Стивън Кинг
Способен ученик (12) (Лятото на покварата)

12

Юни 1975 година.

Тод Боудън, вече на четиринайсет години, наближи с велосипеда алеята към дома на Дюсандър и изправи колелото на стойката. Лосанджелиският „Таймс“ беше на долното стъпало. Той го взе. Погледна към звънеца, под който все още стояха надписите АРТЪР ДЕНКЪР и НЕ ПРИЕМАМ ПЛАСЬОРИ, АМБУЛАНТНИ ТЪРГОВЦИ, ПРОДАВАЧИ. Нямаше нужда да вдига шум със звънеца, разбира се; той си имаше ключ.

Някъде наблизо се чуваше натрапчивия трясък на сенокосачка. Погледна тревата в двора на Дюсандър и видя, че трябва да се окоси; трябваше да му каже да си вземе момче с машина. Напоследък Дюсандър много често забравяше дребните неща от тоя сорт. Може би това беше старческо забравяне. А може би „Старото време“ му се отразяваше на мозъка. Такива мисли на възрастен човек се въртяха в главата на едно четиринайсетгодишно момче, но такива възрастни мисли не го спохождаха поединично. Тези дни му се явиха много мисли на възрастен човек. Повечето от тях не бяха чак толкова велики.

Той влезе вътре.

Изпита, както обикновено, мига на хладен ужас, когато пристъпи в кухнята и видя Дюсандър леко смъкнат настрани в люлеещия се стол. Чашата му и полуизпитата бутилка с бърбън стояха на масата. Догорялата му цигара беше пробила дупка в кутията от майонеза, където се търкаляха смачкани още няколко фаса. Устата на Дюсандър зееше. Лицето му бе прежълтяло. Големите му ръце падаха безжизнено над облегалките на стола. Нищо не показваше, че диша.

— Дюсандър — извика момчето малко дрезгаво. — Стани и засияй, Дюсандър.

Усети вълна от облекчение, когато старецът се стресна, премигна и най-подир се поизправи.

— Ти ли си? Толкова рано?

— Пуснаха ни по-рано за последния учебен ден — обясни Тод. Той показа догорялата цигара в кутията от майонеза. — Някой ден така ще подпалиш къщата.

— Може би — каза с безразличие Дюсандър. Подири с ръка цигарите и извади една от пакета. Цигарата дълго се търкаля по края на масата, преди Дюсандър да успее да я хване. Запали я. Връхлетя го продължителен пристъп на кашлица и Тод потръпна от отвращение. Когато старецът наистина пушеше, Тод едва ли не очакваше да избълва сиво-черни парчета от белите си дробове върху масата, и ако това станеше, вероятно щеше да се ухили.

Най-сетне кашлицата понамаля дотолкова, че позволи на Дюсандър да каже:

— Какво правихте днес?

— Раздаваха ни бележниците.

Дюсандър взе бележника, отгърна го и го отдалечи на една ръка разстояние, за да прочете написаното:

— Английски — 6. История на Америка — 6. География — 5+. Твоят кръг и ти — 5. Начален френски — 5–. Основи на алгебрата — 5.

Той остави бележника.

— Много добре. Какъв ти е дерта? Спасихме ти кожата, момче. Ще промениш ли някоя от тези бележки в последната колона?

— Френски и алгебра, може би. Струва ми се, че нищо от това няма да излезе наяве. Мисля, че дължа това на теб. Не се гордея, такава е истината. Е, благодаря ти.

— Каква трогателна реч — каза Дюсандър и пак се закашля.

— Предполагам, че от тук на татък няма да се срещам толкова често с теб — рече Тод и Дюсандър изведнъж спря да кашля.

— Нима? — доста вежливо произнесе той.

— Да — кимна Тод. — На двайсет и пети юни заминаваме на Хавайските острови за един месец. От септември тръгвам на училище в другия край на града. Ще бъда доста зает.

