Стивън Кинг
Способен ученик (6) (Лятото на покварата)

6

Декември 1974 година.

Лицето, което се появи след продължителното натискане на звънеца, беше изпито и пожълтяло. Косата му, през юли още доста буйна, вече оредяваше над костеливото чело; сега тя нямаше блясък и изглеждаше чуплива. Тялото на Дюсандър, ако се започне от него, беше изтерзано… и, помисли си Тод, почти толкова изтерзано, колкото и телата на затворниците, попаднали в неговите ръце.

Когато Дюсандър дойде да отвори вратата, ръката на Тод беше зад гърба му. Сега той я протегна и подаде малко пакетче на Дюсандър.

— Честита Коледа! — извика той.

Отначало кутията уплаши Дюсандър, после той я взе без сянка от удоволствие или изненада. Повъртя я внимателно, сякаш съдържаше експлозив. Зад вратата валеше. Дъжд валеше вече цяла седмица и Тод донесе кутията под палтото си. Беше опакована с ярка хартия и завързана с панделка.

— Какво е това? — попита без особен ентусиазъм Дюсандър и двамата влязоха в кухнята.

— Отворете и вижте.

Тод извади бутилка кока-кола от палтото си и я сложи върху карираната мушама в бяло и червено, която покриваше масата в кухнята.

— По-добре да дръпнете малко пердетата — рече той свойски.

По лицето на Дюсандър тутакси плъзна недоверие.

— А? Защо?

— Ами… никога не можеш да разбереш кой наднича — усмихна се Тод. — Не го ли правехте през онези години? Да гледате хората преди те да ви видят?

Дюсандър дръпна кухненските пердета. После си наля чаша бърбън. Свали фльонгата от пакетчето. Тод го беше опаковал така, както обикновено момчетата опаковат коледните подаръци. Същите тези момчета, които имат много важни неща в главите си, неща като футбола, уличния хокей, предаването в петък вечер „Криейчър фючър“, което можеш да гледаш с приятел, който вече спи, а двамата сте увити с одеялото в едната страна на кушетката и ти се смееш. В предаването имаше много тъмни страни, много грапави белези и много лепенки „Скоч“. Говореха за нетърпението като за нещо толкова женско.

Въпреки настроението си Дюсандър беше малко поласкан. И по-късно, когато страхът му понамаля, си рече: мисля, че се сещам.

В кутията имаше униформа. Есесовска униформа. С високи ботуши.

Той гледаше онемял ту съдържанието на кутията, ту нейния капак: „КАЧЕСТВЕНИ КОСТЮМИ И ОБЛЕКЛА «ПИТЪР» — НА СЪЩОТО МЯСТО ОТ 1951 ГОДИНА“.

— Не — промълви той тихо. — Няма да я облека. Тук всичко свършва, момче. Ще пукна, преди да я нахлузя.

— Спомнете си какво направиха с Айхман — тържествено произнесе Тод. — Той беше старец и не се занимаваше с политика. Нали така казахте. Между другото, запазих всичко за вас. Струва осемдесет долара с ботушите, които са вътре. Не споменахте да сте ги носили от 1944 година. Изобщо не сте.

— Ах ти, малко копеле! — Дюсандър вдигна юмрук над главата си. Тод не му обърна внимание. Беше на своя територия, очите му блестяха.

— Да — рече той тихо. — Хайде, развълнувай ме. Трогни ме само веднъж.

Дюсандър отпусна ръка. Устните му трепереха.

— Ти си демон от пъкъла — промърмори той.

— Облечи я! — подкани го Тод.

Ръцете на Дюсандър посегнаха към колана на халата и спряха там. Овчите му очи гледаха умолително към Тод.

— Моля ти се — промълви той. — Аз съм стар човек. Такъв съм.

Тод поклати главата си бавно, но непреклонно. Очите му още блестяха. Харесваше му, когато Дюсандър го молеше. Така, както някога са го молили затворниците в Патин.

Дюсандър хвърли халата си на пода и остана гол, само по чехли и боксьорски гащи. Гърдите му бяха хлътнали, коремът леко издут. Ръцете му бяха старчески мършави. Но униформата, мислеше си Тод, униформата ще го преобрази.

Дюсандър бавно извади куртката от кутията и започна да я облича.

 

 

След десет минути той застана облечен в пълна есесовска униформа. Фуражката му стоеше малко накриво, раменете бяха смъкнати, но ясно личеше олицетворението на смъртта. Дюсандър имаше някакво мрачно достойнство, поне в очите на Тод, което не беше притежавал по-рано. Въпреки смъкнатите рамене, въпреки не съвсем добре прибраните му стъпала Тод беше доволен. За първи път Дюсандър изглеждаше така, както Тод си мислеше, че трябва да изглежда. Поостарял, да. Победен, безспорно. Но пак в униформа. Не някакъв старец в годините на залеза, който гледа Лорънс Уелк на допотопния си черно-бял телевизор със станиол на антената, а Курт Дюсандър, Кръволока на Патин.

