тя спря безкрайния парад на мислите.

Най-подир, за известно време.