— О, да, Schwarzen^[1] — каза Дюсандър, като напразно се опитваше да издебне мухата, която пълзеше по червените и белите карета на мушамата. — Двайсет години тази страна се грижи и занимава с Schwarzen. Но ние знаем отговора… нали така, момче? — Той се усмихна на Тод и Тод сведе поглед, защото усети как старата неприязън повдига и обръща стомаха му. Изпита ужас, омраза и желание да направи нещо толкова ужасно, което можеше да осъществи напълно само в сънищата си.

— Видиш ли, имам намерение да следвам, ако още не ти е известно. Зная, че има много време до тогава, но аз мисля за това. Даже съм избрал специалността. История.

— Възхитително! Тоя, който не се учи от миналото…

— Хайде, стига — рече Тод.

Дюсандър се съгласи съвсем любезно. Знаеше, че момчето не се е пречупило. Още не е. Седна със скръстени ръце и се втренчи в него.

— Мога да взема писмото от моя приятел — неочаквано изтърси Тод. — Разбираш ли? Ще ти дам да го прочетеш и след това ще видиш как го изгарям. Ако…

— … ако изтегля някакъв документ от моята каса в банката.

— Ами… да.

От Дюсандър се изтръгна дълъг, празен, печален звук.

— Мое момче — рече той. — Ти все още не разбираш положението. И никога не си го разбирал, още от самото начало. Отчасти защото си момче, но не е там работата; даже в началото ти беше много голямо момче. Не, истинското зло е в абсурдната ти американска самоувереност, която не допуска трезва оценка на възможните последици от твоите действия. Тя не допуска това даже и сега.

Тод започна да обяснява нещо и Дюсандър вдигна непреклонно ръка, сякаш изведнъж беше станал най-старото пътно ченге в света.

— Не, не ми възразявай. Това е вярно. Върви, ако искаш. Напусни къщата, излез оттук и никога не се връщай. Мога ли да те спра? Не. Разбира се, че не мога. Забавлявай се на Хавайските острови, докато аз седя в тази гореща, вмирисана на лой кухня и чакам да видя дали Schwarzen в Уотс ще се решат да започнат убийства на полицаи и пак да наченат палежи на посраните им къщи през тази година. Не мога да те спра, както не мога да спра остаряването с всеки изминал ден.

Той погледна настойчиво Тод, толкова настойчиво, че Тод извърна поглед.

— Дълбоко в себе си аз не те харесвам. Никога няма да стана като теб. Ти ми се натрапи. Дойде като неканен гост в моя дом. Накара ме да отворя костници, макар че е по-добре да си стоят затворени, защото ти разкрих, че някои от телата бяха погребани живи и част от тях още дишаха. Самият ти се забърка, но защо да те щадя за това? Боже, който си в небесата! Ти сам си постла леглото, трябва ли да те жаля, че спиш лошо в него? Не… не те жаля и не те харесвам, но започнах да те уважавам по малко. Не изпитвай търпението ми да ти обяснявам повторно. Можем да вземем нашите документи и да ги унищожим тук, в моята кухня. Ала с това няма да се свърши. Всъщност няма да сме по-добре отколкото сега, в тази минута.

— Не те разбирам.

— Не разбираш, защото никога не си помислил за последиците от това, което причини. Чуй ме внимателно, момче. Ако изгорим нашите писма тук, в този съд, откъде да знам, че не си извадил копие? Или две? Или три? В книжарницата имат „Ксерокс“ и за пет цента всеки може да си направи копие. За долар можеш да разлепиш копие от смъртната ми присъда на всеки ъгъл в двайсет квартала. Три километра смъртни присъди, момче! Помисли си! Кажи ми откъде да зная не си ли сторил нещо такова?