Колкото до Дюсандър, той изпитваше отвращение, неудобство… и подличко чувство на облекчение. Той донякъде презираше това чувство и като най-верния белег за психологическото господство, което момчето имаше върху него. Беше затворник на момчето и всеки път, когато разбираше, че може да започне живота си в ново безчестие, той усещаше лекото облекчение от нарастващата власт на момчето. Той още чувстваше облекчение. Това върху него беше само плат, копчета, щракалки… но в него се таеше срам. Направили дюкяна с цип, а трябваше да е с копчета. Отличителните знаци за чина бяха сгрешени, кройката калпава, ботушите от евтина имитация на кожа. В края на краищата това беше само една палячовска униформа, която всъщност не го убиваше, не беше ли така? Не. Тя…

— Поправи си фуражката! — прогърмя гласът на Тод.

Дюсандър премигна объркано срещу него.

— Поправи си фуражката, войник!

Дюсандър се подчини и несъзнателно, едва забележимо я килна дръзко встрани, както правеха неговите оберлейтенанти. Досадно наистина, това беше униформа на оберлейтенант.

— Събери краката!

Той изпълни заповедта, събра петите с рязък удар, направи го правилно, без да мисли, направи го като че отмята изминалите години заедно с хавлията си.

— Achtung!^[1]

Той целият се превърна във внимание и за момент Тод се стресна, наистина се стресна. Чувстваше се като чирак на магьосник, който е пуснал в ход метлата, но не знае как да я спре. Старецът, който живееше в изтънчена бедност, си отиде. Тук беше Дюсандър.

Сетне страхът му отстъпи на изгарящото чувство за власт.

— Кръгом!

Дюсандър се завъртя сръчно, забравил бърбъна, забравил мъките на последните четири месеца. Чу петите си да хлопват отново, когато се озова с лице срещу окапаната с мръсотия печка. Под нея можеше да види прашния параден плац на военната академия, където беше получи, военната си подготовка.

— Кръгом!

Той пак се завъртя, този път не толкова добре, просто леко се олюля. Някога за това щяха да му сложат десет грешки и да го ръгнат с палка в корема, като му изкарат въздуха с горещ и агонизиращ вик. Вътрешно той се усмихна леко. Момчето не знаеше всички номера. Наистина не ги знаеше.

— Ходом, марш! — изкрещя Тод с блеснали очи.

Силата, която крепеше плещите на Дюсандър, изчезна.

Той започна да се смъква напред.

— Не! — каза той. — Моля те!

— Марш! Марш! Марш, казах!

С притъпен звук Дюсандър започна да марширува като гъска по олющения линолеум на кухненския под. Обърна се надясно, да избегне масата, и пак надясно, когато наближи стената. Лицето му беше леко отпуснато и безизразно. Изхвърляше крак пред себе си, сетне го набиваше, като правеше евтини ефекти. Ръцете му се движеха по къси дъги.

Мисълта за летящата метла пак се появи в съзнанието на Тод, от нея дойде страхът му. Той изведнъж се сети, че не искаше да зарадва Дюсандър с това и може би искаше да види Дюсандър по-скоро жалък, отколкото истински. Ала по някаква необяснима причина, въпреки възрастта му и евтината долнопробна мебелировка на кухнята, той не изглеждаше ни най-малко жалък. Гледаше заплашително. За първи път труповете в ямите и крематориумите станаха нещо реално за Тод. Снимките на сгърчени ръце, крака и торсове, тебеширенобели под студения пролетен дъжд на Германия, където нищо не напомняше сцени от филми на ужаса — куп тела, създадени в отдела за манекени, да речем, за да бъдат изправени чрез скобите и стойките, когато сцената свърши, — а само простия факт, смайващ, необясним и жесток. За миг му се стори, че усеща сладникавия дъх от гниенето, примесен с лекия мирис на дим.

Обзе го ужас.

— Стой! — изкрещя Тод.

Дюсандър продължи да марширува, избелил очи и много далечен. Държеше главата си малко по-високо, изпънал мършавите пилешки сухожилия на шията си, повдигнал дръзко брадичката си. Носът му, тънък като бръснач, стърчеше неприлично.

Тод се изпоти под мишниците.

— Halt!^[2] — извика той.

Дюсандър изнесе напред десния крак, прибра до него левия с един-единствен удар, подобен на изстрел, и спря. За миг лицето му стана студено като на робот без разум, после по него се изписа объркване. Объркването бе заменено от поражение. Той се прегърби.

Тод изпусна въздишка на облекчение и за момент се ядоса на себе си. Кой е главният тук, все пак? Сетне неговата самоувереност нахлу отново. Аз, никой друг. А той да не забравя това.

Усмихна се отново.

— Много добре. С малко упражнения ще станеш още по-добър.

Дюсандър стоеше мълчалив, запъхтян, с клюмнала глава.

— Сега можеш да я съблечеш — добави щедро Тод… и не преставаше да се чуди дали иска Дюсандър да я облече отново. За няколко секунди…