— Аз… ами, аз… аз… — Тод осъзна, че се заплита и се видя принуден да затвори уста. Изведнъж усети прилив на топлина в кожата си и без никаква причина си спомни нещо, което му се случи на седем или осем години. Той и един негов приятел пълзяха през една дренажна тръба, минаваща под търговското околовръстно шосе извън града. Приятелят му, по-слаб от него, нямаше затруднения… ала Тод се заклещи. И изведнъж си внуши, че цялата тази маса от скали и пръст над главата му, цялата тази мрачна маса и Лос Анджелис минават над него, разтърсват земята и карат нагърчената тръба да трепти едва чуто, с някаква страховита нота. Той закрещя, заблъска безумно, опитваше се да се промъкне напред, като риташе с крака и пищеше за помощ. Най-подир отново започна да се движи, а когато се измъкна от тръбата, беше съвсем изнемощял.

Дюсандър само му показа двойствеността така дълбоко, както никога нямаше да му мине през ума. Усети нов прилив на горещина в кожата си и помисли: няма да заплача.

— И откъде да знаеш не съм ли направил две копия за моята касетка и не съм оставил другите там, макар че съм изгорил оригинала?

Аз съм в клопка. Аз съм в клопка също както едно време в тръбата. Към кого да крещя сега?

Сърцето ускори ударите си в гърдите му. По дланите и врата му изби пот. Мисълта го върна пак в онази тръба. Спомни си дъха на застояла вода, усещането за студените метални пръстени, спомни си как всичко се тресеше, когато някой камион минаваше над главата му. Спомни си колко горещи и отчаяни бяха сълзите му.

— Дори да имаше трета страна, към която да се обърнем, винаги щяха да останат съмнения. Задачата е нерешима, момче. Повярвай ми.

Клопка. Клопка в тръбата. От тази клопка изход няма.

Усети как света става сив. Не плачи! Не показвай слабост! Той си наложи да възстанови изгубеното равновесие.

Дюсандър отпи голяма глътка от чашата си и погледна Тод над очилата.

— Сега ще ти кажа още две неща. Първото е, че ако твоето участие в цялата тази работа стане известно, наказанието ти ще бъде незначително. Даже е възможно или по-скоро е най-вероятно никога да не се появи във вестниците. Веднъж, когато бях в лошо настроение и се страхувах да не превъртиш и да направиш някоя щуротия, те заплаших с поправително училище. Вярвах ли в това? Не. Използвах го така, както бащата плаши детето да се връща вкъщи преди да се стъмни. Мисля, че няма да те изпратят там. Поне в тази страна, където издърпват убийците за китките и отново ги пращат по улиците да убиват, след като две години са гледали цветен телевизор в поправителното заведение. Но това може да опропасти живота ти. Има записи, хората говорят. Те винаги говорят. Такъв сочен скандал не се изпуска, той е бутилиран като вино. Освен това с годините твоята вина ще нараства. Твоето мълчание ще расте, проклето да е. Ако някой ден истината излезе наяве, хората ще кажат: „Та той е само момче“, без като мен да знаят какво старо момче си. Но какво ще кажат, момче, ако учиш в гимназията и истината за мен се разчуе заедно с факта, че си знаел за това от 1974 година и си премълчал? Ще бъде много лошо. Ако пък излезе наяве, когато си в колежа, ще бъде катастрофа. За млад човек, едва започващ кариерата си… събитието ще е Армагедон. Разбираш ли? Това първо. — Тод запази мълчание, ала Дюсандър изглеждаше удовлетворен. Той кимна и продължи: — Второ, аз не вярвам, че имаш някакво писмо.

Тод се мъчеше да запази лице на покерджия, но ужасно се боеше, че очите му са облещени от смущение. Дюсандър го наблюдаваше жадно и Тод внезапно и изцяло се увери, че този стар човек е разпитвал стотици, може би хиляди хора. Той беше експерт. Тод почувства как главата му се обръща към прозореца и в черепа му започнаха да избухват надписи с огромни букви.

— Питах се на кого вярваш толкова много. Кои са твоите приятели, с кого ходиш? На кого това момче, това самодоволно, хладнокръвно малко момче, може да се довери? Отговорът е: на никого. — В очите на Дюсандър блеснаха жълти пламъчета. — Много пъти съм те наблюдавал и преценявал качествата ти. Аз те познавам, познавам много страни от твоя характер — не всичките, защото едно човешко същество никога не може да знае всичко, което се таи в сърцето на друго човешко същество, — но зная толкова малко за това какво правиш и с кого се срещаш извън тази къща. И си помислих: „Дюсандър, има вероятност да се лъжеш. След толкова много години искаш ли да те хванат и да те убият, защото си недооценил момчето? Може би, ако бях по-млад, щях да опитам късмета си — случайностите са си случайности, а шансът винаги е малък. Знаеш ли, за мен е много странно: колкото по-малко има да губи човек в живота и смъртта… толкова по-консервативен става. — Той се вгледа сурово в лицето на Тод. — Имам да ти кажа още нещо, после върви където щеш. Ще ти кажа само, че докато аз се съмнявам в съществуването на твоето писмо, можеш да не се съмняваш в съществуването на моето. Документът, за който ти разказах, съществува. Ако умра днес… или утре… всичко ще излезе наяве. Всичко.“

— Тогава нищо не мога да направя — каза Тод и се засмя замаяно. — Не ти ли е ясно?

— Можеш. Годините ще си текат. И както си вървят, твоето влияние върху съдбата ми ще отслабва все повече, защото колкото и важни да са за мен животът и свободата ми, американците и — да, даже израелците — все по-малко ще искат да сложат ръка върху тях.

— Така ли? Тогава защо не пуснаха оня тип Хес?

— Ако той беше само под опеката на американците — на американците, които пускат убийците, като ги плеснат през ръцете, — те щяха да го пуснат — каза Дюсандър. — Ще допуснат ли американците да бъде екстрадиран в Израел осемдесетгодишен човек, за да го обесят като Айхман? Струва ми се, не. Поне в страна, където слагат на първа страница на градския вестник снимката на пожарникар, който спасява котки по дърветата. Не, твоето влияние върху мен ще намалява, докато моето влияние над теб ще става все по-силно. Положението е динамично. И ако живея достатъчно дълго, ще дойде ден, когато ще реша: това, което знаеш за мен, вече няма никакво значение. Тогава ще унищожа документа.

— Но дотогава могат да ти се случат толкова много неща! Злополуки, болести, страдания…

Дюсандър сви рамене.

— Ако е рекъл господ, ще има вода, ние ще я намерим и ще пием от нея, ако е рекъл господ. Това, което ще стане, не зависи от нас.

Тод дълго гледа стария човек. Гледа го много дълго. Имаше пукнатини в доводите на Дюсандър, трябваше да има. Някакъв изход, спасение или за двамата, или само за Тод. Начин да изплачеш, че вече свърши — времето, момчетата, ударих си крака, ина-ина-ина-всичко-вече-мина. Мрачно предчувствие за идните години трепна някъде дълбоко в очите му и той го усети, очаквайки да се роди като тази особена мисъл. Навсякъде, където отиваше, всичко, което правеше…

Помисли си с недоволство за картонените герои. Когато завърши гимназия, Дюсандър ще бъде на осемдесет и една години, но това няма да е краят. Когато стане бакалавър на изкуствата, Дюсандър ще е на осемдесет и пет и ще си мисли, че не е чак толкова стар, а когато напише дисертацията си, Дюсандър ще е на осемдесет и седем и все още няма да се чувства в безопасност.

— Не — рече хрипливо Тод. — Това, което казваш… не мога да се съглася с него.

— Мое момче — меко каза Дюсандър и Тод за първи път долови с нарастващ ужас лекия акцент, който старецът постави на първата дума. — Мое момче, трябва.

Тод се взря в него, а езикът му подпухваше и надебеляваше в устата му, сякаш искаше да запуши гърлото му и да го задуши. Сетне се обърна и изхвърча от къщата.

Дюсандър гледаше всичко това съвсем безразлично. Когато момчето затръшна вратата и стъпките му замряха, което ще рече, че се качваше на колелото, той запали цигара. Разбира се, че нямаше касетка в банката, нямаше и никакъв документ, но момчето повярва, че тези неща съществуват, повярва напълно. Беше спасен. Това беше краят.

 

 

Но това не беше краят.

През нощта двамата сънуваха убийство и двамата се събудиха със смесено чувство на ужас и приятна възбуда.

Тод се събуди с познатото втвърдяване в долната част на корема. Дюсандър, вече доста стар за такива нещица, нахлузи униформата на есесовец и пак легна в очакване да се поуспокои сърцето му. Униформата беше евтина изработка и на места се беше износила.

В съня си Дюсандър най-подир стигна до лагера на върха на хълма. Голямата порта се отвори пред него и се затвори с трясък в рамката си, когато той влезе вътре. И по вратата, и по оградата около лагера течеше електрически ток. Неговите мършави голи преследвачи се хвърляха върху оградата вълна след вълна. Дюсандър им се присмиваше и ходеше наперено напред-назад с изпъчени гърди и фуражка, килната точно колкото трябва. Силен опияняващ мирис на изгоряла плът изпълваше черния въздух и той се събуди в Северна Калифорния с мисълта за блуждаещи огньове и за нощта, когато вампирите тръгват да дирят синия пламък.

 

 

Два дни преди семейство Боудън да поръча билети за полет до Хавайските острови, Тод отиде в изоставеното депо, където някъде хората са се качвали за Сан Франциско, Сиатъл и Лас Вегас, там, където хората от по-стари времена са се качвали на трамвая за Лос Анджелис.

Когато стигна там, вече се здрачаваше. На завоя на деветстотин метра от това място повечето вагони вече светеха със спирачни светлини. Макар че беше горещо, Тод носеше леко яке. Под него на колана му висеше месарски нож, обвит в стара кърпа за ръце. Купи го в отдела за стоки с намалени цени на един от най-големите магазини, заобиколен от огромни площи за паркиране.

Той погледна под платформата, където преди месец се търкаляше пияницата. Погледът му шареше и шареше, ала не спря никъде; в този момент всичко в него беше само сенки, от черни по-черни.

Най-сетне откри същия или някакъв друг пияница. Те всички много си приличат.

— Хей! — подвикна му Тод. — Хей! Искаш ли пари?

Пияницата се извърна и запремигва. Видя слънчевата широка усмивка на Тод и му се ухили насреща. Миг след това месарският нож профуча надолу, изсъска във въздуха, целият блестящ и хромиран, разкъсвайки небръснатата дясна буза. Пръсна кръв. Тод видя острието в зиналата уста на пияницата. Стоманата забави движението си в ъгъла на устните и устата на пияницата се изкриви в болезнена гримаса. Сетне ножът предизвика гримаса, той кълцаше пияницата като тиква.

Намушка го трийсет и седем пъти. Броеше ударите. Трийсет и седем, заедно с първото замахване, което разсече бузите на пияницата и превърна колебливата му усмивка в грамадна зловеща гримаса. Пияницата прекрати опитите да крещи след четвъртия удар. След шестия вече не се опитваше да се влачи. През цялото време Тод пълзеше под платформата след него, така си свърши работата.

По пътя към къщи хвърли ножа в реката. Панталоните му бяха опръскани с кръв. Тод ги пусна в пералнята и включи машината на студено пране. Когато ги извади, по тях още имаше бледи петна, но това не интересуваше Тод. С времето те щяха съвсем да избледнеят. На другия ден откри, че не може да вдигне дясната си ръка на височината на рамото. Каза на баща си, че сигурно я е пренатоварил, докато са играли с едно момче в парка.

— На Хавайските острови ще се почувстваш по-добре — каза му Дик Боудън, разрошвайки косата му. Така и стана — когато се върнаха вкъщи, ръката му беше като нова.